Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding Officer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 19гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Антъни Капела

Заглавие: Изкушение с дъх на лимони

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Вулкан“, Булвест — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-232-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7993

История

  1. —Добавяне

Трийсет и пет

Въпреки дебелите каменни стени и дървените капаци на прозорците, жегата в замъка беше непоносима. Джеймс седеше зад бюрото си и се опитваше да напише доклад, като от време на време спираше, за да попие челото си с носна кърпа. Дори самото писане беше доста трудно, защото писалката непрекъснато се изплъзваше от запотената му длан.

Чу някакъв шум и вдигна очи. Видя Ливия, която се бе облегнала на отсрещната врата. Беше боса.

— Здрасти — каза. — От много време ли стоиш там?

— Не особено.

— Искаш ли нещо?

Тя нацупи устни.

— Горещо е.

— Така си е — съгласи се той. Махна с ръка към доклада си. — За съжаление ще трябва да приключа с това.

— Искаш ли да се махна? — Тя разкопча едно от копчетата на роклята и прокара ръка по шията си.

— Не, разбира се, че не, но… дългът ме зове за съжаление.

— Разбирам.

Той написа още едно изречение и после вдигна поглед. Тя продължаваше да си стои там и както му се струваше, бе разкопчала още едно копче.

— Наистина не мога да работя, докато ме гледаш — каза той с извинителен тон.

— Забелязвам.

— Виж, наистина трябва да завърша този доклад.

Пет минути по-късно тя се върна в офиса.

— Донесох ти студена лимонада — обяви, докато поставяше чашата пред него.

— Много мило от твоя страна.

— Твърде горещо е, за да се работи, нали? — каза Ливия. Вдигна една папка от бюрото му и започна да си вее с нея. Някакъв лист се изплъзна и падна на пода.

— За съжаление не мога да направя нищо по въпроса с температурата — промърмори той, докато вдигаше листа. После измъкна папката от ръцете й.

— Нямам какво да правя. Храната вече е във фурната — оплака се тя.

— Разбирам — каза той разсеяно, докато описваше предприетите действия за максимално ограничаване на кражбите на експонати от художествената галерия. После насочи вниманието си към случая с откраднатия армейски прожекционен апарат. — Защо не си направиш сиеста?

— Това е добра идея — съгласи се тя оживено. — Ще дойдеш ли с мен?

— За съжаление не мога. — Той прегледа някаква бележка за редник, който бил вземал от богатите италианци по пет хиляди лири, за да не реквизира автомобилите им, и написа най-отдолу „Препоръчителен арест“.

— Прекалено си зает с военни дела, а?

— Общо взето.

— С какви секретни неща се занимаваш в момента? Сподели нещо актуално. Имате ли някакъв нов план за инвазия? Или в момента четеш специалните комюникета на Хитлер?

— Нищо особено интересно. Просто неща, които трябва да бъдат свършени.

Тя остана край бюрото му още малко, после заяви:

— Мисля да се изкъпя.

— Чудесна идея.

— Почукай, ако ще влизаш.

Банята на практика се намираше в кухнята, така че трудно можеше да става дума за някакво уединение там.

— Не се притеснявай. Имам още доста работа, която ще ме държи зад бюрото.

След около минута до ушите му достигна звукът на течаща вода.

Спокойствието продължи точно пет минути, след което я чу как си пее в банята. Опита се някак да пренебрегне шума, но това беше невъзможно. Надигна се с въздишка на крака и отиде да провери какво се случва. Вратата към кухнята беше оставена отворена. Ливия се беше излегнала във ваната и само коленете и гърдите й бяха останали над повърхността на водата. Пееше си нещо с цяло гърло. Той я наблюдава известно време, след което затвори вратата към кухнята, а после и тази на офиса, преди да се насочи обратно към бюрото си.

Следващият промеждутък тишина трая почти десет минути. После, без никакво предупреждение, вратата рязко се отвори и през нея се стрелна ръка. Той имаше време точно колкото да определи, че ръката принадлежи на Ливия и държи нещо малко, кръгло и червено, преди въпросният обект да полети към бюрото му. Презрелият домат се пръсна върху доклада, над който работеше.

— Какво по… — започна той. Секунда по-късно втората ръка запрати нов домат директно към гърдите му. Попадението върху униформената му риза беше безпогрешно.

— Ти проклета… краво! — кресна той, разярен.

От другата страна на вратата се чу кикот:

— Ти си този, който обича да си играе на война.

Ливия избяга и той чу как кухненската врата се затръшва след нея.

Джеймс огледа тъжно цапаницата върху бюрото и се зае да почиства съсипаните документи с носната си кърпичка. Вратата се отвори отново. Той тъкмо се опита да каже нещо възмутено, когато нов домат го улучи по челото.

— Край, дотук беше — изръмжа Джеймс и се насочи към кухнята след нея. Ливия беше повдигнала полите на роклята си и бе складирала там около половин дузина домати. — Не можеш да правиш така — отсече. Тя хвърли нов домат по него и той го улови във въздуха. Последва ново хвърляне и ново улавяне. Беше проявил добри рефлекси и видя, че тя е изненадана от това.

— Предстои ти да разбереш — отбеляза той, — че бойните умения на един вратар от отбора по крикет на Ъпингам са сериозна пречка пред жалкия ти опит да му се противопоставиш.

— В момента и двете ти ръце са заети — сподели тя очевидното и хвърли нов домат по него. Последва второ попадение в гърдите.

Джеймс хвърли по нея домата в дясната си ръка, който се размаза в рамото й.

— Ау! — изписка тя.

— Заслужи си го! — Хвърли и другия, който също попадна в целта.

Ливия отвърна на атаката, но хвърлянето й беше твърде лошо и пропусна целта, а доматът се пръсна в близката стена. С вик на възмущение тя се хвърли към него и просто размаза всичките домати, останали в престилката й, между двамата, омазвайки окончателно дрехите им с червената каша. Той я хвана за китките, извивайки ги зад гърба й, а тя започна да го целува и така агресията от схватката им прерасна в нещо съвсем различно. Ливия хапеше устната му с малките си остри зъбки, дланите й бяха под ризата му, дращеха кожата му с нокти, а собствените му ръце повдигаха нетърпеливо роклята й. Тя отдели устни от неговите само за да каже:

— Да, Джеймс, сега.

Роклята вече бе вдигната над главата й. Не носеше нищо отдолу, а кожата й все още ухаеше след банята. Тя се пресегна към копчетата на панталона му и го насочи, за да проникне в нея, толкова топло, толкова лесно, също като да потопиш пръстите си в зехтин. Той спря, за да се наслади на момента, а тя се усмихна и обви ръце около врата му. Бавно вдигна крак и го постави над задника му, задействайки поредица от напълно нови за Джеймс прелестни усещания.

— Е? — измърка тя, докато придърпваше главата му за поредната целувка.

От съседната стая се чу нетърпелив вик:

— Гулд?

— Ох, мамичката му — простена Джеймс. — Шибаното началство. — Бързо се надигна, придърпвайки нагоре панталоните си, когато забеляза, че целите са покрити с доматено пюре. — Мамка му!

Ливия се разсмя.

— Изобщо не е смешно — просъска той.

— Чакай, ще се опитам да го изчистя — предложи тя. — Не, по-добре вземи кърпа. Ще си помисли, че си се къпал. Тя грабна една и я уви около кръста му. — Освен това май не е лоша идея да я поразхлабиш малко отпред — добави.

Майор Хийткоут искаше да обсъдят някакъв заплетен и изумително скучен проблем, свързан с квартирите на военните.

Джеймс се опита да приключи с разговора максимално бързо, а междувременно се опитваше да прикрие някак следите от домати по бюрото си, но докато най-накрая успее да се върне в кухнята, офицерите вече се събираха за вечеря. Хорис разказваше някаква сякаш безкрайна история за деветгодишно италианче, заловено с цял камион с цигари. Ливия улови изтерзания поглед на Джеймс и вдигна безпомощно рамене.

— Ще начукаш ли малко черен пипер, капитан Гулд?

Той взе чукалото и хаванчето. Силните удари, разпиляващи черните зърна на малки трошички, му донесоха изненадващо удовлетворение. Смажи… Смажи… Смажи.

— По-спокойно — прошепна му Ливия, докато го подминаваше на път за печката. — Ще нараниш някого, ако продължаваш в този дух.

Той не отвърна и започна да блъска още по-силно с чукалото.

— Виж как става — каза тя, поставяйки ръката си върху неговата, за да направлява движенията му. — От теб се очаква да начукаш пипера, не да го унищожиш напълно. Ето така, бавно и плавно. — Отстъпи крачка встрани и го наблюдава известно време. — Да, мисля, че почти се получи. — Стори му се, че долови присмехулни искрици в погледа й.

Едва по-късно, докато ядеше вечерята си, му хрумна, че технически погледнато, най-вероятно вече не беше девствен. Което не му се стори достатъчно удовлетворително.