Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (9)

Девет

Някакво мъничко гущерче забеляза, че Джеймс е буден, и побърза да се шмугне в една от пукнатините по стената. За първи път от месеци той бе получил възможността да спи не само в самостоятелна стая, но и в удобно огромно легло, така че в първия момент не можа да осъзнае къде точно се намира. После видя затворените цветни капаци на високите прозорци. Отиде да ги разтвори, след като стана от леглото. Разкрилата се пред очите му гледка май се наричаше trompe I’oeil^[1] — картина от вътрешния двор на замъка, създаваща илюзията, че човек гледа към Неаполския залив, с единствената разлика, че тук наместо бойни кораби в морето се плацикаха голи нимфи. Далеч на хоризонта Везувий избълва към небето почти съвършено кръгло облаче дим.

Той си облече униформата и под мрачния взор на някакъв каменен херувим се избръсна пред мръсното сребристо огледало. Присви очи, вторачен в отражението си. Със сапуна, покриващ бузите му, беше доста лесно да си представи как би изглеждал с брада — по-възрастен и представителен. След интервенцията с бръснача лицето, което го гледаше отсреща, отново беше момчешко. Въпреки това му се стори, че къдравата му кафеникава коса е започнала да оредява. Според слуховете използването на раздавания в армията шампоан водеше до оплешивяване. Не може да остана без коса, помисли си леко притеснен, та аз съм още едва на двайсет и две.

В училище най-много му допадаха класическите науки. Той бе открил нещо успокояващо както в историята, така и в езика на Древния Рим и в начина, по който се бе развила онази империя, не много по-различна от тази, чийто поданик беше и самият той, но много по-привлекателна заради факта че запечатаното й върху страниците на книгите величие никога нямаше да помръкне. Колкото до латинския, той беше като крикета — веднъж усвоил граматическите му правила, всичко придоби кристално ясен смисъл и Джеймс се бе влюбил в този език, въпреки че нямаше как да открие някой древен римлянин, с когото да си побъбри. Когато го мобилизираха, лингвистичните му познания се оказаха достатъчно условие, за да бъде разпределен в разузнаването, и по-точно в Полевата служба за сигурност, където му бе даден избор да научи италиански, френски или арабски. Той се спря на италианския, защото му се стори най-близък до латинския. Бе прекарал няколко чудесни седмици под наставничеството на някакъв мрачен граф от Тоскана, който го беше карал да чете Данте Алигиери на глас чак докато акцентът му не се бе изгубил почти напълно. След това, водени от обичайната си бюрократична немарливост, от ПСС го бяха изпратили в Африка. Наложи се намесата на командващия му офицер, за да може в крайна сметка да попадне в Неапол.

Той отиде да види дали Джаксън е още тук, но останалите мъже му казаха, че е излязъл много рано и най-вероятно вече е заминал. Джеймс реши да разгледа мястото, където щеше да работи. На този етаж имаше около дузина големи стаи, всичките с изглед към вътрешния двор. Първата беше кухня, в единия край на която беше поставена калаена вана. Това явно бе територията на готвача Мадони. Джеймс прегледа съдържанието на шкафовете и установи, че в тях има единствено консерви с военни порциони. Сърцето му се сви при вида на надписите върху тях, които гласяха „Месо и зеленчуци“. В превод това означаваше, че съдържанието им се състои от безвкусната помия, която му бе болезнено позната от последните осемнайсет месеца. Явно Малони наистина нямаше никакви продукти, с чиято помощ да развихри потенциалните си кулинарни умения.

Следващата стая беше от по-големите. Двама мъже в цивилни дрехи станаха от бюрата си, когато Джеймс влезе.

— Здравейте — промърмори той леко изненадано. Джаксън бе споменал, че тук работи и цивилен персонал, но Джеймс не беше очаквал да започват толкова рано. — Аз съм капитан Гулд.

Италианците не изглеждаха особено заинтересувани от тази информация.

— Карло — каза грубо единият, след което кимна към колегата си. — И Енрико.

Според часовника на Джеймс още нямаше осем.

— Над какво работите? — попита той учтиво.

Карло явно не беше свикнал да му задават подобни въпроси.

— Картотекираме — отвърна той кратко.

— Какво картотекирате?

— Разходите.

— Може ли? — Джеймс вдигна листа, върху който пишеше Карло — „Капитан Теодор Банести, информатор, 200 лири“ — зачете на глас той. — „Фелдмаршал Антонио Мостово, свръзка, 200 лири. Карла Лорети, подарък, буца сирене и одеяло на стойност 50 лири“. Какви са тези неща?

— Плащания — каза Карло и издърпа листа от ръцете му.

— Плащания за какво?

— За информация.

Джеймс усети, че му прималява.

— Имате предвид подкупи?

Карло сви рамене.

— Щом тази дума ви харесва повече.

— Всъщност изобщо не ми харесва — каза Джеймс твърдо. — Не знам как е работил Джаксън, но плащането на информатори е абсолютно забранено.

Карло го гледаше безизразно.

— Бъркате. Тези цифри не показват плащането на подкупи. Те показват какви суми са ни предлагани като подкуп.

— О, разбирам — въздъхна облекчено Джеймс. Изглеждаше съвсем логично да се води отчет за всеки опит някой член на ПСС да бъде корумпиран, въпреки че реално съответните суми не бяха получени.

— Прибираме парите, които ни дават — продължи Карло, — в една консерва в шкафа. Записваме тези неща, за да знаем винаги колко пари има в нея.

Прималяването се завърна.

— А какво се случва с парите от консервата?

— Използваме ги, за да плащаме подкупи — обясни невъзмутимо Енрико.

Джеймс си пое дълбоко въздух.

— Приключваме с плащанията. С всичките — и с тези, които получаваме, и с тези, които даваме. Ясно ли е?

— Си — измърмори Енрико.

— Разбира се — съгласи се и Карло, след което продължи да пише върху листа си.

— Докато аз съм тук, ние ще… — Джеймс се опита да измисли най-правилната метафора за случая. — Ще играем с правата бухалка. — Не, дяволите да го вземат, не беше използвал правилната дума. Май току-що им беше казал, че ще играят с правата сова или по-скоро с правия гълъб. — С правия… ъъъ… чук — поправи се, опитвайки се отчаяно да покаже с жестове какво има предвид.

— А, английски крикет, разбирам — произнесе Карло със старателно отработен тон на пълно безразличие. — За нещастие днес няма да можем да играем. Твърде сме заети.

След което двамата италианци замълчаха. Чак когато Джеймс излезе от стаята Енрико прошепна:

— Ogni scupa nova fa scrusciu. Всяка нова метла вдига шум.

 

 

До обяд Джеймс беше подредил разпилените книжа на три големи купчини, които бе кръстил за себе си „Фашисти“, „Престъпници“ и „Откачалки“. Най-голямото му постижение до момента беше, че откри Черната книга, списъка с всички познати криминални елементи в района. За съжаление Джаксън не беше подходил особено педантично и по този въпрос. Тефтерът започваше с доста спретнат списък с имена и адреси, както и с думите „фашист“ или „гангстер“, записани срещу всяко име, заедно с кратък списък от доказателствата срещу съответните индивиди. С всяка следваща страница обаче информацията ставаше все по-оскъдна. Срещу името на някакъв мъж Джаксън беше написал: „Смята се, че има три зърна“, а срещу това на друг се мъдреше самотната дума „женствен“. Някоя си Ануциата Фратерно беше „аристократична, доказана нимфоманка“, докато Джорджо Росети имаше „патологичен страх от оси“.

Запленен от всички тези безсмислици, Джеймс продължаваше да чете, когато вратата се отвори и в стаята влязоха трима мъже. Единият от тях беше майор и най-вероятно командващ офицер на Джеймс, така че той побърза да скочи на крака и да отдаде чест. Карло и Енрико погледнаха с безразличие новодошлите, след което се върнаха към работата си.

Майор Хийткоут беше на около четирийсет и имаше безкрайно уморен вид.

— Честно казано, изобщо не ми пука за жабарите — сподели той с Джеймс. — Просто искам да поставим този сектор под нещо, което поне бегло да напомня за контрол. Всички си мислехме, че по това време вече ще сме в Рим, но за съжаление швабите са се окопали на стотина километра от Монте Касино и ситуацията там е мътна и кървава. Можеш да дойдеш при мен, ако има нещо, с което не успееш да се оправиш, ама искрено се надявам да няма такива неща.

Джеймс се съгласи, че най-вероятно ще му се налага да притеснява майора съвсем рядко, и офицерите се насочиха към вратата. На прага Хийткоут се спря и се обърна, приковавайки Джеймс със стоманения си поглед.

— А, и по въпроса за сватбите. Гледай да направиш така, че момчетата да не се женят. Това разваля дисциплината и прави войниците мекушави. Никой не иска да умре, когато знае, че някаква италианска сеньорита му топли леглото на километри от фронтовата линия.

— Синьорина, сър.

— Моля?

— Сеньорита е на испански. — Внезапно осъзнал, че майор Хийткоут най-вероятно не е дошъл тук, за да получи урок по италиански, Джеймс бързо добави. — Не се тревожете, сър, Джаксън ме информира надлежно относно ситуацията с браковете.

— Радвам се да го чуя.

Майорът си тръгна, придружаван от единия мъж. Вторият — капитан с наситеносини очи, подаде ръка.

— Том Джефрис, Подразделение А — каза той бодро. — Приятелите ми викат Джъмбо. Кабинетът ми е на горния етаж, но както можеш да се досетиш, не се навъртам там често — добави той, намигвайки съзаклятнически.

В Подразделение А бяха шпионите. Джефрис очевидно искаше да каже, че през повечето време е на свръхсекретни мисии в тила на врага.

— Да, разбира се — усмихна се Джеймс. — Радвам се да се запознаем.

— Слушай, какво ще кажеш да хапнем някъде навън? Има едно ресторантче надолу по пътя, където приготвят страхотна супа с телешко.

И така, за втори път в рамките на двайсет и четири часа, Джеймс беше завлечен в „При Тереза“. Дори и да беше изненадан да го види отново, собственикът не го показа с нищо, въпреки че Джеймс леко се притесни, когато Анджело с намигване ги насочи към „обичайната маса на капитан Гулд“.

Докато ядяха, Джефрис разпитваше Джеймс за бойния му опит, който на този етап в най-добрия случай можеше да бъде характеризиран като „крайно ограничен“.

— Не се притеснявай, можем да те вкараме в някоя от нашите мисии в окупираните територии, за да постреляш малко по шваби — обясни Джефрис. — Човек с добър италиански ще свърши чудесна работа на момчетата.

Джеймс издаде някакви трудно определими ентусиазирани звуци, които трябваше да покажат на събеседника му колко много съжалява, задето е така претрупан с работа и най-вероятно няма да му остане време да отиде на някоя смъртоносна мисия с група кръвожадни маниаци, които не говорят италиански. В опит да смени темата, той отбеляза:

— Това, което каза майор Хийткоут за напредването на войските ни, е много жалко.

— И какво му е жалкото?

— Ами това, че не можем да преминем отвъд Монте Касино.

Очите на Джефрис проблеснаха.

— Зависи как гледаш на нещата. Помисли. Защо сме тук?

— За да победим германците?

Джефрис поклати глава.

— За да задържим германците на едно място колкото се може по-дълго, докато основното шоу се разиграва във Франция, ето затова. Последното нещо, което Чърчил би искал, е немските дивизии в Италия да се засилят обратно към Алпите и да подсилят защитата си там. Така, докато си мислят, че ни задържат тук, те всъщност падат в капана ни. Виж, Гулд, мога ли да ти дам един съвет?

„При Тереза“ очевидно беше място, където човек получаваше съвети.

— Разбира се.

— Цялото това шоу, всъщност цялата тази страна е просто една огромна, проклета диверсия. Така че ако бях на твое място, бих се забавлявал, докато мога^[2].

Някаква жена се приближи към масата им. Беше висока и извънредно красива. Имаше дълга черна коса, оформена в сложна прическа, и бе облечена в прилепнала по тялото й рокля, която би изглеждала съвсем на място дори и в танцова зала в Мейфеър. Джеймс забеляза, че едното й око е стъклено, и то остана вторачено в него, когато жената се приведе, за да целуне Джефрис по бузата. При движението й се разнесе ухание на скъп парфюм.

— И като си говорим за забавления, нека ти представя Елена, моето гадже — каза Джефрис. — Скъпа, това е капитан Гулд.

— Радвам се да се запознаем — каза Джеймс, изправяйки се на крака.

— Всъщност тя не говори много-много английски — поясни Джефрис. — Което не й пречи да бъде страхотна красавица. Тя е учителка.

— Buongiorno, signorina — каза Джеймс. — Molto piacere di conoscerla.

Елена се усмихна:

— Voi parlate Italiano?

— Не толкова добре, колкото си мислех, както изглежда — продължи на италиански Джеймс. — Все още не мога да свикна с вашите местни диалекти.

— Е, във всеки случай говорите по-добре от Джъмбо. Ще му кажете ли, че отивам до тоалетната?

— Разбира се.

— Какво ти каза? — попита Джефрис, когато Елена се отдалечи.

— Каза, че отива да си напудри носа. Сериозно, тя наистина ли е учителка?

— А защо да не е?

Джеймс си спомни какво му бе казал снощи Джаксън за всеизвестната дама със стъкленото око в „При Тереза“, но мрачният поглед на Джефрис го накара да замълчи. В крайна сметка беше напълно възможно учителките в Неапол да се обличат така.

— Мисля, че я обърках с едно друго момиче — обясни той неуверено.

— Всъщност бих искал да поговоря с теб за Елена. Езиковата бариера доста ни пречи, нали разбираш?

Джеймс се опита да си докара вид, все едно подобна възможност изобщо не му беше хрумвала.

— Наистина ли?

— Искам да ми преведеш няколко фрази. Само дето някои от тях са малко, как да кажа, деликатни.

— Няма проблем — каза Джеймс колебливо.

— Така например как да кажа на италиански: „В момента всъщност се чувствам малко уморен“?

— Mi sento stanco, veramente.

— Ами, ъъъ: „Това е много приятно, наистина, но бих предпочел да не го правиш“?

— Малко е трудно, без да знам точния контекст, но пробвай с: È multo bene ma non farlo, grazie.

— Как да кажа: „Това всъщност започва да става малко болезнено“?

— Mi fa male quando lo tocca.

— А „Моля те, спри“?

— Smettila, per favore.

Джефрис раздвижи устни, докато се опитваше да повтори непознатите фрази.

— Е, това би трябвало да свърши работа — каза той накрая.

Елена се присъедини към тях със забележително напудрен нос. Двамата с Джефрис се усмихваха кокетно един на друг, докато се държаха за ръце през масата.

— Кажи ми, Джеймс — каза тя на италиански, — как да му кажа: Aspetta!?

— Ъъъ… предполагам, че можеш да използваш: „Почакай!“.

— По чай?

— Почакай.

— Поч’кай. Почъкай! Добре, а как да кажа: Non smettere!

— Не спирай.

— A Facciamolo ancora ma piu piano?

— Нека да го направим отново, но този път малко по-бавно.

— Бавно — повтори тя. — Бааавноу. Добре. Ами Svegliaii, caro?

— Моля те, скъпи, събуди се.

— Мол тъ съпи съуисе. Добре. Мисля, че вече знам всичко, което ми трябва.

— Джъмбо?

— Какво?

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Не, мисля, че вече съм добре подплатен езиково. Благодаря.

— В такъв случай — заяви Джеймс — аз ще се връщам към работата си. Мога ли да платя моята част от сметката?

Джъмбо нави левия си ръкав. От лакътя до китката му бяха окачени поне шест ръчни часовника, всеки един от които — с доста впечатляващи размери.

— Няма нужда, друже — каза той, свали единия и го остави върху масата. — Наскоро срещнах едни германци нагоре към Абруцо. Почерпката днес е от тях.

 

 

Когато Джеймс се приближи до Палацо Сатриано, чу множество гласове да отекват в арката над стълбището. Явно в щабквартирата на ПСС бяха вдигнали някакъв купон… не, всъщност май не беше купон, в гласовете се долавяше гняв и тревога.

Той се насочи към първия етаж и установи, че пътят му е блокиран от група млади жени, всичките много добре издокарани. Целта на тълпата явно беше да се добере максимално близо до офисите на ПСС. Близо до вратата се бе разразил бурен скандал, даващ възможност на жените от по-задните редици да се промъкнат по-напред, което пък ставаше повод за избухването на нови караници. С известни усилия Джеймс успя да си пробие път през ухаещата на парфюм буря от развети черни коси и пронизителни писъци.

— Какво се случва тук, за Бога? — попита, когато най-сетне успя да се озове на сигурно място в офиса си.

Карло сви рамене.

— Три часът е.

— Знам колко е часът, Карло. Защо пред прага ни има толкова много жени?

— Ами те са фиданцате. Жени, които искат да се омъжат за наши войници.

— Какво, всичките ли!?

— Всъщност не, тези са от последните, които все още нямат записан час.

— В такъв случай… всемогъщи Боже… колко от тях вече имат записан час?

Карло започна да рови в някакъв шкаф и извади купчина документи.

— Към четирийсет… или по-скоро петдесетина.

— От колко време продължава това?

Карло отново сви рамене. Джеймс вече бе започнал да осъзнава, че въпросните свивания на рамене бяха забележително изразителни и сами по себе си представляваха нещо като самостоятелен език, на който подчиненият му разговаряше с него. Понякога показваха, че Карло не знае отговора на съответния въпрос, но по-често намекваха, че нито има желание, нито намерение да го дискутира.

Нищо чудно, че Джаксън не бе успял да направи нищо относно черния пазар, помисли си Джеймс. През цялото време явно се бе разправял с кандидатки, които искат да станат войнишки булки. На Джеймс му хрумна и нещо доста неприятно, а именно че очакващ скорошното си завръщане у дома, Джаксън може би беше претупвал работата си, оставяйки повечето скорошни молби за брак като наследство за своя приемник.

— Добре — въздъхна той. — Първо ще трябва да съставим списък. Карло, можеш ли да излезеш отвън и да кажеш на тези жени да се подредят културно на опашка?

Лицето на Карло си остана безизразно.

— Бих могъл. Но първо ще трябва да им обясните какво точно представлява една културна опашка.

 

 

Отне му близо три часа, за да запише имената и адресите на всички момичета и в края на процедурата Джеймс беше направо скапан.

Точно в седем някакъв кльощав италианец влезе в офиса. Беше облечен в древен на вид смокинг и носеше бяла папийонка, която съвпадаше почти напълно по форма и размер с мустаците му.

— Вечерята е сервирана — съобщи той с мрачен тон, сякаш споделяше, че домашният му любимец е починал.

— Вие трябва да сте Малони.

— Има честта да носи това име, да. Чайкай тука.

Малони изчезна, само за да се появи няколко секунди по-късно с димящ супник в ръце.

— Еж вечеря.

— Да. А къде би трябвало да… — Джеймс посочи с жест към масата, все още отрупана с книжата на Джаксън, които вече поне бяха подредени на купчини. Малони просто ги избута към центъра на масата, за да направи място за супника. След това извади иззад вратата бронзов гонг и удари тържествено по него три пъти.

Един по един в стаята се появиха останалите британски офицери, които се представиха на Джеймс. Керник, Уолтърс, Хюз и Френч заемаха офиси в други части на сградата и се занимаваха с бюрократични дейности, по-неясни и от неговата. Всичките имаха доста измъчен вид и изглеждаха крайно изтощени.

Малони донесе съмнително зеленикава сребърна посуда и някакъв антично изглеждащ порцеланов сервиз, след което постави чиния пред всекиго. На масата се появиха още свещник, който си остана незапален, и няколко купички с похлупачета. Джеймс докосна чинията си. Беше доста студена.

Следващата част от ритуала беше изваждане на салфетки, които Малони размахваше като особено вдъхновен тореадор, преди да ги постави до лявата ръка на всеки. После повдигна капака на супника с триумфален жест.

Доколкото Джеймс можеше да прецени, вътре бяха изсипани няколко консерви „Месо и зеленчуци“, разбъркани заедно и затоплени. Той крадешком повдигна капачето на една от купичките. В нея също имаше „Месо и зеленчуци“. Пробва с друга. Отново „Месо и зеленчуци“. Вдигна очи. Малони обикаляше край масата и сипваше храна на мъжете от супника.

— Джаксън ме предупреди, че този тип не е особено добър в готвенето — прошепна той на Керник.

— По-добър е от предишния — прошепна Керник в отговор. — Оня имаше навика да добавя и чесън. Казваше, че това му придавало по-италиански вкус, но истината е, че храната смърдеше ужасно.

— Защо го държите изобщо?

— Защото ни снабдява със скоч. А понякога успява да се докопа и до цигари.

С още по-церемониален жест, ако това изобщо беше възможно, Малони постави бутилка с уиски Vat69 на масата. В ръката му незнайно откъде се появи малка кама и той разряза печата с небрежен жест, след което наля щедро на всички. Джеймс бутна своята чаша настрана. Не си падаше особено по алкохола, да не говорим, че конкретно тази марка му се струваше извънредно ужасна и оставяше вкус на нафта в устата.

Беше изключително щастлив, задето бе обядвал в „При Тереза“, и хапна съвсем малко. Останалите мъже обаче ометоха порциите си с изненадващ ентусиазъм, като причината за това се разбра малко по-късно. Просто бързаха да избутат чиниите си настрана и да разчистят място за гвоздея на програмата — играта на карти. Малони също бе споходен от изненадващ ентусиазъм, докато отваряше големия тефтер, в който да записва резултатите.

— Скопа — обясни му Керник. — Местна игра. Доста пристрастяваща. Ще се включиш, нали, Гулд?

Френч включи радиото. Говорителят по Би Би Си тъкмо казваше:

— А сега няколко съобщения за нашите приятели в Северна Италия. Марио, кравата на майка ти не е добре. Джузепе, до залез-слънце може би ще завали.

— Джузепе го чака доста дейна нощ — изкоментира Керник. Улови неразбиращия поглед на Джеймс. — Инструкции за партизаните — обясни той. — Всичко това са кодове.

— Имах доста откачен ден — сподели Хюз, докато разбъркваше тестето. — Трябваше да арестувам цял оркестър заради германска пропаганда. Имаше оплаквания, че свирят Бетовен.

— Глоби ли ги? — попита Керник, изучавайки напрегнато картите си.

— Не. Оказа се, че нашият Малони знае това-онова за класическата музика, и ме светна, че Бетовен всъщност е белгиец.

— Браво, Малони! — Готвачът сви скромно рамене.

От долния етаж се разнесе оглушителен трясък, последван от зловещо пищене. Втори трясък отекна из каменното стълбище, придружен от нов писък.

— Какво, за Бога, е това? — попита Джеймс стреснато.

— Ако се вярва на американците, това е музика и се нарича джаз — обясни Уолтърс.

Сега, когато Джеймс се заслуша по-внимателно, успя да долови някакъв намек за мелодия в писъците, които най-вероятно бяха издавани от кларинет, но барабаните продължаваха да звучат така, сякаш някой ги използваше като боксова круша, а не като музикален инструмент.

— Не са много добри — отбеляза очевидното Уолтърс. — Но пък са много упорити. Репетират всяка вечер.

 

 

След като загуби два шилинга на скопа, Джеймс отиде да си легне. Джазът продължи до късно през нощта и спането не се оказа особено лесно начинание. Когато най-накрая успя да се унесе, започна да сънува неаполитанските годеници.

Събуди се точно когато кларинетът надаваше поредния си възторжен писък. Само дето не го беше събудил той. Заслуша се и го чу отново — леко почукване по вратата. Стана от леглото и отиде да отвори.

Пред прага стоеше босоного момиченце с изпокъсани дрешки и чорлава коса. Несъмнено скугница. Първата му мисъл беше, че е дошла тук, за да открадне нещо, но после си спомни почукването. Предполагаше, че дори и в Неапол крадците нямаха навика да ти се представят, преди да те оберат.

— Buona sera — каза учтиво той. — Come stal.

Момиченцето го гледаше като уплашена сърничка и видимо се колебаеше дали да пристъпи напред, или да побегне.

— Дойдох за одеялото си — произнесе то с толкова тежък неаполитански акцент, че той едва различи думите.

— Какво одеяло?

Тя посочи към леглото.

— Мъжът, който живее тук, ми дава одеяла.

Одеялата бяха обичайна валута във всяка окупирана страна и Джеймс осъзна, че тя говори за някаква размяна.

— А ти какво ще ми дадеш за тях? — попита. Малката вдигна очи към него и Джеймс се почувства като кръгъл глупак. Това не бяха очите на дете, а на една от онези жени, които се навъртаха по двойки край баровете.

— О — промърмори сконфузено той.

— Ще ми дадеш ли одеяло? — попита тя.

Джеймс отиде в стаята и събра всички одеяла, които можеше да отдели.

— Вземи тези — каза. — Но се опасявам, че няма да има повече.

Тя кимна, внимателно изтръска всяко едно от одеялата, след което ги сгъна и изчезна в нощта също така безшумно, както се бе появила. Джеймс си спомни какво му беше казал Джаксън предната вечер. Тук не действат никакви правила, съществуват единствено заповеди.

Знаейки, че вече надали ще успее да заспи, Джеймс се пресегна към ризата си и бръкна в джоба за цигара. Подобно на всички останали и той бе зарязал британските „Бенгъл Лансърс“ заради далеч по-качествените „Кемъл“ и „Честърфийлд“, които пушеха американците. Запали и ароматът на тютюн се примеси с уханието на жасмин и бугенвилия, което долиташе откъм отворените прозорци.

До кутията с цигарите имаше писмо. Той се поколеба, после го извади. Писмото беше пътувало с него толкова дълго и се бе мокрило и изсъхвало толкова много пъти, че бе започнало да се прокъсва по ръбовете и напомняше за онези хартиени дантели, които се получаваха, когато изрежеш парчета от сгънат вестник и след това го разгънеш. Въпреки това думите все още се различаваха ясно.

Фермата Уендоувър,

Уендоувър,

Бъкс

14 ноември 1943

Скъпи Джеймс,

Това е едно неприятно писмо — неприятно ми е да го пиша и предполагам, че ще ти е също така неприятно да го прочетеш. Щеше ми се да ти кажа всичките тези неща лично, но премислях отново и отново и реших, че ще бъде по-добре да знаеш как стоят нещата, наместо да изчакам завръщането ти, което ще бъде след месеци. Освен това не искам да правя нищо зад гърба ти, пък и не би било честно да карам Мило да чака неясния момент, когато ще се прибереш.

Скъпи мой Джеймс, моля те, не се разстройвай. Знам, че гордостта ти ще бъде наранена от това, че те зарязвам (не харесвам тази дума, но в момента не мога да се сетя за по-добра), но осъзнавам, че това, което имахме, беше едно чудесно, искрено приятелство, а не любовна афера. Всъщност все още изпитвам към теб същите чувства, които винаги съм изпитвала — нежност и привързаност, все едно си мой брат, един наистина чудесен брат. Проблемът е, че в момента изпитвам и други, съвсем различни чувства. Изпитвам ги към Мило. Ако не беше войната, най-вероятно никога нямаше да го срещна и двамата с теб щяхме да се оженим, без да мислим много-много по въпроса, ти щеше да ме наричаш „мамче“ също както баща ти нарича майка ти, щяхме да си направим някак едно-две деца и никога нямаше да осъзнаем колко много изпускаме от живота. Предполагам, че говоря за страстта. Моля те, не мисли, че те упреквам за нещо, Джеймс, просто се опитвам да обясня защо всъщност е хубаво, че пътищата ни се разделиха толкова скоро, а не ни се наложи да се обвържем наистина сериозно, преди да открием, че…

Имаше и още, три или четири страници, но същината бе, че е срещнала някакъв полски пилот, който се беше оказал способен да й осигури това, което Джеймс не можеше. Предполагаше, че ставаше дума за страстта. Вярно бе, че целувките им, на задния ред в киното или когато водеше Джейн на танци, бяха малко несръчни. Но той го беше отдавал на взаимната им липса на опит. Беше предполагал в наивността си, че едно добро момиче не би искало кавалерът му да бъде прекалено настъпателен преди първата брачна нощ. Момент, който той беше очаквал с искрено нетърпение. Може би трябваше да поговори с нея за това. Но тя винаги бе давала вид, че ще се почувства унизена дори от самото повдигане на този въпрос. Именно затова извънредната прямота на писмото го беше шокирала — сякаш този мъж бе разпалил в нея не просто нови чувства, но я бе променил и като личност. А може би винаги си е била такава…

Очевидно беше, че единствената причина Джейн да му пише, бе да успокои съвестта си, преди да прави любов с новото си гадже. Това беше първото нещо, което му мина през ума, щом прочете писмото: тя вече е спала с него. Най-вероятно още същата нощ, в която бе пуснала плика в пощенската кутия… Не, не трябваше да мисли за това. Той върна листовете в джоба си и легна върху леглото.

— Страст — произнесе гласно, изпускайки облаче цигарен дим.

Какво точно представляваше страстта? Просто един спектакъл. Чувствата си бяха същите, но човек трябваше да ги показва. Какво му беше хубавото на това? Предполагаше, че италианците са страстни, поне доколкото можеше да съди за това по факта, че се държаха превъзбудено, говореха прекалено много и се отнасяха към жените без никакво уважение. По-странното обаче беше, че жените сякаш нямаха нищо против.

Въздъхна. Сексът беше поредното нещо, което войната промени из основи. Много от мъжете смятаха, че всеки, който все още няма опит по въпроса, просто трябва да бъде насочен в правилната посока, и по-точно — да бъде завлечен в най-близкия публичен дом. Дори и преди вечерята му с Джаксън, когато някой попиташе Джеймс дали си има приятелка, която да го чака, той отвръщаше, че има. Да имаш гадже, това можеше да те измъкне от всякакъв тип неприятности.