Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (36)

Трийсет и шест

Джеймс тъкмо се бръснеше, когато сеизмологът дойде, за да се срещне с него. По-точно казано, се опитваше да се обръсне, защото принципно непостоянното налягане на водата беше намаляло съвсем и тънката кафеникава струйка бе крайно недостатъчна за нуждите му. Той раздразнено отми пяната от лицето си. Така или иначе, по бузите му нямаше достатъчно брада, за да оправдае бръсненето, което определено не му допадаше, но пък от друга страна, Ливия явно харесваше липсата на косми по лицето и гърдите му, както можеше да отсъди от доволните й възклицания, докато го галеше.

При спомена за нея раздразнението му нарасна. Тя се беше прибрала при семейството си за няколко дни и въпреки силното му желание да отиде до Фишино с нея, ситуацията в Неапол бе прекалено напрегната, за да си позволи да отсъства. Успокояваше го единствено мисълта, че тя беше на сигурно място, далеч от бомбардировките. Тази от предишната вечер беше особено неприятна и той страдаше от липсата на достатъчно сън, която се прибавяше към липсата на Ливия, както и на божествените й ястия.

На вратата на банята се почука и Карло промуши глава вътре.

— Някакъв професор иска да се срещне с теб. Казва се Боми. Твърди, че знаел всичко за земетресенията. Да го отпратя ли?

— Недей — отвърна Джеймс, докато бършеше ръцете си с кърпата. — Ще видя какво има да ми каже. Прати го да чака в офиса ми, става ли?

Можеше да му бъде от полза да научи кога ще спрат проклетите земетресения. Те явно не притесняваха особено много неаполитанците, но със сигурност създаваха проблеми на военните, които никога не бяха сигурни дали става дума за нов трус или за първия залп от немска атака.

Професор Боми беше нисък, изискан на вид и явно доста превъзбуден господин. Той обясни как първоначално се е опитал да се срещне с главнокомандващия на летището в Терциньо, откъдето бил препратен към началника на склада в Черкола, а оттам на свой ред го препратили към Съюзническото военно правителство, където преминал през дузина различни отдели, без никой да прояви дори бегъл интерес към това, което има да каже. Така в крайна сметка се бе озовал и в Палацо Сатриано. Сподели, че пътуването дотук му е отнело три дни и искрено се надява, че Джеймс ще благоволи да го изслуша.

Младият офицер въздъхна, настани се в стола си и се приведе напред:

— Доколкото разбирам, става въпрос за земетресенията, нали така?

Боми сви рамене.

— Най-вероятно и те са свързани с проблема. Плиний казва, че земетресенията са зачестили значително преди изригването през седемдесет и девета.

— Не ви разбирам. Какво общо има Плиний с цялата работа?

— Чели сте доклада ми, нали?

Джеймс призна, че не само не е чел доклада на професора, но и до настоящия момент изобщо не е знаел за съществуването на нещо подобно.

— Но това, което бях написал… — Боми опипа джобовете си. — Всъщност няма значение. Сега съм тук и вие сте готов да ме изслушате, което всъщност е най-важното. Предадено във възможно най-семпла форма, докладът ми информира за следното: Везувий ще изригне.

— Сигурен ли сте? — Джеймс погледна през прозореца. Планината си изглеждаше по обичайния начин, с тази разлика, че димът, който се издигаше над нея, бе изчезнал. — Всичко ми изглежда извънредно спокойно.

Професор Боми махна нетърпеливо с ръка.

— Изглежда ви спокойно, защото се намираме на осем мили от вулкана и няма как да забележите, че част от върха се е сринала в кратера, който в момента е напълно запушен. Затова и не виждате никакъв дим.

— Опасно ли е?

— Предполагам сте чували за Помпей — произнесе професорът с драматичен тон.

Джеймс го зяпна.

— Задръжте за секунда. Нали не се опитвате да ми кажете, че ще има ново изригване като онова, което е разрушило Помпей?

— Е, човек не може да заяви нещо подобно със сигурност — обясни професорът малко по-спокойно. — Последния път, когато Везувий е бил активен, през 1936 година, е изтекла само малко лава. Чудесна лава, между другото, която не е нанесла почти никакви щети. При изригването преди това обаче, през 1929 година, лавата е достигнала почти до морето и е разрушила два града. Тези неща няма как да се предвидят.

— И какво предлагате в такъв случай? Предполагам, че в доклада ви има някакви препоръки как да се действа, предвид създалите се обстоятелства.

Идеята, че някой действително може да се вслуша в препоръките му, явно доста изненада професора. Той сви рамене.

— Най-добре ще бъде, ако евакуирате всеки, който се намира в радиус от трийсет километра около вулкана.

— Но това би означавало да евакуираме Неапол. Става дума за десетки, може би дори стотици военни съоръжения. За десетки хиляди хора. Къде биха могли да отидат?

— Това не е моя грижа. Аз просто ви информирам какво би могло да се случи, ако останат.

— Но какви са шансовете наистина да се стигне до това изригване, за което говорите?

Професорът за пореден път сви рамене.

— Никой не може да каже.

Джеймс усещаше, че разговорът тъпче на едно място.

— Нека да го кажа по друг начин — какво ви кара да мислите, че шансовете историята с Помпей да се повтори именно сега са по-големи, отколкото, да кажем, преди шест месеца?

— Чудесен въпрос. — Професорът свали очилата си и почисти стъклата им с кърпичка. — Основната причина да мисля така е, че напоследък се забелязват някои много характерни признаци. Не говоря само за земетресенията. Забелязва се необичайно отделяне на сяра. Кладенците пресъхват или водата бива замърсена. Това може би е знак за тектонични движения.

Сяра. Това обясняваше отвратителната вода, която Джеймс бе помирисал и опитал в Черкола. Хрумна му още нещо:

— А това отделяне на сяра… би ли могло да убие овце?

— Възможно е. Плиний описва изпускането на отровни газове в близост до почвата. Тревопасните животни са изложени на най-сериозен риск.

Значи овцете, за които бе решил, че са избити от бандити, всъщност просто са били отровени от газ.

— Предполагам, че говорите за Плиний Млади^[1], нали така?

— Правилно — професорът кимна одобрително, видимо оценявайки класическото образование на Джеймс. — Той е наблюдавал всичко това от лодката на чичо си. Оттогава този модел на вулканична активност, който той описва — фонтани от лава и дим над кратера с формата на борово дърво — е известен като Изригването на Плиний.

— А в случай че вулканът изригне, в каква посока ще се стече лавата?

Професорът разпери ръце.

— Кой знае. Всичко зависи от подземното налягане и релефа, дори от посоката на вятъра. Имате ли карта?

Джеймс извади карта на района и професорът му показа местата, засегнати от лавата при предишни изригвания.

— Сан Себастиано и Маса са градовете, които най-често са били засягани — обясни той. Джеймс си спомни за изстиналите, блестящи подобно на черно стъкло потоци от лава, които бе видял в Сан Себастиано. — След това идва ред на Терциньо, Черкола, Ерколана и Трекасе.

Край Терциньо имаше летище, а в Черкола бе разположена военна база.

— Най-добре ще е да ги предупредя — реши Джеймс. — Ами Фишино? Това селце в опасност ли е?

— Най-вероятно не, но кой може да каже със сигурност. Единственото предсказуемо нещо, свързано с вулканите, е тяхната непредсказуемост.

Джеймс си отбеляза наум, че като за учен, професор Боми оставяше впечатлението, че изобщо не се притеснява от липсата си на познания по някои въпроси.

— А кога е най-вероятно да се стигне до изригване?

— Кой зна…

— Просто направете най-доброто си възможно предположение — побърза да го прекъсне Джеймс.

— Според някои изследвания изригванията са най-вероятни по време на пълнолуние — сподели професорът неохотно. — Когато приливът е в най-високата си точка. Най-сигурният начин да се предвидят нещата е директно наблюдение на кратера, но за съжаление моята обсерватория беше взета от военните.

— Искате ли да проверя дали няма възможност да си я върнете?

Професорът се впусна в толкова прочувствена благодарствена тирада, че Джеймс се зачуди дали истинската причина за посещението му всъщност не се криеше по-скоро в желанието да наблюдава природния феномен отблизо, отколкото в това да ги предупреди за предстоящата опасност.

— Ще видя какво мога да направя — обеща той. — Но не очаквайте чудеса. Тук се води война и силно се съмнявам, че сеизмичната активност може да накара хората да изоставят задачите си.

Когато професорът си тръгна, Джеймс отиде до прозореца. Беше свикнал да възприема Везувий просто като живописна част от пейзажа и сега с ужас си припомни, че това, което се издигаше пред очите му, всъщност бе една огромна бомба — по-мощна и с по-сериозен разрушителен потенциал от което и да било оръжие, създадено от човека. Сега, когато се замисли над това, осъзна, че има нещо особено зловещо в начина, по който вулканът беше надвиснал над града, подобно на някаква мрачна приказна крепост, пълна с демонични изчадия, които решават съдбите на живеещите наоколо хора. Прониза го внезапен страх за Ливия. Ако това чудо наистина изригнеше, какво щеше да се случи с нея? Искаше му се да има някакъв начин да я предупреди за надвисналата опасност, но доколкото знаеше, в родното й селце нямаше телефони.

Можеше обаче да телефонира на летището в Терциньо. Когато най-накрая се свърза с американския командващ офицер там, той го информира, че наскоро е пристигнала цяла ескадрила от бомбардировачи В-25, осемдесет и осем на брой, най-голямата концентрация на авиационна техника в целия юг. Джеймс попита дали има някое друго място, където самолетите биха могли да бъдат преместени, и обясни какви са били предупрежденията на професора.

— Нали не предлагате сериозно да променим диспозицията си, само защото някакъв италианец е изперкал? — попита военният недоверчиво.

Джеймс промърмори, че не би било лошо да имат някакъв план за евакуация, просто така, за всеки случай.

— Вижте, миналата седмица някакъв тип ни предупреди, че трябва да се евакуираме, защото една от статуите в местната църква е започнала да плаче — каза мъжът. — Тези италианци изобщо не са в ред. Немските бомбардировки изобщо не ги вълнуват, но ако видят последователно две свраки или червеникава котка, седнала на стълбището пред църквата, са убедени, че краят на света вече е започнал.

Джеймс постигна малко по-голям успех с войниците, разположени в обсерваторията, които го информираха, че всъщност в момента вулканът показва по-слаби признаци на активност, отколкото в предишните няколко месеца.

— Като изключим смрадта, нещата са доста спокойни — информира го някакъв офицер. — Тук дори нямаме проблеми със земетресенията, които, доколкото разбрах, са зачестили доста в Неапол.

— А тази миризма, която споменавате — тя кисела ли е, като на нещо развалено?

— Точно такава е. — Офицерът прозвуча изненадан. — Откъде знаете?

— Това е сяра.

В крайна сметка Джеймс успя да го убеди, че е добре професор Боми да получи стая в обсерваторията, но се чувстваше все по-притеснен за ситуацията.

Той написа кратка бележка, в която обобщаваше прогнозите на професора, заедно с предложение за изготвяне на план за частична евакуация както на военните, така и на цивилното население, след което я даде на майор Хийткоут. Отговорът на майора, не особено изненадващо, беше избухване, свързано с много огън и жупел и ако Плиний Млади беше имал възможността да наблюдава явлението, без съмнение би го класифицирал като изригване от хийткоутски тип, в което думите „некомпетентен“, „безразсъден идиот“ и „нищо по-добро за правене“ бяха споменати нееднократно. Джеймс вече не таеше никакви съмнения за това, че майорът изобщо не смяташе наблюденията на професора за приоритетен проблем на военните.

За да се успокои, той отиде да поговори с Анджело, който се усмихна при споменаването на името Боми:

— Не се тревожи, приятелю. Този професоре винаги обяснява как над нас е надвиснало някакво страховито бедствие. Доколкото знам, говори за това от години. Но това си му е работата в крайна сметка, нали така? То е същото като приказките на свещениците, че ако не ходим на църква, небето ще се продъни.

— Но статистически погледнато, един ден Боми ще се окаже прав — настоя Джеймс.

— Със сигурност, но междувременно той така или иначе ще се тревожи за тези неща, така че не виждам смисъл ние да правим същото.

Имаше нещо сбъркано в тази логика, но Джеймс вече се бе отказал от опитите си да разбере фатализма в неаполитанското мислене.

Докато седеше сам в стаята си същата вечер, не можеше да се отърси от тревогата за Ливия, намираща се в онова селце, кацнало върху рамото на заспалия гигант, като какъвто си представяше планината в момента. Ако той се разбудеше, какво щеше да се случи с нея? Какво щеше да се случи с всички, живеещи край Везувий? Беше същинско безумие планината да бъде заселвана отново след всяко изригване, но италианците си бяха такива. Живееха ден за ден и бодро посрещаха всички нещастия, които липсата на организираност и предвидливост стоварваха върху главите им.

Само дето той нямаше да остави нещата така. Джеймс грабна бележника си. Боми беше казал, че изригването най-вероятно ще се осъществи на два етапа. Първият, при който от планината щяха да се изсипят потоци лава и пепел, и вторият, потенциално по-смъртоносен, при който газове и дим щяха да избухнат във въздуха. Това означаваше, че щеше да има кратък период от време, в който можеха да се справят със ситуацията. Първо трябваше да се проучи кои градове и села бяха непосредствено застрашени. Щяха да са необходими камиони, за да се евакуира населението… всъщност не, първоначално нямаше да трябват камиони, а пожарни коли, които да изгасят горящите сгради. Тогава вече щеше да дойде редът на камионите — да кажем, стотина. Трябваше да има военна полиция, която да контролира трафика, а може би дори да се изгради временна еднопосочна пътна система, един маршрут, по който камионите да стигат до планината, и втори, по който да се връщат… Джеймс вече си водеше бележки, съставяйки спретнат списък с всичко, което щеше да бъде нужно. Временна щабквартира… центрове за разпределение на храната… прясна вода… фураж за преместените животни… Списъкът ставаше все по-дълъг. Хората нямаше да искат да зарежат имуществото си, така че армията трябваше да им позволи да вземат в камионите това, което не можеха да изоставят. Също така трябваше да се вземат строги мерки, дори силови, ако се наложеше, за да бъдат възпрени местните при опит да се върнат по домовете си прекалено скоро. Това означаваше армейски персонал, снабден с оръжия и амуниции, в случай че наистина настанеше паника. Трябваше да се осигурят временни места за настаняване на евакуираните, може би в кината… Джеймс осъзна, че планира битка, битка, в която врагът бяха силите на природата, а не германците, но принципите си оставаха същите. Изясняване на задачите, разработване на стратегия, организиране на командната верига. Всичко това му действаше някак странно ободряващо.

Трябваха му няколко часа, за да приключи с всичко. Планът му се бе разпрострял върху повече от двайсет страници и беше изпипан до най-малките детайли. Въпреки всичко обаче той ясно осъзнаваше, че си губи времето. Беше се превърнал в едно от онези презрени същества, човек, който предпочита да се зарови в бумащина, вместо да предприеме някакви конкретни действия. Най-доброто, което можеше да се каже за плана му, беше, че поне е запълнил часовете, прекарани без Ливия, между работата и съня.

Той захвърли бележника на пода и се опита да избие от главата си мислите за бедствия и евакуации.

Ако искаше да бъде честна пред себе си, Ливия трябваше да признае, че основната причина да отиде във Фишино за няколко дни, беше нуждата да премисли случващото се между нея и Джеймс. Това, което бе започнало като любовна афера, изградена върху основите на приятелство и флирт — и, да, след като бе решила да е честна със себе си, свързана с възможността да задоволи някои свои физически потребности, които бе потискала дълго време — бързо беше прераснало в нещо много, много по-сериозно. Тя бе настояла да оставят любовната игра в рамките на традиционно позволеното не само заради неопитността на Джеймс. Беше си представяла, че ако прокара някаква граница в тяхната физическа интимност, това автоматично ще ограничи собствените й чувства. Както се оказваше обаче, тази идея не беше проработила.

Понякога бушуващата в нея страст я плашеше. Не че не искаше да се отдаде изцяло на любовта си към Джеймс, само по себе си това беше прекрасно и окриляващо чувство, но за разлика от младия офицер тя много по-ясно съзнаваше какви биха могли да бъдат последствията. И съвсем скоро трябваше да вземе неизбежното си решение. Дали да се превърне в едно от хилядите италиански момичета, натъпкани в корабите за войнишки булки, отправили се към новия си живот в една студена, мъглива страна? Или да бъде като Елена, която си беше самодостатъчна, а Ливия се възхищаваше на това й качество, но така или иначе след края на войната щеше да остане сами? А и какво щеше да се случи със семейството й, ако заминеше за Англия с Джеймс? Какво щеше да се случи с баща й, с Мариса и с ресторанта, които просто нямаше да оцелеят без нея?

Тя седна отвън на терасата, за да поговори със сестра си, която смяташе, че Ливия трябва да извлече максимума от ситуацията.

— Винаги можеш да отвориш нов ресторант в Англия — предложи Мариса.

— Не мисля, че бих могла — въздъхна Ливия. — Джеймс казва, че хората там са яли консерви толкова дълго време, та вече не могат да си спомнят вкуса на нормалната храна. Освен това си варят зеленчуците по двайсет минути, можеш ли да си го представиш? Да не говорим, че ядат домати само веднъж или два пъти годишно, при това винаги сурови, на салата. Как бих могла да готвя за такива хора?

— Ти го обичаш. И това е най-важното.

Ливия се намръщи.

— Ти пък откъде знаеш кое е важно, след като никога не си била омъжена?

Мариса разпери ръце.

— А ти пък откога стана толкова практична?

Ливия тъкмо се канеше да отговори нещо, когато вниманието й бе привлечено от някакъв пърхащ черен облак, който се надигна от гората над къщата им.

— Прилепи… — констатира тя объркано. — Защо са излезли посред бял ден? При това са толкова много…

Мариса проследи погледа й:

— Вече цяла седмица се държат странно. През нощта изобщо не се мяркат, но денем летят на цели ята над дърветата. Никога не съм виждала нещо подобно.

— Може би бомбардировките нарушават покоя им в пещерите, където спят.

— Може би… — Мариса замълча за момент. — Ливия, напоследък виждам разни неща.

— Какви неща?

— Пожари. Хора, чиито лица не мога да видя, но знам, че са ужасени.

Ливия затаи дъх.

— Везувий?

— Нямам представа. Но сигурно и сама си забелязала, че кратерът не дими от известно време. Да не забравяме и проблема с млякото на Присила.

— Какво не е наред с него?

Мариса я отведе в кухнята, където й показа водата с моцарелата от предния ден и ведрото с издоеното мляко. Ливия взе парче сирене, което се разтроши в ръката й на малки бели късчета. Когато го опита, вкусът му беше кисел.

— Сяра — констатира тя. Надвеси се над млякото, което излъчваше същата неприятна миризма.

— Това е млякото от снощи — добави Мариса. — Днес сутринта биволицата ни не даде нищо.

— Нещо не е наред с тревата — промърмори замислено Ливия.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Може би под земята се случва нещо, нещо, което с разтревожило прилепите в пещерите им, а сярата е навлязла в почвата. Мисля, че трябва да съобщя за това.

— На кого?

— Ще опитам да се свържа с Джеймс. Той ще знае какво трябва да се направи. Можем да отидем до обсерваторията, там имат радио.

 

 

Тръгнаха след обяд. Вървяха през гората, за да се възползват от сянката, хвърляна от дърветата. Забелязаха още необичайни неща. Видяха, че един от потоците е пресъхнал, но малко по-нагоре обичайно сухата ливада сега бе напоена с вода и се беше превърнала в истинско блато, искрящо под лъчите на слънцето. Освен това птиците упупа, папуняците, които обикновено огласяха гората със своите звънливи викове, бяха замлъкнали.

Когато дърветата свършиха, двете поеха по козя пътечка, която се виеше по южния склон на планината към върха. На места прескачаха черните, блестящи потоци застинала лава от предишни изригвания. Ливия се опита да си ги представи като реки от течен огън, изгарящи всичко по пътя си, но не успя. Планината, както обикновено, създаваше усещане за мир и спокойствие.

Стигнаха до обсерваторията в ранната привечер. Беше огромна сграда, както намекваше и самото й име, построена в характерния за обществените постройки от времето на Бурбоните^[2] натруфен стил, който изглеждаше някак нелепо тук, в планината. Далеч под тях заливът се разпростираше до самия хоризонт, а Неапол изглеждаше малък и незначителен.

В обсерваторията цареше обичайната армейска неразбория — радиопредаватели, бинокли, походни кушетки, сгъваеми маси и столове. Когато двете момичета влязоха, някакъв британски офицер стана на крака и вежливо свали фуражката си, за да ги поздрави.

Ливия обясни защо са дошли. Той ги изслуша внимателно, прекъсвайки ги от време на време, за да попита за някои подробности.

— Нека да обобщим — каза, след като тя приключи. — Вие смятате, че поведението на животните може би е свързано с опасността от предстоящо изригване.

— Именно — каза Ливия.

Окуражена от интереса му, Мариса се обади:

— Освен това напоследък виждам разни неща… Пророчески видения.

Ливия се напрегна, защото се опасяваше, че офицерът ще им се присмее, но тонът му на учтива заинтересуваност изобщо не се промени:

— Наистина ли? Бихте ли ми разказали за тях?

Мариса му обясни в подробности какво беше видяла и той кимна.

— Разбирам. Е, какво смятате, че трябва да предприемем?

Ливия го попита дали ще може да изпрати съобщение до Джеймс в щабквартирата на ПСС и той обеща, че ще включи предупреждението им във вечерния си доклад.

— Междувременно — добави офицерът — какво ще кажете да пийнем нещо заедно? Сигурен съм, че някъде наоколо се търкаляше бутилка вино, а освен това залезите тук са просто прелестни.

Ливия обясни, че ще трябва да се върнат във Фишино, преди да се е стъмнило. Двете го обсипаха с благодарности за отделеното им внимание и си тръгнаха.

Офицерът взе бинокъл и ги загледа как се отдалечават по пътеката. Наистина беше жалко, че не останаха по-дълго, помисли си той с тъга. Висеше тук и умираше от скука, докато оглеждаше хоризонта за немски самолети и бойни кораби, а тези две италиански красавици бяха истински светъл лъч в сивото му ежедневие. Сега те си бяха тръгнали и той отново нямаше абсолютно нищо за правене. Разбира се, изобщо не възнамеряваше да споделя притесненията им с щабквартирата — ясно му беше как ще реагират хората от разузнаването, ако тръгнеше да ги занимава с подобни глупости. Освен това знаеше, че някакъв италиански професор скоро щеше да пристигне тук, за да наблюдава вулкана, след като оправеха документите му. Щеше да му каже за прилепите. Знаеше, че професорите искрено се радват на подобни безсмислени факти.

Момичетата вече се бяха изгубили от поглед. Крачеха, поклащайки задничетата си по онзи очарователен начин, характерен за италианките. Когато се скриха зад последния завой, офицерът въздъхна и насочи бинокъла си към морето. Открилият се пред очите му залез наистина беше прелестен. Нощта също щеше да бъде изключително красива заради пълната луна.

 

 

В Неапол хората бяха по-изнервени от обикновено и причината за това беше именно луната. Тук наричаха пълната луна „луната на бомбардировките“. Безоблачните дни бяха прекалено ярки, но сребристата светлина на нощите освобождаваше немските бомбардировачи от необходимостта да изстрелват сигнални ракети, за да маркират целите си. Много от местните жители, които се опасяваха от най-лошото, отидоха да спят в укритията.

В спалнята си Джеймс се беше загледал през прозореца към силуета на Везувий. Нямаше вести нито от Ливия, нито от професора, така че може би се тревожеше напразно. Въпреки това не можеше да се отърси от чувството за някаква надвиснала заплаха. Докосна джоба на гърдите си, където все още се намираше костицата, дадена му от свещеника в катедралата. Усети се, че искрено съжалява, задето не я бе дал на Ливия, и се смъмри сам. Ставаш суеверен като същински италианец, помисли си той. Затвори капаците на прозореца и си легна.

Събуди се малко преди зазоряване от звука на падащи бомби. Не, това не са бомби, осъзна бързо той, защото сирените не виеха. Може би ставаше дума просто за гръмотевична буря. Дълбоки тътнещи звуци отекваха между сградите, сливаха се едни с други и се превръщаха в продължителен монотонен рев, над който на моменти се извисяваха отделни по-силни гърмежи. Джеймс обаче нямаше как да не отбележи наум, че това време от денонощието беше крайно странно за подобна буря. Той отиде до прозореца и разтвори капаците.

Вчера върхът на Везувий беше заоблен, подобно на яйце, изправено в една от онези специални чашки. Тази сутрин върхът на планината изглеждаше като отрязан с нож, а над него се извисяваше зловеща орхидея от сивкав дим, който искреше, докоснат от бледата светлина на зората. На пръв поглед гледката беше измамно спокойна, но усилващият се тътен бе повече от достатъчно доказателство за експлозивните процеси в недрата на вулкана. Под димния облак кратерът излъчваше огненочервено сияние, подобно на нажежен метал. Джеймс забеляза две ярки зигзагообразни дири от лава, които бавно започваха да пълзят надолу по скалите. Младият офицер беше хипнотизиран от грандиозните мащаби на явлението, което се случваше пред очите му.

Чу острия звън на телефона си и изтича до офиса, за да грабне слушалката. Някакъв далечен глас започна да обяснява с равен тон:

— Бих искал да съобщя, че наблюдавам някаква необичайна активност в района около планината Везувий.

— Вулканът изригва бе, идиот! — кресна Джеймс. — Освободи веднага линията!

Тъкмо тръшна слушалката, когато телефонът започна да звъни отново.

— Предполагам не си направил нищо по въпроса с онези евакуационни планове, за които говореше? — попита го майор Хийткоут.

— Всъщност направих, сър.

— Струва ми се изключително подходящ момент да им хвърля един поглед.

Джеймс отиде, за да се облече. Мислите му препускаха. В този момент Ерик нахлу в стаята и изтича до прозореца.

— Дяволите да го вземат — промълви той със страхопочитание в гласа. — Оказа се истина.

— Първото нещо, което трябва да се направи, е да отидем там и да видим в каква посока се е насочила лавата. После трябва да евакуираме района. Всичко е описано в плана.

Докато Джеймс открие стенограф, който да направи копия от записките му, Ерик отиде до телефона.

— Съобщават за фонтани от лава на пет различни места — докладва той. — Основно край Сан Себастиано и Маса.

— Можем ли да намерим камиони?

— Имаме четирийсет К-60 в Черкола.

— Трябва да тръгнат веднага към Сан Себастиано.

— Действам — каза Ерик, поставяйки показалец върху шайбата.

— Аз излизам, за да видя какво е положението.

— Идвам с теб. Ще вземем един от джиповете.

— С джип никога няма да минем през трафика. Ще взема мотоциклета, с него ще стане по-бързо.

— Мога да се кача отзад.

— Така ще съм по-малко маневрен. Освен това няма да има къде да кача Ливия. — Той внезапно си спомни. — Всемогъщи Боже… има цяла ескадрила В-25 в Терциньо.

— Може би трябва да им кажем да ги вдигнат във въздуха.

Джеймс поклати глава:

— Изригването може да продължи с дни. Не трябва да ги местим, освен ако не е абсолютно наложително, или може да се окаже, че няма къде да ги приземим. Ще видя каква е ситуацията, когато мина оттам.

Той изтича надолу по стълбите и издърпа мотоциклета от стойката му.