Лорънс Блок
Билет за отвъдното (13)

Дванайсета глава

Спрях до едно денонощно кафене на Бродуей. Някой беше оставил ранното издание на „Таймс“ в сепарето и го изчетох по време на закуската с яйца и кафе, но нищо не привлече вниманието ми. Бях премазан от умора и с преуморения си ум положих усилия да се съсредоточа върху разположението на шестте улични телефона в Сънсет Парк. Продължавах да се прозявам, докато изваждах списъка от джоба си, заоглеждах го, все едно има тайно съобщение в реда и разположението на телефоните или един от тях крие ключа към загадката. Трябваше да има и друг, на когото да мога да позвъня, за да съобщя за опасност с код пета степен. „Дайте ми кода си за достъп“, щях да наредя. „Кажете ми паролата си.“

Небето беше ясно и се зазоряваше, когато се прибрах в хотела. Взех си душ и си легнах, след час станах и включих телевизора. Гледах сутрешните новини по една от мрежите. Държавният секретар точно се беше прибрал от Близкия изток и му задаваха въпроси, следваше палестинският говорител, който обсъждаше възможностите за траен мир в региона.

Това ме подсети за моя клиент, ако изобщо е имало момент, в който да е напускал мислите ми, и щом започна следващото интервю с наскоро спечелил Оскар актьор, натиснах бутона за изключване на звука и позвъних на Кенан Кури.

Той не отговори, но аз не се отказах, звънях на всеки половин час, докато не се обади към десет и половина.

— Тъкмо влизам през вратата — каза той. — Най-страшната част от пътуването беше в таксито на връщане от летище Кенеди. Шофьорът беше маниак от Гана, с диамант в зъба и с ритуалните белези на племето си по двете страни на лицето, караше, сякаш да умреш в катастрофа ти гарантира предимство за влизане в рая със зелена карта.

— Май веднъж и аз съм попадал на него.

— Ти? Учудвам се, че се возиш в таксита. Мислех, че имаш слабост към метрото.

— Снощи се придвижвах само с таксита — казах. — И скоростта беше убийствена.

— Така ли?

— Образно казано. Намерих двама компютърни престъпници, които откриха начин да изровят една информация, за която телефонната компания твърдеше, че не съществува. — Разказах му накратко какво съм направил и какво съм научил. — Нямах възможност да поискам позволение от теб, а не исках да чакам, докато се върнеш, затова действах на своя глава.

Кенан ме попита за какво става дума и му обясних.

— Няма проблем — увери ме той. — Ти какво направи, пое разходите ли? Трябваше да се обадиш на Пит.

— Нямах намерение да ги поемам. Даже позвъних на брат ти, защото не можех да събера сам сумата, бяха почивни дни. Само че и той нямаше пари в брой.

— Нямаше ли?

— Но ми каза да действам и че няма да ме караш да чакам с възстановяването на похарченото.

— За това е имал право. Кога говори с него? Позвъних му още щом се прибрах, но никой не отговори.

— Събота — рекох аз. — Събота следобед.

— Потърсих го, преди да се кача на самолета, исках да ме посрещне на летището, да ме спаси от Ганайската мълния. Не го намерих. Отложи ли плащането на онези хора?

— Намерих приятел, който ми даде достатъчно, за да осигуря сумата.

— Искаш да ти възстановя парите? Смазан съм от умора, през изминалата седмица прекарах в самолет повече време, отколкото онзи, как му беше името, дето сега се прибра от Близкия изток. Държавният секретар.

— Преди малко го даваха по телевизията.

— Непрекъснато влизахме и излизахме от някакви летища, но не мога да кажа, че пътищата ни са се пресекли. Чудя се какво ли прави с безплатните си часове за полети. Аз вече съм заслужил право на безплатен полет до Луната. Искаш ли да наминеш? Нямам никакви сили и съм смазан от умора, но и без това няма да мога да заспя.

— Може — съгласих се аз. — Всъщност мисля, че няма да е зле. Не съм свикнал на нощни смени, както ги наричаха моите партньори в престъплението. Те го понесоха с лекота, но са с няколко годинки по-млади от мен.

— Възрастта си е важен фактор. Преди не ми се вярваше, че има такова нещо като умора от полета, а сега мога да кандидатствам за лице на кампанията срещу това явление. Май и аз ще се помъча да дремна, може и сънотворно да взема за по-лесно. Сънсет Парк, а? Опитвам се да се сетя кого познавам там.

— Не ми се вярва да е някой, когото познаваш.

— Не ти се вярва, а?

— Не им е било за първи път — обясних му аз. — Но тогава са действали като аматьори. Понаучих едно-друго за тях, което допреди седмица ми беше неизвестно.

— Напредваме ли, Мат?

— Не знам колко — признах аз, — но все в някаква посока напредваме.

* * *

Позвъних на рецепцията и казах на Джейкъб, че ще изключа телефона си.

— Не искам да ме безпокоят — заявих аз. — Който и да ми се обади, нека ме потърси след пет.

Навих часовника за пет и си легнах. Затворих очи и се опитах да си представя картата на Бруклин, но се унесох още на Сънсет Парк.

Шумът от движението на колите ме поразбуди по едно време и си казах, че мога да си поотворя очите и да видя колко е часът, вместо това се унесох в объркан сън с часовници, компютри и телефони, чийто източник лесно се разпознаваше. Намирахме се в хотелска стая и някой думкаше по вратата. В съня си отидох до вратата и я отворих. Отвън нямаше никого, но думкането продължаваше и в този момент се събудих, някой наистина думкаше по вратата.

Оказа се Джейкъб, каза, че госпожица Мардел ме чакала на телефона и твърдяла, че е много спешно.

— Знам, че искахте да спите до пет — рече той — и й го казах, но тя настоя да ви събудя, независимо какво сте казали. Звучеше много сериозно.

Включих телефона, а той слезе на рецепцията да прехвърли разговора. Нямах търпение да вдигна слушалката. Последният път, когато Илейн ми беше позвънила по спешност, ставаше дума за мъж, решен да убие и двама ни. Сграбчих слушалката още при първото иззвъняване.

— Мат, неприятно ми е, че те събуждам, но наистина е спешно.

— Какво става?

— В крайна сметка се оказа, че в копата има игла. Преди малко говорих по телефона с жена на име Пам. Тя идва насам.

— И?

— Нея търсим. Срещнала е онези мъже, била е в буса с тях.

— И е оцеляла, за да ни разкаже историята, така ли?

— Нещо такова. Един от терапевтите, с които говорих около историята с филма, веднага се е свързал с нея, но тя цяла седмица събирала смелост да се обади. Чух достатъчно по телефона, за да разбера, че не бива да я изпускам. Казах й, че ще й гарантирам хиляда долара, ако дойде и разкаже лично историята си. Правилно ли постъпих?

— Разбира се.

— Обаче нямам пари в брой. Дадох ти всичките си налични пари в събота.

Погледнах си часовника. Щях да хвана банката, ако побързам.

— Ще намеря парите — обещах й. — Няма да се бавя.