Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (5)

Пет

— Не мога да ви откарам по-далеч — каза шофьорът, отбивайки камиона край пътя. Посочи напред — Ривиерата е в онази посока, стига да успеете някак да минете през развалините. Той проследи с поглед как Джеймс се смъкна от сандъка с амуниции, върху който беше седял, и шеговито му козирува, преди отново да включи огромния К-60 на скорост. — Успех, господине.

Джеймс Гулд метна войнишката мешка на едното си рамо, а раницата на другото, за да балансира тежестта.

— Чао — каза, опитвайки се да козирува в отговор на шофьора, въпреки че товарът доста затрудняваше движенията му. — Много ви благодаря — добави, докато камионът обръщаше. Мерна зад прозореца на близката къща обруленото от времето лице на възрастна жена и кимна учтиво — Бона сера, синьора^[1].

Лицето бързо се скри.

Бяха го предупредили за миризмата. Докато се изтегляха от Неапол, немците бяха взривили канализационните шахти. Или поне онези от тях, които не бяха разрушени след дългите седмици британски и американски бомбардировки. Край някои от сградите имаше запалени мангали, чиято цел беше да тушират поне малко смрадта, но ефектът не беше особено забележим. В сумрака на тесните улички, сред едва крепящите се останки на полуразрушените къщи тъмните пламъци само подсилваха апокалиптичната атмосфера. Докато си проправяше внимателно път сред отломките, Джеймс видя руините на някаква сграда, които все още димяха. Едва когато се приближи, разбра, че погрешно е взел облаците от мухи, виещи се наоколо, за дим. На това място миризмата беше още по-ужасяваща.

Той продължи напред, кимайки за поздрав на италианците, с които се разминаваше: някакъв възрастен мъж, който извърна очи от него въпреки учтивото „Бона сера“ на Джеймс; две прегърнати през раменете хлапета, които се спряха, за да го зяпат старица, която не се отличаваше по нищо от онази, която бе зърнал зад прозореца — същото набраздено лице, същото трътлесто тяло, същата безформена черна рокля. Той я спря и се опита да попита за посоката:

— Scusi, signora. Dov’ è il Palazzo Satriano, per cortesia?

Той бе упражнявал италианския си на кораба, с който беше пристигнал от Африка, но леещите се съгласни продължаваха да звучат странно предъвкани, когато ги произнасяше. Опита отново:

— Палацо Сатриано? Намира се на Ривиера ди Киая.

Никаква реакция. Със същия ефект би могъл да й говори на суахили.

— Грацие миле^[2] — каза той примирено и продължи напред.

Знаеше, че трябва да стигне до бреговата ивица, така че докато продължаваше да върви по надолнището, нямаше начин да се обърка сериозно. Навсякъде край себе си виждаше следи от скорошните събития, случили се тук. На една стена видя огромния фашистки символ на Мусолини — брадва, чиято дръжка бе обвита от сноп съчки. Върху нея бе нарисувана немска свастика, а най-отгоре се виждаше груба рисунка на американския флаг и надпис Vivo no gli Alleati. Добре дошли на Съюзниците^[3].

Всичко това беше надупчено със следи от куршуми, въпреки че бе невъзможно да се каже в кой етап от художествената еволюция на стената се бяха появили.

Две млади жени се насочиха към него. Бяха тъмнокоси, тъмнокожи и тъмнооки, красавици от типа, който можеше да се види по италианските фотографии отпреди войната. Забеляза, че са облечени с американски военни куртки, закърпени тук и там с шарени конци. Всяка имаше цвете, затъкнато зад ухото. Те го огледаха, а по-близката се усмихна срамежливо, така че той се опита да повтори въпроса си отпреди малко:

— Scusate, signorine. Dov’ è il Palazzo Satriano?

Реакцията на момичетата беше много по-различна от онази на възрастната жена. Тази, която се беше усмихнала, моментално се озова пред него и започна да си играе с копчетата на униформата му. Промърмори нещо толкова тихо, че му се наложи да постави ухо пред устните й, за да я чуе.

— Три коня серви. Мноо чисти, мноо чисти.

Чак сега осъзна, че това са проститутки. Нежните пръсти на момичето се плъзнаха по ръката му и дори когато се отдръпна, усети, че кракът й все още е притиснат до неговия.

— Харесва? — прошепна тя нетърпеливо, посочвайки себе си и своята спътничка. — За нас две, три коня серви.

Джеймс най-сетне схвана: три консерви. Искаха да получат храна от военните му дажби. Та това беше нищо, трите консерви струваха по-малко от шилинг.

— Съжалявам — каза, отстъпвайки назад. — Sono un ufficiale inglese. — Поколеба се. Какво беше казал току-що, че е английски офицер или че е официален англичанин? — Mi sono perso, това е всичко.

Момичето се усмихна тъжно, с което сякаш искаше да му каже, че би било хубаво, ако го бе срещнала във вечер, когато не се изживява като официален англичанин, нито пък като персо, изгубен. Разбира се, и преди беше попадал на проститутки — мрачните жени в родината му, които поставяха картички на прозорците си с надпис „Приемам само изкъпани войници“, тежко гримираните карикатури, обикалящи Пикадили или Риджънт Стрийт, или пък едрогърдите лучоле от последното място, където бе назначен, но никога досега не беше попадал на такава красота, продавана толкова евтино, нито пък на подобно тъжно, примирено свиване на рамене след отказа му.

Той зави зад следващия ъгъл и откри, че се е озовал на улица, претъпкана с барове и ресторанти. Това го изненада: в бележките от инструктажа му беше споменато, че подобни заведения все още са официално затворени. „Неапол е първият важен град, който ще бъде освободен от Съюзниците. Свободният свят ще ни наблюдава и ще следи поведението ни“, пишеше там. Джеймс си помисли, че свободният свят може и да се шокира лекичко, ако види това място. Улицата се стесняваше все повече, докато в един момент достигаше ширината на обикновено бюро, а заради вездесъщите мангали беше изключително горещо. Въпреки малкото пространство наоколо беше пълно с народ. Край него се промъкваха хора с униформи в различни цветове, маркиращи различни националности — британското каки и американското маслиненозелено преобладаваха, но се виждаха още поляци, канадци, новозеландци, французи, шотландци и дори гърци. Всички бяха бодри и весели и ловко си проправяха път сред отломките. Имаше и момичета. Накъдето и да се обърнеше, можеше да види тъмнокосите и тъмнооки млади жени, движещи се по двойки, хванали войниците под ръка или облегнали се край баровете в очакване на клиенти. Роклите, направени от армейски одеяла, и преправените униформи явно бяха модата на сезона, което придаваше на мястото атмосферата на някакъв чудат военен лагер.

Беше му трудно да премине през цялата тази тълпа с голямата мешка на рамото си: накъдето и да се обърнеше, винаги удряше някого, подобно на Чарли Чаплин с неговата стълба. В резултат му се налагаше да се извинява практически на всички, с които се разминаваше. На това място чинът видимо не значеше нищо, което беше чудесно, защото наистина му беше трудно да отдава чест с толкова много багаж. Усети как нечии пръсти внимателно опипват раницата му. Обърна се и видя някакъв скуницо^[4], който се отдалечаваше през тълпата. Момчето му хвърли поглед през рамо и го изгледа обидено, сякаш искаше да му каже, че да пристегне толкова добре багажа си, беше крайно неспортсменско от негова страна.

Излезе на някакво кръстовище, където един изумително претъпкан тролейбус с трио монахини, висящи от едната врата, бибипкаше яростно в опит да се промъкне през кошмарния трафик. Конвои от камиони бяха насочвани от американски военен полицай с бяла каска, подпомаган от италиански карабинер в натруфена униформа. Американецът имаше свирка в устата си и острият й звук придружаваше всяко негово нетърпеливо и заповедно ръкомахане. Като негова пълна противоположност, италианецът се опитваше да насочва трафика с почти извинителни жестове. Някакъв вол с огромни рога, впрегнат в дървена каруца, напомняща за нещо, излязло от египетски стенопис, се изходи мързеливо насред улицата, докато чакаше реда си, за да премине. Малки момченца притичваха из целия този хаос и продаваха червила и талисмани.

В крайна сметка някакъв приятелски настроен британски офицер го насочи в правилната посока. Трябваше да мине по стръмна странична улица, съвсем малко по-широка от алея, следвана от зигзагообразна редица каменни стъпала. Беше истинско облекчение да се измъкне от глъчката и блъсканицата, така че му отне известно време, преди да осъзнае, че вече не е притискан отвсякъде от сгради.

Той се спря, слисан от красотата на разкрилата се пред очите му гледка. Пред него огромното оранжево слънце се спускаше към Неаполския залив. Под червения небосклон морето бе гладко като огледало. Край брега палмовите дръвчета леко се поклащаха под ласката на бриза. А от другата страна на залива се извисяваше грамадата на Везувий, от чийто кратер се извиваше тънка струйка дим.

— Брей! — каза Джеймс на висок глас. След което, спонтанно припомнил си, че не е тук, за да се наслаждава на пейзажа, а за да довърши една жестока война, той продължи надолу по стълбите към голямата сграда, която се издигаше в края им.