Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (44)

Четирийсет и четири

Задната част на самолета В-17 беше претъпкана и много шумна. Претъпкването беше резултат от това, че отделението за бомбите беше пълно със сандъци, съдържащи оръжия, амуниции и провизии. Седалки нямаше, така че Джеймс и Джъмбо се бяха смушили между сандъците и се държаха за кожените ленти, които опасваха товара. Джеймс стискаше раница и малко куфарче. Един от по-малките бомбени шлюзове беше отворен и под тях проблясваха реките и езерата, посребрени от лунната светлина.

— Ще скочим от два ангела — извика му Джъмбо. — Няма да се притесняваш.

Джеймс кимна с изражение, което се надяваше да излъчва увереност. Никога досега не бе скачал с парашут, но от обясненията на Джъмбо беше схванал, че е добре подобно действие да се извърши от максимално високо. Два ангела, или казано на нормален език, две хиляди фута^[1], трудно можеха да се възприемат като максимална височина. Общо взето, на такова разстояние от земята човек трябваше вече да е отворил основния си парашут, така че на Джеймс изобщо не му се мислеше как ще има време да реагира, ако нещо се прецака и трябва да прибегне към резервния. Въпреки това, когато самолетът зави към планините, той усети как пулсът му се ускорява от вълнение и причината за това не беше само в обтегнатите му нерви. Отчаяно се надяваше Ливия да е получила съобщението му и да го очаква някъде там долу.

Официално Джъмбо беше този, който трябваше да скочи, за да осъществи контакт с партизаните, а Джеймс беше на борда само за да помогне при разтоварването. Според доклада, който пилотът щеше да предаде след края на полета, Джеймс щеше да загуби равновесие и да падне от самолета, докато е избутвал един от сандъците. Джъмбо го увери, че това си е съвсем стандартна схема за превозване на хора, която спестява необходимостта от официално разрешение.

След двайсет минути Джеймс усети, че самолетът започва да се спуска. Джъмбо стана на крака.

— Време е да се заемем с разтоварването — извика той.

Двамата разрязаха кожените ленти и започнаха да избутват сандъците към бомбения шлюз. Когато той се разтвори, Джеймс видя под тях някакъв далечен огън, малък и блещукащ като светулка в нощта.

— Ето го сигнала — провикна се Джъмбо. — Действай.

Двамата избутаха първия сандък. Той се завъртя, увлечен от въздушната струя, а после над него разцъфна парашутът му с цвят каки и сандъкът започна бавно да се спуска. Джеймс искрено се надяваше и собственият му скок да протече толкова гладко. Сега обаче нямаше време да мисли за това. Избутваха сандъците един по един, докато Джъмбо не му даде знак да спре. Самолетът направи обходна маневра, докато отново не се озова над малкия огън.

— Хайде! — извика Джъмбо и двамата възобновиха работата си. Скоро всички сандъци поеха по пътя си към земята.

— Как се чувстваш? — изкрещя Джъмбо.

— Ужасен до мозъка на шибаните си кости — изкрещя в отговор Джеймс. Джъмбо явно беше чул нещо доста по-различно, защото кимна окуражително и вдигна палци. Притиснал куфарчето до гърдите си, Джеймс пристъпи към шлюза. Под него хълмовете изглеждаха притеснително далечни. Бе поразен от мисълта колко идиотска е цялата идея с този скок в бездната. После Джъмбо го бутна и той пропадна с главата напред в нищото. Последваха няколко секунди на дива паника, но скоро усети благословеното изпъване на въжетата, когато парашутът му се разтвори и забави падането.

Последните сандъци се рееха във въздуха под него. Той вдигна очи и видя вдясно от себе си Джъмбо, който се носеше пет-шест метра над него. Можеше да види на земята дребните тъмни фигурки, които вече отнасяха сандъците нанякъде. После забеляза позната слабичка фигура, която тичаше към мястото, където трябваше да се приземи, и изпита усещането, че влюбеното му сърце се рее нейде из облаците над него.

— Обичам те! — Извика й той. — Обичам те! — Осъзна, че тези думи всъщност звучат ужасно красиво на италиански, и затова ги извика отново. — Ливия, обичам те!

Земята посрещна нежно двамата ангели, за единия от които партизаните по-късно разказваха, че се хилел неистово дори докато се претъркулвал, за да смекчи падането. После тя вече беше в обятията му, а платът на парашута ги обгръщаше, докато той мълвеше отново и отново:

— Ливия, толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Никога повече няма да те изоставя. Никога.

Седяха върху едно паднало дърво недалеч от лагера.

— Донесох ти някои неща — каза той, отваряйки куфарчето. — От черния пазар в Рим. Хляб от пекарната на Пиаца Трилуса. И виж! — Той внимателно извади най-ценното си притежание. — Моцарела. Сигурно някой фермер от провинцията я е донесъл в Рим. Невероятно, нали?

— Трябват ни оръжия, не храна — отбеляза тя строго.

— Като те гледам, май имате спешна нужда и от двете. — Ливия бе дори по-слабичка от последния път, когато я беше видял. Той разчупи моцарелата, след което й подаде едно парче. — Опитай.

Тя си отхапа.

— Не е особено хубава — оплака се. После отхапа отново. — Освен това е стара — добави. — И не е добре приготвена. Прекалено е водниста. Няма нищо общо с моцарелата от Кампания.

— Не можах да намеря по-добра.

— Изобщо не е трябвало да си пилееш парите. — Тя отхапа отново. — След войната трябва да си намеря достойна заместничка на Пупета. Нали знаеш, трябват години, за да отгледаш свястна биволица. Това сирене сякаш е направено от млякото на някой болен дърт вол.

Беше останало съвсем малко моцарела, така че и той си отчупи парченце, за да я опита. Може и да не беше свежа и вкусна като нейната, но въпреки това устата му се изпълни със сладкия мек аромат на росни пасбища с тучна трева и благоуханни билки.

— Освен това е много малка — продължи с критиките Ливия, докато си взимаше последната хапка. — Само римлянин може да ти продаде моцарела недорасляк. Надявам се, че не си платил повече от няколко лири за това нещо.

Джеймс, който всъщност беше дал цялото съдържание на портфейла си за сиренето, поклати глава.

Двамата седяха заедно дълго време. Ръката му бе обгърнала раменете й.

— Джеймс — промълви Ливия с въздишка, — трябва да ти кажа нещо.

— Знам за Алберто. Мариса ми разказа всичко.

— И ти дойде въпреки всичко? — попита тя изумено. — Бих те разбрала, ако вече не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Но аз искам да бъда с теб! Не е ли очевидно? Виж, тази война промени всичко. Сега ще трябва да преосмислим нещата. Да решим за себе си кое е правилно и кое грешно.

Тя кимна.

— Хората тук казват, че трябва да се отървем от буржоазното лицемерие.

— Е — промърмори той замислено, — това май е малко крайно. Не е нужно човек непременно да е буржоа, за да бъде лицемер. Не мисля, че е задължително да се отървем от едното, за да се освободим от другото.

— Моят прескъп Джеймс. Рационален, както винаги.

Последва дълга пауза. Той тъкмо се чудеше какво се върти из главата й, когато тя заговори отново:

— Виж, има нещо, което трябва да разбереш. Вече гледам на живота по различен начин. Идването ми тук… битките… нещата, които видях… всички тези неща ме промениха. В момента съм на първо място комунист, на второ — войник, а жената… е, тя май не се класира дори за третото място. Това, да бъда жена, вече е на последно място в списъка.

— Но ти няма винаги да бъдеш войник.

— Така е, но си мисля, че вече винаги ще си остана комунист. А това в някаква степен означава, че ще бъда и войник. Кой мислиш, че ще оправи нещата, след като войната свърши и твоите хора се върнат по родните си земи? Някой трябва да попречи на изроди като Алберто да правят с тази държава, каквото си поискат.

— Ясно. Да разбирам ли, че все още не желаеш да дойдеш с мен в Англия?

— Не мога да напусна Италия. Не и след всичко това. Не и след всичко, което хората тук преживяха. Съжалявам, Джеймс.

— Това е интересно — отбеляза той. — Защото самият аз не планирам да се връщам в Англия. Или най-малкото не планирам да се връщам там за повече време, отколкото е необходимо, за да си подам документите за демобилизация, преди да дойда отново тук.

Тя го погледна, без да е сигурна дали говори искрено.

— Искам да остана в Италия — каза той нежно. — С теб, ако желаеш да бъдем заедно. Без теб, ако ме смяташ за недостоен. Човек не може да избира родното си място, но може да избере къде да прекара живота си. А аз искам да прекарам своя тук.

Имаше проблем с продоволствията, които Джъмбо и Джеймс бяха докарали. Сандъците съдържаха пушки и пистолети, подходящи за малки по мащаб операции, докато партизаните искаха нещо, с което могат да се противопоставят на мощта на изтеглящата се немска армия — картечни пистолети „Стен“, гранати и полуавтоматични оръжия.

— Искаме тези неща от месеци — изръмжа Дино с разкривено от гняв лице. — Как е възможно да объркате доставката?

— Станал е някакъв административен гаф — успокои го Джъмбо. — Най-вероятно в момента някой някъде се чуди какво да прави с всичките тези пистолети „Стен“. Ще се свържа с щаба и ще наредя да доставят оръжията, които ви трябват. Междувременно можем да се заемем с плана за действие.

Лидерите на другите партизански отряди в района бяха свикани на обща среща. Джъмбо разпъна картата на областта и с помощта на Джеймс, в ролята на преводач, обясни какво трябва да направи всяка ударна група. Имаше много въпроси, но не и възражения. Военната дисциплина на партизаните беше безупречна. Освен това Джеймс забеляза, че Джъмбо наистина е добър в това, което прави. Той притежаваше умението да вижда отделните компоненти от битката като физически обекти, като съчетания от въоръжение и географски условия: преместване на тази група към това възвишение, което би осигурило възможност на друг отряд да премине тази река…

Единствено Дино изрази негодувание, припомняйки, че всички тези планове се основават на това, че партизаните ще притежават достатъчно тежко въоръжение, за да могат да спрат германците.

— Абсолютно си прав — съгласи се Джъмбо. — Ще получите всичко, от което имате нужда. Оръжията ви ще бъдат спуснати от самолет далеч преди германците да стигнат до тук.

 

 

Немското отстъпление съвпадна с повишаването на температурите. Дори и тук, сред хълмовете, жегата беше непоносима и много от партизаните ходеха голи до кръста, без обаче да свалят шалчетата си. Някои от жените носеха мъжки потници вместо ризи. Джеймс забеляза, че въпреки това разголване нито една от тях няма проблеми с мъжете. Всички бяха прекалено заети с приготовленията.

Изкопаха окопи и той използва опита си от Анцио, за да даде няколко съвета. Част от мъжете се възпротивиха, когато настоя изкопите да са дълбоки поне три метра и да се добавят дървени трупи и чували с пясък за доукрепване. Тук просто не бяха наясно с експлозивната мощ на немска осемдесет и осмица. Въпреки протестите обаче всичко беше направено точно както бе препоръчал. Дино се погрижи за това.

Самият Дино все още се притесняваше за липсата на тежко въоръжение.

— Ние копаем картечни гнезда — каза той на Джъмбо, — но кога ще имаме и оръжия, които да сложим в тях?

— Скоро — увери го Джъмбо. — Можеш да си сигурен, че от щаба ще ги доставят навреме. Аз ще имам грижата за това.

Когато останеше насаме с Джеймс обаче, той даваше воля на собствените си притеснения по въпроса:

— Чувам някои крайно странни неща по радиото — довери му Джъмбо. — Очевидно току-що сме изтеглили седем дивизии от Италия и сме ги пренасочили към нова бойна линия в Средиземноморието.

— Но в това няма никакъв смисъл! — възкликна Джеймс. — Защо им даваме шанс за числено превъзходство сега, когато почти сме успели да ги довършим?

— И на мен ми се струва доста глупаво — призна Джъмбо. — Просто се надявам… е, че някой не е решил да направим нещата по-трудни за италианците.

— Но защо някой би искал подобно нещо? — попита Джеймс. И после внезапно бе осенен от прозрение. — Всъщност мисля, че вече знам отговора на този въпрос.

— За какво говориш?

— Джъмбо, необходимо е да съберем партизанските командири. Трябва да им кажем, че тежкото въоръжение, което чакат, може изобщо да не пристигне.

— Докато бях в Неапол — обясни Джеймс. — Видях един документ. Строго секретен документ. По онова време изобщо не можах да схвана какво му е толкова секретното — това беше просто анализ на потенциалната политическа ситуация в Италия след войната.

Той замълча, за да събере мислите си. Дино, Джъмбо и партизанските лидери го гледаха внимателно и чакаха да продължи.

— Най-общо казано, в него ставаше дума за това, че сред италианците най-организираната и дисциплинирана политическа група са партизаните. Авторът на документа смяташе, че след войната кралят най-вероятно ще абдикира и комунистите ще вземат властта. Той не беше никак щастлив от подобно развитие на нещата — предвиждаше комунистическа суперсила, която ще се разпростре от Москва до Милано.

— Е, и? — попита Дино. — Това наистина трудно може да мине за секретна информация.

— Това не е било просто анализ на политическата обстановка — каза Джеймс. — Било е план за действие.

Настана тишина, докато партизаните осмисляха думите му.

— Искаш да кажеш, че планът е бил да бъдем предадени? — попита накрая Дино.

— Просто казвам, че някои хора ще бъдат много доволни, ако силите и числеността на гарибалдините бъдат намалени от германците. Що се отнася до политиците, войната в Италия вече е изпълнила целите си — тук бяха задържани двайсет и пет немски дивизии, които иначе щяха да стигнат до Франция. Сега войната е почти спечелена и те изтеглят съюзническите дивизии от Италия, оставяйки комунистите да се погрижат за германците. И обратното. Както казваше моят командващ офицер — тук се следва принципът „с един куршум два заека“.

— Джъмбо? — промълви тихо Дино. — Възможно ли е това да е истина?

Джъмбо кимна.

— Опасявам се, че в думите на Джеймс има смисъл. В края на краищата армейските командири трябва да правят това, което им кажат политиците.

— Трябва да отмените атаката — заяви Джеймс. — Каквото и да ви спуснат от самолетите, мога да се обзаложа, че в сандъците няма да откриете тежкото въоръжение, от което имате нужда.

— Не можем да отменим атаката — каза Дино. — Това, че нашата смърт ще послужи за някакви подмолни политически планове, не променя нищо. Ние се посрамихме, когато приветствахме фашистите в страната си. Не можем просто да си стоим спокойно и да гледаме как немската армия ни подминава, без да й нанесем своя удар. — Той погледна към другите командири. — Съгласни ли сте с мен?

Един по един всички кимнаха.

 

 

Джеймс и Ливия също поемаха смени за патрулиране точно като всички останали. Една нощ чуха изстрели в мрака някъде пред тях. Партизански отряд беше попаднал на група германци. Джеймс и Ливия залегнаха и откриха прикриващ огън, за да могат другарите им да се изтеглят на по-добра защитна позиция. Престрелката беше кратка и напрегната.

— Добре стреляш — призна Ливия неохотно, докато ставаха на крака.

— Ти също — усмихна се Джеймс. — Въпреки че честно казано, това изобщо не ме изненадва.

— Трябва да отбележа, че тези партизани се превръщат в истинска бойна машина — каза гордо Джъмбо, докато пресичаше пътя, за да се присъедини към тях. — Когато започвахме, много от тях дори не знаеха как да заредят оръжията си. А сега вече са напълно способни и мен да научат на едно-две неща.

 

 

Немците, които преминаваха по планинските пътища, се придвижваха основно на север, отдалечавайки се от фронта. Но засега това бяха основно камиони с продоволствия. Партизаните чакаха появата на бойните дивизии. В лагера се усещаше напрежение, познатото съчетание от апатично бездействие и ужас, което предхождаше всяка битка.

Джеймс използваше всяка възможност двамата с Ливия да поговорят в гората. Това бе единственото място, където можеха да си осигурят уединение. Веднъж двамата откриха черешово дърво и похапнаха от зрелите, сладки плодове, докато разговаряха. Ливия все още не бе казала нищо за желанието на Джеймс да остане в Италия след войната и той реши да не я притиска. Вместо това двамата дискутираха нейните новопоявили се политически убеждения.

— Като за начало Италия трябва да бъде освободена. После трябва да бъдат освободени и хората — обясняваше пламенно тя. — Фабриките и фермите трябва да бъдат дадени на пролетариата, а не отново да се върнат в ръцете на богаташите.

Джеймс изяде поредната череша. Склонността на Ливия да говори с политически лозунги, откакто се бе присъединила към гарибалдините, беше малко изнервяща, но разбираема предвид обстоятелствата.

— А какво ще стане, ако пролетариатът не ги иска? — попита той. — Или просто вземат това, което им се даде, и го ограбят?

— Пролетариатът краде заради несправедливата система, която не му дава друг избор — рече тя непреклонно. После обаче си спомни колко много се дразнеше, когато някой откраднеше нещо от нея. — Разбира се, трябва да има и лидери — призна тя. — Партията трябва да дава напътствия за народа.

— А ще има ли избори, които да определят тези лидери?

— Демокрацията вече показа ясно, че е неправилен начин за разпределение на властта.

— Така си е. Хитлер достигна до абсолютно същия извод — промърмори той.

— Е, в такъв случай може би трябва да има избори — вдигна рамене тя. — Комунистите така или иначе ще ги спечелят.

— Но в такъв случай ще имате демократичен комунизъм.

— Е, и? Какво му е лошото на това?

— Просто си мислех, че вие комунистите не вярвате в тези неща. — Трябваше да признае, че демократичният комунизъм звучеше като една крайно италианска в същността си идея. Ако подобен политически режим можеше да проработи някъде по света, то това място бе именно тук. — А какво ще стане с религията? Предполага се, че трябва да затворите всички църкви, както направи Сталин.

— Разбира се, че няма да затваряме църкви! — възмути се тя.

— Тогава ще се получи нещо като католическо-демократичен комунизъм.

— А защо не?

— Ами ако пролетариатът е против женската еманципация? — попита той невинно. — Ще се съобразиш ли с желанието на масите?

— Ако пролетариатът е против, може да върви и да се обеси! — отсече тя. После осъзна какво прави той и присви вежди. — Нарочно ме дразниш, нали?

— Разбира се, че не. Никога не бих се осмелил да се шегувам с италианка. Вие вземате всичко присърце. — Тя го удари по ръката. — Ох! — възкликна Джеймс. Забеляза, че удря доста силно. Наистина беше заякнала. Ливия го удари отново. — Ама това боли! — възмути се той.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Ще се наложи да те ударя на свой ред — каза той и я чукна лекичко с юмрук.

— Това не е удар — заяви Ливия. — Ето това е удар. — Тя замахна още по-силно, за да го удари и по другата ръка, но той хвана китката й във въздуха и се опита да я извие зад гърба й. Двамата се сборичкаха. Засмените й очи бяха съвсем до неговите, а усмихнатите й устни — достатъчно близо, за да бъдат целунати. Той плъзна ръце под потника й, повдигайки го нагоре, и погледна прелестните и гърди, загорели от слънцето, със зърна, червени като вътрешността на смокиня, приканващи го да ги целуне и да ги стисне нежно между зъбите си.

— Спри — каза тя и се отдръпна леко. — Искам да си говорим за политика.

— О… Ами… добре.

— Джеймс?

— Да?

— Дразня те — каза тя със смях и отново се притисна към него, плъзвайки хладните си пръсти под колана на панталоните му.

Малко по-късно, когато и двамата вече бяха голи, а тя правеше нещо особено приятно, което Джеймс помнеше от следобедите им в Неапол, той беше този, който лекичко я отблъсна.

— Всъщност имам нещо друго наум — промълви нежно.

Тя се плъзна нагоре и го целуна по устните.

— Какво например?

Той се протегна към ризата си, която се бе озовала закачена върху един от клоните на черешата, и разкопча джоба на гърдите.

— Освен сирене ти донесох и друг подарък от Рим.

Тя погледна към пакета презервативи в ръката му и повдигна вежди.

— Така значи? Най-нагло си предположил, че ще спя с теб?

— Не съм предполагал. Надявах се — каза той смирено. После видя изражението й. — Пак ме дразниш, а?

— Разбира се — каза тя, взе пакета и го разкъса със зъби. — Но също така съм ти ужасно сърдита.

— Защо? — простена той, защото точно в този момент тя му слагаше презерватива.

— Защото ако ми беше казал какво си ми донесъл още когато пристигна — ухили се тя, докато го възсядаше, — нямаше да изгубим толкова много време в разговори за комунизъм.

Двамата лежаха един до друг, прегърнати, докато потта изсъхваше по телата им в сянката на дървото. Джеймс видя някаква червенина върху стомаха на Ливия, но още преди да се притесни, че е ранена, забеляза, че това са останките от череша, която тя бе смачкала с тялото си, докато правеха любов. Той се приведе и облиза сладкия сок. Ливия потръпна.

— Какво правиш? — попита.

— Нищо — каза той и продължи да го прави.

— Изобщо не ми се струва като нищо.

— А как ти се струва?

— Струва ми се… доста приятно.

— В такъв случай ще продължа да го правя. — Той облиза останките от плода и после се огледа наоколо. На земята край тях имаше множество нападали череши. Той събра две шепи и се усмихна. — Чудя се какво ли бихме могли да направим с тези невинни малки плодчета?

Самотен немски самолет кръжеше над тях в безкрайната небесна синева. Чул звука от мотора, Джеймс отвори очи. Не бе притеснен, бяха скрити достатъчно добре, за да може някой да ги забележи. След няколко минути самолетът отлетя.

До няколко дни и двамата може би ще сме мъртви, помисли си той.

Погледна към Ливия, сгушила глава върху гърдите му и покровителствено положила длан върху тестисите му. Забеляза, че плешките й са изпъкнали, симетрични край гръбнака като криле на пеперуда. Когато всичко това приключи, помисли си той, ще трябва добре да охраним това момиче. Усмихна се на посоката, в която бяха поели мислите му. Независимо колко неизбежна беше смъртта, нещо у човека винаги отказваше да приеме, че идва краят.

Той си спомни какъв беше, когато за първи път пристигна в Неапол, преди да срещне Ливия. Просто един самодоволен и ограничен пуританин, помисли си той печално.

— За какво си мислиш? — попита тя сънливо.

— Мислех си за Неапол. А ти за какво си мислиш?

Тя нежно го погали.

— Мислех си, че ако на този свят не съществуваха тестиси, нямаше да има война, но също така нямаше да има и секс. Чудех се дали Господ е взел правилното решение, когато ги е създал. Ако погледнем на нещата от гледна точка на баланса обаче, излиза, че май е бил прав.

— Ама ти си мислиш за много по-мъдри и проницателни неща от мен — каза той впечатлено. — Всичко това е като живота край Везувий, нали?

— Кое по-точно?

— Можем да загинем във всеки момент, без да знаем точно кога.

Тя се завъртя на една страна, за да го погледне в очите.

— Така е. Как ти се струва усещането?

— Смятам, че подобен живот струва колкото десет, прекарани по друг начин. Стига този живот да включва и теб, разбира се.

Тя замълча за момент.

— Джеймс?

— Да?

— След края на войната, ако поискаш от мен да се омъжа за теб, ще кажа „да“.

Той се замисли.

— А защо трябва да чакаме — възпротиви се след малко. — Защо не ми кажеш „да“ още сега?

— Като за начало чакаме, защото все още не си ми направил предложение.

— Ливия Пертини, ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

— Ама ти току-що каза…

— Казах да ми направиш предложение след края на войната. Ако ти кажа „да“ сега, това ще ни донесе лош късмет.

— Как така нещо хубаво може да ни донесе лош късмет?

— Първо трябва да имам парче желязо в джоба си, защото лошият късмет се страхува от желязото. После главите ни трябва да бъдат покрити, за да не могат злите духове да видят колко сме щастливи. Освен това човек не бива да взема важни решения, като например това за кого ще се омъжи, във вторник.

— Това последното си го измисли!

— Не, не съм.

— Но в тези неща няма никаква логика.

— Ако планираш да се ожениш за мен, Джеймс — промърмори сънливо тя, — трябва да се откажеш от крайната си привързаност към логиката. Във всеки случай годежът ден преди да влезем в битка с германците си е чисто предизвикване на съдбата.

 

 

Докато се връщаха към лагера, попаднаха на Джъмбо, който почистваше единствената картечница на партизаните. Той погледна Джеймс въпросително и младият офицер вдигна палец във въздуха.

Малко по-късно дойде при него, за да му помогне.

— Значи всичко е наред между вас двамата с Ливия?

— Дори повече от добре. — Джеймс установи, че не може да спре да се усмихва щастливо. — Тя иска да изчакаме края на войната, но мисля, че после ще се оженим.

— Поздравления, това е страхотно. Надявам се да бъдете много щастливи. — Джъмбо се занимава мълчаливо с картечницата няколко минути, после добави — Предполагам си разбрал за малкия проблем на Елена. С отдавна изгубения й съпруг.

— Спомена ми нещо такова — промърмори Джеймс притеснено.

— Сега, когато Рим е освободен, предполагам ще успеем да го разрешим.

— Предполагам. Въпреки че… ъъъ… може да отнеме известно време.

— Работата е там — каза Джъмбо, — че ако се омъжи за мен, ще трябва да спре с проституирането. Хората не очакват подобни неща от леките жени, нали разбираш, да се прибират у дома при съпруга си всяка вечер и да му приготвят вечеря. Винаги съм го знаел. Просто го смятах за едно от онези неща, които е по-добре да останат неизказани.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо.

— Предполагам. Жалко само, че тази проклета война няма да продължи още мъничко — отбеляза печално Джъмбо. — Е, ти, разбира се, гледаш на нещата по друг начин. Както и да е. Поне си прекарах наистина страхотно. — Той огледа сглобената отново картечница. — Ето това бебче ще се погрижи за швабите.

 

 

Постепенно процеждащите се на север германци се превърнаха в буен поток. Съюзническите войници продължаваха с безмилостните си атаки и немците започнаха да се изсипват по планинските пътища като вода през разрушена язовирна стена. Шумът на моторите и ударите на маршируващи нозе отекваха в мрака.

— Още е рано — заяви Дино. — Трябва да изчакаме пехотата.

Партизаните оставаха скрити и наблюдаваха безкрайната процесия от сиви униформи, която минаваше край тях. Чакаха.

Два дни по-късно съгледвачите им съобщиха, че са забелязали колона войници, идваща от юг.

Партизаните изчакаха до здрачаване. После ръмжащият звук ги извести за пристигането на конвоя. Малко по-късно се чу и пеене.

— Войници — обяви Джъмбо. — Войници и камиони. Съдейки по звука, са доста на брой.

— Желая късмет на всички ви — каза Дино. — Чакайте моята команда.

Шумът, който вдигаха приближаващите се през долината германци, ставаше все по-силен. Скоро ги видяха на хоризонта. В бледата светлина на угасващия ден напомняха за сива река от лава, напредваща неумолимо натам, където се бяха спотаили партизаните.

Първите камиони почти бяха подминали мястото на засадата, когато Дино извика:

— Сега!

От добре прикритите окопи моментално бе открит картечен огън. Германците се разпръснаха, за да потърсят прикритие. Точно тогава втората група партизани се появи на възвишението зад тях и ги принуди със стрелба отново да излязат на открито. Първоначалният успех на акцията обаче не трая дълго. Една бронирана кола отвърна на огъня, а дисциплинираните и опитни немски войници започнаха да оформят малки бойни отряди.

Началото на битката беше объркано и шумно, но сега вече настана истински хаос. Мъжете напредваха и стреляха без прекъсване, докато дулата на оръжията им се нажежиха до червено. Джеймс се огледа притеснено за Ливия, но не я забеляза никъде. После германците вече бяха навсякъде около тях и престрелката премина в серия от ръкопашни схватки. Вече нямаше време да я търси и дори да мисли за друго, освен за мъжете, които го нападаха, и тези, които се биеха редом с него.

Той чу познатия звук, наподобяващ забиващ се в дървесен ствол моторен трион. Научил се бе да го разпознава и да изпитва ужас от него в Анцио — това бе звукът на картечницата „Шпандау“. Германците я бяха разположили малко по-надолу по пътя до един камион и стреляха безогледно, покосявайки свои и чужди в отчаяното си желание да обърнат хода на битката. Джеймс скочи в окопа и се озова до приклекналия там Джъмбо.

— Тоя „Шпандау“ ще бъде сериозен проблем — отбеляза приятелят му. — Но мисля, че решението за него е някъде тук. — Той измъкна немска мина от джоба си. — Трябва само да изчакам малко, всеки момент ще им се наложи да сменят пълнителя.

— Идвам с теб — заяви Джеймс, докато презареждаше оръжието си.

— Недей. Може да стане наистина напечено. Освен това трябва да се грижиш за Ливия.

— Не се дръж като задник. Някой трябва да те прикрива.

— Предай много поздрави на Елена от мен — каза Джъмбо и изскочи от окопа. Джеймс изпсува, вкара трескаво пълнителя в пушката си и го последва приклекнал, стреляйки наляво и надясно. Усети внезапна остра болка в рамото си и се строполи назад. Надигна се тъкмо навреме, за да види как покосяват Джъмбо точно докато хвърля мината по картечната установка. Пред очите му изригна ослепително бяла светлина, а после камионът избухна, превръщайки се в огнено кълбо, което погълна стоящите наоколо германски войници.

След десетина минути всичко приключи, а останалите немски камиони или се изтегляха на скорост, или вече бяха пленени. Но победата беше дошла на абсурдно висока цена. Партизаните бяха загубили повече от половината си хора.

Джеймс тръгна да търси Ливия, притичвайки от тяло към тяло, за да види дали не е сред ранените. Най-накрая я откри, приседнала край трупа на Джъмбо. Той седна до нея и известно време никой от тях не каза нищо. Когато тя най-сетне заговори, гласът й бе дрезгав и треперлив:

— Искам да се прибера у дома.

На следващия ден, докато погребваха мъртъвците, видяха нова военна колона да се придвижва през долината. Но този път униформите на мъжете не бяха сиви, а в цвят каки, а от антените на превозните средства се вееха съюзнически знамена.

Джеймс слезе при тях заедно с Дино, за да превежда. Ранената му ръка беше превързана и висеше върху завързано зад врата му парче плат. Обясни на командващия офицер какво се е случило и той им благодари.

— Между другото — обърна се мъжът към Джеймс, — говориш доста добре английски като за жабар. Къде си учил езика?

Джеймс отвори уста, за да обясни, но нещо го накара да размисли.

— Всъщност съм роден в Англия. Но израснах в Неапол.

— Така си и помислих. Както и да е — трябва да тръгваме след швабите. Още веднъж ви благодаря за това, което сте направили.

Докато крачеха обратно нагоре по хълма, покрит с дълги редици дървени кръстове, Дино отбеляза:

— Не му каза, че всъщност си британец, а?

— Не — отвърна Джеймс лаконично.

Дино го изгледа замислено. После двамата спряха край гробовете.

— Тук има толкова много кръстове. Мисля, че все ще се намери място за още един.

— Къде? — попита Джеймс неразбиращо.

Дино посочи:

— Ето там, в края. Чудесно местенце да те погребат, не мислиш ли?

— Изглежда много приятно…

— Може би самият ти трябва да бъдеш погребан там, до приятеля си Джъмбо. Как мислиш? „Тук е погребан Джеймс Гулд, офицер от британската армия, който даде живота си в битка, редом с италианските партизани… И така нататък, и така нататък“.

— Дино — възкликна Джеймс, — да не би да намекваш, че просто трябва да… изчезна?

Партизанският командир извади нещо от джоба си.

— Виж — каза той, разгръщайки пред него червен шал. В единия му ъгъл беше избродирано името „Джакомо“. — Той беше добър човек. Един от многото добри хора, които загинаха тук. Не мисля, че би имал нещо против, ако вземеш шала му. Ще свърши същата работа като комплект документи за самоличност, не мислиш ли? Освен това този шал заедно с едно писмо от мен, в което ти изказвам благодарностите си за помощта, ще отвори пред теб много врати в Италия след войната.

Дино притисна червеното шалче в здравата ръка на Джеймс:

— Отведи я у дома, Джакомо. Отведи Ливия обратно в Неапол.