Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (41)

Четирийсет и едно

Корабчето напусна пристанището в Гаета и набра скорост с изключени светлини. На борда имаше около дузина жени, придружавани от двама мъже от Подразделение А — един британец и един италианец. От начина, по който двамата си говореха, Ливия разбра, че това не е първото им подобно пътуване. Нямаше никакъв заслон и тънките рокли на жените скоро прогизнаха от вода. Те се бяха сгушили заедно, за да се топлят, докато корабчето бе подмятано от вълните.

Ливия наблюдаваше губещия се в далечината силует на Везувий, чудейки се дали някога щеше да види отново Неапол. Не се виждаха светлини, понеже всички прозорци бяха затъмнени заради бомбардировките, но тя лесно можеше да си представи мястото, където се намираше Фишино. Мариса и баща й бяха някъде там… А Джеймс? Тя се запита какво ли правеше той сега и дали някога изобщо щеше да разбере какво се е случило с нея.

Внезапно се разнесе пронизителен писък. Едно от момичетата — Бианка, тази, която бе изнасилена от мароканските войници — беше изтичало до борда и се бе хвърлило в тъмните води. Британският офицер изпсува и изгаси двигателя. Останалите жени започнаха да се кръстят и да мълвят молитви, докато мъжете оглеждаха морето. Всички обаче знаеха, че без светлина ще бъде почти невъзможно да я открият. След няколко минути офицерът включи отново двигателя и корабчето потегли.

Другият офицер извади пистолета си и обяви, че ще застреля всяка, която се опита да скочи през борда. Ливия си помисли, че това е доста абсурдна заплаха — Бианка беше искала да се самоубие, а не да избяга. Един куршум трудно би накарал някого, взел подобно решение, да размисли. Въпреки това никоя от останалите не се опита да последва примера й.

Ливия се беше отказала от идеите си да планира каквото и да било. Страхът бе притъпил разума й до такава степен, че беше неспособна да мисли. Това, което ги очакваше — германците, фактът, че момичетата неминуемо щяха да бъдат разкрити, и тежките наказания след това — беше прекалено ужасяващо, за да разсъждава над него. Далеч по-лесно беше просто да чака и да се подчинява, когато й наредят да спи, да яде или да се движи.

Въпреки това едно тихо гласче в главата й напомни, че тази апатия беше само временна и че рано или късно пред нея щеше да се открие възможност за бягство. Тя знаеше, че когато този момент настъпи, няма да се поколебае дори и за миг.

Нощта беше безлунна, но морето излъчваше леко фосфоресциращо сияние и Ливия ясно видя, че приближават сушата, заради чернотата на брега, която се отличаваше от тъмнолилавия цвят на небосвода. Лодката забави ход, а британският офицер се наведе през борда, за да огледа за мини. Това продължи няколко минути, след което, видимо успокоен, че няма опасност, той се обърна и вдигна ръка.

Корабчето ускори ход, но само няколко секунди по-късно нещо издрънча при удара си в корпуса, а морето проблесна, сякаш озарено от подводна светкавица. Водата изригна край тях и запрати корабчето във въздуха. Ливия чу писъци и звук на цепещо се дърво и чак тогава грохотът от експлозията достигна до ушите й. Ледената вода я обгърна и тя осъзна, че плува, при това — в грешната посока: беше объркала горе с долу и в момента гребеше към дъното, а дробовете й се пръскаха от болка. За около десетина секунди на агония тя си помисли, че няма да успее, че ще отвори уста и ще вдиша единствено солена вода, но точно тогава, подобно на изскочила от бутилка коркова тапа, усети, че изплува на повърхността. Удари главата си в парче дърво, а маслото от двигателя лепнеше по косата й, но тук поне имаше въздух, който изтерзаните й дробове приветстваха с радост.

Останалите започнаха да изплуват край нея и да се вкопчват в останките от корабчето. Ливия се огледа. Брегът беше на по-малко от стотина метра. Тя се обърна по гръб и заплува към него.

Осем от тях бяха оцелели, включително и офицерът, който бе стоял на носа, когато мината експлодира. Раните по гърдите му кървяха обилно, беше истинско чудо, че изобщо е намерил сили да плува.

Те се помъчиха да му помогнат, като свалиха мокрите му дрехи и направиха заслон от клони. Единствено Рената, момичето от Неапол, отказа да се включи.

— Той искаше да ни застреля — отсече тя. — Мен ако питате, тази свиня си получи заслуженото.

— Той просто е изпълнявал заповеди — заяви Ливия, докато влачеше още клони. Така или иначе, от усилията им нямаше никаква полза — мъжът умря още преди да се зазори. Нямаха лопати, с които да го погребат, но всички заедно казаха молитва над тялото му.

— Какво ще правим сега? — попита Абелина. — Може би трябва да потърсим германците и да се предадем.

— И какво точно мислиш, че ще се случи, а? — сряза я Рената. — За тях сме дори нещо по-лошо от шпиони. Ние сме саботьори. Ще извадим истински късмет, ако просто ни разстрелят.

— Но ние не сме дошли тук доброволно.

— Наистина ли мислиш, че това има някакво значение? Повечето от германците сигурно също не са дошли тук доброволно. Не знам за вас, но аз знам какво ще направя.

— Какво?

— Ще потърся някой град и ще се опитам да спечеля пари там. Една жена никога няма да остане гладна на място, където има мъже.

— Ами ти, Ливия? — попита Абелина. — Според теб какво трябва да направим?

Ливия се замисли за момент.

— В моето село имаше мъже, които бяха успели да избягат от военнопленнически лагер на север. Преминали немската фронтова линия без особени затруднения. Щом те са се справили, значи и ние ще можем.

— Дори не знаем къде се намираме — възрази Рената.

— Знаем, че трябва да вървим на юг. Освен това сме жени — най-малкото, няма да се опитат да ни застрелят.

— Погледни как сме облечени — обади се едно от момичетата. В думите й имаше истина: дрехите, които им бяха дали, бяха подходящи за проституиране, а не за дълъг преход.

— Е, лично аз мисля да рискувам — заяви Ливия. — Всичко е по-добро от перспективата да правим това, което офицерите искаха от нас. Кой идва с мен?

— Аз — обади се Абелина.

За изненада на Ливия Рената каза:

— Добре де. Хубаво. Защо да не пробвам. Винаги мога да спра някъде, ако си променя решението.

Някакво друго момиче, чието име Ливия не знаеше, тропна с краче:

— Прекалено е далеч. Аз оставам тук.

Останалите три се съгласиха с нея, че Неапол е прекалено далеч, а пътят ще бъде извънредно опасен, макар никоя от тях да нямаше ясен план какво точно трябва да направи. Явно след като бяха получавали заповеди толкова дълго време, било то от мъжете, с които бяха спали, от сводниците си или от офицерите от Подразделение А, те бяха изгубили способността си да вземат самостоятелни решения. Ливия осъзна, че заради страха си и водени отсялата на навика, те щяха да направят точно това, което съюзниците очакваха от тях. Тя се опита да ги вразуми, но бързо разбра, че няма как да ги завлече на юг против волята им. Пътуването щеше да бъде достатъчно трудно и без подобни усложнения.

Ливия, Абелина и Рената вървяха, докато не стигнаха до някакво село, където попитаха за посоката. Оказа се, че се намират западно от Рим. Тази новина повдигна духа на Ливия. Оставаха им не повече от сто километра до фронтовата линия, а след това още толкова до Неапол.

Бързо се разбра, че между Рената и провинциалните момичета Ливия и Абелина има голяма разлика. Неаполитанката никога в живота си не бе изминавала повече от два-три километра и след половин ден започна да се оплаква от пришки и изтощение.

Ливия също беше доста уморена.

— Можем да си починем — предложи тя. — Но не много дълго, защото после ще ни бъде далеч по-трудно да продължим.

Трите седнаха на земята и си свалиха обувките.

Чуха приближаващ се звук от двигатели. Ливия трескаво се огледа за скривалище, но конвоят се появи, преди дори да се надигне. Камиони, чиито каросерии бяха пълни с немски войници. Мъжете весело им помахаха, а шофьорите надуха клаксони. Рената вдигна палец. Последният камион забави ход и спря.

— Какво правиш? — попита тревожно Абелина. — Мислиш ли, че е безопасно?

— Нищо не мисля, но определено тръгвам с тях — заяви Рената и се затича към камиона. Ливия и Абелина се поколебаха за момент, след което я последваха.

Мъжете им протегнаха ръце и им помогнаха да се качат. Всички бяха широко ухилени и си подвикваха нещо на немски. От смеха им Ливия заключи, че коментарите им надали са особено цензурни и благопристойни. Установи, че няма къде да седнат. Войниците сочеха скутовете си, но тя отривисто поклати глава… само за да тупне безславно по задник миг по-късно, когато камионът потегли.

Някакъв едър мъж й подаде ръка, след което нежно, но настоятелно я придърпа да седне в скута му. Срещу нея Рената и Абелина вече бяха седнали в двама други войници. Този, в чийто скут седеше Ливия, й се усмихна и каза:

— Их Хайнрих.

Той посочи към нея с въпросително изражение.

— Ливия — промърмори тя нервно.

— Бела Ливия! — Изглежда „бела“ беше единствената италианска дума, която знаеше. Той я подрусваше на коленете си, сякаш беше бебе. Когато тя изсумтя, мъжът спря и я погледна извинително.

Пропътуваха с камиона около трийсетина километра, по време на които жените трябваше да изтърпят някоя и друга срамежлива целувка, малко пеене и спорадичен шумен смях. Когато камионът отби край пътя и слязоха, и на трите им беше малко мъчно, че немците си отиват.

Не бяха яли нищо цял ден, а след като изминаха още петнайсет километра, започна да се смрачава. Нямаше какво да губят, така че се престрашиха да почукат на първата попаднала им врата в следващото село. Хората бяха бедни, а посевите им бяха унищожени от войната, но въпреки това дадоха на момичетата малко хляб и ги настаниха в плевнята за през нощта. Близо до паянтовата сграда растеше кайсиево дърво. Ливия похапна плодове и си легна да спи, мислейки си за кайсиите във Фишино.

 

 

На следващия ден поеха на път малко след зазоряване. Вървяха през целия ден. Беше ужасно горещо. Днес нямаше войници, които да им осигурят превоз, а с изключение на двата увлечени в схватка самолета, които прелетяха над тях по пладне, не видяха никакви следи, че наоколо бушува война. Единствено липсата на животни по пасбищата и фактът, че лозниците не бяха подрязани, подсказваха, че в цялата мирна идилия на околния пейзаж има нещо необичайно. Освен това селата, през които преминаваха, бяха странно тихи. На места не се чуваше дори и кучешки лай.

По някое време видяха на хоризонта да се издигат облаци дим. Когато се приближиха, Ливия се запита какво ли гори. Най-вероятно беше нещо, свързано с войната, като например взривени бойни машини. Не се виждаха явни признаци за опасност, така че момичетата продължиха в същата посока.

Едва когато се приближиха доста по-близо, видяха, че димът се носи над някакво село. Наоколо нямаше никого, но въпреки това — Ливия бе абсолютно сигурна в това — някой готвеше. Тя се доверяваше напълно на изостреното си от глада обоняние. Вятърът донасяше аромата на печено месо, който й напомни за пира, който бяха устроили във Фишино с останките от Пупета. Устата й се напълни със слюнка.

— Тук има храна — каза тя на другите. — Нека видим дали ще успеем да си изпросим малко.

Те заобиколиха първата къща и видяха източника на дима. Църквата гореше. Едва тогава Ливия осъзна, че миризмата е твърде странна. Да, със сигурност ставаше дума за печено месо, но в аромата му имаше нещо неприятно и парливо, нещо, което сякаш засядаше в гърлото. Той идваше откъм горящата църква.

— О, не! — възкликна тя ужасено, притискайки ръка към устните си.

Обгорената врата на сградата беше паднала, а слънцето проникваше през отворите в изгорелия покрив, така че момичетата ясно можеха да видят какво имаше вътре. Някои от сгърчените овъглени тела бяха скупчени край остатъците от олтара, други лежаха близо до вратата, откъдето явно се бяха опитвали да избягат. Ливия видя, че повечето трупове бяха на жени и деца.

Когато извърна очи от кошмарната гледка, тя забеляза някаква старица, приседнала край пътя. Поклащаше се напред-назад, сякаш люлееше бебе, но ръцете й бяха празни. Ливия изтича до нея.

— Какво се е случило тук? — попита тя нежно.

— Партизани — отвърна сковано старицата.

— Партизаните са направили това?

— Не. Направиха го германците. Казаха, че даваме храна на партизаните. — Старата жена се удари силно е ръка по главата. — Какво можехме да сторим? Помолихме партизаните да се махнат, но те продължаваха да се връщат в селото. Тогава германците дойдоха и вкараха всички в църквата. Хвърлиха вътре гранати и след това я запалиха.

— Как успяхте да избягате?

— Оставиха ме жива, за да кажа на партизаните какво се е случило. Аз съм единствената, която бе пощадена. — Старицата примигна. — Семейството ми, съседите, внучката ми… всички са мъртви. Изгориха дори и кучетата.

Не можеха да направят нищо за нея. Напуснаха обезлюденото село и продължиха пътя си в мълчание. На още поне пет-шест места из разкрилата се пред очите им долина се издигаше дим. Когато се спусна мрак, трите се сгушиха под едно дърво, но нито една не успя да спи много през тази нощ.

На другата сутрин продължиха. Ливия вече не усещаше глад. Всеки път, когато си припомнеше онази миризма, й прилошаваше. Преминаха покрай още зловещи следи, които войната беше оставила след себе си — преобърнати на една страна обгорели останки от камион, който лежеше край огромен кратер в земята, оставен от експлозия, разпилени гилзи и няколко празни кутии от амуниции, някакъв мъж, привързан чисто гол към едно дърво, чието надупчено от куршуми тяло беше оставено на птиците и лисиците. Едва когато Абелина бе на път да припадне от глад, трите се осмелиха да почукат на една врата. Изненадващо, получиха храна — една женица ги въведе в кухнята си и им даде малко сварен ориз. Ливия я обсипа с благодарности: беше очевидно, че домакинята им бе споделила с тях крайно оскъдните си запаси и надали самата тя щеше да яде повече от това, което беше дала на тях. Да не говорим, че подобен род благодеяния спрямо непознати хора криеха опасността от германска наказателна акция, както се бяха убедили сами предишния ден.

Жената прекъсна благодарствената тирада, като махна с ръка.

— Имам син, който се сражава в Русия — каза тя. — Ако аз отпратя вас, може би там някой ще отпрати него. А ако ви нахраня, Господ ще се погрижи и той да бъде нахранен.

Същата нощ Ливия наблюдава нещо, което първоначално взе за разразила се на юг гръмотевична буря. Едва когато забеляза колко хаотични бяха проблясъците, разбра, че небето се осветява от престрелките на фронтовата линия.

 

 

На следващата сутрин видяха конвой от немски бронирани машини на пътя пред тях и решиха да заобиколят, вместо да поемат риска някой да ги види. Скоро се оказаха безнадеждно изгубени и прекараха почти целия ден в опит да преодолеят някакъв стръмен склон, само за да се озоват близо до мястото, от което бяха тръгнали.

Пътят беше започнал да се изкачва нагоре. Мускулите на Ливия натежаха като олово, а главата й се замая. Когато погледна към Абелина, видя, че спътницата й е по-зле и от нея. Кожата й блестеше от пот, залиташе на всяка крачка, а очите й бяха разфокусирани. Ливия отиде до нея, за да й помогне, но докато протягаше ръка, Абелина се препъна и падна. Ливия докосна челото й: изгаряше от температура. Инфекцията в организма й си казваше думата. С Рената я подхванаха от двете страни, но сега се придвижваха още по-бавно, защото почти я носеха.

Изведнъж чуха мъжки глас:

— Какво правите?

Ливия се извърна. Не видя никого и за момент си помисли, че халюцинира.

Обади се и втори мъжки глас:

— Ако са капан, няма как да не призная, че той изглежда великолепно.

Двама мъже излязоха от близките храсти. Носеха изпокъсани и избелели униформи, но краката им бяха обути в характерните за селяните от планината сандали с връзки, достигащи до прасеца, а на вратовете си имаха яркочервени шалчета. Носеха пушки, които в момента бяха насочени към момичетата.

— Къде отивате? — попита единият.

Ливия беше твърде уморена, за да може дори да се уплаши.

— Опитваме се да стигнем до Неапол.

Мъжът обмисли думите й.

— Не можете да продължите оттук. След около три километра надолу по пътя има немски наблюдателен пост.

— Има ли някакъв начин да го заобиколим?

— Само ако минете през планината.

— Трябва ни място, където да си починем — каза Ливия. — Това момиче е болно, а ние сме изтощени до смърт. Ще можете ли да ни подслоните някъде за през нощта?

— Какво мислиш? — попита тихо мъжът спътника си.

Другият явно се съгласи, защото първият се обърна към жените и заяви:

— Можете да дойдете с нас. Но ако забележа, че се опитвате да подадете сигнал на някого, знайте, че ще ви застрелям.

Той пресече пътя и им направи знак с ръка да го последват.

— Хайде, мили дами — каза весело. — Очаква ни дълго изкачване.

Вървяха около час, като се редуваха да помагат на Абелина. Когато достигнаха до гъста кестенова гора, мъжът, който ги водеше, вдигна ръка, за да спрат:

— Пристигнахме. Добре дошли в нашата каса^[1].

Ливия не можеше да разбере защо са спрели насред пущинака. После се огледа по-внимателно наоколо и забеляза сред дърветата напомнящи на индиански вигвами палатки, замаскирани с листа и клони. От всички страни заизлизаха хора, които се насочиха към тях, за да видят кои са новодошлите. Някои носеха униформи, други — селски дрехи, а трети — саморъчно направени жакети от овча кожа. Всички до един обаче имаха завързани около вратовете си червени шалчета.

Един млад мъж пристъпи напред и застана пред тях.

— Добре дошли, другари — каза той гръмко. — Името ми е Дино, а вие вече сте под мое командване.

Дино беше млад, на около двайсет и две, но притежаваше увереността и обаянието на роден лидер. Първоначално се отнесе с подозрение към трите жени, появили се изневиделица в лагера му.

— Ако работите за фашистите — каза той с безизразен тон, — ще бъдете мъртви още преди зазоряване.

Ливия отново обясни, че просто се опитват да стигнат до Неапол.

— Избрали сте наистина лош момент за прекосяване на фронтовата линия — заяви Дино. — Ако германците не ви видят сметката, съюзническата артилерия със сигурност ще го направи. Най-добре ще бъде да изчакате няколко седмици. Дотогава германците ще бъдат принудени да се изтеглят нататък. — Той направи широк жест с ръка в южна посока. — След това пътят ви до Неапол ще бъде чист.

— Можем ли да останем тук, докато чакаме?

— Не можем да си позволим да изхранваме гости. Ако искате да ядете, ще трябва да работите.

— Разбира се.

— Какво можете да правите? Не се обиждайте, но ми приличате на проститутки.

— Някои от нас са такива — призна Ливия.

— Значи сте жертви на капиталистическия режим. Обещавам, че никой тук няма да се възползва от вас. Можеш ли да готвиш?

— Мога… — каза Ливия и потръпна, — но в момента бих предпочела да не го правя.

— Можеш ли да стреляш?

— Мога. Аз съм селско момиче, стрелям по зайци от дете.

Дино свали пушката от рамото си и й я подаде.

— Стреляй по онова дърво — каза, посочвайки към един кестен на около петдесет метра от тях.

Ръката на Ливия трепереше, докато опираше приклада в рамото си. Пушката бе по-тежка от тази на баща й, а самата тя беше слаба заради недохранването. Въпреки това зае правилна стойка, точно както я беше учил Нино, и дишаше леко, докато дърпаше спусъка. Откатът я блъсна в рамото, а части от секундата по-късно чу звука от забиващия се в дънера куршум.

— Можеш ли да направиш същото, ако не се целиш в дърво, а в германец?

Тя се замисли за сгърчените обгорени тела в църквата. Да, би могла да застреля хората, които бяха сторили това. После обаче си спомни за невинните, срамежливи войници, които ги взеха в камиона си и им пееха песнички фалшиво, но ентусиазирано. Би ли могла да застреля тях? Ами ако всъщност бяха едни и същи хора, певците и убийците?

— Да — промълви тя. — Бих могла.

Дино кимна:

— Чудесно.

Той я отведе в една от палатките, и й посочи купчина вмирисани дрехи. Тя си избра чифт панталони в цвят каки и груба риза от шевиот.

Дино й подаде и червено шалче.

— Можеш да обличаш каквото си поискаш, но винаги трябва да носиш това. Ние сме гарибалдини, а това е флагът на нашата революция. Багдолините, които са монархисти, носят сини шалчета. Ако предпочиташ да бъдеш синя, а не червена, не можеш да останеш тук — ще трябва да те пратим при някоя друга група.

— Значи вие сте комунисти?

— Да. Знаеш ли нещо за комунизма?

— Абсолютно нищо — призна си Ливия.

— Аз ще те науча. Ако искаш да останеш с нас, разбира се.

— Ще остана.

 

 

Партизаните бяха приготвили яхния с месо от муле и кестени. Ливия беше смятала, че умира от глад, но когато й подадоха пълната купичка, установи, че не може да вкуси дори и залък. Причината не беше в това, че храната е зле приготвена, напротив — предвид ограничените продукти, с които разполагаха, готвачите се бяха справили забележително добре. Месото от муле беше приготвено на бавен огън, за да стане по-крехко, и бе подправено с горски билки и листа от мирта, а добавянето на кестени и няколко гъби беше страхотно попадение. Проблемът беше, че самата миризма на месото, която някога беше обичала толкова много, сега предизвикваше спазми в стомаха й. Тя взе парче гъба и няколко кестена, след което бутна купичката настрана.

Мъжете в лагера бяха от различни националности. Някои бяха местни фермери, принудени да изберат дали да се присъединят към Съпротивата или да бъдат отведени от германците. Други бяха избягали военнопленници, руснаци, поляци и британци, уморени от пътуването на юг, за да се върнат при Съюзниците. Наоколо имаше и жени, които условно можеха да бъдат разделени на две групи. Едните бяха обикновени привърженички, приятелки на някои от партизаните или готвачки, които можеха да бъдат разпознати по дългите си рокли, наплескани с горска кал. Другите, далеч по-малко на брой, бяха пълноценни бойци от отряда, които носеха мъжки дрехи, а мъжете се отнасяха с тях като с равни. Някои от тези жени пушеха лули и също като мъжете имаха партизански псевдоними, избродирани върху червените шалчета. Именно към тази група жени се присъедини Ливия.

 

 

На следващия ден тя преживя първото си сражение. Партизаните отидоха до един използван от германците път и устроиха засада. Скриха в мръсотията край пътя открадната немска мина, която трябваше да бъде детонирана по сигнал на предводителя чрез дръпването на прикаченото към нея мъже. После останалите партизани, около четирийсет на брой, се скриха в канавките и зад дърветата и зачакаха. Когато конвоят от камиони се приближи с почти напълно затъмнени фарове заради бомбардировките, Дино остави половината машини да преминат, преди да даде заповедта. Експлозията взриви един от камионите, който се претърколи в канавката. Партизаните изскочиха от мрака и откриха огън по конвоя, принуждавайки го да спре. От каросериите излязоха мъже с оръжия, които на свой ред започнаха да стрелят.

За няколко секунди въздухът се изпълни със свистящи и в двете посоки куршуми. Ливия, която бе приклекнала зад едно дърво и стискаше пушката си, чуваше как германските куршуми се забиват в ствола. Враговете бяха повече и имаха по-добро оръжие. Няколко от тях се опитваха да разположат стационарна картечна установка зад камион, но един партизанин хвърли няколко гранати, които бързо решиха този проблем. После Дино даде заповед за изтегляне и партизаните се стопиха сред дърветата. Бяха загубили двама мъже, но смятаха, че са убили поне половин дузина. Нямаше да разберат със сигурност, докато германците не организират наказателната си акция. Те винаги екзекутираха по десет цивилни за всеки един загинал войник и точният брой на убитите щеше ясно да покаже какъв е бил резултатът от днешната акция.

Всеки следобед, времето, по което немските патрули бяха най-активни, партизаните оставаха в лагера и събрани на малки групички, си организираха семинари по теория на комунизма. За Ливия те бяха истинско откровение. През целия си живот бе смятала политиката за нещо, от което жените винаги бяха държани настрана и което, доколкото бе схващала, се състоеше основно в мрънкане относно корупцията и разни подобни неща, съчетано с пълна неспособност да се постигне някакво подобие на обществена справедливост. Сега за първи път някой наистина сядаше, за да й обясни какво точно представляват социалните прослойки — каква бе разликата между собствениците на фабриките и работниците във фабриката, както и защо първите всячески се опитваха да намалят надниците на вторите, но с уговорката, че ако работниците гладуват или останат на улицата, те нямат нищо общо с тази работа; защо с жените се отнасяха като с вещи или защо в крайна сметка мнозинството винаги работеше за малцинството. За своя собствена изненада Ливия осъзна, че самата тя се превръща в следовник на комунистическите идеали. Най-накрая някой предлагаше алтернатива на бедността и експлоатацията, които я бяха заобикаляли, откакто се помнеше. Италия беше страна, благословена с ресурси, и всичко, което трябваше да направят, бе просто да ги разпределят справедливо между всички. Ако човек имаше нужда от доказателство, че комунистическата система е ефективна, просто трябваше да погледне Русия. Именно руската армия бе обърнала хода на войната за Съюзниците, обясни й Дино, и това беше станало, защото руските войници вярваха в системата, за която се сражаваха. Ако италианските комунисти можеха да покажат, че са също така добре организирани, те неизбежно щяха да сформират първото следвоенно правителство и в страната щяха да започнат реформи, водещи към политическо и социално равенство.

Нещо повече, комунистите дейно окуражаваха жените да гледат на себе си като на напълно равни с мъжете. Както на никого не трябваше да се позволява да се възползва от труда на друг човек заради един прост договор, така и никой не можеше да притежава дадена жена, просто защото е сключил брак с нея. Дино й обясни, че бракът и проституцията бяха двете страни на една и съща капиталистическа монета, а на всичко отгоре проституцията беше по-малко неморалната от двете, защото мъжът, който наемаше жената, й връщаше свободата след края на съвместните им занимания, докато бракът беше равносилен на робство.

Ливия не се съгласи напълно с това. Тя смяташе, че има мъже, които възприемат брака като партньорство между равни, а не като придобиване на собственост, но трябваше да признае, че те бяха рядкост, а законът и Църквата бяха изключително единодушни в третирането на жената като лично имущество на нейния съпруг. За нея партизаните бяха първата организация, която смяташе представителите на двата пола за равни.

— Пушката не се интересува кой я държи — каза Дино. — А германския труп не го е грижа дали е бил застрелян от мъж или от жена.

Когато погледнеше назад към последните години, Ливия установяваше, че нейният новопоявил се интерес към комунизма е бил неизбежен. Именно заради политиката Италия в момента беше приклещена в сблъсъка между Съюзниците и германците, политиката й бе отнела съпруга, но също така политиката я беше принудила да се омъжи толкова млада. Политиката бе допуснала нашествието на съюзническите войски в Италия, а заради местните корумпирани политици хора като Алберто бяха успели да се сдобият с власт. Политиката бе позволила на хората от Подразделение А да арестуват жени и да се отнасят с тях, все едно не бяха нищо повече от кутия с патрони, която трябва да бъде изстреляна срещу германците. Дино казваше, че наближаващият край на войната и смъртта на Мусолини ще доведат до политически вакуум, който за първи път щеше да позволи на обикновените италианци да се изправят срещу големите бизнесмени, мафията, държавата и Църквата, за да изградят за себе си обществото, което искат.

С цялата си енергия и страст, канализирани от тези нови идеи, Ливия се опиваше от всяка дума и скоро започна да задава въпроси. Задаването на въпроси тук винаги беше окуражавано, защото само чрез дебат можеше да се достигне до истината, също както историята беше процес от революции и контрареволюции, които в крайна сметка бяха движещите сили на прогреса. Скоро Ливия започна да се интересува от неща, за които Дино нямаше еднозначен отговор и затова тя започна да търси истината сама за себе си. Но в това нямаше нищо лошо, защото комунизмът осигуряваше идейните средства, с чиято помощ човек можеше да си отговори на всички въпроси.

Едно конкретно нещо обаче продължаваше да я терзае и тя използва първата попаднала й възможност, когато двамата с Дино останаха насаме, за да поговорят.

— Какво мислите относно наказателните акции? — попита тя. — По пътя насам видяхме някои ужасни неща. Германците убиват невинни хора заради вас.

— Така е — кимна Дино. — Те са извършили много зверства в този район.

— А не бихте ли могли… — Ливия се поколеба. Не й се искаше да бъде прогонена от единственото убежище, което имаше, но нямаше как да не зададе този въпрос. — Не можете ли да оставите Съюзниците да водят битките? Тогава ще има по-малко акции срещу мирното население.

— И да оставим американците да ни свършат мръсната работя? — Изражението на Дино стана мрачно. — Този въпрос е бил обмислян на най-високо ниво, от съюзническите командири. Нашите заповеди идват директно от тях и те ни казват да продължаваме. Пък и каква точно алтернатива имаме, така или иначе? Да се оставим да бъдем изнудвани от германците и да не правим нищо, докато други хора се бият за нашата страна? Италия се опозори достатъчно, когато помогнахме на тези фашисти. Сега ние трябва да бъдем тези, които ще се отърват от тях.

Въпреки политическите си различия със Съюзниците, партизаните възприемаха себе си като част от съюзническите сили и спазваха военната дисциплина като всяка друга армейска част. Понякога получаваха заповеди директно от Лондон чрез кодирани съобщения по радиото. След края на новинарската емисия водещият казваше, че сега ще прочете списък със съобщения за „нашите приятели зад граница“. „Марио, кравата на брат ти е болна“ означаваше, че трябва да се организира атака срещу склад за гориво. „Баба ти е настинала“ беше заповед за следене на трафика в определена зона. „Небето е червено“ бе сигнал за увеличаване на партизанската активност.

Въпросът кога ще пристигне Пета армия присъстваше доста често в разговорите им. Бяха чули, че в Рим авторите на графити вече си правеха шеги с надписи по стените от сорта на: „Американци, дръжте се! Скоро ще дойдем, за да ви освободим“.

От своя страна германците оставаха уверени, че действията на Съпротивата няма да дадат никакъв резултат. Всички знаеха за популярната шега на майор Долман, един от техните командири, който бе казал на своите висшестоящи: „Можем да бъдем спокойни, докато враговете ни разчитат на партизаните да свършат нещо. Италианците принципно мразят да се надигат — било то от леглото или срещу някой враг“.

 

 

Беше трудно да опази косата си от въшки, така че Ливия помоли една от партизанките да я подстриже късо. Повечето от жените, участващи в сраженията, бяха направили същото. Докато седмиците отминаваха, тя все повече започваше да заприличва на тях.

Колкото до Джеймс, Ливия се опитваше вече да не мисли за него. Тази част от живота й със сигурност беше приключила. Това бе приятен, но кратък антракт между серия от трагедии и когато се помъчеше да си спомни времето, което бе прекарала с младия офицер, то й се струваше нереално като сън.