Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (20)

Двайсет

Беше доста късно, когато Ливия реши да пробва и кухнята на „При Тереса“. Ресторантът беше със спуснати завеси и очевидно затворен, така че тя почука, просто защото бе прекалено уморена и гладна, за да направи каквото и да е друго.

За нейна изненада вратата се открехна, а в процепа се появи мъжко лице:

— Да?

Ливия повтори думите, които бе произнасяла безброй пъти досега:

— Моля ви за малко внимание. Търся си работа.

— Върви си. Затворени сме и не предлагаме работа. — Анджело се канеше да хлопне вратата, но огледа по-внимателно стоящото пред него момиче, което едва се крепеше на краката си с празен и разфокусиран поглед. Тонът му бе значително по-мек, когато попита: — Яла ли си нещо днес?

Ливия поклати глава.

— Предполагам, че ще мога да ти намеря нещичко — промърмори той, отваряйки по-широко вратата. — Влез. Но само за малко, да го имаш предвид.

Той й сипа паница с отдавна изстинал боб и я наблюдава, докато тя лакомо го поглъщаше.

— Каква точно работа си търсиш? — попита.

— Аз съм готвачка. Семейството ми държи остерията във Фишино, но вече нямаме нито клиенти, нито продукти, с които да готвим.

— А, ето коя си значи — кимна Анджело. — Ял съм веднъж в остерията. Беше преди няколко години, но все още помня храната, все едно се е случило вчера. Още ли приготвяте онази прелестна бурата?

— Да, но вече няма как да я караме до пазара.

Тя му обясни за историята с танка и затварянето на ресторанта.

— Ясно. Значи си се срещнала с капитан Гулд.

Тя въздъхна.

— Да, срещнахме се.

— Ех, този младеж… Изобщо не е толкова лош, на колкото се прави. Така или иначе, се опасявам, че сериозно си сбъркала, като си дошла в Неапол. Трябваше да останеш във Фишино и да си намериш някого, който да се грижи за теб, докато не свърши войната.

Ливия потръпна.

— Там имаше един човек, който ми предложи нещо подобно. Но аз нямам намерение да продам тялото и душата си за пари. Все трябва да има някой в Неапол, който да търси готвачка.

Анджело я погледна по начин, подсказващ, че току-що му е хрумнало нещо:

— Всъщност май се сещам за такъв човек. — Той кимна замислено. Колкото повече разсъждаваше над идеята си, толкова по-добра му се струваше тя. — Ливия, мисля, че в крайна сметка ще успея да ти осигуря работа.

 

 

— Сладка е като захарче — каза той на Елена. — Истинско момиче от провинцията — честно, трудолюбиво, страстно, че и красиво на всичкото отгоре. Освен това знае как да готви. Не разни завъртяни и изискани буламачи, а истинска, питателна храна. Накарах я да приготви паста с фаджиоле и трябва да ти кажа, че беше най-вкусната, която съм опитвал някога.

— Значи целта й е да го съблазни? — попита Елена със съмнение. — Мислех, че вече сме опитали тази тактика.

— Не — поклати глава Анджело. — Тя не е такава, пък и това не е необходимо. Panza cuntenti, cori dementi: panza dijuna, nenti priduna^[1]. В края на краищата сексът си е просто секс. Един мъж може да спи с най-красивата жена на света, но щом се събуди на сутринта, остава си съвсем същият. От друга страна, мъж, който е хапнал добре, е в мир със себе си и с целия свят, той е щастлив и което е по-важно, иска и другите да бъдат щастливи. Той ще гледа младите влюбени и ще си мисли колко хубаво би било, ако те се оженят. Ще си мисли за войната и ще му се иска мирът да дойде час по-скоро. Ще спре да се притеснява за прокламации и прочее бумащина и ще остави хората да си вършат работата, без да им се бърка. Накратко казано, ще стане един по-великодушен и мил човек. Следиш ли ми мисълта?

Елена сви рамене.

— И тя е готова да го направи?

— Не съвсем — призна Анджело. — Семейството й е имало някакви неприятности със Съюзниците и се наложи да я убеждавам известно време. — Това беше сериозно смекчаване на фактите. Всъщност се бе наложило да впрегне всичките си немалки умения в изкуството на дипломацията, за да убеди Ливия да работи за британския офицер, и успя единствено защото тя осъзна факта, че няма особени шансове да си намери друга работа. — Но съм сигурен, че планът ни ще проработи — завърши с повече оптимизъм в гласа, отколкото всъщност изпитваше.

— Ще видим — каза Елена. — Ако не стане, винаги можем да се върнем към варианта със съблазняването.

 

 

— Арестуван? — повтори Джеймс объркано. — За какво точно някой ще арестува Малони, за Бога?

— За кражба на съюзническа собственост — обясни Карло. — Вашите провизии. Оказва се, че е прибирал всичките добри продукти и ги е продавал на Виа Форчела, а за вас е оставял само това, което не може да пласира.

— Божичко. Въпреки че не съм чак толкова изненадан. В този човек винаги е имало нещо неприятно. Предполагам, че сега ще трябва да си намерим нов готвач, а?

— Вече си позволих волността да започна да търся.

— Предполагам, че няма да ни е особено трудно, нали? Неапол трябва да е пълен с хора, които отчаяно си търсят някаква работа.

— Именно. Разпространих информацията, че интервютата ще започнат утре сутринта в десет.

— Grazie tante, Карло. Много съм ти благодарен.

 

 

На следващата сутрин Джеймс се събуди рано. Подуши въздуха. През прозореца на спалнята му проникваше някакъв нехарактерен аромат. Подуши отново. Да, наистина беше това: ухаеше на току-що изпечен хляб. Стомахът му изкурка, докато си навличаше униформата.

Когато слезе в кухнята, видя някаква жена, която надничаше в един шкаф. За миг сърцето му трепна, защото реши, че това е Ливия Пертини, което, естествено, беше абсурдно. После жената се обърна и той осъзна, че това наистина е тя.

— Какво, за Бога, правите тук? — попита я изумено.

— Аз съм новата ви готвачка — отвърна тя.

— О — той прокара пръсти през косата си, полагайки усилия, за да не се ухили от ухо до ухо по най-идиотския възможен начин. — Опасявам се, че сте подранили. Интервютата започват чак в десет.

— Не искате ли първо да ви направя нещо за закуска и да ме интервюирате след това?

— Ъъъ — Джеймс бегло осъзнаваше, че в цялата тази история има нещо леко нередно, но не можеше да определи какво точно. Пък и наистина се радваше да я види. — Предполагам, че не би било проблем.

— Какво е това? — попита Ливия, вдигайки консерва „Месо и зеленчуци“.

— Това ли? Ами нещо като… — той се разрови из главата си за правилната италианска дума — … стуфато, предполагам. Яхния.

— Добро ли е?

— Изумително гнусно.

Тя върна консервата в шкафа.

— Тогава защо имате толкова много?

— Дълга история.

— Както и да е. Успях да разменя няколко консерви с една жена за хляб и козе мляко, а аз донесох сладки, сирене моцарела и няколко портокала. Как ви звучи?

— Доста примамливо — призна той.

— Къде ви е покривката?

— Обикновено не използваме покривка на закуска. Като се замисля, не използваме и маса.

— В такъв случай няма нищо чудно, че имате проблеми със стомаха.

— Всъщност нямам такива.

— Разбира се, че имате — каза тя с толкова категоричен тон, че беше излишно да се спори с нея. — Предполагам, ще можете да ми намерите чист чаршаф отнякъде?

— Мисля, че…

— Моля ви, донесете ми един.

Когато се върна с чаршафа, откри, че тя бе откъснала няколко цъфнали лимонови клонки от дървото в двора и ги беше поставила в изровена незнайно откъде ваза. Посочи му един от столовете:

— Prego.

— Вие няма ли да ядете?

— Може би по-късно. Хайде, сядайте.

Той седна. Трябваше да признае, че масата изглежда просто великолепно. Хлябът лежеше върху дървена дъска за рязане, а млякото бе налято в керамична кана, поставена точно до вазата с клонките. Ливия сложи пред него нещо, завито във влажен вестник, и го разгърна.

— Какво е това? — попита той.

— Сирене моцарела, разбира се. Прилича малко на буратата, която ядохте у нас, но е доста по-различно.

— Меко е — отбеляза той, набучвайки на вилицата си парчето, което тя му подаде.

— Никога ли не сте яли моцарела! — попита тя невярващо.

— В Англия имаме само три вида сирене. „Чедър“, „Стилтън“ и „Уенслидейл“.

— Будалкате ме, нали? — изсумтя тя.

— Изобщо не би ми хрумнало нещо подобно. — Той постави парченце от млечнобялото сирене в устата си. — Охо, ама това е доста вкусно.

Беше меко и се топеше в устата му, а вкусът бе почти неописуем — млечно-сметанов и леко тръпчив.

Вратата се отвори и Хорис влезе в стаята.

— Знаех си аз, че съм усетил миризма на нещо апетитно! — Той погледна към масата. — Какво е това?

— Закуска — обясни Джеймс.

— Отлично — Хорис си придърпа стол.

На вратата се почука и в стаята се подаде главата на Джъмбо Джефрис. Очите му бяха кръвясали, а под тях се забелязваха тъмни сенки, но мрачното му изражение бързо се проясни, когато забеляза масата.

— Това портокали ли са?

— Поне така смятам.

— Портокалите — отбеляза Джъмбо с тон на познавач — укрепват организма и го зареждат с нови сили. — Той си взе друг стол. Само за броени минути още четирима или петима офицери се присъединиха към тях.

Ливия постави на масата чиния със сладки. Джеймс никога не бе виждал нещо толкова нелепо. Бяха по-претрупани с украса дори от шапката на някоя особено модерна млада дама. Всяка бе обкичена със захаросани лимончета, яйчен крем и марципанови цветчета. Той вдигна с подозрение една и внимателно отхапа.

Трябваше да признае, че вкусът беше далеч по-добър от вида й. До него Хорис вече бе пристъпил към втората си сладка, а останалите бързо наваксваха. Скоро на масата останаха единствено трохи.

— Ще се постарая утре да има повече — обеща Ливия.

— Ако получите работата — припомни й Джеймс.

 

 

— Най-странното е — каза той на Ливия в единайсет и половина, — че вие май ще се окажете единственият кандидат за работата. Или поне единственият, който благоволи да се появи.

Тя сви рамене.

— Очевидно е, че хората просто нямат желание да работят за вас.

— Предполагам, че ще трябва да разлепим още обяви. Искам да кажа, че не мога просто да дам работата на първия човек, който почука на вратата ми, нали така?

— Колко готвачи ви трябват?

— Само един.

— Е, в такъв случай от колко кандидати за работата имате нужда?

— Ами… от един, предполагам.

— Ето ме. Какъв ви е проблемът?

— А как мога да съм сигурен, че можете да готвите добре?

— Ако навън не се вихреше война — отбеляза мрачно Ливия, — щях да се обидя доста от тази забележка и просто да си тръгна. Но времената наистина са тежки, така че какво ще кажете да ви приготвя обяд и ако храната ви хареса, да ми дадете работата?

 

 

Обядът за британския персонал обикновено представляваше просто бързо похапване зад бюрото, но още преди Ливия да започне да обикаля замъка в търсене на чисти чаршафи, които да използва като покривки, Джеймс знаеше, че тя изобщо няма да се примири с това положение. Цяла сутрин от кухнята се носеха разнообразни и особено апетитни аромати, но Ливия категорично бе забранила да влизат при нея и нямаше как да разберат какви са тайнствените гозби, които ги излъчват.

Преди обяд Джеймс внезапно се сети за нещо и побърза да почука на кухненската врата. Когато Ливия му отвори, той бързо каза:

— Трябва да ви кажа нещо, госпожо Пертини. Надявам се, че не е прекалено късно за това: никой от нас не яде чесън.

Тя го изгледа, все едно беше казал най-голямата глупост на света.

— Това е съвсем естествено. Никой не яде чесън. Това не е някакъв зеленчук.

— Имам предвид, че никой от нас не яде чесън изобщо. Просто не ни слагайте чесън в храната. Не искаме да имаме лош дъх, нали разбирате.

Тя повдигна вежди.

— Има ли нещо друго, което не харесвате? Може би магданоз или риган?

— Предполагам, че няма проблем с подправките. В умерени количества, разбира се. Стига да няма нищо пикантно. Като онзи червен пипер, който ядете тук…

— Пеперончино?

— Същият. Не го харесваме.

Тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но после я затвори.

— Това ли е всичко? — попита.

— Е, докато сме на темата, предпочитаме картофи пред пастата — за разлика от вас, италианците, не си падаме чак толкова по макароните. Иначе не сме особено капризни. Достатъчно месо, стига да е добре приготвено, домати, по възможност сурови, хляб или нещо соево… Ако успеете да ни намерите малко масло, това ще ви превърне в героиня за нас. И… ъъъ… по-полека със зехтина.

Ливия кимна. После затвори вратата, без да каже нищо.

Малко преди дванайсет тя влезе в голямата стая, която използваха като главен офис.

— Не можем да ядем в кухнята — каза Ливия. — Не е достатъчно широко. — Тя огледа голямата маса, на която вечеряха. — Това ще свърши работа. Само ще ви помоля да махнете тези документи.

— Опасявам се, че не можем — обясни Джеймс. — Това ни е работата.

— Не казвам да ги изхвърлите, а просто да ги преместите. Ще сервирам обяда след петнайсет минути.

Обядът всъщност се появи след половин час. Ливия настоя всички да седнат, преди да донесе храната.

— Хората чакат пастата, а не пастата — хората — каза тя твърдо. Също така се погрижи на масата да бъдат сложени кана с вода, стъкленица със зехтин, чинийка със сол и ваза с цъфнали клонки. Джеймс за пореден път се изуми от способността й да организира хората, които изпълняваха безропотно всичко, което им кажеше. Когато дойде време за храната, всеки британски офицер в залата бе седнал край масата и чакаше, за да види какво ще донесе Ливия.

Вратата се разтвори и тя влезе. Носеше огромна чиния с димящо фетучине със сос от домати, зехтин, нарязан лук, целина и чесън. Блюдото беше украсено с току-що откъснати листенца босилек. Толкова по въпроса с препоръките му относно състава на храната, помисли си Джеймс. Но може би Ливия все пак е била ограничена от продуктите, с които е разполагала.

След като напълни чиниите, тя настърга върху храната в тях малко твърдо сирене и добави пипер.

— Сигурна ли сте, че тази храна не е купувана от черния пазар? — попита Джеймс, гледайки предпазливо към сиренето.

— Разбира се, че не е. Размених продуктите срещу вашите консерви — каза Ливия. Това беше чистата истина, но тя пропусна да спомене, че размяната беше извършена със собственика на „При Тереса“.

Джеймс забучи вилицата си в пастата и я завъртя в отчаян опит да накара извиващата се хлъзгава маса да се задържи някак върху зъбците. После я положи в устата си.

Беше невероятно. Никога не бе вкусвал нещо подобно — не само през дългите години на военната си служба, но дори и преди това, по времето, когато беше ял сивкава и безвкусна храна в училищния стол, а дори и още по-отдавна, докато се бе изхранвал със сухото препечено месо на майка си, гарнирано с разкашкани картофи и преварени зеленчуци. Като се замислеше, всъщност никога не беше опитвал пресен пипер или сирене, което да покрива храната му като твърд бял сняг… Мълчанието на останалите мъже край масата, съсредоточени върху съдържанието на чиниите си, му подсказа, че и те изживяваха подобно кулинарно откровение с библейски мащаби.

Беше трудно да задържиш фетучинето на вилицата си, да не говорим, че голяма част от пастата падаше от устата му обратно в чинията. След известен брой експерименти Джеймс установи, че е по-лесно да я засмуква, отколкото да отхапва, и започна да се храни далеч по-пълноценно. Погледна към Хорис, който мляскаше шумно, докато дългите бели панделки на фетучинето висяха от устата му. Напомни му онази приказка за момичето, което бе започнало да бълва змии при всяка своя дума. Единствено Джефрис се справяше с пастата, демонстрирайки поне наченки на опит по въпроса. Въпреки това никой от мъжете нямаше дори бегло намерение да спре с яденето, преди да опразни чинията си до дъно.

Хорис пръв се справи със задачата и дръпна назад стола си.

— Няма как да не призная, беше доста по-различно от буламачите на добрия стар Малони.

— Направо ще се пръсна — призна Уолтърс.

— И аз — съгласи се Хорис. — Е, да се връщаме към работата.

Той понечи да стане, но в този момент вратата се отвори и Ливия влезе, крепейки чиния, която бе дори по-голяма от тази с пастата.

— Секондото^[2] — обяви тя, докато поставяше ястието върху масата. — За съжаление нямате достатъчно чинии, така че ще се наложи да използвате старите.

— Какво е това? — попита Хорис.

— Мелаицана а ла пармиджана. Типична неаполитанска гозба.

Последва кратко мълчание. Хорис се обади:

— Е, не искам да я обидя. Ще опитам само.

Докато той си сипваше в чинията, стаята се изпълни с аромата на поръсени със сирене патладжани, изпечени с домати, чесън и билки.

— По-полека с опитването — каза Хорис, гледайки настървението, с което Уолтърс изгребваше съдържанието на чинията си. — Остави малко и за нас.

Ливия постави на масата и две кани с червено вино.

— Nun c’è tavola senza vinu — каза тя с лек укор в гласа. — Една маса не е маса, ако върху нея няма вино.

Джеймс отвори уста, за да протестира, но реши, че е по-добре да не го прави.

Той опита патладжаните със сирене. Миг по-късно вкусът буквално избухна в устата му. Осъзна, че пастата е била просто увертюра за изостряне на апетита. Това ястие беше нещо съвсем различно, наситеността на нюансите във вкуса събуждаше по езика му осезания, за които дори не бе предполагал, че съществуват. Сиренето имаше най-съвършения възможен вкус за едно сирене, патладжаните притежаваха невероятно богат, земен, някак опушен аромат, а подправките завършваха цялата картина по толкова прекрасен начин, че този кулинарен шедьовър имаше нужда от още само едно нещо, което да го допълни и да му придаде цялост — глътка вино… Джеймс отпи, след което пое в уста нова хапка.

Секондото беше последвано от простичък десерт, който представляваше нарязани круши, запечени с мед и розмарин. Плодовете изглеждаха като твърда бяла маса, която напомняше за нещо, от което Микеланджело би могъл да извае една от своите скулптури, но щом ги опита, Джеймс установи, че се топят в устата му като сладолед. Усещането бе като от водопад непознати вкусове, в който постепенно успя да различи отделните съставки. Първа се появи сладостта на меда, попил уханието на цветята край Везувий, с които пчелите се бяха хранили. После дойде ред на опияняващия слънчев аромат на билките и чак след това острият вкус на крушите.

Накрая, когато десертът беше изяден, двете кани с вино също се оказаха пресушени.