Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (6)

Шест

Хората в Полевата служба за сигурност се гордееха с факта, че щабквартирата им се помещаваше на доста забележително място. Ставаше дума за древен замък, който — макар и леко порутен — все още носеше следите от някогашното си величие. След като премина през внушителния вход, украсен с избеляла фреска на нимфи и сатири, увлечени в нещо като бой с торти, Джеймс се озова във вътрешния двор, където видя лимоново дръвче и четири чисто нови джипа.

— Ехо? — провикна се той.

През един отворен прозорец на приземния етаж забеляза възрастен господин с американска униформа, понесъл купчина папки.

— Извинете — каза Джеймс, привеждайки се през перваза. — Търся ПСС.

— Пробвай на някой от горните етажи — подхвърли с безразличие човекът през рамо.

Толкова по въпроса за споделянето на информация между съюзниците.

— Къде по точно?

— Май беше на третия.

Джеймс отново намести мешката на рамото си и се затътри по масивното стълбище в единия край на двора. Подкованите му обувки чаткаха шумно по камъка — американците се движеха далеч по-безшумно с гумените си подметки.

Отвори вратата на третия етаж и пристъпи в голяма полупразна зала. Елегантно облечена жена седеше до единия прозорец в не по-малко елегантен стол. Към стола с верига беше привързана мършава стара коза, а приседнало по турски на пода до нея хлапе я доеше в кофа. И тримата вдигнаха очи към него, но единствено козата изглеждаше поне отчасти изненадана.

— Скузи^[1] — промърмори Джеймс, измъквайки се заднешком през вратата. Беше забравил, че когато американците казваха трети етаж, всъщност имаха предвид втория според английските разбирания.

На долния етаж чу през вратата тракането на пишеща машина и разбра, че този път наистина се намира в близост до офис, впечатление, потвърдено от табелката на вратата „312 Полева служба за сигурност (Британска армия)“. Под нея имаше напечатана бележка, на която пишеше. „Сватбен офицер. Само при предварително уговорена среща. Час за посещения 3,00-4,00“. Същият текст беше преведен и на италиански. Очевидно в някакъв момент бележката е била разкъсана, сякаш някой я бе дръпнал гневно от вратата, след което частите бяха слепени наново. Джеймс свали мешката си и почука.

— Аванти — чу се отвътре.

Той отвори вратата и се озова в голямо помещение. В средата му имаше дълга маса, отрупана с папки и документи. Край нея беше приседнал тъмнокос мъж, който преглеждаше някакви книжа, след което ги подреждаше на купчина. Шарената носна кърпичка, пъхната под яката на униформата, му придаваше доста разпуснат вид.

— Да? — промърмори той, вдигайки поглед.

— Здравейте. Аз съм капитан Гулд.

— О! — Мъжът изглеждаше изненадан. — Очаквахме, че ще дойдете най-рано утре.

— Намерих си превоз от Салерно. Качи ме камион, превозващ доставки до фронта.

— Аха. Чудничко. — Мъжът посочи с жест към купчината документи. — Всъщност точно подготвях нещата за вас. Аз съм Джаксън. — Той стана и подаде ръка.

Джеймс пристъпи напред, за да я стисне.

— Изглежда ми като сериозно занимание — каза той, оглеждайки разпилените по масата листове.

— Такова си е. — Джаксън прокара пръсти през косата си. — Малко съм поизостанал с графика, ако трябва да бъда честен. Щях да ви напиша бележка. Но след като сте тук, какво ще кажете да обядваме заедно?

Джеймс не бе ял нищо, което би могло да бъде описано като „обяд“, от много дълго време.

— Имате ли офицерски стол? — попита с надежда.

Джаксън се разсмя.

— Не съвсем. Имаме си един човек на име Малони, който ни готви дажбите, но кулинарните му умения са доста оскъдни. Подозираме, че краде осоленото говеждо и го продава на черния пазар — местните някак са решили, че действа като афродизиак. Предполагам на принципа, че продукт, който има толкова гаден вкус, все трябва да помага за нещо. — Джаксън имаше лек говорен дефект, заради който накъсваше всяко изречение, правейки паузи на неочаквани места. — Не, аз си мислех да отидем на ресторант. Има едно място, наречено „При Тереса“, долу на пристанището. Продуктите им идват от черния пазар и това се отразява на цените, разбира се, но подобни неща не бива да ни притесняват. Това е една от добрите страни на тази работа — просто молиш собственика да подпише сметката и крайната сума веднага пада с петдесет процента.

— Но не сме ли тук точно за да се борим срещу подобни неща?

— Повярвай ми — каза Джаксън с крива усмивка, — да изритаме швабите от страната е нищо, сравнено с усилията, които трябва да положим, за да накараме неаполитанците да се разделят със своята кльопачка. Пък и в момента имаме по-сериозни неща, за които да се притесняваме. Е, отиваме ли?

— Разгледай картинките, когато ти остане време — каза Джаксън, докато преминаваха покрай фреските във входа. — Някои са доста пикантнички. Ако си падаш по подобни неща, разбира се.

Сега Джеймс се загледа по-отблизо и забеляза, че замерването с торти май не беше основното занимание на нимфите и сатирите.

Джак посочи към един мотор, марка „Мачлес“, паркиран под статуя на Прозерпина^[2], чийто гол задник беше нашарен с дупки от куршуми.

— Личното ти превозно средство. Каквото и да се случва, не го оставяй на улицата. На янките вече им отмъкнаха три джипа. Да не споменаваме за няколкото камиона, товарния влак и двата бойни кораба, клас С.

— Как се случи така, че работите в обща щабквартира?

— На теория тяхното контраразузнаване и нашата полева сигурност вършат, общо взето, едно и също. Така на някой умник му е хрумнало, че трябва да работим заедно.

— Ти май не си съгласен?

След като излязоха от замъка, Джаксън зави наляво и тръгна бързо по крайбрежната улица. Без дори да се замисля, Джеймс влезе в неговия ритъм и двамата закрачиха в несъзнателен войнишки унисон.

— Е, опитваме се да не си пречим взаимно. Чудничко са се уредили, между другото. Имат си персонал от двайсет и пет човека, срещу трима при нас. Само документацията им заема отделна стая. Как си с италианския впрочем?

Джеймс призна, че за момента рядко схваща дори отделни думи.

— Причината най-вероятно е в това, че са ти говорили на неаполитански. Това си е почти отделен език и някои от по-старите жители изобщо не разбират стандартния италиански. Не се притеснявай, ще свикнеш. Но от Контраразузнавателния център са доста притеснени от факта, че нито един от тях дори не говори нормален италиански.

— Това е доста странно, нали?

Джаксън се изсмя:

— Не бих го нарекъл странно, по-скоро е нещо непредвидено. Има много американци с италиански произход в Пета армия, но всичките са си уредили местенца в складовете. Последното, което искат, е от КРЦ да си врат носа в това, което правят.

— Искаш да ми кажеш, че крадат от запасите на собствената си армия? — попита Джеймс ужасено.

Джаксън спря.

— Знаеш ли какво, ще се отклоним малко от пътя към ресторанта. Има нещо, което трябва да ти покажа.

Той поведе Джеймс нагоре по хълма към стария квартал, който напомняше за мрачна купчина средновековни сгради, струпани една върху друга. Вървяха през средата на този лабиринт по някаква криволичеща алея, която май минаваше за централна улица, но се бе сдобила с това звание основно заради дължината, а не заради великолепието си. Това място прилича на африкански сук^[3], помисли си Джеймс — тясно, хаотично и невероятно претъпкано с хора, част от които се опитваха да си купят нещо, а другата — да им го продадат. Импровизираните пазарни сергии, направени от куфари и дъски, бяха отрупани с цялото армейско оборудване, което човек можеше да си представи — порциони, одеяла, преправени в рокли и палта, обувки, цигари, стъкленици с пеницилин, тоалетна хартия и дори телефонни кабели. Минувачите ровеха из купчини с армейско бельо или се пазаряха за цената на шоколадчетата от американските военни дажби. Продавачите наблюдаваха предпазливо двамата офицери, докато минаваха край тях, но като се изключи един съмнителен тип, който побърза да скрие няколко британски байонета, когато ги видя да се приближават, никой не направи дори бегъл опит да прикрие по някакъв начин стоката си.

— В началото се опитвахме да ги арестуваме — обясни Джаксън, — но на следващия ден просто се появяваха нови хора и заемаха местата на прибраните от нас нещастници. Най-големите пари, разбира се, падат от пеницилина. Отмъкнали са от складовете толкова много, че на собствените ни лекари понякога се налага да си го купуват обратно от черния пазар, за да поддържат полевите болници.

Джеймс кимна. Напоследък всички говореха за това медицинско чудо, наречено пеницилин. Преди появата му не съществуваше ефективен начин да се лекуват инфекциите, предизвикани от рани от куршум или шрапнел, така че дори незначителни наранявания понякога можеха да доведат до загуба на крайник или смърт. Някаква американска компания, „Пфайзер“, беше открила начин да произвежда магическото лекарство в промишлени количества и рекламите тръбяха от страниците на вестници и списания, че именно техният продукт би могъл да обърне хода на войната.

— За какво им е на италианците толкова много пеницилин? — попита Джеймс. — В крайна сметка те вече не се сражават.

— Не им трябва за наранявания, а за лечение на венерически болести. Тук са адски разпространени.

— О. Разбира се. — Джеймс си спомни за момичетата, които бе срещнал по-рано. Мноо чисти. Мноо чисти. — Това е много… развратно място, доколкото разбирам?

Вече се бяха измъкнали от пазара и отново бяха поели надолу през стария град. Сякаш за да илюстрира думите му, иззад близкия ъгъл се появи групичка войници. Всеки държеше бутилка в едната си ръка и бе прегърнал кикотещо се момиче с другата.

Джаксън сви рамене.

— Опасявам се, че в случая става дума за най-обикновена пазарна икономика. Швабите мобилизираха всички здрави мъже и ги пратиха в трудови лагери или да се сражават в Русия. След това икономиката просто се срина — проституцията и черният пазар, общо взето, са всичко, което е останало на местните. Според последния бюлетин на Бюрото в Неапол има над 40 000 проститутки. Това, при положение че женското население е към 90 000. Като извадиш от сметката най-старите и най-младите, спокойно би могъл да кажеш, че почти всяка жена, която видиш, е в играта.

— И ние не можем да направим нищо по въпроса?

Джаксън го стрелна с поглед, след което каза спокойно:

— Да спечелим войната би било чудесно начало.

— Имах предвид дали не можем да направим нещо тук, в Неапол.

— Правим, каквото можем. — Джаксън посочи към табелката на някакъв магазин. Оригиналният надпис беше заличен с боя и отгоре беше надраскано ПРО ПУНКТ. — Официално проституцията е нелегална и не я толерираме. Даваме безплатни предпазни средства на всеки войник, който поиска. Има и някакво лекарство, което момичетата могат да използват, за да се изчистят — мъжете го наричат синята пудра. Но интересите ни се разпростират дотам. Всичко, от което се интересува Съюзническото военно правителство, е войниците да бъдат в добро здраве. След няколко седмици тук повечето от тях се връщат на фронта. И ако могат да си стоят на краката и да държат пушка, значи всичко е наред.

 

 

Когато се върнаха отново на крайбрежието, Джаксън бутна Джеймс през входа на някакъв ресторант. Беше сумрачно заради спуснатите щори и претъпкано с народ. Повечето посетители бяха офицери, но се забелязваха и редови войници, които забавляваха местни момичета, а на няколко от масите седяха изненадващо добре облечени англичани, някои от които обядваха в компанията на американски и британски висши военни.

— На това място ти е трудно да си представиш, че навън бушува война, а? — ухили се Джаксън, наслаждавайки се на изненадата, изписана върху лицето на Джеймс.

— Синьор Джаксън. Толкова много се радвам да ви видя. — Собственикът на заведението си проправяше път покрай масите към тях.

— Ще те помоля за тиха маса, Анджело. С колегата ми ще говорим по работа.

Италианецът се усмихна и ги отведе до една свободна маса в дъното.

— Жените изглеждат много добре, нали? — отбеляза Джаксън, докато се оглеждаше наоколо, след като седнаха. — Викат му Швабската диета, всичките гладуват жестоко. — Върху масата лежеше лист с написано на ръка меню. — Мястото е добро, но все пак внимавай какво си поръчваш. По улиците на Неапол не са останали много котки.

Един сервитьор мина покрай тях, носейки голяма чиния с риба, която показваше на хранещите се, за да привлече вниманието им. Джаксън го спря.

— Хвърли им едно око — каза на Джеймс. — Да забелязваш нещо странно?

— Изглеждат ми съвсем нормално.

— Главите не съвпадат с телата.

Сега, когато Джеймс се вгледа по-внимателно, забеляза, че всяка риба се състои от две отделни части, поставени внимателно една до друга. Измамата беше почти незабележима.

— Най-вероятно телата са на едни малки местни акули — каза Джаксън с презрение. — Месото се яде, но трудно може да мине за деликатес. — Той заговори гневно на италиански. Сервитьорът се присви и отвърна нещо. Джеймс отново се почувства неуютно, защото не можеше да схване повечето от думите. Джаксън кимна. — Изглежда, че днес предлагат морски таралежи, но и тях не бих ти ги препоръчал.

— Защо?

— Имат малко неудобен страничен ефект. — Виждайки неразбиращото изражение на Джеймс, той снижи глас. — Действат на либидото. Освен ако не планираш да посетиш някоя от стаите на горния етаж, по-добре яж нещо друго.

— Искаш да ми кажеш, че това място е… публичен дом?

Другият мъж сви рамене.

— Е, не точно. Но във всеки ресторант, свързан с черния пазар, винаги се навъртат и едно-две момичета. Тук можеш да откриеш една всеизвестна красавица — със стъклено око и особено податливо на интервенции гърло. Ако си падаш по подобни неща, разбира се. — Той се облегна назад, наблюдавайки внимателно Джеймс. — Женен ли си, Гулд?

— Ами… — Джеймс заекна, неподготвен за подобен въпрос — не точно.

— Но си имаш някоя, която да те чака в родината.

— Абсолютно. — Джаксън явно очакваше повече подробности, така че добави. — Казва се Джейн. Джейн Елис. Много земно момиче.

— Сгодени ли сте?

— Общо взето…

— Чудесно. Това ще ти бъде полезно. По време на сватбените разпити.

— Да, точно за това исках да те попитам…

— Моят съвет към теб, Гулд — каза Джаксън изненадващо напрегнато, привеждайки се напред, — е да избягваш морската храна, да се пазиш от слънцето и да си мислиш за своето момиче.

— Ами да, разбира се. Това, което не разбирам обаче, е…

— В секундата, когато усетиш, че се задава проблем, кажи, че си фиданцато. Сгоден.

— Ще го запомня — кимна Джеймс напълно объркан.

— Трябва да даваш пример на хората. Вече си сватбен офицер, нали разбираш. — При тези думи Джаксън потръпна леко.

— Всъщност изобщо не разбирам. За първи път научих, че съществува нещо подобно от бележката на вратата ти.

— Това не е моята врата, приятелю. Вече е твоята врата. — Внезапно настроението на Джаксън се подобри. — Така като се замисля, май в крайна сметка ще опитам тези морски таралежи. — Той махна на сервитьора да се приближи. — Ти какво ще искаш? Тук приготвят доста прилични яйца с наденички.

— Звучи ми чудесно. — След като сервитьорът взе поръчките им, Джеймс отново се опита да получи отговор на въпроса, който не му даваше мира. — Ще ми кажеш ли все пак какво представлява работата на един сватбен офицер? В бележките от инструктажа ми не се споменаваше нищо по въпроса.

— А… — Джаксън се поколеба откъде да започне. — Виж, работата всъщност е доста странна. Откакто Съюзниците пристигнаха, много от войниците пожелаха да се оженят за местни момичета. И като казвам много, имам предвид наистина много — всъщност в един момент изглеждаше, че нещата излизат извън контрол. Разбира се, всеки военнослужещ, който иска да се ожени, трябва да получи одобрението на своя командващ. Така, за да ограничат по някакъв начин този наплив от молби за брак, от високите етажи решиха, че всяка потенциална годеница трябва да бъде щателно проучена, за да се установи дали е подходяща и с добър нрав.

— И какво точно трябва да означава това с добрия нрав, за бога?

— В общи линии, че не е курва — поясни Джаксън. — По-важното е, че тя най-вероятно е точно такава, предвид това, което ти обясних днес. Твоята работа е просто да събереш доказателствата. Ако се храни добре и в дома й е останала някаква мебелировка, значи е проститутка. Ако се мие със сапун, а не се търка с въглен, значи е проститутка. Ако може да си позволи зехтин, бял хляб или червило, значи е проститутка. Просто я попитай от какво живее. В девет от десет случая ще чуеш историята за някакъв далечен чичо, която винаги се оказва долна лъжа след щателна проверка.

— Не звучи особено трудно.

Джаксън го погледна странно. За миг Джеймс забеляза в очите му онази болезнена пустота, която бе виждал по лицата на войниците, оцелели след бомбардировка или ранени на бойното поле. След това Джаксън тръсна глава и сякаш отново си спомни къде се намира.

— Не е, предполагам, че наистина не е. — Сервитьорът им донесе кана с червено вино и Джаксън наля щедро в две големи чаши, разсипвайки малко по покривката. — Per cent’ anni.

— Наздраве.

Докато сваляше чашата си след тоста, Джеймс забеляза, че някакъв мъж от съседната маса ги наблюдава с любопитство. По скъпия му костюм той отсъди, че е цивилен и наистина богат. Обядваше с група американски военни. Мъжът улови погледа на Джеймс и му козирува шеговито.

— Кой е този? — попита.

— Кой? А, тоя ли. Името му е Сагарела. По професия е аптекар, но основното му занимание са мащабните далавери. Това е човекът, отговорен за изчезването на повечето пеницилин от складовете.

— Не можете ли да го арестувате?

Джаксън се усмихна безрадостно.

— Всъщност го направих веднъж. Нищо не излезе. Както и сам можеш да видиш, той си има някои много влиятелни приятели.

Храната им пристигна. Точно както беше обещал Джаксън, яйцата с наденичките се оказаха повече от прилични, да не говорим, че бяха пресни, а не изсушени, също както и месото, от което бяха приготвени. След дългите месеци, в които беше ял само консервирана храна, Джеймс започна лакомо да опустошава съдържанието на чинията си.

Джаксън получи морските си таралежи и избягвайки виолетовите им бодли, внимателно започна да изгребва с лъжица ярко оцветените вътрешности. Джеймс никога досега не бе виждал нещо подобно. Сривът на икономиката явно беше поставил доста странни ястия на хорските маси.

— Какъв вкус имат? — попита любопитно.

— Хубав — Джаксън бутна с нежелание чинията си към него. Джеймс потопи върха на ножа си в меките, мазни вътрешности, след което го облиза. Имаше вкус на солени водорасли, но също и някакъв богат, нежен аромат, странен, но в никакъв случай не и неприятен. Опита се да сравни вкуса с нещо познато.

— Напомня ми малко на миди с яйчен крем.

— Щом казваш.

Джаксън дояде останалите си морски таралежи бързо, без да предложи повече на другаря си.

Докато се хранеха, той обясни на Джеймс какви ще бъдат останалите му задължения. В общи линии ПСС отговаряше за всичко, което би могло да застраши сигурността на Съюзническото военно правителство.

— На теория това означава, че трябва да събираш информация. На практика обаче в Неапол не можеш да научиш нищо по-полезно от някой и друг нелеп слух. Миналата седмица американците изсипаха половин дузина тъй наречени доклади, според които самоубийствена танкова дивизия се била окопала някъде край Везувий и се готвела да ни нападне в гръб. Отне ми три дни, за да докажа това, което така или иначе знаех — че става дума за пълни глупости.

— Не изглеждаш особено впечатлен от работата на нашите съюзници — отбеляза Джеймс.

— Е, няма как да отречеш, че ние имаме повече опит с тези неща. Африка, Индия и прочее. — Джаксън си доля още вино. — На нас просто ни е в кръвта да управляваме империя.

Джеймс промърмори, че немците разсъждават по абсолютно същия начин, но Джаксън не беше склонен да приеме иронията.

— Всъщност швабите са се оправяли доста добре с това място. Не са имали проблеми с венерическите болести примерно. Те просто тиквали в затвора момичето, което е предало инфекцията, а на съответния войник дръпвали един хубав бой пред очите на останалите, като наказание задето е опетнил чистата арийска раса, сещаш се. От нас се очаква да бъдем по-цивилизовани, което ни стоварва на главите най-различни неприятности.

Когато Джаксън поиска сметката, се случи нещо странно. Преди сервитьорът да я напише, Анджело, собственикът на ресторанта, се озова до масата им и обяви, че заведението черпи „британските тайни служби“. Той се поклони на Джеймс.

— Искам да ви поздравя с добре дошъл, капитан Гулд. Надявам се да ни посещавате често.

— Откъде знае името ми? — попита Джеймс, след като Анджело се отдалечи.

Джаксън сви рамене.

— Работата му е да познава всички.

— Това не ми харесва.

— Какво те притеснява?

— Това е първата ми вечер в Неапол. Не мога да започна работата си тук, приемайки… ами нещо, което реално може да бъде изтълкувано като подкуп.

— Опасявам се, че всичко в Неапол функционира точно по този начин. Услужи ми и аз ще ти услужа. Анджело не е искал да те обиди по никакъв начин.

— Но технически погледнато, това място дори не би трябвало да е отворено!

— Те се връщат отново към нормалния си начин на живот. Той просто е по-различен от нашия, ще трябва да се примириш с това.

— Това няма никакво значение. Настоявам да платя моята половина от сметката — отсече Джеймс и повика сервитьора.

— Il conto — каза онзи с широка усмивка, когато разбра какво се иска от него, и остави листчето върху масата. Джеймс погледна изписаната сума: та това бяха надниците му за повече от две седмици!

— Мога ли да ти дам един последен съвет, Гулд? — попита Джаксън, след като Джеймс приключи с плащането.

— Разбира се.

Джаксън се поколеба за момент. След това произнесе бавно:

— Това място няма нищо общо с родината ни. Тук не действат никакви правила, съществуват единствено заповеди. От теб се очаква просто да следваш заповедите и всичко ще бъде наред. Започнеш ли да си задаваш въпроса какъв е смисълът от това или онова, ще полудееш.

 

 

Малко след като излязоха от ресторанта, двамата станаха свидетели на неприятна сцена. Двама британски войници биеха някакво местно момче на не повече от петнайсет години. Единият го държеше за ръцете, докато другият го налагаше с крак от стол. По лицето на момчето се стичаше кръв. Красиво тъмнокосо момиче, не много по-голямо от момчето, стоеше на 2–3 метра встрани и наблюдаваше безпомощно побоя.

— Какво става тук? — извика Джаксън гневно. — Спрете веднага.

Войниците неохотно пуснаха жертвата си, докато двамата офицери от ПСС крачеха бързо към тях.

Оказа се, че по-рано същия ден момчето се е изживявало като сводник на сестра си. Цената била уговорена, но момчето взело парите — или по-точно трите кутии цигари, за които е била спазарена сестра му — след което двамата просто избягали. Войниците ги засекли съвсем случайно на улицата и решили да им дадат урок. Джеймс записа имената и номерата им, въпреки че на всички беше ясно, че наказание няма да последва, след което ги отпрати. Двамата войници продължаваха да мърморят закани под нос, докато се отдалечаваха.

Докато Джеймс се бе занимавал с тях, Джаксън тихичко беше разпитал момичето и брат му, които после побързаха да се махнат, потъвайки в сенките.

— Тъжна история — въздъхна Джаксън, когато Джеймс се приближи до него. — При това не толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед. Децата са скуници — не са виждали родителите си вече повече от година. Момичето е болно от сифилис, така че е било поне частично мотивирано от желанието си да не го разпространява, когато е побягнало. Дадох й адреса на една болница, където да получи пеницилин, но силно се съмнявам, че ще може да си го позволи. С което попадаме в класическия омагьосан кръг на това място. Тя ще бъде принудена да спи с дузина войници, за да заработи парите, с които да се излекува, а междувременно тези войници ще заразят още дузина момичета…

— Сигурно си много щастлив, че се прибираш у дома — каза Джеймс. — Добрата стара Англия ще ти се стори същински рай след всичко това.

— Предполагам — кимна замислено Джаксън. Вдигна очи към рушащите се сгради край тях, към изпочупените прозорци, към отрупаните с цветя балкони и висящото от просторите пране, към стените, облепени с наредбите на трите армии, минали оттук, и след това към тълпите, движещи се в двете посоки по улицата. — Може да ти се стори странно, но това място наистина ти влиза под кожата. И ще ми липсва.