Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (37)

Трийсет и седем

Това беше най-невероятното нещо, което бе виждал в живота си. Самият мащаб на събитията можеше да ти вземе дъха — могъщата сила на природата караше бомбите и куршумите от незначителния човешки конфликт да изглеждат жалки. Въпреки това не чувстваше страх. Беше прекалено запленен от гледката, за да изпита нещо подобно. Дори напротив, чувстваше някаква странна превъзбуда пред перспективата да се гмурне в самото сърце на бедствието, да види с очите си как точно изглежда огненият ад на разрухата.

След като отмина Торе Анунциата, намиращ се в подножието на планината, той навлезе в гъста мъгла, сякаш се намираше насред зимна английска вечер. За момент илюзията беше пълна, защото му се стори, че наистина вали сняг, и едва след няколко секунди осъзна, че завихрилите се край него сивкави снежинки всъщност са пепел. Пепел, която вече се трупаше по пътищата и покривите, покривайки света със сиви преспи. Наби рязко спирачки, за да не блъсне някаква жена, която тичешком пресече пътя само по бельо, за да свали съсипаното си пране от простора. Моторът поднесе и Джеймс падна тежко, а машината се изпързаля настрани от него. Трябва да бъда по-внимателен, помисли си той, докато я вдигаше и се качваше отново върху седалката. Никога не бе предполагал, че пепелта може да бъде толкова хлъзгава.

Силуетите на разни хора, които товареха вещите си в каруци, изскачаха край него в сивотата. Отделни сцени се открояваха в бъркотията: дете, което се препъваше в опитите да се придвижва по-бързо с патериците си; много възрастен мъж, бутан от дъщерите си в ръчна количка; прасе и грамофон, натоварени в разнебитена детска количка. Едно семейство се опитваше да впрегне паникьосаното си магаре. Докато Джеймс ги подминаваше, животното се хвърли на земята, преобръщайки каруцата заедно с всичко в нея. Той изви кормилото, за да избегне парчетата натрошен порцелан.

Колкото повече наближаваше до мястото на изригването, толкова по-голям ставаше хаосът. Потокът бежанци се бе превърнал в буйна река от хора, опитващи се да избягат по-далеч от боботещия облак дим и пепел над главите си, който напомняше за гигантски пулсиращ корал, чиито долни краища бяха обагрени в розово от огненото сияние на кратера. Беше доста мрачно, а фарът на мотора не вършеше почти никаква работа, защото целият бе полепнал с пепел.

Край Ерколано Джеймс застигна бавно движещ се конвой от военни камиони. Това бяха Кашейсетиците, които Ерик бе повикал от Черкола, видимо безнадеждно изгубени. Той предложи да ги води и конвоят го последва по виещия се път.

Джеймс усети, че върху него започна да пада нещо по-твърдо. Първоначално го помисли за пясък, хвърлян от гумите на камионите, но после видя, че към сипещата се сива пепел се бяха присъединили и малки черни песъчинки и камъчета, не по-големи от главата на топлийка. Скоро градушката от черен пясък стана техен постоянен спътник, а сипещите се от небето частици започнаха да влизат под яката на униформата и в обувките му. След още няколко километра от небето започнаха да падат и по-големи парчета, нажежени до огненочервено.

Поредният завой разкри пред очите му първата гледка на потоци от лава. Бяха поне два — блестящият течен огън бавно си проправяше път на север и на запад през обхванатите от пламъци борови гори. Усети някакво разтърсване. Първоначално реши, че двигателят на мотоциклета се дави, но после разбра, че всъщност цялата планина вибрира, сякаш последната тръба на някакъв огромен орган изсвирваше една протяжна, невъзможно ниска и дълбока нота, която усещаш в стомаха си като тъпа болка.

Малко по-надолу един от потоците лава преминаваше през пътя и той вече беше напълно непроходим. Джеймс спря мотора си на стотина ярда от течния огън, но дори от това разстояние топлината беше почти непоносима. Той бе очаквал лавата да изглежда като река от разтопена скала, но това пред него напомняше по-скоро за свлачище от нажежени въглени, високо близо шест метра, което бавно се спускаше надолу по склона. Лавата имаше нещо като коричка отгоре и Джеймс я оприличи на прегорял оризов пудинг. Предположи, че тя започва да се охлажда от досега си с въздуха, след като напусне кратера. Самата коричка обаче също не бе неподвижна. От време на време върху нея се появяваха мехури с цвят на разтопено злато, които се разпукваха, разкривайки огнения поток под тях.

Джеймс даде знак на камионите след себе си, че ще трябва да потърсят друг път. Притеснението за Ливия го тормозеше почти непрестанно, но той се опита да я изтика от мислите си. Щеше да се погрижи за нея веднага щом можеше, но първо трябваше да се убеди, че градовете и военните бази ще бъдат подобаващо евакуирани.

 

 

В Сан Себастиано пред него се разкри поредната изумителна гледка. Стена от лава, висока над шест метра се спускаше бавно през града, понесла със себе си най-различни отломки — дънер, светещ в яркочервено като жив въглен, каменна рамка от прозорец, дори нещо, което изглеждаше като овъглен труп на крава. Малко по-надолу църковен купол, откачил се някак от останалата сграда, се носеше сред лавата, подобно на капак от тенджера, плуващ в река от овесена каша.

Пред очите на Джеймс лавата достигна до поредната къща. За около минута изглеждаше така, сякаш сградата щеше да издържи, но после стените поддадоха с ясно различим пукот, каменните отломки се присъединиха към въглените в потока, а гредите пламнаха и се заизвиваха като кибритени клечки.

Жителите на Сан Себастиано бяха коленичили на около петдесетина метра пред лавата, скупчени край свещеник с бяла роба, който държеше във високо вдигнатите си ръце статуята на свети Себастиано от църквата. Той пееше псалми на латински, но думите му бяха почти напълно заглушени от пукота на пламъците и тътена на изригването. Много от хората бяха нахлупили тенджери или саксии на главите си и Джеймс скоро разбра причината за това: силещите се камъчета и песъчинки бяха станали по-редки, но пък отделните парчета вече бяха далеч по-големи. Димящ камък с размерите на юмрук се стовари точно пред мотора му с яростно съскане. Ако нещо подобно улучеше някой В-25, ефектът щеше да бъде същият като от попадение на зенитно оръдие. Джеймс предположи, че каменната градушка все още не е достигнала до летището, но щеше да се разпростре от центъра на облака към периферията му, подобно на дъжд при буря. Ако успееше да изпрати съобщение навреме, може би все още имаха шанс да преместят самолетите на някое по-безопасно място.

Зад него конвоят камиони бе спрял на площада.

— Евакуирайте всички, които успеете! — извика той към шофьора на първия камион. — Първо жените и децата. Аз тръгвам към обсерваторията.

— Ето, вземете това — подадоха му войнишко канче. Джеймс го нахлупи на главата си и пъхна дръжката под яката на ризата, за да го задържи на мястото му. Помаха в благодарствен жест и обърна мотоциклета си.

Камъните вече се сипеха навсякъде. Няколко отскочиха от импровизираната му каска и той почувства истинско облекчение, когато силуетът на обсерваторията най-сетне се очерта в сивотата пред него. Нажежените каменни отломки трополяха по покрива на сградата. Вътре група войници бяха приклекнали край радиопредавател.

— Благодаря ти, Господи — изпъшка Джеймс, докато затваряше вратата зад себе си. Войниците го бяха зяпнали. Предполагаше, че няма особено представителен вид, особено с канчето върху главата си. Огледа униформата си, цялата покрита със сива пепел.

— Аз съм офицер — обяви той. — Капитан Гулд. Трябва да изпратя съобщение до летището в Терциньо.

— Радиото не работи — информира го един от мъжете. — Няма сигнал, откакто започна цялото това чудо.

— По дяволите!

Изгубил си беше времето. По-добре да беше отишъл направо на летището. Той се обърна, за да си върви.

— Сър? — повика го войникът.

— Да?

Мъжът разпери безпомощно ръце.

— Какво да правим?

— Продължавайте с опитите да се свържете с Терциньо. Ако все пак успеете, им кажете да вдигнат самолетите във въздуха.

Той подкара мотоциклета си обратно през Сан Себастиано, където евакуацията вървеше доста систематично и ефективно. Някой някъде очевидно беше прочел плана му и го спазваше: имаше пожарни коли, които гасяха най-лошите пожари, а военни полицаи насочваха конвоите с камиони, докато живи вериги от войници изваждаха ценното имущество от къщите, намиращи се на пътя на лавата. Джеймс продължи, поемайки по пътя, който заобикаляше планината. В момента димният стълб бе директно над него, ясно видим през сипещата се пепел. Спомни си думите на сеизмолога, според когото Плиний го бе оприличил на борово дърво, но тук, гледан отдолу, димът напомняше по-скоро за главата на митичната Медуза, висяща във въздуха и насочила смъртоносния си взор към Неапол.

Пред него, малко над пътя, поредният поток от лава се спускаше със съскане по склона. От това разстояние изглеждаше така, сякаш едва се помръдва, но когато се приближи, Джеймс видя, че огнената река всъщност напредва доста бързо. За негово съжаление той трябваше да се движи по лъкатушещ път, докато лавата просто следваше гравитацията и извивките на релефа. Когато стигнеше до някой стръмен скален ръб, вулканичната маса просто бавно се спускаше през него, подобно на гъст петмез, изтичащ от лъжица, преди да продължи неумолимия си път надолу.

Той я изгуби от поглед за момент след един завой. Още един завой… Джеймс стисна с все сила спирачките.

Едва на три метра напред пътят изчезваше под червена река от дим и огън. Мотоциклетът се изплъзна изпод него, а младият офицер се претърколи встрани. Канчето пое част от удара, когато главата му се блъсна в земята. Инерцията продължаваше да носи мотоциклета към лавата. Той чу как гумите се пръснаха, щом докоснаха горещите въглени. Пламъците облизаха стоманената рамка. Джеймс отчаяно пропълзя по-далеч от изгарящата топлина. Чу как резервоарът избухна зад него.

Бавно се изправи на крака. Е, поне беше оцелял. Като се изключеха трополенето на малките камъчета и непрестанният тътен, наоколо тегнеше зловеща тишина.

За да достигне Терциньо, щеше да му се наложи да изпревари лавата пеш. Джеймс се затътри напред.

Във Фишино осъзнаването на факта, че вулканът изригва, предизвика същата паника, както и навсякъде другаде. Разни хора тичаха напред-назад, събирайки по най-бързия възможен начин ценните си притежания. Докато димният облак се разпростираше над планинския връх, някои побързаха да поемат по пътя към Боскотрекасе, но повечето останаха в селото, очаквайки с тревога да видят какво предстои да се случи.

Сред пепеливия мрак кратерът на вулкана се виждаше ясно, нажежен до бяло от огъня, който кипеше в дълбините му. Малко по малко блясъкът се разля отвъд ръба, когато първите потоци от лава започнаха да се спускат през гората. Единият изглеждаше така, сякаш се е насочил точно в тяхната посока, но това нямаше как да се определи със сигурност. Селяните започнаха да се молят двойно по-активно.

Докато часовете отминаваха, лавата пълзеше надолу, но всеки път, когато им се стореше, че течният огън ще подмине Фишино, той променяше посоката си и отново се насочваше към тях. Осемнайсет часа след началото на изригването отчаяните местни жители вече ясно виждаха, че лавата е на не повече от четвърт миля от селото, спускайки се подобно на искряща златна река надолу. Да, вече със сигурност можеха да видят, че се бе насочила директно към тях.

Приближаващият се звук на двигатели за момент се извиси над тътена на изригването. Колона от съюзнически камиони се задаваше по пътя от Боскотрекасе, а светлините на зацапаните фарове бяха почти невидими в сумрака. Първият спря, без да изключва двигателя, и един войник се подаде от кабината.

— Дошли сме да ви евакуираме! — извика той. — Скачайте вътре, капиш’? — Той посочи с ръка към каросерията — Rapido, molto rapido.

Някои от селяните бързо заобиколиха камиона, а изпод брезентовото платнище се подадоха ръце, които да им помогнат при качването.

— Почакайте! — изкрещя Ливия. — Ако си тръгнем сега, селото ще бъде разрушено.

— Нищо не можем да направим — каза кротко дон Бернардо. — Освен да се молим, което можем да направим със същия успех и на някое по-безопасно място.

— Можем да изкопаем ров — предложи тя, оглеждайки се трескаво наоколо. — Ров, който да отклони посоката на лавата. Струва си да опитаме, нали? Ако не го сторим, домовете ни ще изгорят.

— Ливия е права — подкрепи я Нино. — Трябва да копаем.

— А молитвите? — поинтересува се някой от хората.

— Ще копаем и ще се молим едновременно.

— Не можем да ви чакаме — предупреди ги шофьорът на камиона. — Трябва да тръгваме към Черкола. Ако искате да бъдете евакуирани, това е единственият ви шанс.

— Ще поемем риска — отсече Нино. Шофьорът не чака втора покана.

Останалите селяни вече бяха взели кирки и лопати и се насочиха към лозята над селото.

— Тук — Ливия посочи някаква малка падина, която следваше наклона на планината, но под различен ъгъл. — Ако успеем да я направим по-дълбока и да я разширим, ще можем да насочим лавата встрани от къщите.

Използваха пръчки, за да отбележат краищата на петметровия изкоп.

— Да действаме — каза Нино, плю си на ръцете и хвана кирката.

Ливия вдигна своята над главата си и я спусна рязко надолу. Острието дори не успя да потъне докрай в каменистата почва. Имаха ли изобщо някакъв шанс да успеят? Тя замахна отново, после още веднъж. Кирката й проблясваше в светлината на пламналите дървета, една от дузината, които се вдигаха и спускаха ритмично, докато хората от Фишино се сражаваха с планината.

Всички копаеха — мъже, жени и деца, въпреки че броят на първите бе все така отчайващо малък. Работата вървеше бавно. Почвата беше суха и камениста.

Докато копаеха, небесата ги бомбардираха с градушка от малки камъчета. Ливия се изправи, за да изтрие потта от очите си, и с ужас видя, че лавата вече е на не повече от стотина метра, достатъчно близо, за да подушат горящите борови дървета.

— Изкопът не е достатъчно дълбок — промълви тя безпомощно.

— Донеси някакви дюшеци. Всичко, което би могло да задържи това чудо — извика баща й.

Тя изтича до навеса край къщата им и впрегна Присила в каруцата, след което я напълни с дюшеци и всякаква друга мебелировка. Да накара ужасеното животно да извлече товара си към лавата изобщо не бе лесно начинание, така че й бяха нужни няколко кошмарно дълги минути, преди да започне да струпва докараното покрай изкопа. Другите вече събираха камъни и клони в отчаян опит да направят ръба по-висок.

Над тях лавата вече бе достигнала полетата край Фишино. Премина през някакъв каменен обор и го смачка, сякаш беше картонена кутийка. Плодовите дръвчета, намиращи се на цели метри пред огнената маса, започнаха да пламват едно по едно с пукот, а клоните им се оголваха, оставяйки единствено почернели стволове, които лавата да погълне. Ливия чувстваше как жегата изгаря кожата на лицето й, гърлото й бе пресъхнало от дима. Топлината от неприятна стана непоносима за броени минути. Докато вълната от нажежени скали помиташе всичко по пътя си, селяните един по един започнаха да отстъпват назад.

Във въздуха танцуваха искри, които се сипеха над селото като миниатюрни горящи стрели. Плевнята, в която двамата с Енцо се бяха отдавали на любовните си игри, пламна с ужасяващо прашене. Яркото жълто на горящата слама рязко контрастираше с тъмночервения цвят на лавата. От пожара се посипаха нови искри и пламъците се втурнаха напред през сухата трева. Селяните се опитваха да ги загасят, блъскайки по земята с лопати, стари чували и дори с дрехите си, но пламъците се оказаха пъргави като котки, шмугваха се между краката им и продължаваха изпепеляващия си път. Няколко души изтичаха до кладенеца с кофи и направиха жива верига, за да потушат пожарите, но съвсем скоро един от тях изпищя, защото бе разлял малко вода върху кожата си. Беше вряла. Няколко минути по-късно кладенецът пресъхна, а от дълбините му се разнесе съскане, докато планината изсмукваше цялата влага от почвата, издишвайки пара и дим.

Сега вече бяха напълно беззащитни, помисли си Ливия.

Лавата набираше скорост. Стената от огън достигна до ръба на изкопа и се спря за момент, преди да се разлее в плиткия ров. Селяните нададоха дрезгави и изтощени радостни възгласи, но само няколко секунди по-късно горещата червена маса се показа от другата страна на рова. По-голямата част от стената, която бяха изградили с подръчни средства удържаше, но друга, с ширина около два метра, се бе сринала и лавата се процеждаше оттам, продължавайки неумолимия си път към селото.

— Каруцата! — извика Нино. — Вземете каруцата.

Присила все още беше впрегната в нея, така че Ливия помогна на баща си да освободи поводите на паникьосаното животно. Те опряха гърбове в каруцата и започнаха бавно да я избутват към пробива в стената. Другите бързо се присъединиха към тях. Каруцата се претърколи и пламна. Селяните бързо отскочиха назад, всички, освен Нино, който остана да бута малко по-дълго от останалите.

Ливия, която гледаше към баща си, видя как в един миг тялото му сякаш избухна в бяло сияние. Пламъците се надигнаха над раменете му, подобно на ангелски криле, а лицето му бе обвито в черен дим. Тя чу пронизителен писък и осъзна, че той излиза от собствената й уста. Двете с Мариса хукнаха, за да издърпат Нино по-далеч от огъня, проправяйки си с мъка път през изгарящата жега, която им оказваше почти физическо съпротивление. Момичетата се хвърлиха върху баща си, за да изгасят пламъците с телата си.

Междувременно каруцата горя около минута, след което червената река от течен огън неумолимо премина над овъглените й останки и се насочи директно към центъра на селото.

На Джеймс му отне още час, за да стигне до летището в Терциньо, останал без дъх и напълно изтощен. Първоначално войниците, които пазеха периметъра, решиха, че той е поредният бежанец, който търси медицинска помощ, и едва когато изчисти част от пепелта и калта, полепнали по униформата му, успя да ги убеди, че е офицер и трябва спешно да се срещне с командира на базата.

Когато най-сетне успя да се добере до въпросния командир, Джеймс се опитваше всячески да запази външно спокойствие, защото раздразнението му нарастваше с всяка безценна минута, пропилявана в излишно размотаване. На командира му бе доста трудно да повярва, че някакви си падащи от небето камъни могат да извадят всичките му самолети от строя, и когато младият офицер в крайна сметка успя да го убеди, се оказа, че не е чак толкова лесно да организираш излитането на осемдесет и пет бомбардировача. Когато първите самолети най-сетне започнаха да захождат по пистата, каменната градушка достигна базата и започна да барабани по тенекиените покриви на временните постройки, построени край летището и по крилата на машините.

— Не ми изглежда чак толкова страшно — отбеляза командирът, поглеждайки Джеймс накриво, — но май си е най-добре да вземем всички необходими мерки, за да не съжаляваме после.

— Това е едва началото — обясни Джеймс. — До половин час камъните ще бъдат десетина пъти по-големи.

— Е, значи имаме предостатъчно вре… — Думите на командира бяха заглушени от внезапно избухналата какофония от звуци, когато каменната градушка се превърна в каменен потоп. Джеймс имаше усещането, че ги погребват живи. Сякаш хангарът, в който се намираха, беше просто малка кутийка в дълбок изкоп и някаква гигантска ръка изсипваше върху тях пръст с дваж по-гигантската си лопата. Беше почти невъзможно да разговарят. Отвън на летището един от самолетите успя да се вдигне във въздуха, въпреки че крилете му видимо се поклащаха под ударите на камъни с размерите на орехи. Първоначално скалните отломки отскачаха от пистата, но скоро асфалтът вече бе напълно покрит с черен килим, който непрекъснато увеличаваше дебелината си. Самолетите, подготвящи се за излитане, спряха, а един, който вече беше започнал маневрата, поднесе в отчаян опит да набере скорост и заби нос в земята.

Командирът отвори вратата на хангара и пет-шест камъка моментално се изтърколиха вътре. Той бързо затръшна вратата и се наведе, за да вдигне един.

— Лек е като топка за пинг-понг… — започна. После изкрещя и бързо пусна камъка на земята. — Мамичката му! Горещ е.

Отвън на летището екипажите на спрелите бомбардировачи вече тичаха, за да се подслонят в сградите, вдигнали ръце над главите си.

— Имате ли някакво превозно средство, което бих могъл да взема? — извика Джеймс. — Трябва да се върна обратно в планината.

Командирът го погледна с изражение, което казваше недвусмислено, че младият офицер напълно е откачил.

— Защо? — кресна той.

— Там има цивилни, за които трябва да се погрижа.

Командирът махна с ръка към каменната канонада отвън:

— Сигурно се шегувате. Няма да изминете и десет метра. Нищо не може да премине през това.

— Въпреки това трябва да опитам!

Командирът поклати глава:

— Няма да ходите никъде, докато тази вулканична градушка не спре. Това е заповед.

На селяните не им оставаше нищо друго, освен да чакат, набедявайки приближаващата се лава. Направиха носилка, с която да пренесат изпадналия в безсъзнание Нино на безопасно място, където Мариса почисти обгорената му, белеща се кожа, доколкото можеше. Дори дишането му беше болезнено, сякаш всмукваше пламъци дълбоко в дробовете си. Бяха организирали жива верига, за да спасят най-ценните вещи от къщите, изправени на пътя на огнената стихия. Ливия взе от остерията няколко дюшека, дрехи, част от лековете на Мариса и подноса, принадлежал на майката на Агата, който тя винаги използваше, за да поднася неделното си рагу.

На лавата й трябваха двайсет минути, за да измине последните двеста метра. Първо пламна лозницата над терасата, чиито листа се превърнаха в пепел, докоснати от адската жега. После вратите и прозорците на съседните къщи избухнаха в пламъци. Лавата потече от двете страни на остерията, която остана да стърчи над огнената маса и за около минута изглеждаше, че всъщност може да оцелее. После потокът от търкалящи се въглени, огромни като канари, разтресе постройката. Покривът се разцепи и се срина. Каменната стена на кухнята се разби на парчета и лавата я понесе заедно с горящите мебели. Всичко потъна в блясъка на огъня, докато вулканичната маса продължи пътя си надолу по хълма.

Няколко минути по-късно градушката от малки камъчета се усили, покривайки всичко — лавата, горящата сграда, гората и наблюдаващите кошмарната гледка селяни, с дебел пласт сгурия. Жителите на Фишино бяха принудени да намерят подслон в оцелелите къщи, но от каменния порой имаше поне една малка полза: подобно на пясък, хвърлен в горящ огън, пожарите наоколо бяха потушени от покриващата всичко чернилка.

Ливия стоеше на прага в една от съседните къщи и гледаше вцепенена към останките от дома им, когато Мариса я хвана за ръката.

— Направихме всичко, което можахме — каза нежно сестра й. — Сега ще трябва да се погрижим за татко.