Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (18)

Осемнайсет

Джеймс вече бе свикнал да разговаря с превъзбудени офицери, съобщаващи му по телефона за контранападения и други заплахи срещу сигурността, така че когато някакъв капитан от Сант Анастасия му се обади, за да го информира, че в околностите на Боскотрекасе е бил забелязан немски танк, той си спомни за предупрежденията на Джаксън и каза:

— Не се тревожете, този слух беше проверен и там няма нищо.

— Е, нямам представа колко старателно сте проверявали, но мъжът, който ми съобщи за това, се е сражавал в Африка. Той не преувеличаваше по никакъв начин и което е по-важно, запознат е достатъчно добре с немските танкове. Каза, че е видял съвсем ясно силуета на един, който се движел над Капела Нуова.

Джеймс разгъна карта пред себе си. Капела Нуова се намираше в подножието на Везувий, само на няколко мили от съюзническото летище в Терциньо. Ако в този район наистина имаше танкова дивизия, тя можеше да нанесе много поражения при едно потенциално нападение.

Той се обади на майор Хийткоут и обясни какво е положението:

— Мисля, че трябва да се обадим на летището, за да ги вдигнем под тревога, сър. Освен това няколко от нашите собствени танкове трябва да отидат там и да видят за какво става въпрос.

— Танкове? Откъде, за Бога, да ти ги изкопая тези танкове? — сряза го майорът. — Всяка бронирана машина, с която разполагаме в момента, е при Касино. Ще трябва да разузнаеш лично и ако в тази информация действително има някаква истина, да се обадиш за въздушни подкрепления.

— Ъъ, не е ли това по-подходяща задача за пехотата, сър? Или поне за някого, който е въоръжен с противотанкови оръжия?

— Вземи няколко карабинери с теб. И ако се наложи някой да умре в битката, постарай се това да бъдеш ти, а не те.

Карло и Енрико видимо се оживиха при мисълта за подобна екскурзия. На следващата сутрин доведоха половин дузина от другарите си, отново облечени като във филм за Капоне, с папийонки, гети, широкополи шапки и сака. Докато Джеймс успее да ги смъмри, някои от тях дори си направиха снимки, позирайки с автоматите си „Томпсън“.

— Без геройства — предупреди ги той. — Ако забележим нещо, ще се обадим на бомбардировачите. И не искам никой да стреля с оръжието си, освен ако не дам изрична заповед. Ще наблюдаваме от разстояние и ще се опитаме да останем незабелязани, което предвид облеклото ви ми се струва слабо вероятно.

Джеймс за първи път виждаше Везувий отблизо. Докато наблюдаваше вулкана от другата страна на залива, така и не бе осъзнал колко огромен е всъщност — не просто самотно възвишение, а цяла серия от предпланини и стръмни скали, които в един момент внезапно се издигаха нагоре към величествената двойка върхове Монте Сома и Монте Кона, където се намираше и самият кратер. Димът, който винаги се издигаше от него, гледан от Неапол, му се бе струвал нежен и ефирен, но сега беше зловещо надвиснал над главите им подобно на буреносен облак. Останките от древен огън, който просто отказваше да угасне.

Докато се движеше с конвоя — Джеймс бе предпочел да вземе мотоциклета, вместо да се пъхне в някой джип с щастливо размахващите оръжията си италианци — той забеляза очукана табела, която ги информира, че преминават покрай руините на Помпей. Отбеляза си наум, че някой ден трябва да се върне тук, за да ги разгледа.

Когато започнаха да се изкачват нагоре в планината, видяха, че релефът е прорязан от езици изстинала лава, някои от които блестяха, сякаш бяха направени от разтопено черно стъкло. Въпреки тези зловещи белези на разрушителната сила на природата, склоновете бяха обсипани с десетки селца и градове — триумф, както предполагаше Джеймс, на оптимизма, надвил мрачните перспективи за бъдещето. Нима Помпей не беше достатъчно ясно напомняне за това, че е крайно неблагоразумно да се строи в близост до тази зловеща планина?

Прекараха цялата сутрин в път, като спираха от време на време, за да питат местните за посоката. В Сан Себастиано му показаха как лавата от изригването през 1923 година се бе разделила на два потока, заобикаляйки града. Според мъжа, който му показа чудото, то се дължеше на дървена статуя на свети Себастиано, която нажежената до бяло лава се бе оказала неспособна да изгори. Същата статуя, леко пообгорена, в момента се намираше насред църквата, издигната едва на стотина метра от края на блестящата изстинала лава, и не беше закрепена за пода, в случай че местните се изправеха пред спешната нужда да използват отново светеца за в бъдеще. Джеймс попита дали някой е забелязал танкове наблизо и мъжът сви рамене:

— Крият се в самия вулкан. Всички го знаят. Един ден ще излязат оттам и ще завладеят отново Неапол.

Това прозвуча на Джеймс по-скоро като осъвременяване на някакъв древен мит, отколкото като нещо, което местните бяха забелязали в действителност.

От другата страна на планината информацията на очевидците започна да звучи малко по-достоверно. Един овчар беше видял някакъв танк да се движи бързо по близкия черен път два дни по-рано. Още няколко души твърдяха, че са го забелязали в полето над Боскотрекасе. Повечето хора се обединяваха около твърдението, че военните машини са „някъде около Фишино“, така че в края на следобеда това малко селце изглеждаше най-логичната дестинация, откъдето да продължат разследването си.

Все още се движеха в колона, така че зрителното поле на Джеймс бе блокирано в по-голямата си част от джипа пред него. Той разбра, че нещо не е наред, едва когато въпросният джип зави рязко встрани и отби край пътя. Тогава видя танка. Наистина беше немски, свастиката върху корпуса се виждаше съвсем ясно. След дългото преследване почувства едва ли не облекчение да види, че огромният стоманен звяр е истински, че не е вървял по следите на някакво нереално същество от местния фолклор. Машината се намираше в полето, на около петдесетина метра, и се придвижваше бавно към тях с боботещ двигател. Карабинерите вече бяха започнали да излизат от джипа, стиснали автоматите си.

— Помнете какъв е планът! — извика Джеймс. — Ще се оттеглим и ще се обадим за въздушно подкрепление.

Никой не му обърна дори минимално внимание — хората му се бяха затичали към танка, стреляйки във всички посоки. От корпуса се разхвърчаха искри, щом куршумите се заудряха в стоманата. Джеймс усети остра болка в лявото си рамо и изпсува вдъхновено:

— Мамка му!

Един от рикоширалите куршуми го беше одраскал. Той докосна предпазливо раната. За щастие май не беше нищо сериозно. Извика още по-силно:

— Не! Връщайте се веднага.

Този път карабинерите се подчиниха с готовност на заповедта му, най-сетне осъзнали, че оръжията им са напълно безполезни срещу тежко бронираната машина, и хукнаха презглава към относителната сигурност, която можеше да им осигури джипът. Джеймс изведнъж осъзна с ужас, че вече е единственият човек, останал на пътя на танка.

Бойната машина се разтресе, когато премина през едно малко хълмче и се качи на пътя. Оръдието се завъртя леко и се насочи право към младия офицер, но може би някой механизъм просто беше поддал, докато танкът преодоляваше неравния терен. Забелязал, че всички карабинери гледат към него, Джеймс извади пистолета си.

— Стой! — извика той. После се досети, че дори и някой да го чуеше през шума от двигателя, тази дума надали щеше да говори много на хората в танка, затова добави — Halte! — след което вдигна ръка във въздуха с дланта напред, за да подчертае казаното.

Танкът не спря. Машината лъкатушеше на зигзаг — явно някаква специфична маневра за избягване на противотанкови ракети. Така или иначе, ако останеше на мястото си, Джеймс скоро щеше да бъде прегазен.

Точно в този момент танкът се закова на място. Оръдието бавно се насочи надолу и Джеймс се взря в смъртоносната чернота на огромното дуло. Усети прилив на лишена от всякаква логика ярост. Щеше да си умре тук — девствен и далеч от дома, при това само защото шибаните италианци не бяха се подчинили на шибаната му заповед.

Люкът се отвори и над него се подаде някакво лице. Джеймс забеляза, че въпреки петната от машинно масло това всъщност беше едно много привлекателно лице с големи очи, деликатни скули и черни вежди. Все приятни черти, понастоящем обаче изкривени от гняв.

— Защо, в името на всички светии, си се изтипосал така насред пътя, идиот с идиот? — кресна лицето на италиански. — Можех да те сгазя!

— Заповядах да спрете — подчерта Джеймс.

— И защо трябва да спирам, при положение че е много по-лесно ти да се мръднеш от пътя ми.

Жената положи ръце върху корпуса и се измъкна от люка, като при това й движение Джеймс забеляза прелестно загорял от слънцето дълъг и изящен крак. Карабинерите дружно си поеха дъх. Докато тя се спускаше от танка на земята, някои от най-предприемчивите бързо пристъпиха напред, за да й подадат ръка. Вече окончателно слисан от развоя на събитията, Джеймс попита:

— Това вашият танк ли е?

— Според мен е крайно очевидно, че първоначално не беше мой — отвърна жената язвително.

Карабинерите, вече явно забравили за ужаса си отпреди малко, се разсмяха. На онзи, който й бе помогнал да слезе от танка, очевидно никак не му се искаше да пуска ръката й, докато тя не се обърна към него с ослепителна усмивка и думите „Grazie mille“.

— Значи сте го откраднали? — настоя Джеймс.

Тя измъкна коси, които прочее бяха дълги, блестящи и много черни, от яката на роклята си, където явно ги бе прибрала, за да не й се пречкат в кабината, и отвърна нагло:

— Е, и?

— Опасявам се, че не можете да го задържите.

Младата жена премести поглед от танка към Джеймс и повдигна вежди:

— Очаквате от мен да си намеря немски танк и след това да го върна на германците? — попита тя невярващо.

Карабинерите се подсмихваха и я наблюдаваха очаровани.

— Трябва да го предадете на нас.

— В такъв случай ще бъде все едно вие сте го откраднали.

Карабинерите кимнаха като един и погледнаха към Джеймс, за да видят как ще отговори на това доста резонно обвинение.

— Само дето на нас ни е позволено да го сторим — подчерта той. — Защото ние сме печелившата страна във войната.

Тя се замисли за момент.

— Много добре. В такъв случай ще ви го продам. Направете ми предложение.

— Наказанието за незаконно притежаване на военна техника е десет години затвор.

— Сериозно? — удиви се тя. — Е, така или иначе, аз не притежавам никаква военна техника.

— Мадам, вие карате танк.

Тя разпери ръце:

— И какво от това?

Джеймс погледна многозначително към дулото на оръдието, стърчащо точно над главата му.

— А, това ли? — каза тя толкова невинно, сякаш го бе забелязала току-що. — Към него явно има прикачено някакво оръдие, но аз нямам нищо общо с тази работа. Машината, която карам, всъщност е трактор. Погледнете. — Тя посочи към задния край на танка, където беше закачено някакво примитивно устройство за оране.

— Мога ли да ви попитам имате ли някакво разрешително за управление на този… хм… трактор?

Жената явно се канеше да отговори, когато внезапно забеляза раната на рамото му.

— Ама вие сте ранен!

— Ще трябва да ви помоля…

— И кървите!

Джеймс погледна. Наистина кървеше. Заради адреналиновия прилив така и не бе забелязал, че целият му ръкав е подгизнал от кръвта.

— Нищо ми няма — каза той, но младата жена вече се беше обърнала и гълчеше карабинерите, задето си стоят спокойно и не правят нищо, докато капитанът им кърви до смърт. Дали имаха някакви превръзки? Не? В такъв случай той трябва да бъде отнесен до нейната къща, която за щастие се намира съвсем близо, където нейната сестра, магата, ще се погрижи за раната. Вижте, капитанът се олюлява, сигурно скоро ще припадне заради загубата на кръв. Трябва да седне и да постави глава между коленете си, докато приготвят носилка.

Няколко секунди по-късно Джеймс вече беше обгрижван от половин дузина карабинери, които работеха доста по-ефективно под командването на младата жена, отколкото под неговото. Във всеки случай щеше да се чувства малко по-сигурен, ако ентусиазираните болногледачи не размахваха автоматите си, докато натискаха главата му между коленете. От единия джип беше измъкната носилка, той беше положен върху нея, а след това повдигнат и понесен нанякъде толкова внимателно, все едно беше бебе.

Малко по-късно беше положен върху някаква кухненска маса, а край него се появи втора млада жена, с черти много подобни на тези на първата и почти толкова красива, която се приведе, за да огледа раната му. Преди Джеймс да осъзнае какво се случва, двете жени бяха смъкнали ризата му, а по-младата започна да охка и да ахка колко зле е рамото. Раната му беше промита и по-младата жена притисна хладните си, уверени пръсти на няколко места край нея. После бързо каза на по-голямата си сестра нещо на почти неразбираем диалект и тя постави ръката си в разтворената му длан.

— Стиснете я — нареди му. Той го стори и усети как нещо твърдо се впива в кожата му. Годежен пръстен.

— Мисля, че може и да е изкълчено — каза по-младата и излезе от стаята. Джеймс остана да лежи по гръб, загледан в кичура чуплива черна коса, който се спускаше пред лицето на „танкистката“. Осъзна, че продължава да стиска нежната й длан, и побърза да я пусне:

— Съжалявам.

— Как се казвате? — попита тя.

— Капитан Гулд. Джеймс Гулд.

— Чеймс Гул^[1]?

— Джеймс Гулд.

— Джеймс Гут?

— Общо взето, уцелихте.

За своя собствена изненада се чувстваше доста развеселен. Преди малко бе убеден, че ще бъде взривен на парченца от танково оръдие, а сега за него се грижеха две от най-красивите момичета, които някога беше виждал. Подобно нещо можеше да ти се случи само в Италия.

По младата сестра се върна, носейки две малки бурканчета.

— Не мърдайте — каза му тя. Бръкна внимателно в едното и извади пчела. Насекомото изглеждаше съвсем спокойно или може би просто бе свикнало с нея: разхождаше се по пръстите й, все едно беше калинка. — Ще боли само за малко — предупреди, след което притисна пчелата към рамото му. Джеймс бе пронизан от остра болка, когато жилото се заби в плътта му.

— Какво, за Бога, правите? — извика той, опитвайки се да стане.

— Това ще помогне на раната да заздравее по-бързо. — Тя бръкна с пръст във второто бурканче и намаза краищата на кървавия прорез на рамото му с нещо, което изглеждаше като мед. — Това също.

Всичко това бяха пълни глупости, разбира се, но той предполагаше, че момичето просто се опитва да помогне. Освен това сръчните пръсти масажираха рамото му по особено приятен начин и болката неусетно започна да отшумява. Той се отпусна назад и затвори очи.

Когато ги отвори отново, видя, че ризата му е нарязана на ленти, с които да превържат раната.

— Благодаря ви — каза. — Много сте мили.

— Изобщо не сме мили — натърти по-голямата сестра. — Просто не искаме да отидем в затвора.

— А аз си мислех, че го нравите заради добрите си сърца — отбеляза той сухо.

— Освен това Мариса смята, че една от нас двете трябва да флиртува с вас за всеки случай. И настоява това да бъда аз — добави, — защото ме харесвате повече.

Откъде можеше да е разбрала това?

— Надявам се, отговорът ви е бил, че не сте такова момиче — промърмори той.

Тя сведе очи към него. Забеляза, че бяха тъмнозелени и в тях проблясваше нещо, което съмнително много приличаше на презрение.

— Всъщност не. Казах й, че по-скоро бих умряла, отколкото да флиртувам с британски офицер.

По-младото момиче започна да превързва рамото му.

— Радвам се да го чуя — промълви Джеймс, объркан от внезапната горчивина, която бе доловил в гласа й. Или поне си мислеше, че е объркан, защото за първи път не беше съвсем сигурен какво точно изпитва.

Когато превръзката беше готова и пристегната с ластик, Джеймс установи, че болката се е превърнала в почти недоловима топлина, разляла се по рамото му. Може би ужилването в крайна сметка беше помогнало, помисли си той. Трябваше да попита своя приятел лекар на какво се дължи този ефект.

Подадоха му чиния с някакви малки, кръгли бели неща в нея и му наредиха:

— Яжте!

Той набучи едно от тях с поставената в ръката му вилица. Беше меко като рохко яйце, а щом го проби, от вътрешността му се стече някакъв крем с цвят на слонова кост. Опита внимателно. Устата му внезапно се оказа изпълнена с богата гама от вкусове. Усети някаква свежест, сякаш дъвчеше трева, съчетана с лека сладост.

— Еха! — възкликна той. — Какво е това?

— Бурата. Сами я приготвяме.

Не познаваше тази дума. Но това всъщност нямаше никакво значение, защото имаше работа за вършене.

— Опасявам се, че ще трябва да науча още някои подробности за онзи танк. Като за начало, как точно попаднахте на него?

— Мариса го омагьоса.

Сърцето му се сви. Можеше ясно да си представи реакцията на майор Хийткоут, ако включеше това в доклада си.

Мариса и Ливия започнаха да му обясняват за злощастната съдба на вдовицата Есмералда и за това как беше направено заклинание като отмъщение за смъртта й. Беше му малко трудно да следи историята, не на последно място и поради факта че момичетата имаха навика да говорят една през друга. Той поглади брадичката си. Ситуацията беше далеч по-сложна, отколкото си бе представял в началото, защото танкът беше взет директно от немците и технически погледнато, не беше откраднат, а по-скоро пленен.

— Нека да помисля по въпроса. Междувременно обаче ще трябва да конфискувам танка, а вие — той кимна към Ливия — да дойдете с мен.

— Къде?

— Във военното подразделение в Неапол.

— Може и да имате лек проблем с това.

— Така ли? И защо?

— Защото зареждаме танка с грапата на татко. А докато с вас си бъбрим тук, отвън вашите хора ни изпиват горивото.

Джеймс изтича навън, за да спре карабинерите, които наистина пресушаваха доста активно бутилките със смрадливия безцветен алкохол, използван от момичетата вместо бензин. В движение осъзна, че къщата, която на пръв поглед му се бе сторила не по различна от останалите в селото, всъщност, освен място за живеене беше още бар и ресторант.

— Освен това се опасявам, че ще трябва да затворим това място — каза той на двете сестри. — Всички заведения са забранени за посещение до второ нареждане.

— По чия идиотска заповед? — попита Ливия.

— Всъщност по моя.

— И как точно ще стане това, при положение че ние живеем тук?

— Е, в такъв случай ще трябва да затворим кухнята и трапезарията.

— Ама това си е нашата кухня. И нашата трапезария.

Джеймс се почеса по главата. Правилата, които му се бяха стрували пределно ясни в Неапол, тук го изправяха пред неочаквани усложнения.

— В такъв случай ще трябва да изгоните клиентите си — предложи той.

— Нямаме никакви клиенти. Като се изключат вашите карабинери, разбира се.

Очертаваше се един от онези безкрайни спорове, от които италианците винаги успяваха да излязат победители.

— Тогава това място ще остане отворено — каза той, — докато не се появят клиенти, като в този случай вече ще трябва да го затворим. Така става ли?

Момичетата неохотно се съгласиха, че това е приемливо, стига някой да им плати за грапата. Последваха кратки преговори по въпроса, които незнайно как доведоха до съгласието на Джеймс да им даде някаква баснословна сума, след което Ливия отиде, за да си приготви малко багаж.

 

 

Когато се качи на горния етаж, Ливия придърпа баща си и Мариса в стаята.

— Не се тревожете за мен. Всичко ще бъде наред — увери ги тя. — Но след като така или иначе ще ме отведат в Неапол, планирам да остана там.

— Защо? — попита слисан Нино.

— Докато съм тук, Алберто никога няма да ни остави на мира. Когато замина, нещата може би ще се оправят. За вас двамата ще има достатъчно храна, ако съседите ви помагат.

— Но как ще оцелееш в града?

— Ще отида при семейството на Енцо и ще се хвана на работа във фабриката. Майка му няма да ме остави на улицата. — Борейки се с напиращите в очите й сълзи, тя добави: — Това наистина е за добро. И на мен не ми допада, че трябва бягам заради Алберто, но какъв избор имаме всъщност? И вие, и аз знаем, че никой тук не би дръзнал да му се противопостави.

Мариса я прегърна.

— Добре. Върви, щом трябва. И се връщай възможно най-бързо.

— Не ми харесва идеята да пътуваш с тези войници — каза мрачно Нино.

— Ще внимавам. Пък и ако този офицер искаше да ми навреди по някакъв начин, вече щеше да го е сторил, възползвайки се от надвисналата над нас заплаха от затвор заради танка.

— Съгласна съм с Ливия — кимна Мариса. — Този офицер изобщо не прилича на онзи изрод, който ни взе храната.

— Войникът си е войник — промърмори Нино. — Тръгвай с него, щом се налага, но не го окуражавай по никакъв начин.

— Разбира се, че няма. Единственият ми проблем ще бъде да се насиля някак да бъда учтива с него.

 

 

Карабинерите почти се сбиха за честта кой от тях да помогне на Ливия да се качи в единия от джиповете, но бързо се разбра, че никой от тях няма дори бегла идея как се управлява танк. Тя се опита да научи един, но той непрекъснато набутваше машината в крайпътната канавка, неспособен да кара направо. Джеймс предположи, че е прекалено превъзбуден от това да споделя тясната кабина с даващата му указания красавица. Когато конвоят най-сетне потегли, той беше воден от Ливия в танка, упътвана от приседналия върху люка Джеймс, докато останалите превозни средства ги следваха.

Докато се придвижваха край възвишенията на Везувий, Джеймс установи нещо крайно нетипично за него в последно време. Забавляваше се искрено. Беше жив, возеше се върху немски танк, пейзажът беше прекрасен, усещаше соления морски въздух върху лицето си, а ноздрите му бяха изпълнени с аромата от цветовете на растящите край пътя зелени дъбове. Не биваше да забравя и за момичето, приседнало в кабината, с развяващи се черни коси — в нея определено имаше нещо, което допринасяше за доброто му настроение. Най-малкото, беше хубаво най-сетне да срещне италианско момиче, което не се опитва да го вкара в леглото си.

 

 

— Ситуацията е следната — обясни Джеймс на майор Хийткоут по телефона — тази жена и нейните партизански другари са взели участие в операция на местната съпротива. Немецът е бил задържан, но по-късно успял да избяга. Партизаните взели танка му, но когато установили, че в резервоара няма гориво, стигнали до идеята, че могат да го заредят с грапа. Били са забелязани точно когато са потегляли, за да го предадат на Съюзниците.

Нищо от това реално не беше лъжа, просто не отговаряше много точно на истината. Той си каза, че това просто бе начин да не губи времето на зает човек като командващия си офицер с незначителни подробности.

— Тези партизани… как точно се наричат? — попита го майорът.

— Ъъъ… Доколкото разбрах, това е бандата на Пертини, сър.

— Не са някакви комуняги, нали?

Джеймс си спомни за преговорите относно цената на грапата.

— Определено не са, сър. От това, което видях, мога без никакво съмнение да ги определя като демократични капиталисти.

— Чудесно. Кажи им, че сме им благодарни за положените усилия и прочее, след което ги остави да си вървят.

Когато Джеймс най-сетне успя да намери човек, способен да управлява немски танк, вече бе прекалено късно. Ливия беше заобиколена от цяла тълпа активно флиртуващи с нея италианци, а самата тя се прозяваше демонстративно, така че нямаше особен избор, освен да приеме предложението му да се вози при него.

С превързаната ръка на Джеймс и натежал от сложената отзад раница на Ливия мотор, придвижването им бе доста нестабилно и лъкатушещо, когато напуснаха подразделението.

— Съжалявам за това — извика Джеймс през рамо, когато моторът се разтресе при преминаването през поредната дупка на пътя.

Ливия не каза нищо. След още няколко опита да я заговори, които срещнаха същата реакция, той се предаде и се концентрира върху шофирането. След известно време усети, че жената е отпуснала глава върху гърба му. Тази близост му беше доста приятна и за момент Джеймс се зачуди дали това не издава някаква проява на интерес към него. После осъзна, че тя просто е заспала, сгушена в него леко и нежно като котенце.

Неапол беше тих, осветен от надвисналата над него пълна луна, и докато се опитваше да маневрира по осеяните с дупки улици, Джеймс установи, че всъщност се е привързал към това място. То беше непредсказуемо, подлудяващо и въпреки това винаги способно да му предложи някоя приятна изненада, като например да го дари с красиво спящо момиче, седнало отзад на мотора му и притиснало тяло в неговото насред нощната тъма, насред ужаса на войната.

Всъщност Неапол не беше съвсем тих през тази нощ. Зад спуснатите черни завеси на затворения ресторант „При Тереса“ се провеждаше среща от доста бунтовно естество.

Беше я свикал Анджело, а освен него тук присъстваха красивата и едноока Елена Марлона, както и още няколко жени, които Джеймс бе срещал: Алджиса Фиоре, Виолета Картенца, възвърналата по чудо девствеността си Силвана Сетимо, Серена Тиволони… Стаята беше изпълнена с цвета на неаполитанската женственост и този цвят беше доста разгневен.

— Как да работим, когато публичните домове са затворени? — попита Алджиса Фиоре. — Това е смехотворно. Принудени сме да водим клиенти вкъщи или да се промъкваме тайно по улиците, притеснени кой може да ни види.

— За нас е още по-лошо — отсече някакъв мъж на средна възраст, собственик на една от най-старите пицарии в Неапол. — Вие поне носите оръдията на труда си с вас. А аз не мога да направя нищо без моята фурна.

— Що се отнася до мен — обади се Елена, оглеждайки високомерно присъстващите с единственото си здраво око, — затварянето на публичните домове не промени почти нищо. Аз бях най-добрата курва в Неапол преди войната, ще бъда най-добрата и след нея. Но тази забрана на браковете е истински проблем. Пазарът се задръсти с прекалено много аматьорки.

— Вината за всичко това е на онзи англичанин — обади се някой. — Гулд. Трябва да направим нещо по въпроса.

— Можем да го убием — предложи сводник с особено зловещ вид. — Мога да го направя със собствените си ръце срещу съвсем символична финансова компенсация.

— Това ще е загуба на време — обади се Анджело. — На негово място ще дойде някой друг. Освен това познавам британците. Ако убием един от техните, останалите ще ни вгорчат живота още повече.

— В такъв случай трябва да го съблазним.

— Вече пробвах — отбеляза мрачно Алджиса Фиоре. — Niente.

— Или да го подкупим.

— Той дори не отвори плика — въздъхна Мартина Фонтанеле.

— Може да харесва малки момиченца, като Джаксън. Или пък момченца. Все трябва да има някаква слабост.

— Забравете за това — прекъсна ги Анджело. — Този момък е истински светец. Дори настоява да си плаща за вечерята. Всъщност, като се замисля…

— Какво?

— Има едно нещо, което със сигурност обича. Храната — отбеляза замислено Анджело. — Въпреки че може и сам да не го осъзнава.

— Е, това не е особено изненадващо, ако готвачът ти е Чиро Малони.

Тези, които познаваха Малони, се изкикотиха.

— Малони е там с определена цел — каза Анджело. — Той работи за Вито Дженовезе. Освен това знам, че и фамилията на Дженовезе не е особено щастлива покрай тези нови забрани… Оставете нещата на мен. Ще измисля нещо.