Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (33)

Трийсет и три

Опита се да свърши някаква работа, но така и не успя да се съсредоточи — в мислите му непрестанно изплуваха възхитителни моменти от следобедните им занимания. Най-накрая Джеймс стана от бюрото си и се насочи към кухнята.

Ливия готвеше.

— Здрасти — каза той с широка усмивка. Чувстваше се абсурдно доволен от себе си.

— Здрасти.

— Малко ми е трудно да работя в момента.

— И аз съм така.

— Освен това умирам от глад. Какво ще има за вечеря?

— Почакай и ще видиш. Но след като така и така си тук, ще настържеш ли това вместо мен?

Той взе подадената му купа с белтъци от яйца и хвана рендето. Тя го наблюдава известно време с доста критично изражение.

— Мда — заключи след малко. — Виждам къде ти е проблемът.

— Не го ли правя както трябва?

— Влагаш прекалено много сила. Освен това движението трябва да идва най-вече от китката. — Постави ръка върху неговата и започна да направлява движенията му. — Ето така. По-нежно. И движи малко повече ръката си. Не я плъзгай винаги по една и съща линия.

— Нима има чак толкова голямо значение?

— Белтъците са странни неща — сподели тя със загадъчен тон. — Понякога се огъват, а понякога не. Ти действаш малко… е, нека просто кажем, че си прекалено ентусиазиран.

— О — промълви той. Току-що бе осъзнал, че тя май изобщо не говореше за белтъците. Забави движенията си и опита да повтори това, което му бе показала. — Така по-добре ли е?

Тя се вгледа внимателно в ръцете му и след малко кимна.

— Да. Изглежда доста обещаващо.

На следващата сутрин Ливия се върна от пазара с голямо парче говеждо месо.

— Чудя се дали да го опека, или да го сготвя на яхния — обяви тя. — Ти какво мислиш?

Джеймс се почувства поласкан — никога досега не бе искала мнението му за менюто.

— Е, една добре опечена пържола винаги е хубаво нещо — заложи на сигурно той.

— Да — кимна тя замислено, — да, много мъже си мислят така.

Но всичко зависи от това колко гореща е фурната. Ако температурата е наистина, ама наистина висока, можеш просто да хвърлиш месото вътре, без да се замисляш — то ще се опече бързо, без да изсъхне. Но ако фурната не е достатъчно гореща, е по-добре да се спреш на яхнията и да я вариш бавничко. Разбираш ли за какво ти говоря?

Той вече бе започнал да свиква с тази кодова фраза.

— Мисля, че да. Е, кажи ми, гореща ли е фурната днес?

— Да, днес из фурната направо бушува огън — призна тя. — Но, нещата няма винаги да стоят по този начин. Така че за всеки случай не е лошо да потренираме малко и с яхния.

— Дяволски странно е — промърмори майор Хийткоут, — но от Подразделение А изглежда срещат известни трудности с намирането на жени с лоша репутация за своя план с разпространението на венерическите болести.

— Наистина ли, сър?

— Да. И това, при положение че всяка седмица изпращаме над петстотин военнослужещи в болниците за лечение на венерически болести. Направо започвам да се чудя с кого спят тези хора.

— И аз, сър.

— Разбрах, че от Подразделение А вече са оставили италианската полиция да се занимава с арестите. Но честно казано, се съмнявам това да доведе до по-добри резултати. Тези жабари са толкова корумпирани, че ще продадат и майките си за няколко лири.

— Така е, сър. Някои хора тук изглежда нямат никакви скрупули.

— Хммм — майорът го изгледа проницателно. — Ами ти, Гулд?

— Сър?

— Някакви проблеми, за които би трябвало да знам?

— Мисля, че всичко е под контрол, сър.

— Добре. — Майор Хийткоут замълча за момент. — Между нас казано, не съм особено разочарован, че от тази идея с венерическите болести не излезе нищо. Не казвам, че ти имаш нещо общо с цялата работа, но… просто внимавай. Изобщо няма да ми хареса, ако започнеш да разсъждаваш и действаш като местен.

 

 

Един ден Ливия сервира за обяд на британските офицери димяща купа с охлюви, от които се носеше апетитният аромат на чесън и домати. Джеймс се огледа за нож и вилица, но тя не бе сложила никакви прибори на масата.

— Това е истински деликатес — обясни тя. — Наричаме ги маруцеле. Събират ги от растенията, които растат край морето. То им придава специфичен солен вкус. Варим ги направо с черупките.

Хорис вдигна един охлюв с два пръста и го огледа със съмнение.

— В Англия нямаме навика да ядем охлюви. Или пък плужеци, щом стана дума.

— Има множество неща, които не правите в Англия — усмихна се тя. — Както научавам напоследък.

— Какво пък трябва да означава това? — попита Хорис със съмнение.

Джеймс също бе вдигнал един от охлювите, съблазнен от богатия му земен аромат.

— Как се яде това чудо? — попита той.

— Ами както си е.

Джеймс допря черупката до устните си и засмука. Нищо не се случи.

— Може да се наложи да го раздвижиш малко — добави Ливия.

Той мушна езика си в черупката и после засмука отново. Този път месото леко помръдна. Джеймс раздвижи по-бързо език, като едновременно с това засмукваше, и този път месото се плъзна в устата му, последвано от сок с маслен вкус. Беше божествено и той простена от удоволствие.

Един по един, проявявайки в различна степен погнуса и ловкост при справянето с черупките, останалите офицери последваха неговия пример. Ливия обаче задържа вниманието си най-вече върху него, силно заинтересувана как точно се справя.

— Има още сок в черупката — уведоми го тя, докато го наблюдаваше. Джеймс отново плъзна езика си вътре, завъртайки върха му, за да обере всичко.

— Това е направо фантастично — въздъхна той, докато оставяше празната черупка. — Ливия, ти си гениална.

— Радвам се да го чуя — каза тя. В гласа й се долавяше задоволство. — Пробвай с друг.

Когато охлювите свършиха, тя им донесе купа с пресен грах, който все още беше в шушулки.

— Яденето на грахчетата — обясни тя, — много напомня за яденето на охлювите. Трябва да разтворите шушулката с пръсти ето така — тя им показа, — след което да оберете грахчетата с език, ето така.

Джеймс се опита да я имитира и всички грахчета се разпиляха по пода.

— Странното е — обади се Джъмбо, — че в академията ни учеха на малко по-адекватен начин за ядене на грах. Който включва употребата на нож.

Джеймс опита отново. Този път успя да обере всички грахчета, освен последното и най-мъничкото, което беше в самия край на шушулката.

— Не мога да се добера до него — оплака се той.

— Точно последното е най-важно — усмихна се хитро Ливия. — Повярвай ми.

По цялата маса имаше разпръснати грахови зърна, подобни на мънички зелени топчета за игра, докато езиците на британските офицери опитваха да се справят с хлъзгавите шушулки.

— Честно казано, с нож беше доста по-лесно — въздъхна Джъмбо.

— Не се притеснявай, всичко е въпрос на практика — окуражи го Ливия.

Джеймс изчака до края на обяда, след което отиде в кухнята.

— Ливия — започна той, оставяйки празната чиния, която носеше, — за какво беше всичко това с охлювите и граха?

— Хммм. Ами и двете ястия са много интересни. Нека да ти го кажа така. Понякога е хубаво да започнеш с граха. Въпреки това най-често ще искаш да започнеш с охлювите, след това да опиташ няколко грахчета, а после да се върнеш към охлювите, преди да завършиш с грахчетата. Трябва обаче да си сигурен, че ще достигнеш най-последното в шушулката.

— Нищичко не разбрах.

Следобед обаче, когато тя отново дойде в стаята му, всичко внезапно му стана съвсем ясно. Той осъзна, че тихите й стонове от удоволствие по време на ласките му преди, не бяха нищо, сравнени с разтърсващите спазми, които можеше да предизвика, щом пристъпеше от охлювите към грахчетата, после отново към охлювите, докато най-накрая не достигнеше с език последното грахче в шушулката.

 

 

Джеймс никога не бе предполагал, че леглото може да бъде толкова добро място за разговори. Понякога, в дългите следобедни часове на сиестата, му беше трудно да каже кога е приключил диалогът и е започнало правенето на любов. Това всъщност бяха най-прекрасните следобеди от всички.

Като за начало имаше тайни, които всички любовници споделяха: кога взе решение за първи път или пък как се почувства, когато… После идваха въпросите с възпитанието и културата, сравненията между две държави, които бяха напълно различни, но също така странно близки в някои отношения. Споделяха спомени за приятелите, които всеки от тях бе загубил заради войната, а после малко клюки за новите им приятели в Неапол. Ливия се оказа изключително добър имитатор — изпълнението й като майор Хийткоут, който хока Джеймс, по време на което бе чисто гола, а единственият използван реквизит беше войнишката му фуражка, беше невероятно смешно: „Кап’тан Гуу, вий ста позьор за арамията. Съвземете се в ръце! Чуй век тарябва да биде тъвърд с тия жабари!“. После тя се върна в леглото, докато все още се хилеше неудържимо, и двамата откриха нови начини, по които да продължат шегата с проявата на твърдост спрямо жабарите.

Джеймс чак сега разбра, че тялото има свой собствен език, нещо средно между говор и мълчание. Понякога той напомняше за изисканата музикалност на италианския, друг път за твърдата, гърлена настоятелност на англосаксонския. Също както при всеки друг език, човек постепенно започваше да го разбира все по-добре, да долавя нюансите, да изглажда акцента. Имаше толкова много непознати интонации, които трябваше да се овладеят: нежното шептене на целувките, деликатното стакато на езика, докосващ кожата, характерните извивки на простенването и охкането — всяко едно, криещо в себе си множество значения, които можеха да бъдат разтълкувани по дузина различни начини.

За този език нямаше разговорници и речници. Човек се учеше да го говори, щом се научеше да го слуша, на принципа на пробата и грешката, в опит да отвърне на това, което току-що му е било казано. Нямаше момент, в който можеш да отсечеш, че вече разбираш напълно езика на телата. Просто се стига до осъзнаването на факта, че вече нямаш нужда от преводач, че това, което е казано, е било по-важно от начина, по който е било казано, и че това, което сте правили заедно, не е било просто секс, а началото на един дълъг разговор.