Метаданни
Данни
- Серия
- Матю Скъдър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Билет за отвъдното
Преводач: Евелина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Intense
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Редактор: Иван Атанасов
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-212-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113
История
- —Добавяне
Десета глава
Вечерта бях на сбирка, а Илейн отиде на лекции, след това и двамата взехме такси и се срещнахме в „Мама Гъска“, където послушахме музика. Дани Бой се появи около единайсет и трийсет и се присъедини към нас. С него имаше момиче, много високо, много слабо, много черно и адски странно. Представи ни я като Кали. Тя ни поздрави с кимване на глава, но не произнесе и дума, нито пък взе участие в разговора ни през следващия половин час, докато в един момент не се наведе напред и не изгледа втренчено Илейн.
— Вашата аура е синьо-зелена и много лъчиста, много красива.
— Благодаря — отвърна Илейн.
— Имате много стара душа — добави Кали и това бяха последните й думи; повече не показа, че забелязва присъствието ни.
Дани Бой нямаше какво да ни съобщи и ние се наслаждавахме на музиката, като си бъбрехме за дреболии между изпълненията. Тръгнахме си доста късно. Докато пътувахме с таксито към дома на Илейн, й казах:
— Имаш много стара душа, синьо-зелена аура и малък сладък задник.
— Има набито око жената — отговори Илейн. — Повечето хора забелязват синьо-зелената ми аура чак след втората или третата среща.
— Да не споменаваме старата ти душа.
— По-добре да не споменаваме старата ми душа. Можеш обаче да говориш колкото си искаш за малкия ми сладък задник. Откъде ги намира такива Дани?
— Знам ли.
— Разбирам да излиза с празноглави второстепенни актриси, но тази… С какво беше надрусана според теб?
— Представа си нямам.
— Защото определено не беше в тази реалност. Дали хората още използват халюциногени? Сигурно е била на магически гъби, на някаква халюциногенна плесен, която се въди само по разлагащи се кожени дрехи. Тази може да изкара добри пари като садо-мазо господарката, от мен да го знаеш.
— Не и ако дрехите й се разлагат. Пък и не виждам как ще се съсредоточи върху работата си.
— Разбираш какво имам предвид. Притежава излъчване за подобна роля. Не си ли представяш как се гърчиш в краката й и се наслаждаваш на всяка минута от изпълнението?
— Не.
— Ами! — възкликна тя. — Самият маркиз дьо Финес. Не помниш ли как те вързах?
Шофьорът се мъчеше всячески да запази невъзмутимо изражение.
— Ще млъкнеш ли, ако обичаш — помолих я аз.
— Помниш ли? Ти заспа.
— Което показва колко сигурен се чувствам в твое присъствие. Ще млъкнеш ли, ако обичаш?
— Ще се отдръпна в убежището на синьо-зелената си аура и ще притихна.
* * *
Преди да изляза на следващата сутрин, Илейн ми каза, че имала добро предчувствие, щели да се обадят още жертви на изнасилване.
— Днес е денят — обяви тя.
Но се оказа, че греши, дори и да имаше синьо-зелена аура. Никой не позвъни. Когато същата вечер обсъждахме липсата на обаждания, Илейн беше много унила.
— Мисля, че това беше — рече тя. — Три в сряда, едно вчера, а днес никой. Мислех си, че ще стана герой, че ще попадна на важна следа.
— Деветдесет и осем процента от разследването не дава никакви резултати — обясних аз. — Правиш всичко, което ти хрумне, защото не знаеш кое ще се окаже полезно. Сигурно си била невероятна на телефона, обадиха се доста жени, но е безсмислено да се обвиняваш, понеже не си попаднала на нужната жертва. Търсиш игла в копа сено, а иглата може изобщо да не е там.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че вероятно не оставят свидетели. Вероятно убиват всяка жена, която изтезават, а ти се мъчиш да намериш жена, която просто не съществува.
— Ами щом не съществува — отсече тя, — да върви по дяволите.
* * *
Ти Джей ми звънеше всеки ден, понякога се обаждаше повече от веднъж. Бях му дал петдесет долара като награда, че откри номерата на уличните телефони в Бруклин. Парите скоро щяха да свършат, защото онова, което не харчеше за метрото и автобуси, той пръскаше за телефонни обаждания. Надявах се да се върне към обичайните си занимания — да мами на карти, да помага на уличните дилъри или каквото там правеше, за да се издържа. Само че той не спираше да ме тормози за работа.
В събота написах чек за наема си и се погрижих за други месечни сметки като телефон и кредитна карта. Докато разглеждах телефонната си сметка, отново се замислих за обажданията в къщата на Кенан Кури. Няколко дни по-рано отново бях пробвал да намеря служител в телефонната компания, който да измисли как да ми даде търсената от мен информация и отново ми отговориха, че няма как да я получат.
Тъкмо върху това си блъсках главата, когато Ти Джей звънна към десет и половина.
— Дай ми да проверя още някой телефон — примоли ми се той. — Бронкс, Статън Айлънд или на друго място.
— Ще ти кажа какво можеш да направиш за мен — рекох. — Ще ти дам един номер и ти трябва да ми кажеш кой го е набирал.
— Какво да ти кажа?
— Ох, нищо.
— Не, ти каза нещо, човече. Я дай пак.
— Може пък ти да се справиш с тая задача. Помниш ли как си беше поговорил възпитано с операторката за телефонния номер на Фарагът Роуд?
— Имаш предвид да поговоря така, все едно съм се барнал в скъпарски костюм на „Брукс Брадърс“?
— Именно. Може би ако използваш този стил на говорене, ще откриеш някой вицепрезидент на телефонна компания, който да измисли как да намери списъка с обаждания до определен номер в Бей Ридж.
Ти Джей ми зададе още няколко въпроса и аз му обясних какво търся и защо не мога да го намеря.
— Задръж така — рече той. — Казваш, че се опъват да ти дадат номерата?
— Не разполагат с тях, за да ги дадат. Имат регистрирани всички обаждания, но нямат начин, по който да отделят търсените.
— Мамка му. Нали и първата операторка, с която говорих, ми каза, че няма как да ми каже номера. Не можеш да вярваш на всичко, което ти разправят, човече.
— Не, аз…
— Ти, ти — отсече той. — Всеки ден ти звъня, питам те имаш ли нещо за Ти Джей, а ти ми разправяш, че нямаш. Защо чак сега ми го казваш? Държиш се глупаво, пич.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че ако не ми казваш какво искаш, няма как да ти го дам, нали? Казах ти го още първия път, когато те срещнах, докато обикаляше по Дюс и си трайкаше. Веднага ти го казах, рекох ти — кажи ми какво си приритал да научиш и ти го откривам.
— Помня.
— Що тогава се мотаеш да се разправяш с телефонната компания, щом можеш да се обадиш на Ти Джей?
— Искаш да кажеш, че знаеш как да се добереш до телефонните номера от телефонната компания?
— Не, човече. Но знам как да се добера до братя Конг.
* * *
— Братя Конг — повтори той. — Джими и Дейвид.
— И са братя, така ли?
— Грам общо нямат, ако питаш мен. Джими Хонг е китаец, а Дейвид Кинг е евреин. Поне баща му е евреин. Мисля, че майка му е пуерториканка.
— И защо са братя Конг?
— Джими Хонг и Дейвид Кинг ли? Хонг Конг и Кинг Конг?
— Ясно.
— А и „Донки Конг“ беше любимата им игра.
— Какво е това, видеоигра ли?
Той кимна.
— Бива си я.
Седяхме в снекбар на последната спирка на автобуса, където беше настоял да се срещнем. Пиех чаша горчиво кафе, а той ядеше хотдог и пиеше пепси.
— Помниш ли оня пич Чорапите, гледахме го в залата за видеоигри? Той е най-добрият там, но не може и на малкото пръстче на братя Конг да стъпи. Нали знаеш как един играч се опитва да е на нивото на машината? На братя Конг не им се налагаше да се опитват. Те винаги я превъзхождаха.
— Довлече ме дотук, за да се срещна с някакви факири на пинбол, така ли?
— Има голяма разлика между пинбола и видеоигрите, човече.
— Предполагам, че има, обаче…
— А и разликата между тях е нищо в сравнение с тази между видеоигрите и това, което са сега братя Конг. Казах ти какво става с момчетата, които висят в залата, как може да станеш толкова добър, че повече да няма накъде да задобряваш? И губиш интерес.
— Каза ми.
— Ама има някои пичове, които страшно се запалват по компютрите. Чух, че братя Конг били много напред с компютрите, използвали компютър, за да бият на видеоиграта, знаели какво ще направи машината, преди да го е направила. Играеш ли шах?
— Знам правилата.
— Ще поиграем някой път, да видя дали те бива. Знаеш ли каменните маси по Уошингтън Скуеър? Хората си носят часовници, четат книги за шаха, докато чакат да играят, сещаш се? Понякога играя там.
— Сигурно си добър.
Ти Джей поклати глава.
— Някои от ония пичове — заразказва той, — срещу които играеш, те карат да се чувстваш така, сякаш се опитваш да надбягаш атлет, а си във вода до кръста. Доникъде не можеш да стигнеш, щото тия в ума си са пет-шест хода пред теб.
— Понякога и в моята работа е същото.
— Така ли? Ами така беше с видеоигрите и братя Конг, те бяха пет или шест хода напред. Затова се захванаха с компютри, станаха от онези, дето им викат хакери. Знаеш ли какво е това?
— Чувал съм думата.
— Човече, щом искаш да имаш информация от телефонната компания, не се обаждаш на оператор. Никакво вземане-даване нямаш с разни вицепрезиденти. Обаждаш се на братя Конг. Те се включват към телефоните и почват да обикалят вътре. Все едно телефонната компания е чудовище, а те плуват в кръвта му. Нали знаеш онзи филм, как се казваше, „Фантастично пътешествие“[1]? Поемат на пътуване в телефоните.
— Не знам — колебаех се аз. — Щом никой високопоставен служител в компанията не може да измисли как да получи данните…
— Човече, не ме ли слушаш? — Той въздъхна, после смукна енергично през сламката си и пресуши пепсито до капка. — Ако искаш да знаеш какво се случва на улиците, какво става на Дюс или в Барио, или в Харлем, при кого ще отидеш и кого ще попиташ? Шибаният кмет ли?
— Ами…
— Не схващаш ли какво ти говоря? Те си висят из улиците на телефонната компания. Знаеш ли Ма Бел[2]? Братя Конг й надзъртат под полата.
— Къде ще ги намерим? Във видеозалата?
— Вече не се вълнуват от игрите, казах ти. Появяват се чат-пат, колкото да видят как вървят нещата, но все по-рядко. Те ще ни намерят. Казах им, че ще бъдем тук.
— Как се свърза с тях?
— Ти как мислиш? Звъннах им. Братя Конг гледат да са винаги близо до телефона. Тоя хотдог си го биваше, да знаеш. Трудно е да повярваш, че ще получиш свястна храна на такова място, ама ето на, сервират ти приличен хотдог.
— Ти, какво, още един ли искаш?
— Няма да е лошо. Докато дойдат, ще мине време, после ще искат да те огледат, преди да решат имат ли желание да се видят с теб. Трябва да се уверят, че си сам и че могат да драснат аламинут, ако ги изплашиш.
— Защо да се плашат от мен?
— Щот мож да си некво ченге, което бачка за телефонната компания. Човече, братя Конг са престъпници! Ако Ма Бел ги спипа, ще им съдере задниците с камшика.
* * *
— Проблемът е — заяви Джими Хонг, — че трябва да сме внимателни. Костюмарите са убедени, че хакерите са най-голямата опасност за корпоративна Америка след Жълтата заплаха[3]. В медиите непрекъснато излизат истории за това какво можем да причиним на системата, ако искаме.
— Унищожаване на данни — поясни Дейвид Кинг. — Промяна на регистрите. Заличаване на схемите.
— Стават добри истории, но изпускат от поглед факта, че никога не правим подобни дивотии. Шубе ги е да не сложим динамит на релсите, а ние само се возим безплатно и толкова.
— Ама става и някой тъпанар да вкара вирус…
— Обаче повечето от тия не са хакери, това са нещастници, дето са набрали на някоя компания или пич, дето с нелегален софтуер прави засечка на системата.
— Ама Джими много одъртя и вече край с рисковете — обяви Дейвид.
— Миналия месец станах на осемнайсет — обясни Джими Хонг.
— Затова спипат ли го, ще си го отнесе като възрастен. Това в случай че се водят от биологичната възраст, щото ако отчетат емоционалната зрялост…
— Тогава Дейвид ще се измъкне безнаказано — вметна Джими, — още не е на възраст да мисли.
— А тя се достига между Каменната и Желязната ера.
Щом веднъж вземеха решение, че вярват на някого, никой не можеше да ги накарат да млъкнат. Джими Хонг беше метър и деветдесет, дълъг и мършав, с права черна коса и продълговато мрачно лице. Носеше авиаторски слънчеви очила с кехлибарени лещи. След като поседяхме заедно десет-петнайсет минути, той ги смени с чифт очила с рогови рамки и кръгли безцветни стъкла, като промени образа си от хипар на отличник.
Дейвид Кинг нямаше повече от метър седемдесет и пет, беше кръглолик, червенокос и с много лунички. И двамата носеха якета на „Мете“, широки панталони и маратонки „Рийбок“, но еднаквите дрехи не стигаха, за да ги превърнат в близнаци.
Ако човек притвореше очи обаче, можеше и да се заблуди. Гласовете им бяха сходни, приказките им си приличаха и много често си довършваха взаимно изреченията.
Допадна им идеята да играят роля в разследване на убийство — не се впуснах в подробности — и се забавляваха страшно с отговора, който бях получил от най-различни служители на телефонната компания.
— Направо приказка — възторгна се Джими Хонг. — Разправят, че няма да стане. Което означава, че най-вероятно те не могат да измислят как да стане.
— Така действат — обяви Дейвид Кинг — и човек ще си рече, че поне разбират как работи системата.
— Ама не.
— И ни мразят, защото разбираме по-добре от тях.
— И си мислят, че ще направим нещо на системата…
— А ние всъщност обичаме системата. Защото ако ще се правим на сериозни хакери, ще си изберем „Найнекс“[4].
— Това е система-прелест.
— Невъобразимо сложна.
— Колелца в колелцата.
— Лабиринти в лабиринтите.
— Най-върховната видеоигра, най-върховната „Тъмници и дракони“, всичко накуп.
— Космическа.
— Но е възможно да се направи, нали? — попитах аз.
— Кое да е възможно? А, телефоните? Телефонни позвънявания в конкретен ден на конкретен номер?
— Точно така.
— Може да е проблем — рече Дейвид Кинг.
— Интересен проблем, иска да каже.
— Правилно, много интересен. Проблем с решение, разбира се, разрешим проблем.
— Но е заплетен.
— Заради количеството данни.
— Тонове данни — обяви Джими Хонг. — Милиони, милиони информационни единици.
— Под данни има предвид телефонни позвънявания.
— Милиарди телефонни позвънявания. Неизразимо количество милиарди телефонни позвънявания.
— Които трябва да се пресеят.
— Но още преди да започнеш с това…
— Трябва да влезеш.
— Което беше лесно.
— Което беше в кърпа вързано.
— Оставят открехната вратата.
— Сега я затварят.
— С пирони я заковават, така да се каже.
— Ако ви трябва специално оборудване… — намесих се аз.
— О, не. Не точно.
— Имаме си всичко.
— Не се иска много. Що-годе приличен лаптоп, модем, акустичен куплер…
— Всичко не излиза повече от хиляда и двеста долара.
— Освен ако не си мръднал и не си си купил скъпарски лаптоп, ама е излишно.
— Оня, дето ние използваме, струва седемстотин и петдесет и си е с всички екстри.
— Значи можете да го направите?
Те се спогледаха, после впериха поглед в мен.
— Естествено, че можем.
— Ще е интересно, всъщност.
— Една нощ няма да се спи.
— Не може да е тази нощ.
— Не, тази нощ е изключено. Кога най-рано трябва да стане?
— Ами…
— Утре е неделя. Неделя вечер теб устройва ли те, Мат?
— Напълно.
— Вас, господин Кинг?
— Няма проблем за мен, господин Хонг.
— Ти Джей? Ти ще бъдеш ли с нас?
— Утре вечер ли? — Обаждаше се за пръв път, откакто ме беше представил на братя Конг. — Ся ша вида, утре вечер. Какво имах планирано за утре вечер? Дали не беше среща с медиите в Грейси Меншън или не, трябваше да вечерям с Хенри Кисинджър в „Прозорци към света“? — Той се престори, че прелиства бележник, после вдиша светнали очи към нас. — Познайте какво? Свободен съм.
— Ще има известни разходи, Мат — каза Джими Хонг. — Ще ни трябва хотелска стая.
— Аз имам такава.
— Говориш за стаята, в която живееш ли? — Ухилиха се един на друг, развеселени от моята наивност. — Не става, трябва да ни намериш някое анонимно местенце. Ще влизаме в дълбините на „Найнекс“, нали се сещаш…
— Ще пропълзим в търбуха на чудовището, дет се вика…
— И може да оставим следи от стъпки.
— Или от пръсти, ако предпочиташ.
— Дори следи от гласове, метафорично казано, разбира се.
— Така че не искаш да го направиш от телефон, който може да бъде проследен до някого. От теб се иска да наемеш стая в хотел под фалшиво име и да платиш за нея в брой.
— Достатъчно прилична стая.
— Не е нужно да е луксозна.
— Само колкото да има телефони с директно набиране.
— Каквито имат повечето стаи днес. И телефоните да са с бутони, трябва да са с бутони.
— А не с едновремешните шайби.
— Това не е трудно — казах. — Така ли правите обикновено? Наемате хотелска стая?
Двамата пак се спогледаха.
— Защото ако има хотел, който предпочитате…
— Работата е там, Мат — осветли ме Дейвид, — че когато се правим на хакери, обикновено не разполагаме със стотачка, стотачка и половина за прилична хотелска стая.
— Дори със седемдесет и пет долара за мизерна хотелска стая.
— Или с петдесет за отвратителна хотелска стая. Затова…
— Намираме редица с улични телефони, където няма много движение, примерно в чакалнята на Гранд Сентръл до влаковите линии…
— Понеже няма много влакове, които да заминават в полунощ…
— Или в офис сграда, нещо такова.
— А веднъж се намъквахме в един офис…
— Това си беше тъпо, човече, повече никакво влизане.
— Влязохме заради телефона.
— И представяш ли си как се обяснява тая работа на куките? „Не сме крадци, господин полицай, само се отбихме да използваме телефона.“
— Имаше си тръпка, но няма да го правим повече. Работата е там, че, ами, сигурно ще ни се наложи да работим много часове над цялата тази работа…
— И не искаме някой да се вмъкне или да трябва да сменяме телефоните, когато вече сме се закачили.
— Няма проблем — съгласих се аз. — Ще осигурим прилична стая в хотел. Друго?
— Ко̀ла.
— Или пепси.
— Ко̀ла по-добре.
— Или джолт кόла. Много захар и два пъти повече кофеин.
— Може и нещо вредно за хапване. „Доритос“ например.
— Само да не е с вкус на барбекю.
— Картофен чипс, „Чийз Дудълс“.
— Стига, човече, айде без „Чийз Дудълс“!
— На мен „Чийз Дудълс“ ми харесва!
— Човече, това е най-скапаната храна в света. Можеш ли да ми кажеш нещо по-гадно за ядене от „Чийз Дудълс“?
— „Прингълс“.
— Айде сега! „Прингълс“ не е никаква храна. Мат, ти си ни съдия. Какво ще кажеш? Храна ли е „Прингълс“?
— Ами…
— Не е! Хонг, ти си болен. „Прингълс“ са малки фризбита, само че деформирани. Това не е храна.
* * *
Кенан Кури не ми отговори, затова позвъних на брат му. Гласът на Питър беше дрезгав и сънлив, извиних се, че го събуждам.
— Все така правя — казах. — Извинявай.
— Грешката си е само моя, да дремя посред ден. Напоследък режимът ми съвсем се е обърнал. Какво става?
— Нищо съществено. Опитвам се да се свържа с Кенан.
— Още е в Европа. Обади ми се снощи.
— И?
— Връща се във вторник. Защо, да не би да имаш добри новини?
— Все още не. Налага ми се да се поохарча.
— А?
— Разходи — обясних аз. — Налага ми се да намеря приблизително две хиляди долара до утре. Исках да го обсъдя с него.
— Ей, няма проблем. Сигурен съм, че брат ми ще се съгласи. Каза, че ще покрие разноските ти, нали?
— Каза.
— Ами тогава бъди спокоен. Ще ти ги плати.
— Там е проблемът — казах аз, — че парите ми са в банката, а е събота.
— Не можеш ли да ползваш банкомат?
— С депозит в сейф не мога. Не мога да ги изтегля и от сметката си, защото онзи ден плащах разни сметки.
— Тогава напиши чек, който в понеделник ще има покритие.
— Хората, с които ще работя, не са от тия, дето приемат чекове.
— А, добре — отсреща настъпи мълчание. — Не знам какво да ти кажа, Мат. Мога да ти дам двеста, но няма как да ти дам две хиляди.
— Кенан няма ли такава сума в сейфа?
— Вероятно има много по-голяма, но не мога да го отворя. Човек не дава комбинацията от сейфа си на наркоман, дори това да е собственият му брат. Иначе трябва да е откачил.
Не казах нищо.
— Не му се сърдя — обясни той. — Просто казвам какво е положението. Няма причина да знам комбинацията за сейфа. И да ти кажа се радвам, че не я знам. Нямам си доверие.
— Пит, сега не пиеш и си чист. Колко време става вече, година и половина май?
— Оставам си пияница и наркоман. Знаеш ли каква е разликата между двамата? Един пияница ще ти свие портфейла.
— А наркоманът?
— И наркоманът ще ти го свие, но после ще ти помогне в търсенето.
* * *
Беше ми на езика да попитам Пит дали иска да посети отново сбирката в Челси, но нещо ме възпря, а после вече не беше удобно. Може би си спомних, че не съм му наставник, а и не бих си предложил доброволно услугите за този пост.
Позвъних на Илейн и я попитах дали има такава сума в брой.
— Направо идвай — рече тя, — вкъщи е пълно с пари.
Имаше хиляда и петстотин в банкноти по петдесет и сто долара и каза, че може да изтегли още от банкомата, но не повече от петстотин долара за деня. Взех хиляда и двеста, за да не я оставя съвсем на червено. Реших, че като добавя към тях съдържанието на собствения ми портфейл и сумата, която бих могъл да изтегля от моя банкомат, ще разполагам с достатъчно кеш.
Казах й за какво са ми необходими парите, на нея цялата работа й се стори страшно вълнуваща.
— Ама нали е безопасно? — поиска да научи тя. — Ясно е, че с незаконно, но колко точно?
— По-лошо е от неправилно пресичане. Влизането в чужд компютър е престъпление, подправянето на данни с помощта на компютър също, а имам чувството, че братя Конг ще извършат утре и двете. И аз съм техен съучастник, вече ги подбудих към престъпно деяние. Казвам ти, в наши дни човек не може да мръдне, без да прегази някой закон.
— Но според теб си заслужава, така ли?
— Заслужава си.
— Понеже те са дечурлига. Не би искал да им навлечеш проблеми.
— Не бих искал и на себе си да навлека проблеми. А тези двамата живеят непрекъснато на ръба. Сега поне ще получат пари.
— Колко ще им дадеш?
— По петстотин.
Тя подсвирна.
— Не е зле за една нощ работа.
— Даже никак, а ако успеят да измислят предварително как да стане работата, може да им отнеме и по-малко време. Двамата изпаднаха в недоумение, когато ги попитах колко искат, затова предложих по петстотин на всеки. Решиха, че е приемливо. Хлапетата са от семейства от средната класа, не е като едва да свързват двата края. Имам чувството, че можех да ги уговоря да ми помогнат и без пари.
— Като се позовеш на доброто в тях.
— И на желанието им да участват в нещо вълнуващо. Но не исках да правя така. Защо да не намажат и те? Ако бях измислил кого да подкупя в някоя телефонна компания, служителят щеше да ми излезе много по-солено. Но не успях да открия никого, който дори да признае, че има техническа възможност желанието ми да бъде удовлетворено. Защо да не дам парите на братя Конг? Те не са мои, а Кенан Кури твърди, че човек трябва да бъде щедър.
— Ами ако реши да се отметне от обещанието си?
— Малко вероятно ми се струва.
— Освен ако, разбира се, не го арестуват на митницата със сако, пълно с дрога.
— Възможно е — съгласих се аз, — но тогава просто ще бъда с две хиляди долара назад, а преди две седмици взех от него десет хиляди. Почти толкова време мина. В понеделник стават две седмици.
— Какво има?
— Ами… за толкова време не успях да свърша нищо съществено. Човек може да си помисли, че… по дяволите, правя каквото мога. Както и да е, просто мога да си позволя риска тази сума да не ми бъде възстановена.
— И аз така мисля. — Тя се намръщи. — А защо две хиляди долара? Да кажем сто и петдесет за хотелска стая, още хиляда за братя Конг. Колко кока-кола могат да изпият две хлапета?
— И аз пия ко̀ла. Не забравяй и Ти Джей.
— И той ли пие ко̀ла?
— Пие каквото си поиска. А и ще получи петстотин долара.
— Защото те е запознал с братя Конг? Дори не помислих за това.
— За това, че ме представи на братя Конг и за това, че се сети да ме представи на братя Конг. Те са идеални за източване на информация от телефонната компания, аз самият никога не бих се сетил да потърся хора като тях.
— За хакери си чувал, но как би могъл да се свържеш с такива? Няма ги в телефонния указател. Мат, на колко години е Ти Джей?
— Не знам.
— Никога не си го питал, така ли?
— Никога не съм получил конкретен отговор. Мисля, че е на петнайсет-шестнайсет, плюс-минус една.
— И живее на улицата, нали? Къде спи?
— Твърди, че си има къде. Никога не е споделял къде е или при кого. Първото нещо, което научаваш на улицата, е да не споделяш наляво-надясно лична информация.
— Дори името си. Той знае ли колко ще получи?
Поклатих глава.
— Не сме го обсъждали.
— И той не очаква сумата да е такава, нали?
— Не очаква, но защо да не я получи?
— Съгласна съм с теб. Само се чудя какво ли ще направи с петстотин долара.
— Каквото си иска. С по четвърт долар на обаждане, може да ми звънне две хиляди пъти.
— Сигурно — рече тя. — Боже, като се сетя какви хора само познаваме. Дани Бой, Кали. Мик. Ти Джей, братя Конг. Мат? Хайде да останем да живеем завинаги в Ню Йорк, става ли?