Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (31)

Трийсет и едно

— Както знаеш — започна майор Хийткоут, — една от основните цели на Подразделение А е да вкара в действие планове за дестабилизация на немския контрол върху Северна Италия.

Джеймс кимна. Все още не му беше ясно защо висшестоящият офицер го бе извикал в кабинета си, но поне чувстваше облекчение от факта, че този път причината явно не беше някоя негова издънка, заради която го очаква поредният скандал.

— Също така си наясно — продължи бавно майорът, — че заради недостига на пеницилин разпространението на сифилиса е сериозен проблем за нашите лекари. От друга страна, германците явно нямат подобни ядове.

Джеймс кимна отново.

— В Подразделение А имат план — въздъхна майор Хийткоут. — В общи линии се следва принципът „с един куршум два заека“. Идеята е да арестуваме жени със сифилис и да ги изпращаме на север в териториите, намиращи се под вражески контрол. Така ще си разпространяват болестите сред германските войници, а не сред нашите. Нещо подобно вече е било пробвано във Франция.

Джеймс не можеше да повярва на това, което чува. Звучеше прекалено отвратително дори и за план на Подразделение А, което се славеше с това, че не подбира средствата и не страда от излишни скрупули.

— Но не е ли това доста… ами неетично? Да използваме цивилни, за да ни свършат мръсната работа. При това жени… болни жени.

— О, за Бога — прекъсна го раздразнено майорът. — Да не би бомбардировките, изравняващи цели градове със земята, да са етични? Или пък заливането на чужди държави с порнография и пропагандни материали? Това е война, Гулд. Трябва да използваме всяко оръжие, което можем.

Джеймс не каза нищо.

— Не, най-вероятно не е особено етично — промърмори майорът. — Лично аз смятам, че е ужасно долно. Но идеята беше одобрена от най-високо ниво. Твоята работа е да подбереш подходящи за целта жени.

— Растреламенти — произнесе Джеймс.

— Това пък какво е?

— Така италианците са наричали необоснованите с нищо арести, които са извършвали немците — растреламенти. Надали очакват тъй наречените им освободители да правят съвсем същото. — Хрумна му и още нещо. — А когато подберем въпросните момичета, предполагам няма да им окажем медицинска помощ, нали?

— Това би провалило самата същност на плана.

— А ако те помолят за такава?

Майорът се поколеба. Отказването на медицинска помощ беше директно нарушение на Женевската конвенция.

— Можем само да се надяваме, че няма да искат от нас такива неща. Пък и технически погледнато, това не са точно войници.

— И как се очаква да подберем тези жени?

— Предполага се, че ще използваме досиетата, в които е записана проституция.

— Но това би означавало в списъка да попаднат годениците на някои от нашите войници. Жени, които не са се омъжили само защото ние не сме им го позволили.

— Няма как да покажем специално отношение към тези, които вече сме преценили като негодни за брак с нашите хора — изтъкна майорът. — Сериозно, Гулд, мисля, че изобщо не виждаш голямата картина.

— За да видиш колко кошмарна е цялата тази схема, трябва да се фокусираш върху дребните детайли — каза тихо Джеймс.

Майорът го изгледа изпод вежди.

— Искрено се надявам, че не ми намекваш как няма да изпълниш заповедите си?

— Не, сър, не намеквам подобно нещо.

— Радвам се да го чуя. — Майорът махна с ръка. — Свободен си.

 

 

Седяха върху покрива на Палацо Сатриано, върху изпочупените червени керемиди, докато в далечината слънцето залязваше над залива. Ливия скубеше перата на един гълъб. Джеймс държеше автомат „Томпсън“ в скута си. Щом някой гълъб кацнеше на покрива, той стреляше няколко пъти в съответната посока. Ако успееше да го улучи, тялото му биваше прибавено към купчината в краката на Ливия.

— Изскъм тфа билуета са пръвиа рет — произнесе бавно тя.

Джеймс изсумтя.

— Мойшете ли да ме кашете ф кулку чайса е антаракта?

Отговор отново не последва. Тя въздъхна и премина на италиански:

— Какво има, Джакомо?

— Нищо.

— Знаеш ли, започвам да си мисля, че английският трябва да е много сложен език, защото в голяма част от времето вие британците предпочитате да мълчите.

— Съжалявам — измърмори той. — Тежък ден.

Тя подсмръкна.

— Намирам се в много сложна ситуация.

— Аз също — натърти тя. — В един момент ме целуваш, в следващия отказваш дори да говориш с мен. Доста е объркващо.

Той въздъхна.

— Понякога работата ми… има неща, които изобщо не ми харесват.

Тя остави гълъба върху керемидите.

— Разкажи ми какво те измъчва.

Изслуша го внимателно, без да го прекъсва, докато не свърши.

— Не ме притесняват последните кандидатури — обясни той. — Дал съм одобрението си за тези сватби. Проблемът са докладите отпреди това, тези, които написах в началото, когато пристигнах в Неапол. Всяко от тези момичета е изложено на опасност.

— Очевидно е какво трябва да направиш.

— Така ли?

— Трябва да се погрижиш нито едно от момичетата да не бъде отведено.

— Ливия, арестите ще започнат със или без мое участие.

— Но те ще очакват ти да им кажеш дали момичетата, които са задържали, наистина са проститутки. И ти трябва да излъжеш.

— Само дето в повечето случаи съответните доклади ще потвърдят обратното. На всичкото отгоре говорим за докладите, които самият аз съм написал. Вината за цялата тази каша отчасти е моя.

— Докладите могат да изчезнат.

— В такъв случай просто ще разпитат момичетата от какво преживяват. Не е трудно да се стигне до истината.

— Трябва да говориш с Анджело — реши тя. — Той ще знае какво трябва да направиш.

— Анджело?

— Собственикът на „При Тереса“.

— Какво общо има той с това?

— Джимс, кой мислиш, че ми осигури тази работа?

— Аз?

— Ти ме нае — поправи го тя. — Което не е съвсем същото. Не би трябвало да ти казвам това, но именно Анджело се постара да няма други кандидати. Анджело е този, който се грижи винаги да имаме достатъчно храна и ни снабдява с продуктите, които не могат да се намерят на пазара.

— Че какво го интересува Анджело какво точно ям?

— Според мен — започна тя леко колебливо — той е бил малко притеснен от факта, че когато си пристигнал в Неапол, не си се хранел нормално. А всички знаят, че ако някой не се храни добре, не може да си върши добре работата. Panza cuntenti, cori clementi: panza dijuna, nenti priduna. Напоследък си доста по… как да го кажа — по-разумен.

— Разбирам.

— Но вече си ядосан.

— Не съм — каза той. Това бе чистата истина, наистина не беше ядосан. Пред него бе започнал да се оформя потенциален изход от цялата каша и Ливия беше права: Анджело можеше да се окаже точният човек, който да му помогне.

— Ще поговоря с него — обеща той.

Покривът се разтресе под тях. Прозорците на сградата зазвънтяха, както се случваше понякога, когато наблизо минеше тежък камион или танк. Шумът прерасна в кресчендо, когато трусът достигна върховата си точка, и после всичко отмина, подобно на вълна, насочила се към брега.

— Земетресение — отбеляза той очевидното.

— Началото на лятото е. Стават по-чести, когато е горещо.

— Ще ми се да знаех какво трябва да направя.

— Каквото и да решиш, знам, че ще бъде правилно — увери го тя.

 

 

Той отиде до тъмния ресторант. Заповедта за затварянето му все още бе залепена върху един от прозорците със спуснати черни пердета. Джеймс заобиколи заведението и почука на кухненската врата.

Анджело му отвори с лека усмивка.

— Синьор Гулд.

Джеймс остана с впечатлението, че появата му е била очаквана.

— Капитан Гулд — поправи го той.

Анджело се поклони.

— Както пожелаете. Ще изпиете ли чаша вино с мен?

— С удоволствие, Анджело.

Те седнаха от двете страни на празния бар с бутилка „Брунело“ между тях.

— Последната от предвоенните ми запаси — сподели Анджело, докато пълнеше чашите. — Пазех я за специален случай.

— Това такъв случай ли е?

— Определено смятам така. — Анджело вдигна чашата си към светлината. Виното бе почти кафяво на цвят, а когато той леко разклати ръка, течността се задържа по страните на чашата. Анджело я приближи до носа си и вдиша дълбоко.

— Наричат тази реколта „женското вино“ — обясни той на Джеймс. — Когато е било правено през 1918 година, всички мъже са били избити във Великата война. Затова жените събирали гроздето сами. Лозята не били поливани добре, нито подрязвани или пръскани против насекоми. Само че понякога една лозница дава най-доброто от себе си именно насред някакво бедствие. Това е била една от най-добрите години за брунелото. — Той леко докосна чашата си до тази на Джеймс. — Да пием за мира.

— За мира.

Двамата отпиха.

— Сега ми кажете как мога да ви помогна.

— Мисля, че мога да убедя началниците си да отворят отново ресторантите.

Анджело повдигна едната си вежда.

— Това би било чудесно.

— Няма да е особено трудно. Проблемите с недостига на храна вече не са чак толкова сериозни, а и те ще ми повярват, ако им кажа, че вече няма рискове за обществения ред и сигурността.

Анджело кимна:

— Разбира се, ще поискате нещо в замяна.

— Всъщност ще поискам две неща.

— И те са?

— Първо искам да разпространите новината, че всеки ресторант трябва да наеме поне едно момиче на работа. Големи заведения като това могат да назначат поне пет-шест. Те могат да работят като сервитьорки, готвачки, салонни управителки, длъжността няма значение.

Анджело обмисли това за момент и кимна.

— Отлична идея. Момичетата ще имат работа, така че ще могат без проблем да кажат откъде идват доходите им, когато започнат растреламентите. — Видял изненадата в очите на Джеймс, собственикът на „При Тереса“ се усмихна извинително. — Новините се разпространяват бързо в Неапол. Това означава ли, че момичетата, които вече са сгодени за войници, ще могат да се омъжат?

— Не виждам защо не. В крайна сметка, момиче, което има почтена работа в „При Тереса“, трудно би могло да бъде обвинено, че проституира.

— А документите? Докладите, в които вече сте написали черно на бяло подобни обвинения?

— Най-вероятно знаете, че преди няколко седмици щабквартирата ни беше бомбардирана от немски самолети и бяха нанесени значителни щети. За съжаление голяма част от документацията беше унищожена.

— Аха — Анджело вдигна чаша към Джеймс — Вие вече сте фурбо, приятелю мой — каза той с възхищение. — Превърнали сте се в истински неаполитанец.

— Дайте предимство на момичетата, които вече са сгодени. Имам списък с кандидатурите за брак, който ще трябва да прегледаме обстойно. Но трябва да бъдем непреклонни — щом дадено момиче се омъжи, то трябва да преотстъпи работното си място на друго. Самият аз лично ще наема бременната Джина Тесали. Тя ще помага на Ливия в кухнята.

Когато Джеймс спомена името на Ливия, Анджело се усмихна.

— Да разбирам ли, че не планирате да правите промени в собствената си кухня? Винаги мога да уредя връщането на Малони, ако предпочитате.

— Не предпочитам нищо такова — отсече Джеймс. — Госпожа Пертини остава при мен.

Анджело наклони глава на една страна.

— А какво е второто нещо, което ще поискате?

— Искам да знам къде Сагарела държи откраднатия пеницилин.

Анджело рязко си пое дъх.

— Приятелю мой, захващате се с нещо прекалено опасно. Защо не оставите този човек на мира?

— Той ме прецака. Сега е мой ред аз да прецакам него.

Анджело поклати глава.

— Не съм сигурен, че ще мога да ви помогна.

— Разбира се, че можете. Във вашия ресторант не ядат единствено съюзническите офицери. Тук идват и камористи. А вие чувате разни неща… всъщност вие чувате всичко.

— Това, което искате от мен, е по-сложно и заплетено, отколкото можете да си представите.

— В какъв смисъл?

Въпреки че очевидно бяха сами, Анджело се озърна, преди да отговори:

— Отнася се до търговията със стоки, откраднати от съюзническата армия. Вашият предшественик, Джаксън, смяташе, че американците просто са прекалено некомпетентни, за да се справят с проблема. — Джеймс кимна. — Е, ако съм научил нещо през последната година, то е, че вашите американски приятели са всичко друго, но не и некомпетентни.

— Накъде биете?

— Нека предположим, че вие сте американците и искате мафията да ви направи услуга. Голяма услуга, нещо, свързано с политиката. Как бихте ги убедили да ви помогнат? — Анджело сви ръката си в юмрук и завъртя китка, стар неаполитански жест, който означаваше корупция. — Може би просто ще отворите складовете си и ще кажете: „Вземайте каквото си харесате“.

— Но какво биха могли да искат американците от мафията?

— Нямам представа. Знам само, че всичко това е част от много сериозен план.

Джеймс си спомни за документите, които бе открил в офисите на американците. Те също намекваха, че наистина съществува някакъв глобален план. Въпросът беше какъв.

— Както казахте, нещата най-вероятно са политически — съгласи се младият офицер. — В този случай няма от какво да се притесняваме. Те няма да рискуват всичко да излезе на бял свят само за да спасят Сагарела. Не и ако срещу него има неоспорими доказателства.

Анджело се замисли:

— Ще са ни нужни пари. Наистина много пари.

— Това може да бъде уредено.

— Освен това не бива да има никакви фактури — предупреди го Анджело. — Хората, на които ще трябва да платя, не биха желали никаква документация да ги свързва със случая.

— Много добре. Но искам да хванем на тясно самия Сагарела. Не някой негов подчинен.

— Разбирам. Ще видя какво мога да направя.

 

 

На следващия ден Джеймс трябваше да разпита някакви мъже, обвинени в убийството на бивш партизанин в хълмовете над Касерта, малко градче северно от Неапол.

Той откри полицейското управление без проблеми и местният началник му обясни какво се е случило. Партизанинът се оказа най-обикновен престъпник, зарадван от възможността да краде от германците по същия начин, по който преди беше крал от италианците, и още по-щастлив от факта, че Съюзниците му бяха предоставили оръжия и експлозиви за целта. Въпреки че след нападенията си престъпникът бе успял да избяга в горите над Касерта, местните жители не бяха имали подобна възможност и бяха станали жертва на няколко доста сурови наказателни акции от страна на германците.

В един момент немците дали да се разбере, че за всеки техен войник, убит при нападенията на така наречения партизанин, ще бъдат разстрелвани по десет човека. Това не трогнало особено много престъпника въпреки личните молби от страна на кмета и свещеника. В крайна сметка той разполагал с доста голям арсенал и достатъчно сподвижници, не по-малко нетърпеливи от него да се възползват от оръжията. Скоро партизаните нападнали немски конвой с доставки и убили четирима войници. Германците удържали на думата си и събрали четирийсет цивилни — мъже, жени и деца, всъщност най-вече деца, защото повечето от мъжете вече били изпратени в трудови лагери — изправили ги край стената на Църквата и ги разстреляли. По време на погребенията скърбящите майки целували и засмуквали кръв от раните по телата на децата си, ясен знак за началото на вендета. Всеки мъж от техните семейства вече бил длъжен да отмъсти, независимо колко поколения ще отминат.

Така или иначе не се наложило да се чакат новите поколения. Бандитите станали мързеливи, а след като Съюзниците нахлули в Италия, спрели и доставките на амуниции. Междувременно братята, чичовците и бащите на жертвите от наказателната акция започнали да се завръщат от лагерите на север. Тези мъже, на повечето от които им било дошло до гуша от битки, установили, че от тях се очаква да убият престъпника, и съвестно изпълнили това си задължение. Полицията от своя страна съвестно ги арестувала.

Джеймс разговаря с мъжете, които потвърдиха думите на полицейския началник. Изглежда се бяха примирили със съдбата си да получат доживотни присъди в Поджо Реале, място, не по-приятно от военните лагери, които бяха оставили зад гърбовете си. Той разговаря и със свещеника, който му показа дупките от куршуми там, където бе извършен разстрелът.

— Мога ли да ви попитам нещо, отче? — каза Джеймс. — Какво бихте сторили вие, ако тези мъже ви бяха признали престъплението си в изповедалнята?

Свещеникът се замисли.

— Най-вероятно щях да им кажа, че са извършили ужасен грях, но ако се покаят, Господ ще им прости.

— А как бихте ги посъветвали да изкупят греха си?

— Щях да им кажа да помогнат във възстановяването на къщите и фермите, разрушени по време на войната.

На Джеймс това наказание му се видя доста по-ползотворно от всичко, което щяха да измислят в съда.

— А ще го сторят ли?

— Разбира се. Никой тук не би искал да има грехове пред Господ.

Джеймс се върна в полицейското управление, като прекара целия път в размисъл.

— Е? — попита го началникът. — Сега ли ще ги отведете, или ще изпратите камион?

— Нито едно от двете — отвърна Джеймс. — Това е само загуба на време. Ще се върна в Неапол и ще унищожа съответните документи.

Началникът го погледна удивено.

— Това не е ли доста рисковано?

— Най-вероятно, но докато някой разплете цялата история и разбере какво наистина се е случило тук, войната вече ще е свършила и аз отдавна ще съм се махнал от Италия.

В очите на началника проблесна лукаво пламъче.

— Сър, опасявам се, че градът ни е много беден. Не можем да си позволим да покажем благодарността си към вас в степента, която най-вероятно очаквате.

— Аз не… — започна Джеймс. После обаче размисли. — А колко можете да си позволите?

Началникът започна да сумти и хъмка, без да откъсва очи от лицето на Джеймс.

— Осемстотин лири — каза накрая.

— Много добре.

Това сякаш изненада полицейския началник дори повече от решението на младия офицер да не изправя убийците пред съда.

— Наистина ли? Ще приемете осемстотин?

— Стига да имате възможност да ми дадете сумата веднага.

— Ще говоря със свещеника. Той може да ги извади от църковния фонд.

Началникът скочи на крака с такава скорост, че почти се препъна в нетърпението си да приключи сделката. Върна се малко по-късно заедно със свещеника, който подаде осемстотинте лири, без да каже нищо.

— Ще бъдат използвани за благородна кауза — обясни Джеймс, докато прибираше парите в джоба си.

— Разбира се, разбира се — усмихна се мазно началникът, който очевидно изобщо не му вярваше.

Свещеникът обаче кимна и каза:

— Радвам се да го чуя. Но дори и да не стане така, тези пари вече направиха нещо добро за Касерта. Благодаря ви.

Когато се върна в щабквартирата, Джеймс започна да рови из шкафовете, докато не откри старата консерва, която бе наследил от предшественика си. Карло и Енрико го наблюдаваха озадачено, докато той изтръскваше моливите. Постави парите в консервата и внимателно я върна обратно в шкафа.

Същата вечер той се върна, за да провери, и откри, че сумата вече е нараснала на деветстотин и петдесет лири. Карло и Енрико бяха разбрали посланието му.

 

 

Въпреки че повечето от щетите, нанесени на замъка по време на бомбардировката, бяха поправени, те продължиха да вечерят във вътрешния двор. Никой от американците нямаше желание да се откаже от услугите на Ливия, а Джеймс бе започнал да осъзнава ползата от това някой да ти дължи услуга. Освен това фактът, че се хранеха заедно, му даваше прекрасната възможност да подслушва разговорите на съюзниците си. Макар до ушите му да не достигна нищо относно предполагаемите сделки с мафията, той научи няколко доста полезни клюки.

Цялата му гениална схема с подслушването обаче продължи точно два дни. На третата вечер Ерик дойде и седна при него, докато той поглъщаше лакомо купа със спагетите на Ливия.

— Ако не те познавах достатъчно добре, Джеймс, бих казал, че ме избягваш — каза той. — Как си?

Джеймс сви рамене и махна неопределено с ръка във въздуха. За негово щастие не можеше да говори, защото устата му беше пълна със спагети, пък и едно свиване на рамене така или иначе описваше най-добре ситуацията.

— Знаеш ли, започнал си да използваш италиански жестове — усмихна му се Ерик. — В това свиване на рамене нямаше нищо английско.

Джеймс преглътна.

— Ерик, това беше просто свиване на рамене.

— Щом казваш. Между другото, чух, че отново си се захванал със Сагарела.

— Къде чу това?

— Значи е истина?

— Щом източниците ти казват, че е така — промърмори Джеймс, докато ловко навиваше пастата около вилицата си, — значи най-вероятно е истина.

— Стига де. — Ерик го гледаше с някакво странно съчетание от развеселеност и разочарование. — Няма нужда да говориш толкова завоалирано. Отново ли ще пробваме да го арестуваме? Този път обаче трябва да имаме наистина железни доказателства, за да не изглеждаме пак като пълни идиоти.

— Всъщност — произнесе Джеймс внимателно — мислех да се погрижа за това лично. Няма нужда да намесвам повече хора, отколкото са нужни за тази задача.

— Но последния път го направихме заедно и пак не успяхме да го тикнем на топло — припомни му Ерик. После явно му хрумна нещо, защото присви очи. — Нали не мислиш, че Контраразузнавателният център има нещо общо с това, че тогава го освободиха?

— Никога не бих тръгнал да правя подобни предположения.

— Но си го мислиш, нали?

Джеймс се поколеба.

— Ако не бяхме съюзници, бих приел това като обида — заяви Ерик. — Предполагам, че си чул онзи смехотворен слух, според който сме сключили сделка с мафията.

— Не обръщам внимание на клюки.

— Джеймс, ние сме офицери от разузнаването. Клюките са неизменна част от работата ни. Но мога да те уверя, че конкретно тази е по-идиотска и безпочвена от всички останали глупости, които се говорят из Неапол.

В този момент Ливия мина покрай тях, носейки поредната купа с паста, и Джеймс несъзнателно я проследи с поглед. Ерик забеляза това и вметна.

— Като си говорим за клюки, наоколо циркулира една, в която се говори за теб и привързаността ти към госпожа Пертини.

— И какво точно се говори?

— Че тя излиза с теб — изсмя се Ерик безрадостно. — Мога да ти кажа, че бях доста изненадан. Защото, съдейки по това, което ми каза преди време, ти си имаш приятелка у дома в Англия.

Джеймс така и не успя да измисли какво да отвърне.

— Първоначално не повярвах — продължи Ерик. — Самият аз също не обичам да се вслушвам в клюки, но самата Ливия лично потвърди това. Единственият извод, който мога да си направя, е, че или лъжеш нея, или си излъгал мен.

— Съжалявам за това.

— Тогава осъзнах, че под маската на привидната ти британска искреност всъщност се крие един доста непочтен човек. Мисля, че сме те подценили, Джеймс.

— Кого имаш предвид с това множествено число?

— Може би ще се радваш да научиш обаче, че това си е лично мое мнение — продължи Ерик, без да обръща внимание на въпроса. — Що се отнася до Контраразузнавателния център, ти си оставаш британецът, който пише сватбените доклади.

— Радвам се да го чуя. След като всъщност съм точно това.

— Както ти харесва, Джеймс — каза меко Ерик. — Но силно бих ти препоръчал да споделяш това, което имаш, със своите приятели и съюзници.

— Изрод! — кресна Джеймс. Пред очите му се спусна червена пелена и той скочи на крака, стиснал юмруци. — Ливия не е курва!

Ерик на свой ред вдигна юмруци.

— Никога не съм казвал, че е такава.

— Искаш да я споделям…

— Говорех за споделяне на информация, долен английски пендел такъв!

— Кого наричаш пендел?

— Не е ли ясно? — изсумтя Ерик. — Случайно да виждаш други пендели наоколо?

Джеймс си нямаше абсолютно никаква идея какво точно означава „пендел“, но това беше без значение.

— Веднага си върни думите обратно — изръмжа той.

Двамата се обикаляха един друг, вдигнали юмруци. Някои от мъжете наоколо започнаха да викат и свиркат, предчувствайки, че предстои нещо забавно. Джеймс замахна и Ерик веднага стори същото. И двата удара достигнаха целите си.

— Спрете! — изпищя Ливия, която тичаше към тях от кухнята. — Спрете веднага и двамата! Държите се като деца.

Те отпуснаха ръце засрамено. По лицата им имаше кръв, но беше трудно да се каже чие нараняване е по-лошо.

— Казват, че всичко е позволено в любовта и войната — просъска Ерик, докосвайки цепнатата си устна. — Което просто е друг начин да се каже, че в този живот няма справедливост. Искам хубаво да запомниш това, Джеймс.