Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (42)

Четирийсет и две

Джеймс се присви в стрелковото гнездо, докато пръстта се сипеше във врата му. А тя се сипеше, защото някакъв снаряд бе експлодирал на около двайсет метра от мястото, където беше приклекнал. Ушите му все още пищяха от гръмовния звук. Но всичко беше наред, защото сега той бе просто един от съюзническите войници. Всяка нощ, подобно на някаква извратена игра на тенис, в която топката е заменена с високоексплозивни субстанции, двете страни бомбардираха позициите си по този начин. Снаряд за снаряд. Едва от миналата седмица германците бяха започнали да стават по-изобретателни, изпращайки след падането на мрака бомби пеперуди^[1] които безшумно се спускаха в окопите, или пък изстрелвайки фосфоресциращи ракети към пристанището, намиращо се далеч зад тях.

— Ще ми се да млъкнат — измърмори Робъртс до него, докато се бореше с радиото. — Скоро ще дойде време за Сали.

— Трябва да спреш да слушаш тези глупости.

— Това са единствените глупости, които можеш да слушаш на това място. — Радиото запращя, докато Робъртс се опитваше да настрои честотата, и тогава чуха изкусителния й глас. Това беше тя — Аксис Сали^[2].

— Здравейте, момчета? — измърка тя. — Как сте тази вечер? Този дъжд е страшно досаден, нали? На мен, разбира се, ми е топло и уютно в мъничката ми палатка, но наистина ми е жал за вас. Казаха ми, че по-късно ще се извие гръмотевична буря. А вие сте някъде навън, петдесет хиляди човека, и изобщо нямате къде да се подслоните. Петдесет хиляди. Божичко, това превръща брега на Анцио в най-големия военнопленнически лагер в света. И знаете ли кос е най-интересното? Той е на пълна самоиздръжка. — Тя се изкикоти на шегата си, а после дрезгавият й глас стана по-нисък и съчувствен. — Чухте ли за бедничкия редник Ейбълман? Прибрахме го от ничията земя преди няколко часа. Изглежда е стъпил на противопехотна мина. Гаднички са тези мини. Сега вътрешностите му висят навън. Лекарите правят, каквото могат, разбира се, но не хранят особени надежди за оцеляването му. Сега ще ви пусна малко музика, за да ви ободри, приятели.

От радиото се разнесе фокстрот.

— Страшна кучка е тая — отбеляза Робъртс с чувство.

— Всичко й е написано, тя само чете тези неща — каза Джеймс. — Немците, също като нас, си имат специалисти по пропагандата.

— Най-големият военнопленнически лагер в света. Е, трябва да признаеш, че има право.

Джеймс изсумтя. Разбира се, че имаше право. Нямаше две мнения по въпроса: Анцио беше същински ад. От петдесетте хиляди войници, които Аксис Сали бе споменала, хиляди вече бяха мъртви. Когато се записа доброволец за фронтовата линия, си беше представял, че ще завладяват град след град по пътя към Рим и той ще търси Ливия. Но за трите седмици, през които бяха закотвени тук, едва бяха напреднали с триста метра, преди отново да им се наложи да отстъпят. В Неапол всички говореха за това как ходът на войната се обръща и нацистите скоро ще бъдат сразени. На това място нещата изглеждаха много по-различни.

Музиката приключи и сладкият глас на немската пропагандистка отново стигна до тях:

— Нека погледнем истината в очите, момчета. Единственият начин да не бъдете мокри и премръзнали тази вечер е някой от нашите куршуми да ви избави от мъките. Как са ви краченцата, между другото?

Започна нова песен.

— Адски отвратително, благодаря, че попита — изръмжа Робъртс, докато се опитваше да измъкне крака от локвата, образувала се в стрелковото гнездо. На практика нямаше начин да запазят ботушите си сухи и стъпалата на много от войниците буквално се разлагаха.

Точно както бе предсказала Аксис Сали, скоро започна да вали. Разрази се силна лятна буря, която изсипа още кал и отломки в окопа. Водата смърдеше отвратително. Това бе една от другите причини за заболяването на краката в окопите. Поради малкото място, където да погребват мъртвите, и липсата на ковчези труповете просто биваха струпвани зад стени, направени от сандъци за боеприпаси, и ги покриваха с малко пръст. Преди ден, докато пълзеше в един окоп, Джеймс видя, че пътят му е препречен от разлагаща се ръка, която стърчеше от калната стена така, сякаш просеше. Той я беше повдигнал внимателно за лакътя, след което беше преминал.

Беше негов ред да отиде до точката за наблюдение. Окачи на гърба си раницата с макарата, на която бе навит телефонният кабел, и запълзя напред. Предпазливо се покатери върху струпаните чували и се плъзна като костенурка през ръба на окопа в калта.

Смяташе се, че най-добрият начин за пълзене е да се придвижваш с движения на лактите, влачейки крака след себе си, защото по този начин човек оставаше максимално близо до земята и вероятността някой да му пръсне главата беше по-малка. Той се насочи в посоката, където се намираха германските позиции, и измина около стотина метра, като от време на време замръзваше на място, когато взривът на поредния снаряд осветеше нощния мрак, превръщайки го в по-лесна мишена. За пореден път отбеляза наум колко красиво бе италианското небе по време на сраженията. Всеки тип експлозия излъчваше своя собствена, специфична светлина. Трасиращите куршуми проблясваха в мрака, оставяйки след себе си цветни следи, сякаш някой шиеше със сребристи конци по черния плат на небосвода. Осветителните ракети пращяха и искряха като червени фойерверки. Да не забравяме и за „Пищящите гадини“, изстрелващите по няколко ракети едновременно установки, които немците предпочитаха пред минохвъргачките. Залповете от по четири или осем ракети се носеха във въздуха, а зад тях танцуваха огнените им опашки. „Полилеят“ беше сигнал на ракета, която спускаха с парашут. Тя се носеше бавно към земята, за да осветява терена, толкова бяла и ярка, че всичко наоколо изглеждаше като фотографски негатив. „Подскачащата Бети“ беше противопехотна мина, която изскачаше над земята сред гъст облак от черен кордит, преди да експлодира. „Ани от Анцио“ беше огромно немско оръдие, което стреляше толкова отдалеч, че човек никога не можеше да чуе звука от изстрела, а само пищене, наподобяващо звука на приближаващ се влак, докато снарядът прелиташе във въздуха, последван от проблясък като на осветила небето лятна светкавица, а секунди по-късно идваше и боботещата гръмотевица на взрива.

Докато Джеймс пълзеше напред, до ушите му продължаваше да достига гласът на Аксис Сали, който идваше откъм съюзническите окопи:

— Е, момчета, чудите ли се какво прави гаджето ви в момента? Най-вероятно се забавлява в прегръдките на някой от онези хитреци, скатали се от военната служба, за които чета толкова много напоследък. Обещайте ми, че няма да я съдите прекалено строго, нали, момчета. Та тя е просто едно самотно момиче, не можете да очаквате от нея да стои сама у дома и да ви чака… Със следващата песен искам да поздравя всеки войник, чиято любима намира утеха в нечие чуждо легло…

Джейс изскърца със зъби и продължи напред. Наистина си мислеше какво ли прави Ливия в момента, но в нейния случай най-вероятно ставаше дума за нещо далеч по-неприятно от ласките на споменатия хитрец. Той се опита да прогони тази мисъл от съзнанието си. Точно сега единственото нещо, което имаше значение, бе да се добере до сигурно място.

Вляво от него се чу звук, наподобяващ лая на малко кученце. Някой стреляше с „Шмайзер“ в мрака. Чу се задавен вик, после стрелбата прекъсна.

Той спря, за да провери дали телефонният кабел, който се размотаваше зад него, не се е закачил някъде. Намираше се толкова близо до германските позиции, че дори и най-тихият звук би могъл да го издаде. Швабите, разбира се, имаха свои собствени съгледвачи в ничията земя. Не бе необичайно явление двама мъже, германец и съюзник, да пълзят един срещу друг в пълна тишина и да се усетят чак когато блъснат главите си. Следваше ръкопашна схватка, докато единият от двамата не паднеше мъртъв.

Джеймс се извъртя на една страна и внимавайки да не вдигне глава, приближи бинокъла до очите си. Скоро една експлозия освети не само небето, но и германците. Забеляза, че в момента укрепват позицията, която наричаха „Канавката Дюселдорф“. „Мюнхенският хълм“ пък изглеждаше пострадал от директно попадение на снаряд.

Чу шепот вдясно от себе си. Предположи, че е германски патрул, поел на същата мисия като него. Остана абсолютно неподвижен. Имаше нещо странно в тези нощи, цялата комуникация се провеждаше чрез шепнене, за да не бъде привлечен вражеският огън, а когато някой наистина откриеше огън, звукът беше толкова оглушителен, че те заболяваха ушите.

Шепнещите явно бяха отминали. Той откачи телефонната слушалка от раницата си и каза съвсем тихо:

— Двайсет шваби при Дюселдорф.

— Прието. Пази се.

Минута по-късно четири снаряда от минохвъргачка се стовариха едновременно в окопа, където Джеймс бе забелязал да строят допълнителни укрепления.

Той остана на място, съобщавайки на всеки десет минути за нови цели. Враговете инсталираха картечна установка в „Кьолнския краварник“ — който вече изобщо не беше краварник, а само купчина обгорени камъни. Минута по-късно камъните бяха още по-обгорени след падането на няколко снаряда. Джеймс видя как немците бързо започнаха да изтеглят някакво подвижно противовъздушно оръдие от „Берлинския завой“, когато снарядите на минохвъргачката започнаха да се сипят край него. Тъкмо бе взел телефона, за да съобщи за нова цел, когато гласът от другата страна му каза:

— Време е да се връщаш, друже.

— Вече?

— Промяна в плана. Придвижваме се. — Ясно можеше да долови потиснатата възбуда в гласа на мъжа. Може би това, което всички твърдяха, беше истина. Че големият пробив ще дойде съвсем скоро. Джеймс се претърколи, за да застане с лице към позициите на своите, и отново запълзя през калта към относителната сигурност на съюзническите окопи и землянката си.

Тази землянка беше негов дом през трите седмици, които бе прекарал тук. Построена от предишна дивизия, тя имаше диаметър от около два метра, а покривът й бе изграден от железопътни релси, покрити с чували пясък. Самите релси бяха облепени със стари броеве на вестник „Звезди и ивици“, а по пода имаше още няколко чувала с пясък, върху които стъпваха при някое от честите наводнения. Други чували изпълняваха функцията на легло. През деня Джеймс споделяше това малко пространство, както и леглото, с още двама мъже — Робъртс и Харви. Той не знаеше почти нищо за тях, но същевременно ги познаваше по-добре от всеки човек, когото бе срещал някога. Часовете, прекарани на това клаустрофобично място под почти непрестанните бомбардировки, бяха оголили тяхната същност и характерите им до такава степен, че тримата имаха чувството, че се познават от деца. Животът тук не можеше да се нарече безгрижен, но беше изненадващо простичък. Джеймс не притежаваше нищо, не се интересуваше от пари, защото нямаше за какво да ги харчи, разговаряше с непознати хора, сякаш му бяха стари приятели, не се беше къпал и преобличал от две седмици, когато последно го бяха изпратили под душовете.

Когато Джеймс за първи път подаде молбата си да бъде преместен на фронтовата линия, майор Хийткоут не можа да повярва на очите си. Бойните действия в Италия бяха навлезли в най-кървавата си фаза и въпреки че бе забранено новините за това да достигат до вестниците, стотици съюзнически войници бяха дезертирали. Други бяха предпочели да се прострелят в крака или бедрото, за да не останат на фронта, а множество страдаха от психични разстройства вследствие на тежките бойни условия. Лекарите се бяха видели в чудо, защото подобно масово полудяване не се бе случвало от битката при Сома^[3].

Беше абсолютно откачено някой с лека, спокойна и добре платена работа в Полевата служба за сигурност да пожелае доброволно да отиде на място, което бе накарало толкова много войници да загубят разсъдъка си.

В крайна сметка Джеймс осъзна, че най-лесният начин да получи това, което иска, бе просто да сподели с майора истинските причини, поради които желае да замине на север. Недоверието бързо прерасна в шок. Новината, че сватбеният офицер, човекът назначен на тази позиция, за да възпрепятства всячески браковете с италианки, всъщност търси някакво местно момиче, за което планира да се ожени, бе доказателство за това, което майор Хийткоут бе подозирал от доста време — че Джеймс страда от някаква остра форма на морална изроденост, така че колкото по-бързо се отървеше от него, толкова по-добре. Той даде на младия офицер само няколко часа, за да си събере багажа и да разчисти бюрото си. Нямаше време да отиде в „При Тереса“, за да пийне грапа с Анджело на сбогуване. Нямаше време да изпрати известие във Фишино какво планира да направи. Нямаше време да погледа как залязващото слънце обагря водите на Неаполския залив в кървавочервено. Нямаше време за чаша марсала с яйце в компанията на доктор Скотера. Нямаше време и за една последна разходка по Виа Форчела. Всъщност успя единствено да надраска набързо бележка до Джъмбо, в която обясняваше накратко какво се е случило и молеше приятеля си да разпита своите хора в Подразделение А за местоположението на Ливия.

Докато крачеше към пристанището, откъдето щеше да замине за Анцио, в главата му зазвуча куплет от сантиментална балада. Една от песните, които продавачите на нотни листа пееха в парка под прозореца му:

Е tu dice: „I’ par to, addio!“

T’alluntane da stu core…

Da la terra da l’ammore…

Tiene ’o core ’e nun turna’?^[4]

Каквото и да се случеше, независимо дали щеше да успее да открие Ливия или не, той имаше чувството, че нещо е безвъзвратно приключило.

Откри на пристанището болничния кораб, който щеше да го откара до Анцио. Беше се забавил заради лошото време и точно в момента италианските докери сваляха от него сякаш безкрайна редица с носилки, върху които лежаха бинтовани, стенещи мъже. Джеймс беше шокиран от мръсотията, с която бяха покрити. Приличаха повече на изтощени ученици, изнесени заради контузия от игрището за крикет, отколкото на войници: втвърдена кал покриваше крайниците им, лепнеше в косите им, изпълваше дори устите и очите им. Някои от носилките бяха плувнали в кръв в случаите, когато лекарите не бяха успели да се справят с раните. Джеймс се запита как е прекарал толкова дълго време в Неапол, без никога досега да види никой от тези кораби, с техния товар от премазана човечност.

Пътуването до брега на Анцио отне едва час и половина, но бе като влизане в един съвсем различен свят. Корабът спря на няколко мили от брега в очакване на мрака и Джеймс успя да се наслади на залеза, красив също като онези, които бе наблюдавал в Неапол. После с ниско боботене двигателите се включиха отново и корабът пое към малък залив на далечния бряг, пълен с най-различни по размер плавателни съдове — разрушители, катери и дори няколко фрегати. Над тях се носеха баражните балони, които винаги бяха напомняли на Джеймс за летящи слонове. Той се изправи на палубата, загледан в приближаващия се бряг. Нямаше никакви светлини и навсякъде се стелеше тишина. Беше му трудно да повярва, че това пред него е бойно поле.

Високо над брега се появи самотен изтребител „Месершмит“ и започна да кръжи наоколо лениво и безцелно, подобно на насекомо.

— Най-добре влез вътре — извика един матрос на Джеймс. — Това е Сънчо Чарли. Може да реши да постреля по нас, ако не си намери по-добра цел.

Джеймс продължи да наблюдава самолета.

— Защо му викате така?

— Защото е първият, който излита вечер, винаги в един и същи час. Човек може да си сверява часовника по него.

Месершмитът зави и се спусна към един от разрушителите. Намираха се твърде далеч, за да видят изстрелите на противовъздушното оръдие, но облачетата дим показваха накъде са насочени снарядите. След малко самолетът направи кръг във въздуха и се отправи към сушата.

Внезапно на около стотина метра от морето изригна водна струя, после още една и още една, сякаш край тях преминаваше някакъв кит с чудовищни размери.

— Започна се. Това трябва да са сто двайсет и двойките — сподели с Джеймс същият матрос.

Сякаш в отговор на невидим сигнал, сумракът избухна в ярки светлини — от вътрешността на сушата към брега полетяха ракети, а във въздуха затанцуваха искрите на картечни изстрели.

— Ето я и бойната веселба в пълния й блясък — ухили му се матросът. — Добре дошъл в Анцио.

Джеймс влезе вътре и отиде на мостика. Капитанът и екипажът му не изглеждаха особено притеснени от падащите снаряди и насочиха кораба към пристанището по зигзагообразен курс. Джеймс видя дълга редица от хора, които ги очакваха на кея, изненадващо неподвижни предвид силещата се от небето смърт. Много от тях лежаха в носилки. Изглежда по бреговия плацдарм нямаше място, което да се намира извън обсега на немските атаки. Вляво от тях някакъв катер бе улучен директно и избухна, разпръсвайки пламтящо гориво по морската повърхност. Още снаряди изсвистяха във въздуха и се забиха сред вълните. Стрелбата беше безцелна и напомни на Джеймс за боцкане на великан с карфица в опит случайно да бъде уцелено някое негово слабо място.

Капитанът повиши глас, за да надвика шумотевицата:

— Не се мотай, когато стигнем до брега. Искаме да натоварим тези хора и да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

Джеймс кимна и се качи на палубата. Скочи на кея веднага щом корабът се приближи достатъчно. Рев, наподобяващ шума от приближаващ се влак, оповести за появата на най-големия снаряд до момента, последван от огромен гейзер морска вода, част от която се изсипа върху му. Той се изтръска и се огледа наоколо за някого, комуто да съобщи за пристигането си. Някакъв нисш офицер стоеше край купчина артилерийски снаряди и си свиваше цигара с изумително спокойствие. Джеймс изтича до него, присвил глава между раменете си, и отдаде чест:

— Току-що пристигнах.

Мъжът го погледна видимо развеселен.

— Не думай — кожата на лицето му беше почерняла от кордита и мръсотията.

— Къде да отида?

Офицерът посочи с цигарата си към някаква дупка в земята.

— Там долу.

Джеймс влезе в дупката и се спусна по стъпалата до подземна стая. В средата й имаше голяма, осветена от газени лампи маса, върху която бяха разпръснати най-различни карти. Наоколо се бяха събрали неколцина мъже, част от които крещяха в телефонни слушалки. Докато Джеймс ги гледаше, земята над тях се разтресе и между гредите на тавана се посипа пръст.

В крайна сметка успя да открие човек, който да му обясни къде трябва да отиде, и той тръгна да търси бойната част, към която беше причислен. Пое по кална пътека към фронтовата линия, всичко наоколо бе потънало в лютивия дим на десетината генератори и му беше доста трудно да проследи написаните на ръка табели, които изскачаха пред него в мрака. Много от тях очевидно съдържаха някакви шеги, които той, като новодошъл, не можеше да схване. „Брегови хотел — двеста ярда — специални отстъпки за новите ни гости“. „Почивна база — тук надали ще си починете особено“. „Вие се намирате тук, ама не за дълго“. Докато напредваше, табелите и шегичките ставаха все по-зловещи. „Внимание — падащи снаряди — постарайте се да не изцапате това място с вътрешностите си“ или пък „След тази точка преминаването на хора през деня е абсолютно забранено“. Канонадата беше спряла за малко и Джеймс чу вечерната песен на славеи.

Внезапно сигнална ракета освети небето над него. Чу картечен огън опасно близо до себе си и инстинктивно приклекна. Прецени, че вече се намира на не повече от стотина метра от фронтовата линия и като нищо някой случаен куршум можеше да разкъса врата му. Пред очите му изплува плашещо ярко видение за това как се е изгубил и броди из ничията земя, където го застрелват още преди да е пристигнал. После обаче забеляза стълба, която водеше надолу, и надпис: „За лондонското метро — оттук“. Попадна в мрежа от тесни окопи, пълни с мръсни мъже с празни очи, покрай които трябваше да премине. Почувства се като зрител, закъснял за театрално представление, който трябва да накара целия ред да стане, за да стигне до мястото си. Въпросното място в крайна сметка се оказа малка землянка, осветена от импровизирана димяща лампа, направена от консервна кутия. Вътре имаше двама мъже. Единият беше сержант, който отдаде чест, а другият, капитан, му протегна ръка за поздрав. Това бяха Робъртс и Харви. Двамата бяха прекарали на това място четири седмици, като се изключи един кратък период на почивка в боровите гори надолу по брега, които обаче също се намираха в обсега на немските снаряди. И двамата бяха абсолютно единодушни по един въпрос — Анцио беше особено смрадливият гъз на географията.

— Радвам се, че сте оставили местенце за мен тук — усмихна се Джеймс, докато оставяше багажа си в най-сухия, поне на пръв поглед, ъгъл на землянката. Едва няколко секунди по-късно осъзна грешката си. — Аз… съжалявам. Изобщо не помислих.

Той, разбира се, заемаше мястото на някого другиго.

Харви кимна:

— Стивънс — каза тихо. — Беше убит от противопехотна мина преди две нощи. Погребахме го отвъд потока.

Той разведе Джеймс из окопа, за да му покаже позициите на тяхната рота. Някъде отпред се чуха гласове, които крещяха нещо на немски. Харви се провикна:

— Ruhe da, wir koennen nicht schlafen.

— Какво им каза? — попита Джеймс.

— Да млъкнат и да ни оставят да спим — отвърна Харви.

Джеймс установи, че перспективите за оцеляване на артилерийските съгледвачи не бяха особено големи. Всяка нощ някой от тях пропълзяваше в ничията земя между различните точки на наблюдение и даваше на минохвъргачката координати за прицелване, когато забележеше вражеска активност. Прекарваха дните в опити да поспят, лов на въшки из косите си — рекордът на землянката беше осемдесет и пет за един ден — писане на писма, състезания с бръмбари и очакване на вечерта, когато камионът за амуниции докарваше хранителните им дажби.

На втората си нощ, докато пълзеше в ничията земя, Джеймс забеляза бавно придвижваща се немска каска недалеч от него. Секунди по-късно главата, върху която се намираше каската, се повдигна леко. Джеймс бързо извади пистолета си и се прицели. Врагът беше в обсега му. Всичко, което трябваше да направи, беше да дръпне спусъка. За миг мислеше наистина да го стори, но после промени решението си. В момента заповедите му бяха не да убива, а да наблюдава. Ако стреляше, щеше да лиши едно семейство от син, може би и някоя жена от съпруга й, а това нямаше да промени хода на войната по никакъв начин. Всъщност бе доста по-вероятно по този начин да издаде собствената си позиция, а отмъщението на немските минохвъргачки нямаше да закъснее.

Той вдигна предпазителя и плъзна пистолета си обратно в кобура. Беше добър войник и ако му наредяха да убива, щеше да го стори. Но нямаше намерение да отнема човешки живот просто ей така.

Докато седмиците отминаваха, а обещаното напредване все така биваше отлагано, личният му свят стана съвсем мъничък, ограничен до землянката и мястото му на бойното поле. Само някъде в дълбините на съзнанието му се таеше смътният спомен, че има причина да премине отвъд възвишенията и реката, отвъд красивите синьо-бели хълмове, които се виждаха в далечината и блокираха пътя към Рим. Животът му с Ливия бе един друг живот й той си мислеше за нея като за мираж, предизвикващ някакъв неясен, отчаян копнеж за смях и нежност, за уханието на фетучине ал лимоне, за нещо, което не е покрито с кал, въшки и кръв.

 

Джеймс пропълзя обратно в землянката, където завари Робъртс да събира багажа.

— Чу ли? Махаме се оттук — ухили му се той.

— Къде отиваме?

— В Чистерна, доколкото разбрах.

Сърцето на Джеймс ускори ход. Чистерна се намираше по пътя към Рим.

— Значи това е големият пробив?

— Така изглежда. Крайно време беше, дяволите да го вземат.

Те се присъединиха към останалите от своята рота и се насочиха към сборния пункт. Отдалечаването от фронтовата линия беше доста странно преживяване. Като за начало човек трябваше да ходи приклекнал, също както в окопите. После, докато се отдалечаваше от обсега на немските снайперисти, можеше да се изправи до приведено положение, докато най-накрая не му се удадеше възможността за първи път от седмици да се изправи съвсем и да ходи спокойно, изпълнен с прекрасното усещане, че никой не се опитва да го убие в момента.

 

Имаше опашка от хора, които вземаха амуниции от пристанището. Джеймс подсвирна. Последния път, когато беше тук, купчината с амуниции беше висока колкото барачка, докато сега бе достигнала размерите на църква, а явно е била още по-голяма, преди артилеристите да вземат своите неща.

— Няма спор, голямшка е — промърмори Робъртс.

Дадоха им храна, после се наредиха и зачакаха. Наоколо цареше обичайният хаос, който наставаше винаги преди атака — човек или пречеше някому, или се намираше на грешното място, или спешно търсеше нещо, което в крайна сметка се оказваше не чак толкова спешно. Докато минаваха покрай камион с припаси, Робъртс се спря.

— Я виж ти. Манерки за вода. Няма да е лошо да вземем няколко. Ако знам нещо за дългите преходи, то със сигурност е, че се ожаднява доста.

Никой не ги гледаше, така че и тримата си взеха по една допълнителна манерка, която окачиха на гърбовете си при останалата екипировка.

Харви използва свободното време, за да напише писмо до приятелката си. Когато свърши, го подаде на Джеймс, за да го прочете и подпише. Всяко писмо следваше да бъде цензурирано и ако човек искаше да го изпрати бързо, го даваше за цензуриране на някой от бойните си другари. По това време Джеймс вече знаеше почти всичко за Каролайн, чийто офис се намираше в сградата на британското правителство. Той бързо прегледа писмото. „Скъпа, Каз, по времето, когато четеш това, най-вероятно вече ще си научила за големия пробив. Всички тук са превъзбудени. Надявам се единствено да не подведа другарите си. Страшно много се радвам, че Гулд и Робъртс ще бъдат с мен, както знаеш, бих могъл да им поверя живота си. Надявам се, че вече сте разрешили проблемите, които имахте с шефа ти. Ще ти пиша отново при първа възможност, но не се тревожи, ако следващото ми писмо се забави. Предполагам, че в следващите няколко дни ще има проблем с пощенските услуги“. Джеймс подписа листа и го върна на Харви. Самият той нямаше намерение да се занимава с писма. Родителите му бяха единствените хора, на които би могъл да пише, а думите по никакъв начин не биха могли да опишат живота му такъв, какъвто беше в момента. Той и Робъртс прекараха времето си, почерняйки лицата си с кал.

Атаката явно приближаваше: от тях се очакваше да проправят път за Първа бронетанкова дивизия, придвижвайки се бавно напред заедно с хората от Специалните части.

— Това означава, че ще трябва да изчакаме дневната светлина — каза Робъртс.

Джеймс кимна: всички знаеха, че танковете трябва да виждат какво се случва пред тях, докато се придвижват, дори това да означаваше загубата на всички преимущества, свързани с една изненадваща нощна атака.

В крайна сметка тяхната част получи заповед за придвижване. Стояха рамо до рамо по двойки в пълния с хора окоп и изчакваха нещо да се случи. Войникът зад Джеймс обясняваше, че италианките предпочитали да ги чукаш на задна прашка, докато английските момичета харесвали да бъдат отгоре. Разговорът по темата продължи доста дълго, докато в един момент, точно преди зазоряване, не започна преградният артилерийски обстрел и говоренето стана невъзможно заради шума. За четирийсет и пет минути всяко голямо оръдие, позиционирано в бреговия плацдарм, насочи огъня си срещу немските позиции.

Те продължаваха да чакат, придвижвайки се бавно през окопите с пищящи уши. Пред тях битката вече беше започнала, но те още не можеха да се включат в нея. Колко британско, помисли си Джеймс, дори когато се готвим да рискуваме живота си, културно сме се подредили на опашка. Въпреки това той отбеляза, че ситуацията бе далеч по-малко благоприлична, отколкото би била примерно на една опашка за бекон. Навсякъде около него мъжете се облекчаваха, а някои дори бяха приклекнали и се изхождаха по голяма нужда, защото нервите им просто не бяха издържали. Междувременно първите ранени вече бяха започнали да се връщат и изглеждаха замаяни или щастливи, че се махат от този ад, в зависимост от сериозността на раните си.

— Не изглеждат чак толкова зле — промърмори Харви.

— Това са тези, които могат да ходят — отбеляза Робъртс. — Останалите бедни копеленца все още са някъде там.