Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (45)

Четирийсет и пет

Предстоят им сто километра. Сто километра, носещи по себе си белезите на войната, след като двете армии са си тръгнали. Наоколо няма никаква храна, но докато крачат, те създават блюда по магически начин от въздуха.

— Какво ще ми приготвиш за вечеря днес, Джемс?

— Днес… — той мръщи лице, защото това си е сериозен въпрос. — Днес ще ти приготвя антипасто от ночи ин камича, орехи в масло от пармезан.

— Орехите са от Соренто, нали?

— Разбира се. С тънки черупки и съвсем пресни. Нямат нищо общо с онези изсушени подобия на орехи, които използват британците.

— А как ще приготвиш маслото?

— Повече от ясно е, че ще го направя предварително. Доста преди вечерята, най-вероятно няколко часа преди това, за да може вкусът на босилека и на пармезана да попие в ядките.

— Много правилно — одобрява тя, — но за съжаление в момента съм много гладна. Причината е в цялото това ходене, нали разбираш. Можеш ли да ми приготвиш купа паста? Нещо, което да стане бързо?

— Разбира се. Какво ще кажеш за фетучине ал лимоне!

— Звучи страхотно.

— Значи ще кипна водата и ще пусна фетучинето…

Тя го прекъсва:

— Искаш да ми кажеш, че не си приготвил пастата лично?

— Хмм. Е, най-вероятно съм. А сега изстисквам сока от около дузина лимони…

— Разкажи ми за лимоните.

— Лимоните са от Амалфи, разбира се, много големи и с толкова бледа кора, че изглеждат почти бели. Освен това са доста грозни. Грозни и с дебела кора, защото колкото по-дебела е кората, толкова по-сладък е сокът.

— Така си е.

— А сега ще смеся лимоновия сок с маслото и сметаната.

— Колко масло? — пита тя. — Колко сметана?

— Куанто баста. Точно колкото е нужно.

Тя кимва одобрително.

— Много добре. Джемс, някой ден от теб може да излезе доста компетентен готвач.

— Благодаря ти — казва той, зарадван абсурдно много от комплимента. — И ще ти поднеса пастата както си е, без никакви подправки. Или може би с мъничко пипер. Как е?

— Много е вкусна — казва тя. — Най-добрата, която съм опитвала някога. Сериозно, изобщо не знам дали ще ми остане място за следващото блюдо.

— L’appetito viene mangiando. Апетитът идва с яденето.

Достигнали са билото на един хълм и сядат там, за да си починат малко.

— Там долу има горичка — посочва тя. — Трябва да минем през нея. Може да намерим гъби или пък някакви плодове.

— Права си — съгласява се той. Не споделя гласно, защото няма нужда да го прави, че горичката най-вероятно вече е била щателно претърсена за храна от хилядите войници и други бежанци, които са минали оттук преди тях. — С удоволствие бих хапнал една кайсия за десерт.

— Единствените хубави кайсии се раждат край Везувий.

— Все забравям. Значи ще пропуснем кайсиите. А какво ще кажеш за някоя и друга праскова? Или може би кана вино.

Те се излягат по гръб под топлите слънчеви лъчи. Ливия си сваля обувките и потрива изранените си пети.

— Обзалагам се, че на сватбения офицер адски много му липсва неговият мотоциклет.

— И идея си нямам какво му липсва на сватбения офицер.

— Какво искаш да кажеш?

— Сватбеният офицер… С това гордо звание в момента се кичи някой друг нещастен човечец. Той най-вероятно рови из документите ми дори и в момента, докато ние си говорим тук, и се мъчи някак да се оправи с цялата каша. Шкафът за документи е пълен с пепел, защото е превърнат във фурна… има консервна кутия, пълна с пари от подкупи… и само един Бог знае какво би си помислил за докладите ми, ако си направи труда да ги прочете.

Известно време двамата седят в мълчание. После тя започва внимателно:

— Но ако ти не си сватбеният офицер…

— Това означава, че мога да си остана в армията и въпреки това да се оженя за което момиче си поискам. Да, и на мен ми хрумна. Има само един проблем — ще ми трябва разрешение от началството. Но мисля, че лесно ще се оправя.

— Така ли?

— Ерик няма да бъде особено щастлив, че сме наясно как действат по въпроса с комунистите. Смятам, че ако заплаша да раздухам цялата история, ние с теб можем да получим, общо взето, каквото си пожелаем. Можем дори да успеем да тикнем твоето лукаво приятелче от камората зад решетките, където му е мястото.

— Много си подъл, Джемс.

— Такъв съм си — съгласява се той. Отпуска се назад. — Както би казал Анджело, гладният стомах не прощава никому. Твой ред е да готвиш.

— Какво ще кажеш за… да видим… Палачинки, изпечени с моцарела и зелен фасул.

— Звучи съвършено.

— Значи първо ще имаме нужда от добра моцарела — казва тя. Става на крака и му протяга ръка. — За наше щастие аз имам най-добрата възможна моцарела, направена от млякото на моята биволица, която ни очаква след някоя и друга миля. — Той се изправя, но задържа ръката й в своята, когато двамата тръгват надолу по хълма. — После ще ни трябват хубави яйца за палачинките. За щастие ние имаме и една отлична кокошка, която да ни ги осигури. Ще ни трябва и мляко, за което ще трябва отново да прибегнем до биволицата, а после чесън, с който да намажем палачинките, за да им придадем наистина неустоим аромат…