Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (38)

Трийсет и осем

При изригването на Везувий през 1944 година всъщност имаше далеч по-малко жертви, отколкото някой би могъл да очаква при бедствие с такива мащаби. Евакуацията на над две хиляди души от района край Маса и Сан Себастиано протече безпроблемно, благодарение на ефективността на плановете за кризисни ситуации и героичните усилия на стотици доброволци от съюзническата армия, които помогнаха плановете да бъдат приложени в реални условия. В Сан Себастиано, който бе почти напълно разрушен, лавата спря на броени метри от църквата, ясен знак — поне за местните жители — че светецът продължава да ги закриля. Много от по-малките селца и ферми обаче нямаха подобен късмет.

Падането на лапилите — научния термин за вулканичната градушка — продължи цели осем дни и нощи, подобно на библейска чума, и направи пътищата в целия регион непроходими. Най-накрая с последен оглушителен рев огромен облак от газ и пепел експлодира високо във въздуха. Десет дни след като бе започнало, изригването приключи, а въздушните течения бавно отнесоха облака на югоизток, чак до Албания, където благодарение на него бяха наблюдавани най-прекрасните залези, съществували някога. Върхът на Везувий, над който повече от две столетия непрекъснато се беше виел дим, вече бе съвършено спокоен. И с около двайсет метра по-нисък.

Ливия и сестра й налагаха с компреси обгорените ръце и крака на Нино, но въпреки че Мариса бе изтичала смело през силещите се от небето камъни, за да събере десетина пчели, които да ужилят плътта край раните, вече за всички беше ясно, че състоянието на баща им няма да се подобри от подобни народни лекове. Скоро той вдигна температура и започна да трепери и да се мята в напоените с потта му чаршафи. Ливия го мажеше с приготвяните от сестра й мехлеми, но наоколо дори нямаше достатъчно вода, за да промият добре раните, а съзнанието му се замъгляваше все повече с всеки изминал час.

— Не знам какво още бихме могли да направим за него — призна Мариса, докато двете го гледаха как трепери. — Мисля, че раните са се инфектирали.

— Колко лошо е положението?

Мариса се поколеба.

— Най-вероятно ще умре. — Ливия зарови лице в шепите си. — Сестро, той има нужда от истински доктор. Изгарянията са трудни за лекуване.

Нямаше как да го закарат в Неапол по време на изригването.

А дори и да имаше такъв, пътуването щеше да го убие.

— Единственото, което би могло да му помогне в момента, е пеницилин — добави Мариса. — А аз нямам никаква представа откъде можем да намерим.

Ливия придърпа мократа завивка над раменете на Нино. Тя прекрасно знаеше кой би могъл да им осигури пеницилин, но перспективата беше твърде ужасна, за да може дори да мисли в тази посока.

 

 

През целия следващ ден, докато състоянието на баща им се влошаваше, тя седеше край леглото му. Наблюдаваше го как отслабва, как треперенето му започва да прераства в неудържими спазми. Обгорената кожа на краката му бавно започваше да побелява. Дишането му ставаше бързо и повърхностно, а миговете, в които беше в съзнание, все по-редки.

Те все още бяха откъснати от външния свят, изолирани край своя вулкан от разпрострелите се навсякъде овъглени скални отломки, подобно на корабокрушенци на самотен остров сред океана.

— Състоянието му се влошава — каза Мариса. — Съжалявам, Ливия. Всичко, което мога да направя за него, е да облекча болката му.

Взела своето решение, Ливия се изправи на крака.

— Остани тук с него.

— Къде отиваш?

— Да донеса пеницилин.

Дъждът от камъни беше спрял, но сивата пепел и черната вулканична сгурия покриваха всичко наоколо — всяко растение и всяка пътека, всяко дърво, бяха напълнили дори коритата на пресъхналите потоци. Ливия се чувстваше така, сякаш се движи насред мъртъв лунен пейзаж. Или може би, помисли си тя, сред кошмарен сън, в който нещата, смятани за невъзможни, изведнъж придобиваха своя собствена, неизбежна логика.

Нямам избор, казваше си тя, докато крачеше през сивите преспи от пепел. Нямам избор. За да живее баща ми, една част от мен ще трябва да умре.

Извървя близо километър и половина, за да стигне до чифлика, в който живееше Алберто Спенца. Сградите бяха стари, а самият имот — достатъчно отдалечен от всяко населено място. Прекрасно местенце, където от камората да складират контрабандните си стоки. Ливия знаеше, че Алберто никога не би позволил да бъде евакуиран, защото това би означавало да изостави придобития си по доста съмнителен начин лукс. Както и очакваше, тя видя бугатито му паркирано под един навес, въпреки че дори и там пораженията от изригването не му се бяха разминали. Камъните бяха пробили покрива и по ламарината имаше драскотини и вдлъбнатини, а капакът на двигателя бе покрит с пепел.

Алберто тъкмо почистваше колата си с парцал. Когато я видя да се приближава, той се изправи, но не каза нищо.

Ливия спря пред него.

— Трябва ми пеницилин. Спешно е.

— Защо?

— Това си е моя работа.

— Всъщност е моя, щом става въпрос за моя пеницилин.

— Баща ми има нужда от него.

Месестите му устни оформиха едно мъничко „о“.

— Нали знаеш, че това е много скъпо лекарство?

— Знам.

— Освен това ще ти трябва достатъчно количество за няколко седмици, ако той е много болен. Как точно ще ми платиш?

— Имаме спестени пари. Ще ти ги донеса всичките.

— Каквото и да сте спестили, не мисля, че ще бъде достатъчно. — Той си играеше с нея, искаше да се наслади максимално на момента. — Въпреки това обаче мисля, че можем да уредим нещо.

— Какво точно имаш предвид?

— Всичко зависи от това колко отчаяно искаш пеницилина.

— Алберто… — Тя мразеше да се моли, но просто нямаше избор. — Просто ми дай лекарството и ще ти се отплатя някак.

— Не искам парите ти, Ливия.

— Какво искаш тогава?

Той мълчаливо я огледа от глава до пети.

Тя знаеше от самото начало каква точно ще бъде цената и беше дошла тук, съзнавайки прекрасно, че няма друг избор, освен да я плати:

— Добре — кимна. — Ще направя каквото искаш.

— Ела вътре. — Алберто й подаде ръка.

Тя се поколеба за секунда, но я прие и двамата тръгнаха заедно към къщата.

В кухнята той я отведе до килера и отвори широко вратата му пред нея. Беше пълен с най-разнообразни деликатеси: гъши дроб, месо от омари, буркани с касуле^[1] и бутилки с арманяк.

— Едно от предимствата на това да водиш война на страната на французите — обясни той. — Тези кретени все още смятат, че един офицер трябва да се храни съобразно своя чин. Да не забравяме и за руснаците — той посочи към няколко консерви. На етикетите им, под надписи със странни букви, които изглеждаха обърнати наопаки, имаше картинка на риба. — Хайвер.

— Не знам какво да правя с тези неща — каза безпомощно Ливия. — Никога досега не съм готвила с подобни продукти. Тя усети, че я обзема паника, когато си спомни за Нино и състоянието му, което се влошаваше прогресивно. Искаше просто да направят това, за което беше дошла, и да се върне с пеницилина, но знаеше, че ако демонстрира по някакъв начин нетърпението си, Алберто ще направи всичко възможно, за да протака допълнително нещата.

— Използвай хайвера като сос за макарони. Гъшият дроб пък може да бъде изпечен също като пържола.

Ливия взе тиган, в който да кипне вода за пастата, след което отвори консервите. Когато опита гъшия дроб, вкусът му бе толкова богат и многопластов, че почти я задави. Хайверът от своя страна беше мазен, сладък и много солен. Тя добави малко масло и индийско орехче, но като цяло се опита да не се заиграва прекалено много с подправките.

През цялото време докато готвеше, усещаше погледа на Алберто върху себе си. За да отклони вниманието си, опита да се съсредоточи изцяло върху познатите кухненски ритуали: разбъркване, овкусяване, затопляне. Всичко беше по-добро от мисълта за това, което й предстоеше да направи.

— Готово е — каза тя най-накрая.

— Сервирай за двама. Днес ще ядеш заедно с мен.

Тя сложи две чинии на масата. Сипа в неговата огромна планина от паста, а в своята едва няколко лъжици.

— Толкова малко? — учуди се той.

— Не съм гладна.

— Е, надявам се, че някое от следващите блюда ще ти допадне повече — изгледа я похотливо той.

Отвори бутилка френско вино, наля две чаши и бутна едната към нея. После втъкна кърпа под яката си и започне да се тъпче с паста, сумтейки одобрително.

— За готвачката — обяви той, вдигайки чаша за тост. Отпи още преди да е преглътнал храната в устата си.

Продължи да унищожава впечатляващата си порция, прокарвайки пастата с чести и големи глътки вино.

— Давай и гъшия дроб — изгрухтя с пълна уста. — Ще ям и двете едновременно.

Тя свали дроба от печката. Алберто си отряза голямо парче месо, последвано от още паста и шумно сърбане от чашата с вино. Нави паста около вилицата си и посочи към Ливия с нея.

— Сега искам теб.

— Мен? Сега?

— А защо не? Днес мисля да получа предястието, основното и десерта наведнъж. — Той махна с ръка към масата. — Убеден съм, че знаеш какво да правиш.

Сякаш наблюдаваше някого другиго отстрани, Ливия се видя как става от стола и издърпва роклята през главата си. Когато остана съвсем гола, се качи върху масата. След това се застави да не мисли за нищо.

Когато всичко свърши, тя отиде до мивката и изжабурка уста със скъпото му френско вино.

Алберто се надигна бавно и отиде до килера. Взе оттам малко пакетче и го подхвърли на Ливия:

— Ето го и тъй желания ти пеницилин.

— Но това е само една ампула — възнегодува тя. — Сам каза, че ще ми трябват дози за няколко седмици.

Видя триумфалния блясък в очите му — триумфа на човек, който знае, че е извлякъл максимума от една сделка.

— В такъв случай ще трябва да дойдеш и утре.

— И тогава ще ми дадеш останалото?

— Не. Утре ще ти дам още една ампула. А вдругиден — още една.

— Свиня такава! — изкрещя разгневено тя.

Без да обръща внимание на обидата, Алберто се протегна и прокара дебелите си пръсти през косата й.

— Трябва да се чувстваш поласкана, Ливия. Ти си единственото ястие, което един мъж може да яде непрекъснато, без никога да му се насити.

Почти беше стигнала до дома си, когато гаденето й стана нетърпимо. Преви се на две и повърна край пътя. Останките от скъпата храна на Алберто се смесиха с вулканичната сгурия и пепелта.

 

 

Въпреки треската и бълнуването Нино усети убождането в ръката си и докосването от косите на привелата се над него Ливия.

— Шшш — прошепна тя. — Просто още едно ужилване от пчела. Ужилване от пчела. Ще се почувстваш по-добре.

Летището беше откъснато от външния свят по време на изригването, като дори от радиото не се чуваше нищо, освен непрестанно пращене и отгласи от неразбираеми думи. Едва когато бурята от лапилите поутихна, връзката бе възстановена. Неясни гласове от Неапол уверяваха, че булдозерите са започнали работа по почистването на пътищата, но ставаше ясно, че ще мине доста дълго време, преди нещата да се върнат в нормалното си русло. Камъните бяха покрили регион с размери от трийсет квадратни километра. Много покриви се бяха сринали под тежестта им. Лозята бяха изгорели, посевите — унищожени, множество домашни животни — мъртви. Хората говореха за цели села, останали под лавата, а покривите на къщите им стърчали над замръзналата черна маса. Освен села и градове същата тази лава бе разрушила и голяма част от пътната инфраструктура и железопътните линии.

Джеймс с неудобство установи, че се е превърнал в нещо като герой. Дори да се изключеше фактът, че именно той бе подготвил плана за евакуацията, историята за епичното му пътешествие от Сан Себастиано до Терциньо очевидно се бе превърнала в местна легенда.

— Знаеш ги какви са жабарите — обясни майор Хийткоут по радиото. — Суеверни идиоти, които виждат чудеса на всеки ъгъл. Сега разказват, че за да стигнеш до Терциньо, ти се е наложило да преплуваш реката от лава. Фактът, че това е абсолютно невъзможно, само прави историята по-добра за тях. Така или иначе и ти, и аз знаем, че просто си вършил работата си, но навремето немците се постараха всички да научат какъв огромен грях сме извършили, бомбардирайки някакъв манастир в Касино, така че спасяването на толкова много цивилни край Везувий може да бъде само от полза за подобряването на отношенията ни с италианците. Планираме да организираме малка церемония с фотограф, който да заснеме как генералът те поздравява и ти стиска ръката. Можеш дори да се сдобиеш с медал по случая.

— Сър, наистина не мисля, че е необходимо…

— Знам, Гулд. Всички мразим излишната показност и новинарските глупости, но от Бюрото настояват.

Всъщност това, че някой оценяваше усилията му, не бе неприятно за Джеймс, но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше Ливия. Чудеше се дали е добре и къде се намира. Предполагаше, че жителите на Фишино са били евакуирани, както и всички от околните села, но после до него достигна историята за някаква група от хора, които отказали да тръгнат с останалите.

Да не знае дали тя е била сред тях, беше абсолютно непоносимо. До този момент свързваше любовта си с Ливия единствено с пеперудки в стомаха, радост от живота и оптимизъм за бъдещето. Сега страхът, че тя може би е ранена или дори мъртва, му бе показал за първи път тъмната страна на любовта и ужаса от загубата. Осъзна, че е бил луд изобщо да я остави сама. Дори и за минута. Нямаше търпение пътищата да бъдат почистени възможно най-бързо, за да провери дали всичко с нея е наред.

Обеща си, че ако любимата му е добре, ще поиска ръката й. Дори да им се наложеше да пазят брака си в тайна от останалия свят, Джеймс искаше Ливия да знае какви са чувствата му към нея.

 

 

Състоянието на Нино не се подобряваше, но от друга страна, не се и влошаваше. Ден след ден, подобно на две армии, увлечени в битката си сред кръвта му, инфекцията и антибиотиците, се бореха за надмощие. Съотношението на силите за момента беше твърде равностойно, за да се правят изводи за изхода от войната. От друга страна, самият факт, че болестта поне бе спряла разрушителния си ход, беше ясен знак, че инфекцията е овладяна, и Мариса бе обнадеждена.

Всеки ден през тази седмица Ливия отиваше при Алберто Спенца. Всеки ден тя изпълняваше своята част от сделката и всеки ден той й даваше по една ампула пеницилин. След пет дни дори пристъпите на гадене бяха изчезнали. Това беше просто работа, която трябваше да се свърши.

При поредното си завръщане във Фишино тя влезе в стаята, където Мариса седеше край леглото на баща им.

— Той спи — прошепна сестра й.

Ливия приготви внимателно безценната пеницилинова инжекция и заби иглата в рамото на Нино.

Баща й отвори очи. За първи път погледът му не бе замъглен от треската и той разпозна Ливия край леглото си. Усмихна й се измъчено.

— Здравей — промълви с усилие и завъртя глава, за да погледне към рамото си. — Какво правиш?

— Не говори — каза тя нежно. — Просто ужилване от пчела. — Когато спринцовката се изпразни, тя бързо я издърпа от рамото му, за да не може Нино да види какво прави в действителност. Няколко секунди по-късно той спеше отново.

— Изглежда по-добре — каза Ливия тихичко, за да не го събуди.

— Състоянието му се подобрява — съгласи се Мариса.

— Мислиш ли, че вече можем да спрем пеницилина?

Сестра й поклати глава:

— Ако инфекцията се завърне, защото сме спрели лечението твърде рано, вече със сигурност ще го убие.

— Още колко?

— Зависи колко е силен организмът му. Още няколко дни. Може би седмица. — Тя погледна загрижено към Ливия. — Може би беше по-правилно да кажа „зависи колко силна си ти“.

— Мога да се справя — отсече ядосано Ливия. — Ще направя каквото е нужно, за да го спася.

— Той не би се съгласил, ако знаеше каква е цената на оцеляването му.

— Може би си права. Това обаче не променя факта, че всичко стана по моя вина. Аз бях тази, която искаше да останем и да копаем, вместо да тръгнем с войниците. — Тя усети, че очите й се навлажняват, и се запита как изобщо са й останали още сълзи. — Ако е нужно лечението да продължи още една седмица, значи още седмица той ще получава пеницилин.

Отказваше да мисли какво ще стане, когато баща й започне да оздравява, и какви ще бъдат последствията от сделката й с Алберто. Предполагаше, че вече нищо няма да бъде същото. Но това беше част от цената. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че вината за случилото се наистина е изцяло нейна. Ливия беше изгубила правото си някога да бъде щастлива отново.

 

 

Най-накрая първата машина, почистваща пътя към Везувий, достигна до летището. Джеймс незабавно помоли за разрешение да си тръгне. Молбата му бе удовлетворена и освен това му заеха един високопроходим джип, собственост на благодарната Пета армия.

По-голямата част от пътищата из планината все още бяха блокирани, но младият офицер извади късмет, когато качи някакви бежанци, връщащи се към Сан Себастиано, защото те му показаха една по-широка пътека през гората, по която можеше да се стигне до Фишино. Когато наближи селото, видя, че един от потоците лава е минал много близо. Няколко от къщите бяха сериозно повредени и той усети как сърцето му се свива, защото една от тях беше остерията. После обаче видя Ливия да се рови сред руините, изскочи от джипа и се затича към нея, викайки радостно името й.

— Разбираш ли — обясняваше той разпалено, — ако не беше ти, никога нямаше да разработя този план, а без него стотици… кой знае, може би дори хиляди хора щяха да срещнат смъртта си или да се окажат изолирани в планината.

— Ами браво на теб — промърмори тя. — Трябва да си доволен от себе си.

Струваше му се необичайно унила, дори като се вземеше предвид фактът, че домът й бе разрушен.

— Всичко наред ли беше тук? — попита я тревожно.

— Както ти казах, баща ми беше единственият, който получи лоши изгаряния. Известно време имаше треска и се страхувахме за живота му, но слава на Бога, вече се оправя.

— Извадили сте късмет.

— Да, предполагам.

Ливия избягваше погледа му и дори не го беше целунала. Зачуди се дали не му е сърдита, защото се е почувствала изоставена от него насред бедствието.

— Опитах се да дойда по-рано — обясни той. — Но точно тогава започнаха да падат камъните и нямаше как да стигна до тук.

— Да, и при нас падаха.

— Но като се изключат разрушенията, всичко е било наред, нали?

Тя сви рамене.

— Оправихме се някак.

— Ливия — промълви той нежно, — не се ли радваш да ме видиш поне мъничко?

— Разбира се, че се радвам. Но сега ще трябва да приготвя обяд за баща ми. Той е в дома на съседите ни, ей там.

Докато двамата крачеха към къщата, той сподели:

— Имам няколко свободни дни…

— Това е хубаво.

— Мога да остана тук. Ако искаш, разбира се. За да ти помогна в цялата тази бъркотия.

— Хората ще започнат да шушукат разни неща.

— Какво значение има това?

— Е, очевидно за теб няма никакво — тросна се тя.

— Държиш се враждебно. Какъв е проблемът, Ливия?

Тя тъжно сви рамене.

— Можеш да останеш, ако искаш.

— Наистина ли? — попита той объркано. — А ти искаш ли да остана?

— Да, искам да останеш.

На душата му стана по-леко. Тя просто беше разстроена заради случилото се, не се сърдеше на него.

 

 

След като баща й се нахрани, Джеймс я изведе, за да се разходят. Когато я прегърна през кръста, усети как тя потръпна и тялото й се напрегна. За щастие това, което имаше да й каже, със сигурност щеше да я разведри.

— Знаеш ли — започна той, — цялото това бедствие може да се окаже скрита благословия.

— Защо?

— Сигурен съм, че ще има компенсации заради загубата на дома ви и семейството ти ще може да бъде настанено някъде другаде.

— Какво искаш да кажеш с това „някъде другаде“? — каза тя, обзета от внезапен гняв.

— Ами… сега, след като остерията е полуразрушена, би могла да обмислиш кое би било най-доброто място, където да се установиш и…

— Ние вече сме се установили тук — отсече тя. — Това е нашият дом.

— Но ако просто поправите дома си тук — обясни той спокойно, — рано или късно ще има ново изригване, а следващия път ти и семейството ти може да не бъдете такива късметлии.

Тя зарея поглед над боровата гора към морето.

— Да, късметлии сме — промълви тя тихо. — Но не защото бяхме пощадени от стихията. Късметлии сме, защото живеем на такова място.

— Разбирам — каза той, без да разбира нищичко, — но сега е време да се замислиш за бъдещето. Оставането тук не би било разумно…

— Защо мислиш, че ми е притрябвало да бъда разумна? — кресна му тя. — Веднъж ти казах, че един живот тук струва колко десет живота някъде другаде. Ако не можеш да го схванеш, значи просто си идиот!

Джеймс беше озадачен, а дълбоко в него бе започнал да се надига гняв, но той направи всичко възможно да не го покаже. За останалия свят може и да беше герой, но в момента Ливия очевидно го считаше за най-долна отрепка.

— Италианска ви работа — каза той сухо. — Винаги предпочитате големите приказки пред здравия разум. — Той се опита да намери думите, с които наистина да я нарани. — Е, имай си едно наум, че следващия път Съюзниците може и да не бъдат наоколо, за да ви оправят кашите.

Тя се изсмя презрително:

— Оправяхме си се доста добре и преди да се появите, така че нямаме нищо против да се разкарате. Благодарим ви предварително.

Двамата вече бяха посред бурен скандал, а Джеймс дори не можеше да схване причината за него.

— Ливия — заговори търпеливо той, — нека не се караме. Ужасно съжалявам за случилото се с баща ти, както и за щетите, сполетели твоя ресторант, но няма как да отречеш факта, че това отваря пред теб много нови възможности…

— Като например възможността да дойда с теб в Англия, нали? — тросна се тя.

Всъщност бе имал предвид точно това, но беше възнамерявал да стигнат до темата по малко по-заобиколен път.

— Значи в това е проблемът? — вече наистина му беше трудно да сдържа гнева си. — Опасявала си се, че мога да използвам изригването като оправдание да ти предложа брак и да те завлека нейде далеч от това прелестно местенце. Е, приеми, че вече можеш изобщо да не се притесняваш от нещо подобно.

— Чудничко. Защото ми е трудно да си представя нещо по-лошо, от което да се притеснявам.

Тя беше прекрачила всички граници и прекрасно го съзнаваше. Но просто нямаше сили да сподели с него причините да бъде толкова озлобена и нещастна, така че не направи нищо, за да го спре, когато той закрачи вбесен към джипа си, скочи на шофьорската седалка и подкара тежката машина надолу по пътя, вдигайки след себе си облак от вулканични камъчета.

Гледаше го как си отива. Една сълза се прокрадна в окото й и тя мигна яростно, за да я прогони оттам. После пое по обсипания със сгурия път през гората.

Алберто стоеше до кухненската маса и я чакаше. Ароматът на прясно приготвено кафе изпълваше къщата, а на масата стоеше пълна бутилка наполетана наред с шише бренди. Самият Алберто беше небръснат и изглеждаше така, сякаш седеше на това място от много време.

Тя вече знаеше какво се очаква от нея, така че се насочи към килера, за да види какви продукти й е избрал за днешните ястия. Той обаче я спря, протягайки ръка пред нея.

— Не съм гладен.

Тя изрита обувките си настрана и започна да разкопчава роклята си.

— Можеш да си останеш облечена.

Тя спря и повдигна дрехата си, за да развърже връзките на гащите.

— Нямах това предвид. — Той рязко стана на крака, отиде до килера и й подаде цяла шепа с ампули пеницилин. — Ето. Вземай, щом ги искаш толкова много.

— Всичките?

— Подарявам ти ги.

— Благодаря — промърмори тя объркано, докато се навеждаше за обувките си. — Значи мога да си вървя?

— Ако искаш, си върви. Всичко, за което те моля… Всичко, за което те моля, е някой път да се върнеш тук по своя собствена воля.

— Алберто, сам знаеш, че това никога няма да се случи.

Нещо проблясна в очите му.

— В такъв случай ела тук и се преструвай. Преструвай се, че не идваш при мен само защото нямаш друг избор. — Той посочи към ампулите в ръката й. — Можеш да ги вземеш всичките, но искам да запомниш какво направих за теб.

За момент Ливия се поколеба, после се приведе напред и го целуна по бузата.

— Благодаря — каза тя.

 

 

Докато стигне подножието на планината, гневът на Джеймс се беше превърнал в тъга. Беше се издънил грандиозно. Нямаше друг избор, освен да отиде до Терциньо в деня на изригването, но така и не бе успял да обясни това на Ливия, както трябва. Щеше да е по-добре, ако просто беше оставил гнева й, породен от факта, че я е изоставил, да премине, наместо да се включи активно в оформилия се скандал. За съжаление саркастичната й забележка по повод идеята му да я отведе в Англия го бе жегнала прекалено много, за да разсъждава трезво в онзи момент.

Той отдавна знаеше, че това, което двамата с Ливия бяха изградили, бе нещо много повече от прост флирт по време на война. Вярно, английският й беше доста… как да кажем — странен, но той бе одобрил молбите за брак на множество момичета, които го говореха много по-зле от нея, пък и в крайна сметка езикът беше нещо, което можеше да бъде научено. Също така беше ясно, че в Англия Ливия я очакваше културен шок. Тази Англия, която той познаваше, с яйцата и млякото на прах, пайовете с картофи и маргарина, нямаше да й понесе особено добре. Но след войната нещата със сигурност щяха да се променят в много отношения, пък и логично беше една съпруга да направи известни жертви в името на по-добър живот.

Но Ливия явно изобщо не бе разсъждавала по същия начин, момент го обзе кошмарното подозрение, че е бил използван, че всеки съюзнически офицер, който можеше да й предложи работа и имаше достатъчно пари в джоба си, би могъл да бъде също толкова добра партия за нея в тези тежки години. Той си беше мислил, че тя го обича… всъщност бе убеден, че го обича. Но това не променяше по никакъв начин факта, че този Неапол, който бе опознал във военно време, носеше атмосферата на преходна интимност, секс за една нощ и любов, която идваше някак твърд лесно, далеч по-лесно, отколкото в неговата родина. Май всичко между тях се бе получило прекалено лесно. След войната, когато обичайните морални принципи отново щяха да влязат в сила, дали двамата наистина биха решили, че случилото се между тях е предпоставка за сериозно обвързване? Или връзката, изградена изцяло върху случващото се в кухнята и спалнята, би се оказала нелепа, пренесена в английската гостна, когато всички сериозни и практични аспекти на съвместния живот щяха да излязат на преден план? Дали, казано по друг начин, Ливия не му беше направила огромна услуга, прекъсвайки в зародиш предложението, което той се канеше да й направи?

Начинът, по който тя бе реагирала днес, го беше объркал ужасно много. Нейната пламенност, която винаги бе смятал за една от основните причини да я обича, внезапно се беше оказала чужда и объркваща като вкуса на някое италианско ястие. Джеймс бе одобрил толкова много жени като потенциални войнишки булки и въпреки това, когато достигнаха момента, в който трябваше да вземе решение за себе си, той внезапно се оказа обзет от съмнения.

 

 

Ливия седеше край прозореца и замислено гледаше как слънцето залязва над Неаполския залив. Стоеше на това място вече повече от час.

Беше истински нещастна, но бе искрена с Джеймс, когато му каза, че не би могла да замине с него. Нямаше начин да си тръгне точно сега, след всичко, което се беше случило. В най-добрия случай двамата с Джеймс щяха да останат заедно до края на войната, а после той щеше да се върне в родината си сам. Нямаше представа какво ще се случи с нея след това, но бе наясно, че е длъжна някак да помогне на баща си да възстанови фермата и ресторанта, за да осигури старините му.

Дори да оставеше това настрана, нещата с Джеймс просто нямаше да се получат. Вече й беше пределно ясно. Заключената кутия в съзнанието й, където бе държала заниманията си с Алберто, вече отказваше да стои затворена. Каквото и да направеше, тази кутия винаги щеше да си остане там, а отровата й щеше да се просмуква във връзката им. Тя трябваше или да разкаже всичко на Джеймс, или да приеме факта, че нещата между тях са приключили окончателно.

Да му каже всичко обаче, беше просто един малко по-различен начин да предизвика раздялата им. Спомни си за Енцо и за това как си изпускаше нервите, когато някой чужд мъж дори я погледнеше. Джеймс не бе демонстрирал подобно собственическо чувство, но в крайна сметка беше мъж, а мъжете не гледаха с добро око на изневерите. Колкото и добре да се отнасяше с жените, които бе интервюирал покрай работата си в Неапол, жени, които всъщност си бяха истински проститутки, тя прекрасно знаеше, че той никога не би се влюбил в някоя от тях.

Не, всичко трябваше да приключи и тя щеше да бъде истинска щастливка, ако получеше шанса да има до себе си дори човек като Алберто.

Единственият избор, който стоеше пред нея, беше как точно да прекрати нещата. Дали да каже на Джеймс за Алберто, за да бъде краят на връзката им белязан от гняв и взаимни обвинения, или просто да заяви, че всичко е приключило, спестявайки си допълнителната болка от подобна изповед?

Тя наблюдаваше как слънцето потъва отвъд морските вълни, разпалвайки пожар в небето. По страните й се стичаха сълзи.

Най-накрая взе решение. Скочи на крака и отиде да потърси хартия и писалка.