Метаданни
Данни
- Серия
- Матю Скъдър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Билет за отвъдното
Преводач: Евелина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Intense
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Редактор: Иван Атанасов
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-212-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113
История
- —Добавяне
Тринайсета глава
— Влизай — покани ме Илейн. — Тя вече дойде. Пам, това е господин Скъдър, Матю Скъдър. Мат, искам да ти представя Пам.
Тя седеше на дивана и се изправи, когато се приближих. Стройна жена, нямаше и метър и шейсет, с къса тъмна коса и наситеносини очи. Носеше тъмносива пола и бледосин пуловер от ангора. Червило, сенки за очи. Обувки на висок ток. Разбрах, че е подбирала внимателно облеклото си преди срещата ни, както и че не беше сигурна дали е направила правилния избор.
Илейн, облечена с панталон и копринена блуза, имаше приветлив вид и излъчваше компетентност.
— Заповядай, Мат, седни — покани ме Илейн, а самата тя седна на дивана до Пам. — Тъкмо признах на Пам, че съм я повикала под фалшив предлог. И че няма да се срещне с Дебра Уингър.
— Попитах коя ще е звездата — обясни Пам, — а тя каза Дебра Уингър. Стори ми се супер, че Дебра Уингър ще прави телевизионен филм. Не мислех, че ще се съгласи да играе за телевизията. — Тя сви рамене. — Но май няма да има никакъв филм, нали, тогава няма и никакво значение коя ще е звездата.
— Но сумата от хиляда долара я има — рече Илейн.
— Добре, това е хубаво, защото парите ще са ми от полза. Но не дойдох заради парите.
— Знам, скъпа.
— Не дойдох само заради парите.
Имах сумата у себе си, хиляда долара за нея и хиляда и двеста долара, за да върна дълга си към Илейн, както и малко джобни пари, общо три хиляди долара, извадени от сейфа ми.
— Тя каза, че сте детектив — обърна се към мен Пам.
— Така е.
— И че издирвате онези типове. Говорих много с полицаите, сигурно съм говорила с трима или четирима полицаи…
— Кога беше това?
— Веднага след като се случи.
— И това беше…
— О, не съобразих, че не знаете. През юли, миналия юли.
— И вие ли съобщихте в полицията?
— Боже мили, имах ли друг избор? Нали трябваше да отида в болница? Докторите се запитаха кой ми е сторил това, какво да им кажа, че съм се подхлъзнала ли? Че сама съм се насякла? Естествено, те извикаха полицията. И да не бях казала нищо, пак щяха да извикат полицията.
Отворих бележника си.
— Пам, мисля че не чух фамилията ти — рекох аз.
— Не съм я казвала. Но няма причина да не я кажа, нали? Касиди.
— На колко години си?
— Двайсет и четири.
— Когато е станал инцидентът, си била на двайсет и три, така ли?
— Не, на двайсет и четири. Родена съм в края на май.
— А с какво се занимаваш, Пам?
— Рецепционистка съм. В момента съм без работа, затова казах, че парите ще ми бъдат от полза. Предполагам, че на всеки хиляда долара ще са добре дошли, особено на мен, понеже съм без работа.
— Къде живееш?
— На Двайсет и седма улица, между Трета и Леке.
— Там ли живееше, когато се случи инцидентът?
— Инцидентът — повтори тя, сякаш изпробваше думата. — О, да, вече почти три години живея там. Откакто дойдох в Ню Йорк.
— Откъде си?
— Кантън, Охайо. Ако изобщо сте чували за него, мога да си представя повода. Залата на славата на професионалния футбол.
— Веднъж насмалко да я посетя — рекох аз. — Имах работа в Масилон.
— Масилон! Ама разбира се, много често ходех до там. Познавам много хора в Масилон.
— Но сигурно аз не познавам никого от тях. Какъв е адресът на Двайсет и седма улица, Пам?
— Номер сто и едно.
— Хубаво място — вметна Илейн.
— И на мен ми харесва. Само едно не ми харесва, малко е глупаво, кварталът си няма име. Наричат го „на запад от Кипс Бей“ или „под Мъри Хил“, или „над Грамърси“, и, естествено, „на изток от Челси“. Някои хора започнаха да го наричат Къри Хил, сещате се, заради многото индийски ресторанти.
— Нямаш ли си приятел, Пам? — Тя поклати глава в знак на отрицание. — И живееш сама?
— Само с моето куче. Малко кутренце, мъжко, но много хора не биха влезли в място, където има куче, независимо колко е голямо. Страхуват се от кучета и точка.
— Ще ми разкажеш ли какво се случи, Пам?
— За инцидента ли?
— Именно.
— Добре — рече тя. — Нали затова сме тук?
* * *
Случило се в лятна вечер в средата на работната седмица. Стояла на ъгъла на Парк и Двайсет и шеста улица на две преки от дома си, чакала да светне зелено, когато до нея спрял микробус и онзи тип я попитал къде се намира някакво място, не чула добре името.
Той слязъл от буса и обяснил, че може би бърка името на мястото, пишело го на фактурата, тя отишла с него до задната част на камиона. Вътре имало друг мъж, двамата извадили ножове. Накарали я да се качи в камиона при втория мъж, шофьорът се върнал отпред и потеглил.
* * *
Тук я прекъснах, поисках да науча защо толкова лесно се е съгласила да се качи в буса. Имало ли е наоколо хора? Имало ли е свидетели на отвличането?
— Подробностите са ми малко като в мъгла — обясни тя.
— Няма нищо.
— Случи се много бързо.
— Пам, мога ли да те попитам нещо? — намеси се Илейн.
— Разбира се.
— Ти си от занаята, нали, скъпа?
Исусе, помислих си, как така ми убягна?
— Не знам за какво говорите — рече Пам.
— Онази нощ си търсила клиенти, нали?
— Как разбрахте?
Илейн улови ръката на момичето.
— Всичко е наред — успокои я тя. — Никой няма да ти стори лошо, никой тук не те съди. Всичко е наред.
— Но как…
— Ами мястото е популярно, особено южният край на Парк авеню, нали? Но мисля, че го разбрах още преди това. Миличка, самата аз бях в занаята почти двайсет години, макар никога да не съм работила на улицата.
— Не!
— Честно. Работех в този апартамент, който си купих, когато направиха кооперацията. Научих се да наричам мъжете клиенти, а не типове. Когато съм сред задръстени хора, понякога казвам, че съм специалист по история на изкуството, с парите си постъпих изключително интелигентно, спестявах през годините, но в живота съм същата като теб, скъпа. Затова можеш да ми довериш какво се е случило в действителност.
— Добре — съгласи се тя. — Всъщност знаеш ли какво? За мен е облекчение. Защото не исках да идвам тук и да ви разправям измишльотини, нали? Но мислех, че нямам друг избор.
— Защото мислеше, че ще те порицаем?
— Май да. А и заради историята, която разказах на полицаите.
— Полицаите не знаят ли, че проституираш? — попитах аз.
— Не.
— И дори не са ти задали такъв въпрос? При условие че има отвличане от място, известно като средище на проститутки?
— Полицаите бяха от Куинс — обясни тя.
— Защо случаят е бил поет от полицаи от Куинс?
— Защото накрая се озовах в Куинс. Бях в болница „Елмрхърст“, това е в Куинс, затова и полицаите бяха оттам. Какво знаят те за южната част на Парк авеню?
— Как така си се озовала в болница „Елмрхърст“? Няма значение, ще стигнеш и до там. Защо не започнеш от самото начало?
— Добре — съгласи се тя.
* * *
Случило се една лятна вечер в средата на работната седмица. Намирала се на две пресечки от къщата си, стояла на ъгъла на Парк и Двайсет и шеста и чакала да се появи клиент. Микробусът спрял и онзи тип й махнал с ръка да се приближи. Тя го направила, качила се на мястото до шофьора и той изминал с буса пресечка-две, завил по някаква странична улица и паркирал до пожарен кран.
Помислила си, че става дума за една бърза свирка, както онзи си седи зад волана, за двайсет — двайсет и пет долара, пет минути работа. Типовете с коли обикновено искали свирка в колата. Понякога искали да им духа и докато шофират, което на нея й се струвало истинска лудост, но щом такова е желанието на клиента. Клиентите, които вървели пеша, обикновено търсели хотелска стая и хотел „Елтън“ на Двайсет и шеста и Парк бил удобен за тази работа. Винаги можела да ги отведе в апартамента си, но рядко го правела, само ако нямало друг начин. Страхувала се да ги води у дома. Освен това кой ще иска да я оправи в леглото, в което се чука за пари?
Изобщо не видяла мъжа в задната част на буса. Дори не разбрала, че има втори човек, докато ръката му не се увила около врата й, а дланта му не запушила устата й.
— Изненада, Пами! — проговорил вторият.
Боже мили, как само се изплашила. Замръзнала, а шофьорът се изсмял, протегнал ръка към блузата й и заопипвал гърдите й. Имала големи гърди и се научила да се облича така, че да ги показва на улицата, с високо изрязано горнище или с дълбоки деколтета, защото типовете, които си падали по циците, наистина си падали по циците и не било лошо стоката да е максимално на показ. Посегнал направо към върха на гърдата й, извил го. Заболяло я и разбрала, че тези двамата ще го дават грубо.
— Качваме се отзад и тримата — наредил шофьорът. — По-закътано е, има къде да се поизправиш. Ще ни е по-удобно, нали, Пами?
Възненавидяла начина, по който произнасяли името й. Представила се като Пам, не като Пами, а те го произнасяли подигравателно, страшно противно.
Когато мъжът отзад се насочил към устатата й, тя го предупредила:
— Слушайте, без грубости, нали? Ще направя каквото пожелаете и ще ви хареса, но без грубости, нали?
— Друсаш ли се, Пами?
Казала, че не се друса, защото не се друсала. Наркотиците били далеч от нея. Ако някой й подадял джойнт, дръпвала от него, и коката си я бивало, но никога не си купувала. Понякога клиентите правели по някоя магистрала и за нея, обиждали се, ако не приемела почерпката, пък и на нея й харесвало да смърка по малко. Може би си мислели, че така ще я поразгорещят, ще я накарат да се раздаде — случвало се някой тип да постави малко кока на оная си работа, все едно е върха на сладоледа да му духаш и да се друсаш едновременно, така се възбуждал още повече.
— Наркоманка ли си, Пами? Къде си го буташ, в носа? Между зъбите? Познаваш ли някой голям дилър? Или си имаш гадже, което продава дрога?
Наистина глупави въпроси. Сякаш не искали отговори, сякаш ги задавали заради самото питане. Единият наистина го интересувало. Шофьорът. Той бил изцяло погълнат от въпроса за наркотиците. Другият повече я обиждал. „Мръсна путко, шибана кучко“, такива неща. Крайно противни, ако им обръщате внимание, но всъщност много типове се държали така, особено докато се възбуждали. Например един от клиентите й — сигурно идвал при нея четири или пет пъти, винаги го правели в колата му. Бил невероятно възпитан преди и след това, много внимателен, изобщо не бил фуб. Но всеки път, когато свършвал, започвал да крещи: „Путко такава, да пукнеш дано. О, искам да пукнеш, пукни, шибана путко.“ Отвратително, страшно отвратително, но като се изключи това, бил истински джентълмен и винаги й плащал по петдесет долара, а и всичко минавало бързо. Тогава какъв бил проблемът, че има вулгарен език? Дума дупка не прави, нали?
Преместили се в задната част на буса, там всичко било приготвено, имало матрак, което било удобство или щяло да е удобство, ако можела да се отпусне, само че било невъзможно, не и с типове като тези, били много странни. Как да се отпуснеш при това положение?
Накарали я да съблече всичко, да остане чисто гола, което си било проблем, но тя разбрала, че не бива да противоречи. И после… ами изчукали я поред, първо шофьорът, после другият. Тази част била рутинна, ако не броим, разбира се, факта, че я чукали хора като тях — докато вторият мъж я оправял, шофьорът щипел връхчетата на гърдите й. Боляло я, но знаела, че е по-добре да мълчи, а и осъзнавала, че той е наясно, че е болезнено. Именно затова го правел.
И двамата я изчукали, и двамата стигнали до края, което било окуражаващо, защото, когато някой не можел да се възбуди или да свърши, ставало опасно — тогава мъжете откачали и си го изкарвали на нея, сякаш вината е нейна. След като вторият изпъшкал и се претърколил от нея, тя казала:
— Супер беше. Бива си ви, момчета. Сега да се обличам, а?
И тогава извадили ножа.
Автоматичен нож, огромен и мръсен наглед. Вторият, онзи с мръсната уста, вдигнал ножа и казал:
— Никъде няма да ходиш, шибана путко.
— Ще се поразходиш с нас, Пами — рекъл Рей.
Така се казвал, Рей. Другият го нарекъл Рей и така му научила името. Името на втория, дори и да го била чула, не го запомнила, защото изобщо не можела да си спомни да го е чувала. Но шофьорът се казвал Рей.
Само че двамата се разменили, затова той вече не бил шофьор. Другият се качил на седалката и се настанил зад волана, а Рей останал отзад с нея, не пускал ножа и, естествено, не й позволил да се облече.
И тук вече й стана много трудно да си припомня преживяното. Била отзад в микробуса, било тъмно, не можела да види нищо навън, а се движели, тя нямала никаква идея къде са, нито къде отиват. Рей я попитал отново дали взима дрога, вманиачен бил на тази тема. Казал й, че наркоманите само си търсели повод да умрат, че това било пътуване към смъртта и всички щели да стигнат там, закъдето са тръгнали.
Накарал я до му духа. Така било по-добре, поне щял да млъкне, а и тя, ами, поне щяла да прави нещо.
Отново паркирали, Бог знае къде, и пак имало много секс. Редели й се, чукали я дълго, а тя сякаш била и не била там през част от времето. Уверена била, че нито един от двамата не свършил. И двамата го направили първия път, на Двайсет и четвърта улица или където там се случило, но сега сякаш не искали да свършват, защото така веселбата щяла да приключи. Чукали я навсякъде, ще рече на всички обичайни места, пъхали и разни предмети в нея. Не била много наясно какво точно използвали. Някои от нещата, които й правели, били болезнени, други не; било ужасно, отвратително, и тогава внезапно я обзело спокойствие.
Защото, виждате ли, разбрала, че ще умре. Не че искала да умре, защото не искала, нищо подобно не искала, но някак в съзнанието й се появила мисълта, че така ще стане, че нищо друго не я очаква и че може да го понесе. Че може да се справи с това, нещо такова. Което било нелепо, защото това бил краят, нямала да го преживее, щом ще умре.
„Добре, мога да се справя с това.“ Точно това си помислила, наистина.
И тогава, точно когато се примирила с тази мисъл, точно когато се наслаждавала на чувството на спокойствие, Рей рекъл:
— Знаеш ли какво, Пами? Ще ти дадем възможност. Ще те оставим жива.
И двамата се скарали, защото другият искал да я убият, а Рей настоявал да я пуснат, че била курва, а никой не го било грижа за курвите.
Но не била каква да е курва, настоявал той. Имала най-добрият чифт цици на улицата.
— Харесваш ли си ги, Пами? — попитал я той. — Гордееш ли се с тях?
Не знаела какво се очаква да каже.
— Коя обичаш повече? Хайде, онче-бонче, счупено пиронче, Па-мии — тананикал Рей като дете, — избери си цица, Пами. Коя обичаш повече?
В ръката си държал нещо — приличало на примка от жица, в полумрака й се сторила медна.
— Избери онази, която искаш да задържиш, Пами. Една за теб и една за мен, така е честно, нали, Па-мии? Ти ще си задържиш една, а аз ще взема другата, ти избираш, Пами, ти трябва да избереш, развратна малка кучко, ти избираш. Това е „Изборът на Пами“, като „Изборът на Софи“[1], само че там ставаше дума за деца, а тук за цици, Па-мии, най-добре си избери едната, иначе ще взема и двете.
Божичко, той бил луд, а какво трябвало да направи тя, как би могла да избере едната си гърда? Трябвало да има начин да спечели тази игра, но нямала идея как.
— Погледни тази, погледни и тази, докосвам ги и връхчето се втвърдява, възбуждаш се дори когато си уплашена, дори когато плачеш, путко такава. Избери едната, Пами. Коя да е? Тази? Или тази? Какво чакаш, Пами? Опитваш се да увърташ ли? Опитваш се да ме вбесиш ли? Хайде, Пами. Хайде! Пипни онзи, която искаш да си оставиш.
Боже, какво трябвало да направи?
— Тази ли? Сигурна ли си, Пами?
Боже мили…
— Ами мисля, че изборът ти е добър, превъзходен избор, значи тази е твоята, а тази е моята, сделката си е сделка, търговията си е търговия и няма връщане назад, Пами.
Жицата обгърнала гърдата й, а в двата й края имало дървени дръжки. Рей стиснал здраво дръжките, разперил ръце…
И тя напуснала тялото си просто така, издигнала се във въздуха над микробуса, но можела да вижда през покрива му… и гледала, наблюдавала как жицата се плъзга през плътта й, наблюдавала как гърдата се отделя бавно от тялото, наблюдавала как руква кръвта.
Наблюдавала, докато цялото й зрение се изпълнило с кръв, гледала как мракът се възцарява и поглъща света.