Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (13)

Тринайсет

Джеймс продължаваше да бъде в чудесно настроение на следващия ден, когато двамата с Ерик тръгнаха към полицейското управление, за да разпитат арестуваните при акцията на Виа Форчела.

Пътьом се отбиха и до затвора Поджо Реале, където откриха все така спокойния и невъзмутим Сагарела, който точно в този момент се наслаждаваше на обилната си закуска. Ако на това място имаше килия, която можеше да се сравни с президентския апартамент в хотел, то това беше именно неговата, без съмнение доста по-голяма от жилището на Алджиса Фиоре. Един от надзирателите тъкмо застилаше леглото му с чисти чаршафи. Джеймс също така забеляза, че затворникът носи току-що изпрана риза.

— За да ме освободите ли сте дошли? — поинтересува се той.

— Обвиненията ни към вас все още не са готови. Ще останете тук, докато това стане.

Сагарела попи устните си със салфетка.

— Силно се съмнявам в това — увери ги аптекарят. — Всъщност съм доста изненадан, че изобщо ви виждам. Очаквах досега да са ви разпределили достатъчно далеч от Неапол.

— Сигурен съм, че ще се изненадате доста неприятно от това колко различно е Съюзническото военно правителство от тези, с които сте имали вземане-даване досега.

— Ако разбирам правилно, говорите за вашата всеизвестна липса на корумпираност, която, прочее, вече ми е струвала доста пари. — Надзирателят беше приключил с леглото и донесе купа с вода, четка за бръснене и сапун, след което се зае с енергични движения да сапунисва бузите на затворника. — Запомнете едно нещо, ние неаполитанците сме били под окупация и преди. От арагонците, от австрийците, от бурбонците, от италианците — да, дори от италианците, от германците… сега е дошъл редът на Съюзниците. Виждате ли, имаме доста опит зад гърба си.

Надзирателят плъзна острието на бръснача по бузата на Сагарела. Аптекарят затвори очи и тихичко изсумтя от удоволствие. След което с небрежен жест отпрати Джеймс и Ерик.

— За мен ще бъде истинско удоволствие да тикнем този човек зад решетките — сподели Джеймс, докато двамата излизаха от затвора.

— Той вече е зад решетките — отбеляза Ерик. — И си живее там царски, както се убедихме преди малко.

— Отнасят се така с него само защото е убеден, че скоро ще бъде на свобода. Ако бъде осъден, ще се превърне просто в поредния затворник.

— Джеймс, знаеш ли колко гангстери сме успели да осъдим, откакто сме в Неапол?

— Колко?

— Трима — изсумтя Ерик. — Документите изчезват. Свидетелите не се появяват или сменят историите си в последната минута. Един дори получи епилептичен припадък, докато даваше показания, и трябваше да бъде откаран в болница, а случаят да бъде приключен без него. Да не говорим как спонтанно се оказва, че обвинените имат толкова впечатляващ принос към делото на Съпротивата, че трябва да им дадем медал, а не присъда. Всичко това, преди изобщо да се стигне до съдиите, които избирателно не чуват определени неща в залата, или пък до самите затвори, където ключалките се оказват извънредно некачествени. Освен това Сагарела не говореше празни приказки — има войници, които биват разпределени другаде по бързата процедура, след като правилните думи са били прошепнати в правилното ухо. Не знам дали си чувал името Вито Дженовезе, но този човек е много важна клечка в Съюзническото военно правителство. И като казвам много важна, имам предвид сред най-важните. Разказват, че когато генерал Кларк пристигнал за първи път в Неапол, той изявил желание да опита местните рибни ястия. Проблемът бил в това, че нито една рибарска лодка не можела да влезе в морето заради мините. Вито организирал грандиозен пир по случай пристигането на генерала, като просто откраднал всичката риба от неаполския аквариум. Малко по-късно той заел поста официален съветник на висшето командване. Ако някой като Сагарела наистина е под негова защита, не можем да направим почти нищо.

В Куестура, главното полицейско управление, Джеймс обясни, че искат да разпитат арестуваните при акцията на Виа Форчела. След като попълниха множество формуляри, двамата бяха отведени до килиите. И по-точно до една килия, в която съвсем сам седеше някакъв старец.

— Какво става тук? — попита Джеймс. — Къде са другите?

Полицаят, който ги бе довел, повдигна вежди.

— Какви други?

— Вчера на Виа Форчела трябва да е имало десетки хора, търгували с нелегални стоки. Къде са те? — Виждайки, че полицаят няма да му каже нищо, Джеймс се обърна към стареца. — Колко бяхте, когато ви докараха тук?

— О, двайсет или трийсет.

— Къде са останалите?

— Тръгнаха си през нощта — каза старецът с тъга в гласа. — И аз щях да се махна от тук, но не мога да си платя глобата.

— Каква глоба?

— Петдесет лири. — Старецът разпери ръце. — Аз търгувам със старо желязо, нямам петдесет лири.

— Той греши — произнесе полицаят с равен тон. — Никой не е бил глобяван. Можете да видите документацията, ако желаете.

Джеймс въздъхна:

— В какво е обвинен този човек?

— Продажба на медни телефонни кабели.

— И няма никаква връзка с търговията с пеницилин?

— Изглежда, че няма.

— Моля ви — каза старецът, — наистина трябва да изляза от тук. Разбирате ли, жена ми вече е доста възрастна и нямаме съседи. Опасявам се, че ако не се прибера у дома, няма кой да й приготви нещо за ядене.

Полицаят донесе ролка телефонен кабел.

— Открихме това у него.

— Режа германските кабели — каза старецът гордо. — Точно това трябва да правя, нали? Ние не харесваме германците.

Джеймс преведе думите на стареца и Ерик се почеса по главата.

— Това е било, преди да дойдат Съюзниците. Разпространявахме позиви, с които призовавахме италианците да нанасят максимален брой щети. Но след като пристигнахме, очевидно искаме кабелите да не се пипат, защото вече ги използваме самите ние.

— Ето — каза старецът, измъкна от джоба си оръфана листовка и гордо я разгъна. — Виждате ли? Тук пише да режем кабелите. Ще получа ли медал?

— Вече не можете да режете телефонните кабели — обясни Джеймс. — Сега те са наши.

— Ама това са германски кабели.

— Да, но… — Джеймс въздъхна. — Всъщност няма значение.

И тримата гледаха стареца, който изглежда си нямаше и идея какво се случва със страната му в момента.

— Не можем ли просто да го пуснем? — предложи Ерик.

— Това е невъзможно — заяви строго полицаят. — Повдигнати са му обвинения за разрушаване на съюзническата военна собственост. Наказанието е до десет години затвор.

— Какво ще правим? — попита Ерик.

— На практика не можем да сторим нищо — промърмори Джеймс мрачно. — Официално той е извън нашата юрисдикция.

 

 

Старецът им даде адреса си в някакво селце южно от Неапол. Когато се върнаха в щабквартирата, Джеймс взе мотора си, избута го надолу по каменното стълбище и запали двигателя. Главните пътища вече бяха почистени от отломки и някои от трамваите из града бяха в движение. Повечето водачи на двуколесни превозни средства тук явно се чувстваха едва ли не длъжни да се хванат за някоя от мотрисите и да пропътуват така по-голямата част от пътя си, за да пестят бензин или мускулни усилия. Джеймс почувства истинско облекчение, когато най-сетне се измъкна от града. Беше прекрасен пролетен ден, а греещото в лицето му слънце го караше да се чувства така, сякаш всички войни на този свят се намират на хиляди мили от него.

Местностите, през които преминаваше, изглежда не се бяха променили особено от Средновековието. Из малките нивички работеха прегърбени жени, облечени в същите безформени черни рокли и със същите забрадки, които предците им сигурно бяха носили по времето на Бокачо. Тук-таме се виждаше по някой бик или муле, които да помагат в работата, но повечето очевидно се извършваше на ръка.

Най-накрая той откри селото, към което го бе упътил старецът, и местните го насочиха към съответната къща. Намираше се насред обрасло с бурени поле. Джеймс предположи, че мъжът вече бе остарял прекалено много, за да обработва земята си. Купчини от метални отпадъци — каросерия от изгорен камион, изкривени останки от немска бомба, празен американски контейнер за амуниции — свидетелстваха каква е новата му професия. Над цялото място тегнеше зловеща тишина.

Самата къща беше по-скоро някаква стара селскостопанска постройка, към която бяха построени няколко допълнителни помещения. Джеймс почука на вратата.

— Здравейте — провикна се.

Никой не му отвърна.

Той бутна вратата и влезе вътре. Когато очите му привикнаха със сумрака, видя покрито с парцали легло под един от прозорците. Нещо под тях се раздвижи и той забеляза очертанията на съсухрено старческо лице. Две незрящи, помътнели очи се взираха немигащо в тавана.

— Buongiorno, signora — каза Джеймс учтиво.

Старицата не показа с нищо, че е усетила присъствието му. Той си помисли, че жената е на прага на смъртта. Когато погледна в малката кухничка, установи, че там няма абсолютно никаква храна.

— Искаш да направим какво? — Майор Хийткоут го беше зяпнал невярващо.

— Искам да помолим италианците да го освободят — повтори Джеймс. — Дори и наистина да е извършил престъпление, нещо, което е доста спорно, той би могъл да бъде пуснат на свобода дори и само от състрадание.

— Състрадание? — Лицето на майора беше почервеняло от гняв. — Капитане, в момента на шейсет мили оттук пет хиляди войници клечат в пълни с ледена вода окопи под непрестанния обстрел на германците и дори не могат да се изправят, за да се изпикаят, защото някой снайперист ще им пръсне главата. Защо не попитате тях какво мислят за състраданието?

— Наясно съм, че сраженията в момента са изключително тежки, сър. — Майорът изсумтя, но Джеймс продължи. — Въпреки това дълг на Военното правителство е да защитава справедливостта. А този мъж е бил задържан неправомерно.

— От своите приятелчета, италианците.

— Но в резултат на нашата операция…

— За която научавам от вас, че е била пълен провал — сряза го майорът.

Джеймс не каза нищо.

Хийткоут въздъхна:

— Освен това не разполагате с нищо, за да повдигнете обвинения срещу аптекаря Сагарела, нали така? — Той местеше очи от единия към другия.

— Не, сър — промърмори Ерик.

— Да разбирам ли, че в такъв случай той вече е освободен от затвора?

— Да, сър — каза Джеймс, проскърцвайки със зъби.

— Значи поне проблемът с този нелегален арест е бил разрешен?

— Да, сър.

— Арест, заради който Съюзническото военно правителство стана за смях, ако случайно не сте разбрали! — Майорът посочи към вратата. — Махай се оттук, Гулд. Ти също, Винченцо. Не искам да виждам нито един от вас двамата най-малко шест месеца.

— Да, сър. — Джеймс се поколеба. — А по въпроса за стареца, рязал кабели, сър?…

Хийткоут го изгледа кръвнишки.

— Ще проведа няколко телефонни разговора, въпреки че Бог ми е свидетел, имам по-важни неща за правене.

 

 

Същата вечер, когато се появи точно в седем часа както обикновено, Малони излъчваше нехарактерна за него превъзбуденост и удари гонга с тържествен, церемониален жест. Всичко се изясни, когато започна да слага масата: наместо обичайните чинии, в които ядяха своите „Месо и зеленчуци“, британските офицери получиха купички за супа.

— За какво е това, Малони? — попита Керник.

— За зупа — отвърна гордо той. — Зупа с мезо.

Излезе от стаята и се върна малко по късно с някакъв стар, напукан супник, толкова огромен, че едва го носеше. Джеймс прецени, че е горе-долу с размерите на немска подводна мина. Във всеки случай, щом готвачът повдигна капака, офицерите забелязаха вътре някаква мътна течност, която явно трябваше да мине за браун уиндзор^[1].

— Хубава промяна в менюто — каза одобрително Уолтърс. — Браво, човече.

Докато Малони обикаляше от човек на човек със супника, над масата се спусна странна тишина. Керник изследваше внимателно съдържанието на купичката и си мърмореше нещо.

На свой ред Джеймс потопи лъжица в своята и на повърхността изплуваха няколко парчета желе. След по-старателен оглед на това, което му предстоеше да изяде, той установи, че тази вечер Малони отново бе прибегнал до „Месо и зеленчуци“, но този път просто беше използвал по-малко консерви от обикновено и бе добавил щедро количество гореща вода.

— Мезна зупа… зъз зеленцуци — повтори гордо готвачът, след като напълни купичките на всички. — Добър апетит.

Вкусът на супата беше точно толкова отвратителен, колкото и видът й. Водата не само че не беше подобрила вкуса на помията от консервите, но бе успяла да направи вкуса на гранясало още по-отчетлив, а тъй наречените месо и зеленчуци — по-мазни. Но както Джеймс с тъга си отбеляза наум, това беше просто съвършеният шибан завършек на един съвършено шибан ден.