Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding Officer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: Изкушение с дъх на лимони

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Вулкан“, Булвест — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-232-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7993

История

  1. —Добавяне

Четирийсет и три

В крайна сметка достигнаха края на опашката, излязоха от окопа и се затичаха напред. Странно беше да се движат изправени на това място, което толкова дълго време бяха прекосявали единствено пълзейки в калта. Но край тях хиляди мъже правеха същото. Навсякъде по земята лежаха тела, телата на съюзнически войници, мъртви или ранени. Не се виждаше никакъв медицински персонал с носилки или може би лекарите просто не смогваха заради огромния брой на пострадалите. Джеймс следваше мъжа, който тичаше пред него. Когато той спираше, и Джеймс спираше, когато залегнеше, залягаше и Джеймс, когато отново се втурнеше напред, Джеймс правеше същото. Пред тях бойни самолети кръжаха над мястото, което най-вероятно бе сърцето на битката.

Някакъв ужасен германски войник тичаше към тях, вдигнал ръце във въздуха, за да покаже, че се предава. Някой му посочи окопите зад тях и му каза да продължи да бяга. После наоколо започнаха да падат снаряди — малки немски осемдесет и осмици. Джеймс скочи в кратера, останал след някаква експлозия, и изчака там заедно с група американски пехотинци за някого с минохвъргачка. Той и Харви бяха изгубили останалите от своята част в хаоса. По някое време при тях пристигна екип с минохвъргачка.

— Позиция? — изръмжа въпросително единият от мъжете, докато се бореше с тежкото си оръжие. Харви внимателно надигна глава, за да погледне. Докато го правеше, един снаряд отнесе парче от черепа му. Той падна назад, без да издаде звук, с учудване в угасващите очи. От устата му бликна кръв. Джеймс се опита да подхване приятеля си, но усети как главата на Харви се разпада в ръцете му като счупено яйце. Между пръстите му се стичаше гъста, черна кръв.

— Бързо! — викна той на един от американците. — Дай ми твоята сулфа.

Всички редници имаха медицински чантички на коланите си с бинтове и кутийки със сулфонамиден прах. Американецът поклати глава:

— Няма смисъл. Това момче е пътник. Нямам намерение да ти давам нещо, което може да потрябва на самия мен.

— Дай ми го! — кресна Джеймс.

Нещо в гласа му накара мъжа да свие рамене и да му подаде кутийката. Джеймс сипа праха в раната, но американецът се оказа прав. Харви беше мъртъв още преди Джеймс да вземе бинт, за да го превърже. Той изтри кръвта от ръцете си в панталона.

Войникът с минохвъргачката стреля четири пъти и каза, че това е всичко, което може да направи. Джеймс неохотно изостави тялото на Харви и се качи обратно на бойното поле. Запълзяха към немските позиции. Още няколко от тях бяха улучени, но после един британски изтребител „Спитфайър“ видя проблема и откри огън по картечното гнездо на германците. Някой изкрещя заповед и те отново скочиха на крака и се затичаха напред. Джеймс едва не падна в един окоп, но осъзна, че той е немски. Покатери се от другата му страна и продължи на бегом. Нов окоп. Някакъв немски войник, който тичаше приклекнал, се извърна и хвърли нещо по Джеймс, което го удари силно по брадичката.

— Господи! — възкликна Джеймс, потривайки лицето си с ръка. Мъжът го беше замерил с консерва, която се търколи в немския окоп. Джеймс осъзна, че греши и това не е консерва, а граната, чак когато дойде експлозията. Ударната вълна го отхвърли назад. Той с усилие се изправи на крака, вдигна пушката си и стреля по бягащия германец, но не успя да го улучи.

Вече бяха прекосили ничията земя и се намираха на вражеска територия. Той подмина група от четирийсет или петдесет пленници, охранявани от един-единствен редник. После дойде времето на неизбежната контраатака. Няколко десетки танкове „Тигър“ превалиха билото на хълма пред тях и се насочиха към напредващата съюзническа пехота. Пленниците ги наблюдаваха с интерес, подобно на зрители по време на спортно състезание. Джеймс се върна в немския окоп и помогна на един мъж с минохвъргачка да взриви два от танковете. После, точно толкова внезапно, колкото се бяха появили, „тигрите“ започнаха отстъпление. Куполите с оръдията им се завъртяха, за да стрелят назад, докато се оттеглят.

Цялата битка през този ден протече по подобна схема — напредване в големи хаотични групи, които даваха много жертви, и прикриване в някой окоп или стрелково гнездо, докато многочислеността на Съюзниците не принудеше германците да отстъпят. Имаше и неща, които забавяха напредването им. Минните полета вземаха огромно количество жертви. Справяха се с тях благодарение на така наречените „змии“ — дълги тръби, пълни с експлозиви, които танковете хвърляха сред мините и след това по тях се откриваше огън, докато цялото минно поле не експлодираше. После безопасният път през тези полета биваше маркиран с бяла лента.

Изминаха така около седем километра. Джеймс се придвижваше с група от още трийсетина войници и за известно време не срещнаха никаква съпротива. После над тях прелетя изтребител „Спитфайър“, който явно ги взе за германци, защото откри огън. Разделиха се и скочиха в канавките край пътя, докато куршумите се забиваха в калта на пътя, рисувайки две смъртоносни линии, насочени към тях. Когато излязоха, установиха, че четирима от групата са мъртви.

— Ще сваля това тъпо копеленце, ако се върне — крещеше някакъв ефрейтор. Само дето никой от тях не разполагаше с оръжие, което би могло да свали самолет. Всичко, което им оставаше, бе да се молят откаченият пилот да не ги атакува отново.

Малко по късно Джеймс видя как мъжете пред него изведнъж започнаха да размахват ръце във въздуха и да извиват тела, сякаш танцуваха жига особено ентусиазирано. Вече бе преживял достатъчно битки, за да знае какво означава това: някъде отпред имаше картечна установка „Шпандау“, чиито куршуми разкъсваха телата на войниците, докато те умираха, все още изправени на крака. Наричаха този зловещ танц „Балет Шпандау“. Джеймс отново се скри в един окоп. Усети, че бедрото му е подгизнало, и сведе очи. Куршум бе пробил допълнителната манерка, която си беше взел от камиона. Той я вдигна към устните си и изпи остатъците от водата.

Някакъв офицер го потупа по рамото:

— Ела с мен.

Джеймс кимна, за да покаже, че е разбрал. Офицерът се измъкна от укритието и двамата с Джеймс се втурнаха към картечното гнездо. Офицерът го достигна първи, вдигна оръжието си и падна поразен от куршум в гърдите. Джеймс, който се намираше зад него, тъкмо се прицелваше. Той стреля и германецът се строполи безжизнен върху картечницата си. Вторият немски войник в картечното гнездо, който се грижеше за презареждането, се изправи, вдигнал ръце във въздуха:

— Kamerad — извика той. — Предавам се.

Джеймс му направи жест с ръка да се маха и продължи напред. Не бе направил и няколко крачки и някой, когото така и не видя, го простреля. Джеймс вече беше свикнал с подобни инциденти, които рано или късно те застигаха на бойното поле.

За своя огромна радост скоро срещна Робъртс, който също беше ранен. Едното му ухо бе разкъсано и по врата му течеше кръв.

— Нямам никакво намерение да се връщам през тези шибани минни полета — каза той на Джеймс. — Ще изчакам тук, докато не превземем Чистерна и не се появят камиони, които да ме отведат у дома. Предполагам, че това ще се случи съвсем скоро. — Той кимна напред, където градът вече ясно се виждаше между хълмовете.

Когато стигнаха до Чистерна, подминаха колони от стотици германци, които се бяха предали и ги отвеждаха под охрана. Въпреки че между сградите все още се чуваше звукът на картечен огън, пътят в града вече бе маркиран с бели ленти, които минаваха край обгорените останки на множество танкове. Няколко жени надничаха от вратите. Деца махаха срамежливо. Група изтощени войници бяха приклекнали край едно радио.

— Защо се забавихте толкова много, а? — попита един от тях.

Докато влизаха в града, минаха покрай офицер, край когото се бяха събрали няколко жени. Италианките се опитваха да му обяснят нещо, сочеха улицата пред тях и жестикулираха.

— Някой от вас случайно да говори жабарски? — обърна се офицерът към групичката на Джеймс.

— Аз — пристъпи напред той.

— Ще ми кажеш ли какво бръщолевят тези?

Джеймс се обърна към жените:

— Buona sera, signorine. Cosa c’è?

— Опитваме се да кажем на този войник, че петнайсетина германци се крият в избата на Косима — отвърна му една от тях.

— Къде е тази изба?

Жените му обясниха, а Джеймс предаде думите им на офицера.

— Тези германци въоръжени ли са? — поинтересува се той. Джеймс преведе и жените кимнаха.

— Си. Много пушки.

Джеймс кимна на свой ред.

— Благодаря ви, синьорини.

— Добра работа — каза офицерът, докато жените се отдалечаваха. — Как се казваш?

— Гулд.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа една доста блага работа, Гулд? Моите хора ще имат нужда от преводач, когато стигнем до Рим.

Джеймс поклати глава.

— Съжалявам. Когато стигнем до Рим, ще бъда зает с друго.

 

 

Три дни по-късно вече бяха там. Първите войници влязоха в града, очаквайки яростна съпротива, но вместо това бяха посрещнати от радостното местно население, което хвърляше цветя и здравец по джиповете, буташе бутилки с вино в ръцете на пехотинците и им даваше най-различни подаръци, като последните — в случая с жените — често включваха и собствените им тела. След няколко дни на мястото на немските пропагандни плакати се появиха огромни табели с надпис: „Жени от Рим, не забравяйте за благоприличието“.

Скоростта, с която бяха напреднали, изненада дори собствените им командири, така че пет безпаметни дни войниците гуляха, плуваха в река Тибър, възползваха се максимално от гостоприемството на римляните, разглеждаха местните забележителности, изпращаха писма или просто наваксваха пропуснатите часове сън, дремейки под жарките лъчи на слънцето.

Джеймс нямаше време за подобни занимания. Първата му работа бе да открие местоположението на германския армейски публичен дом. Това не беше особено трудна задача, защото местните с радост побързаха да го упътят към мястото — Виа Нардонес, номер 95. Там имаше висока каменна сграда. Младият офицер предположи, че някога е била хотел. Той се изкачи по стълбите пред входа и влезе в обширното фоайе. Рецепцията беше пуста, а разпилените навсякъде хартии предполагаха, че обитателите на сградата я бяха напуснали по най-бързия възможен начин. Той настъпи някаква пачка бележки и се наведе, за да я разгледа отблизо. Това бяха напечатани билети, на които трябваше да се попълнят името и номера на войника, името на сестрата, която удостоверяваше, че не е болен от нищо заразно, както и името на момичето. Малко по-нататък откри и един попълнен билет. Името на момичето беше Ева, а цената й — двайсет лири.

— Ехо? — провикна се той. Отговор не последва, но му се стори, че някой се движи на горния етаж.

Качи се по стълбите и пред него се откри дълъг коридор, от двете страни на който имаше номерирани стаи. По стените висяха обявления, напечатани с предпочитания от немците готически шрифт. Джеймс отвори първата врата. Стаята беше празна и изглеждаше така, сякаш вече е била преровена от грабители. Металната рамка на леглото бе преобърната, а дюшекът — нарязан. По овехтелия килим имаше разпилени конски косми.

До слуха му достигнаха тихи гласове. Идваха от другата страна на коридора. Той започна да проверява стаите една по една и във втората откри две треперещи момичета, сгушени едно до друго върху леглото. Главите им бяха обръснати, при това доста грубо — по оголените скалпове имаше кървави следи от порязвания. Гледаха го с ужас в очите.

— Всичко е наред — каза той на италиански. — Просто търся един човек.

— Всички германци си заминаха — изфъфли едното от момичетата. — Още в понеделник.

— Имало ли е тук жена на име Ливия? — попита той.

Момичето поклати глава.

— Сигурна ли сте?

— Има регистър — обади се другата. — В офиса. Можете да проверите там, ако искате.

— Не мога да чета на немски. Не знам какво да търся.

— Аз се оправям мъничко — каза момичето и стана. Отведе го до една от съседните стаи, където голям черен шкаф за документи преобърнат на една страна. Джеймс успя да го изправи и отвори чекмеджетата. Папките вътре бяха изненадващо добре подредени. Хората тук очевидно са били адски педантични, отбеляза наум той, докато преглеждаше листовете. През този бордей на Виа Нардонес бяха преминали стотици момичета и за всяко от тях бе водено подробно досие. Всеки медицински преглед, всяко оплакване, всяка болест бяха описани.

— Какво означава damenbinden? — попита Джеймс, след като забеляза честото споменаване на думата.

— Менструални превръзки. Водеха точен отчет кога сме в цикъл, за да не се преструваме, че сме неразположени.

Толкова много момичета…

— Какво се е случило с останалите. Къде са те?

Момичето сви рамене:

— Германците ги отведоха.

Джеймс никъде не откри да се споменава Ливия или Пертини.

— Сигурна ли сте, че това са всички момичета, които са били тук? Може би е имало и такива, които са нямали досиета.

Тя поклати глава:

— Всяка от нас си имаше досие.

Джеймс въздъхна и понечи да си тръгне.

— Моля ви… — промълви отчаяно момичето.

— Какво?

— Нямаме никаква храна. Никакви пари. Ако излезем навън, жените плюят по нас. А мъжете… мъжете се държат дори по-зле. Можете ли да ни дадете нещо?

Всичко, което имаше у себе си, бяха няколкостотин лири и две пакетчета дъвка. Даде й ги.

— Тази Ливия, която търсите… тя приятелка ли ви е? — попита момичето, докато трескаво разопаковаше една от дъвките. Мушна я в устата си и задъвка яростно, след което преглътна. Джеймс се запита кога ли е яла за последен път.

— Да, приятелка ми е.

— Значи е истинска късметлийка — каза тъжно момичето.

— Ще бъде късметлийка, ако успея да я открия.

Той тръгна по брега на Тибър, потънал в мислите си. Навсякъде край него се вихреха празненства. Група войници танцуваха с няколко местни момичета. На Пиаца Навона хората бяха наклали огромен огън и изгаряха немски знамена, документи, изоставени униформи и дори леглата, в които бяха спали германците. Някакво момиче изтича до Джеймс, целуна го по бузата и после побягна, кикотейки се.

Целият град бе обхванат от радостно веселие, но в душата на младия офицер продължаваше да тегне мрак. Така и не беше успял да намери Ливия.

Когато се върна в казармите, където беше настанена неговата част, Робъртс му предаде, че някой го е търсил:

— Едър мъжага. Офицер. Каза, че е от Подразделение А.

— Капитан Джефрис?

— Не си каза името, ама имаше към дузина швабски часовника на лявата си ръка.

— Да, трябва да е бил Джъмбо — усмихна се Джеймс.

Той откри хотела, в който от Подразделение А бяха разположили временната си щабквартира.

— А, ето те и теб Джеймс! — възкликна щастливо Джъмбо, когато го видя, сякаш преходът от Анцио не е бил нищо повече от лежерна разходка в парка. — Запознай се с доброто ми приятелче Бъстър.

Бъстър спокойно можеше да мине за Джъмбо номер две, като единствената ясно различима разлика между двамата беше счупеният му нос.

— Бъстър отговаря за партизаните в сектор четири — обясни Джъмбо. — Това е ей тук — посочи той картата на стената. — Кажи му какво си чул, Бъстър.

— Питах партизанските водачи за броя на хората, с които разполагат — каза Бъстър. — Един от тях ми каза, че отрядът му се е сдобил с нови попълнения, и допълни, че към тях се присъединила дори група неаполитански проститутки, които се опитвали да пресекат фронтовата линия.

— И ти мислиш, че една от тях може да е Ливия?

— Естествено, че е тя — заяви уверено Джъмбо. — Да не мислиш, че неаполитанските проститутки са чак толкова много. Всъщност са си доста де — добави, отговаряйки на собствения си въпрос, — но не е и в този район. Да не говорим, че проститутките по принцип си имат други занимания и пресичането на фронтовата линия не е едно от тях.

— Ако момичето, което търсиш, е с Дино — включи се и Бъстър, — значи наистина е извадило късмет. Той е добър човек.

— Има ли някакъв начин да я измъкнем оттам? — попита Джеймс.

Бъстър поклати глава:

— Опасявам се, че няма как да стане. Целият сектор гъмжи от шваби.

— От друга страна обаче — каза весело Джъмбо, — можем да вкараме теб там. Някога скачал ли си с парашут?

 

 

Същата вечер в предаването на Би Би Си имаше едно доста любопитно съобщение за партизаните. След като говорителят предаде на Марио, че кравата на сестра му има нужда от издояване, и на Пиеро, че жена му благодари за шапката, той каза:

— И най-накрая — едно съобщение за Ливия, която е отседнала при Джузепе. Моля останете на мястото си. Рибата тон е на път.

Високо в планината човекът на Дино, който записваше съобщенията от радиоемисиите, се намръщи. Това с рибата не се връзваше с никой от познатите му кодове. Въпреки това го предаде на командира си. Най-вероятно имаше нещо общо с големите пушки, които трябваше да им бъдат доставени.

На около двайсет километра от гората, в която се укриваха Дино и неговите партизани, германците също слушаха предаването на Би Би Си. Отдавна бяха разгадали всички кодове, но рибата тон беше новост и за тях. Те на свой ред заподозряха, че става дума за някое особено зловещо ново оръжие, което партизаните ще получат. Съобщението беше предадено на немския командир, който нареди в района незабавно да бъдат изпратени допълнителни патрули.