Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (34)

Трийсет и четири

Когато консервата се напълни, той занесе парите на Анджело. Бяха измислили простичък, но ефикасен начин за предаването на парите, без това да предизвика никакви подозрения: Джеймс щеше да хапне нещо, а Анджело — да му донесе астрономическа сметка. Тогава Джеймс щеше да постави голямата купчина банкноти в празната чиния, затвърждавайки за пореден път репутацията си на идиот, който държи да играе по правилата.

Сега ресторантът „При Тереса“ беше дори по-пълен, отколкото по време на първите му дни в Неапол. Наистина, тук човек вече не можеше да намери момиче за леглото си, но това бе компенсирано от изумителната красота на персонала. От сомелиерката до продавачката на цигари, всички момичета бяха истинска наслада за окото, а фактът, че имаше сериозно текучество, не притесняваше особено много никого, защото на съответните длъжности идваха нови красавици.

Една вечер, когато Джеймс си тръгваше, Анджело дойде при него и му прошепна, че би желал да поговорят насаме. Младият офицер отиде до кухненската врата и собственикът на заведението бързо го придърпа в един ъгъл.

— Утре при теб ще дойде човек. Той има информацията, която ти трябва.

 

 

Мъжът, който се появи на следващия ден, беше огромен, истинска планина от плът, която едва успя да се вмести между облегалките на един от столовете в офиса на Джеймс. Не се представи и като цяло явно нямаше навика да губи време в празни приказки.

— Сагарела има любовница — пристъпи той директно към въпроса. — Тя живее в Супино и той държи именно там запасите си от пеницилин. Момичето се съгласи да го държи буден през цялата нощ, за да можеш да го арестуваш на сутринта.

— Защо е готова да ни съдейства?

Огромният мъж сви рамене.

— Показали са й негова снимка с друга жена, а тя е доста ревнива. — Той извади лист хартия от джоба си и го подаде на Джеймс. — Къщата е напълно изолирана. Нарисувал съм ти карта.

Нещо в този човек караше Джеймс да се чувства неудобно. В главата му бяха започнали да се въртят разни стари поговорки, в които се говореше за дявола и гостоприемството му. Така или иначе обаче май бе прекалено късно за предпазливост. Той взе картата и я погледна. Нарисуваното там му се стори достатъчно ясно.

— Благодаря — каза той.

Мъжът стана на крака с думите:

— Бъди много внимателен. Сагарела със сигурност ще бъде въоръжен.

Точно в този момент Ливия влезе в стаята. За секунда тя и огромният мъж се спогледаха невярващо, после на лицето на дебелака изгря усмивка.

— Я виж ти. Значи тук си се скрила, Ливия.

— Името му е Алберто — обясни тя. — Създава ми проблеми от години.

— Той не може да се добере до теб, докато си тук — каза Джеймс. — Вече си под моя закрила.

— Ти не разбираш — настоя Ливия. — За този човек информацията е власт. А ти повери в ръцете му възможно най-опасната информация. Информацията за това, че нарушаваш закона.

— Той е точно толкова замесен в тази история, колкото съм и аз.

— Само дето ти имаш какво да губиш. — Тя тръсна глава. — Алберто е свиня, но е умна свиня. Ще видиш, че ще намери начин да извърти нещата в своя полза.

Усети остра болка в сърцето си, докато я гледаше как стои пред него толкова ранима и отчаяна. Взе я в обятията си.

— Кълна се, че няма да допусна никой да те нарани — обеща той.

— Идиот! — повиши тон тя и го удари с юмручето си. — Не се притеснявам за себе си, а за теб!

Той й се усмихна широко:

— Да разбирам ли, че наистина те е грижа за мен?

— Porco dio! — каза тя ядосано. — Разбира се, че ме е грижа.

— Не бях сигурен.

— Да си ме питал някога?

— Не — призна си той.

— Е, вече го знаеш. Сега ти остава да ми обещаеш, че утре няма да се опитваш да арестуваш този тип Сагарела.

— Ливия — промълви той. — Трябва да го направя.

— Глупости.

— Това е мой дълг.

— Как можеш да го наричаш дълг — кресна тя, — при положение че началниците ти биха направили всичко възможно, за да те спрат, ако знаеха с какво си се захванал!

— Не разбираш ли? Ако не го сторя, ще бъда просто поредният корумпиран офицер от разузнаването.

— Е, и?

— Това е възможността, която очаквах през цялото време.

— Тъй ли? Все си мислех, че аз съм възможността, която си очаквал през цялото време.

— Разбира се, че си ти. Но въпреки това трябва да направя това.

Тя разпери ръце във въздуха:

— Tiene ’a capa sulo per spartere ’e rrecchie^[1]! Каква глупачка бях да си помисля, че един англичанин би могъл да бъде по-различен. Мъжете са едни и същи, независимо в коя страна са родени.

— Ливия…

— Махай се! — изкрещя му тя. — Върви да те убият. Провери лично колко ме е грижа.

 

 

Тръгнаха преди зазоряване. Италианците бяха в обичайните си одеяния за бойни действия, с костюми, гети и широкополи шапки, но нещо в мрачното настроение на Джеймс явно се бе предало и на тях, защото бяха доста по-тихи и кротки от обикновено, докато пътуваха с взетия назаем джип по тъмните улици, а след това на север по крайбрежния път. Когато откриха мястото, слънцето тъкмо изгряваше. Информацията на Алберто се оказа вярна и търсеният от тях дом бе съвсем изолиран. Беше тихо и спокойно.

Прекалено спокойно, помисли си Джеймс. Нямаше много опит с фермите, но бе убеден, че не би трябвало да са чак толкова тихи. Защо нямаше лаещи кучета? Направи знак на Карло и Енрико да извадят оръжията си.

Самият той се насочи към входната врата. Беше отворено. Когато пристъпи вътре, чу някакъв звук. Приглушеният плач на бебе, което явно не можеше да реши дали му се спи, или му се яде. Джеймс се отпусна малко. На това място поне имаше хора, при това живи. За момент си беше помислил… всъщност сега това нямаше значение. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата ситуация. Плачещото бебе означаваше събуждане на майката, а елементът на изненадата беше жизненоважен. Бутна вратата, иззад която бе чул плача, и нахлу в някаква спалня.

Мъжът, паднал край стената, беше Сагарела, Джеймс беше сигурен в това. Явно тъкмо бе ставал от леглото, когато гърлото му е било прерязано. Жената беше заклана в съня си — целият матрак бе оплискан в кръв, а край телата се бяха образували зловещи тъмни локви. Най-кошмарното нещо в цялата сцена обаче беше бебенцето, което все още се опитваше да суче от безжизнената гръд на убитата. То повдигна глава и погледна безпомощно към влезлите в стаята мъже, сякаш търсеше някоя майка, която да не е студена като неговата.

Джеймс долови с периферното си зрение някакво движение зад себе си. Енрико се беше прекръстил. Точно тогава тримата чуха шума от двигателя на приближаващ се камион. Карло отиде до прозореца.

— Мъже — информира ги той лаконично. — Въоръжени.

— Войници?

Карло присви очи.

— Не мога да видя от тук.

— Излезте с вдигнати ръце — извика някой на английски с ясно различимо американско произношение.

— Си, войници са — отбеляза Карло с примирение.

Беше същинско бедствие във всеки възможен смисъл. Известно време Джеймс се чудеше дали американците не са били изпратени от Ливия, която се е притеснила за безопасността му. Но тя се закле, че не е правила нищо подобно, а самите американци потвърдиха, че са получили анонимно телефонно обаждане. Дори и при това положение му се наложи да изстиска максимума от красноречието си, за да задоволи желанието на майор Хийткоут да разбере какво точно е правел там. Претърсването на къщата също не даде никакви резултати. Не беше открит пеницилин, въпреки че имаше ясни следи от наскоро преместени кашони.

Мнението на Джъмбо беше, че няма от какво да се притеснява:

— Той е мъртъв. Ти печелиш.

— Но кой го е убил? И откъде са научили, че идваме?

— Очевидно става дума за разчистване на сметки между престъпници. Колкото до времето, по което си се появил — най-вероятно става дума за съвпадение. Няма как да са били американците, щом самият ти не си ги информирал какво смяташ да правиш.

Джеймс знаеше, че би трябвало да ликува. Гръмките приказки на аптекаря за защитата му от най-високо ниво се бяха оказали въздух под налягане. Но въпреки всичко се чувстваше неспокоен. Нещата бяха прекалено подредени, за да бъдат случайни.

В опит да научи повече той покани доктор Скотера на питие в „При Тереса“, но бившият фашист вече не беше толкова гладен като едно време и дори обещанието за марсала и яйце не успя да развърже езика му.

— Пълна мистерия, Анджело — отрони мрачно Джеймс, когато доктор Скотера си тръгна. — Никой не знае нищо.

— Въпросът, който трябва да си зададеш, не е „кой би искал да го убие?“, а „кой е можел да извлече полза от смъртта му?“.

— Кой?

Анджело сви рамене:

— Може би тези, които са го предали, са играели двойна игра. Не просто са се отървали от Сагарела, но са се сдобили и със запасите му от пеницилин.

 

 

С повишаването на температурите атмосферата в Неапол се бе променила отново. Споровете, които в по-хладно време биха довели до живописна размяна на обиди, сега приключваха далеч по-бързо чрез намушкване с нож. Страстите на гражданите сякаш бяха ескалирали с покачването на живачните стълбове в термометрите и всичко, което Джеймс можеше да направи, бяха отчаяните му опити да се справи някак с вълните от масова истерия, които заливаха града.

Слуховете се множаха като мухи. Някаква статуя на Христос била слязла от кръста и повела паството към хълмовете, защото там било по-сигурно. Фашистите щели да убият всеки, който не носи черни обувки, демонстрирайки по този начин лоялността си към тях. Кралят бил пожелал всичките му верни поданици да носят коланите си обърнати на обратно. Всичко това бяха пълни глупости, но дори и глупостите можеха да бъдат опасни, ако излезеха извън контрол, а всяка от тези нелепи истории трябваше да бъде разследвана, преди да бъде опровергана.

Джеймс бе принуден да признае пред себе си, че понякога самият той имаше усещането, че се случва нещо странно. Да вземем например случая с кладенеца в Черкола. Беше получил информация от британския офицер там, че водата била отровена, а жената, смятана за отговорна, е арестувана.

Той се качи на мотора си и отиде да провери на място какво се е случило, щастлив да замени задуха в офиса си с духащия в лицето му вятър. Нямаше съмнение, че нещо не бе наред с водата в Черкола — смърдеше отвратително на развалени яйца. Той отпи малка глътка и веднага я изплю, вкусът й също беше ужасен.

— Първо решихме, че някой е хвърлил труп на коза във водоема — каза му офицерът. — Когато го проверихме обаче, установихме, че във водата няма нищо. Тогава започнахме да си мислим, че става дума за отрова.

Джеймс поговори с арестуваната жена и му стана ясно, че е била посочена от информаторите на офицера само защото я смятаха за стрега, вещица, и всяко нещастие, за което нямаше логично обяснение, следваше да се припише на нея. Той ги накара да освободят жената и каза на офицера да докарат прясна вода от съседното село.

Мистериите обаче изобщо не свършваха дотук. В полето край Фико бе избито цяло стадо овце, предполагаше се — от бандити. В това нямаше нищо чак толкова необичайно, но според доклада на местния полицейски началник по телата на мъртвите животни нямаше и драскотина, а пък убийците не бяха взели дори едно животно. Изглеждаше така, сякаш овцете са били убити от мъглата.

Обитателите на неаполския квартал Санта Лучия бяха убедени, че германците взривяват експлозиви в катакомбите. Джеймс накара един свещеник да го отведе до древните гробници, които се простираха на цели мили под града, и бързо се убеди, че долу няма никакви германци — нямаше светлина, беше много задушно, а всеки, който се опиташе да се крие в непрогледния мрак на тунелите, скоро щеше да се загуби. Въпреки това той самият чу някакво далечно бумтене под земята, сякаш нейде много далеч стреляше едрокалибрено оръдие.

Предположи, че всички тези странни явления може би имаха нещо общо със земните трусове, които вече разтърсваха Неапол почти всекидневно — по-често отвсякога според думите на старите неаполитанци. Ясен признак, че светците не са доволни. Джеймс отдавна вече бе забелязал, че в по-голямата си част вярванията на неаполитанците бяха по-скоро езически, в които светците изпълняваха ролята на нисшите божества. Най-притеснителното в това беше, че заради тези разсърдени светци Съюзниците можеха да загубят подкрепата на местното население.

Въпреки всички неприятности обаче Джеймс си имаше Ливия и това всъщност бе единственото нещо, което имаше значение. След най-леките обеди — примерно спиедини, хапки риба или октопод, нанизани върху ароматни клонки розмарин, или пък грахова супа — те се оттегляха в стаята му, където ги очакваше далеч по-разточително пиршество. Той се научи да различава разнообразните вкусове на тялото й, леко солената нежна кожа на шията й; върховете на пръстите й, все още носещи аромата на това, което бе готвила; благоуханието на ръцете и бедрата й; гърдите й, меки като моцарела. Дори вкусът на слабините й беше опияняващ като сладостните сокове на някакъв екзотичен плод.

Вече съжаляваше, задето се беше сбил с Ерик. Истината беше, че двамата просто бяха позволили на пламенните чувства, които изпитваха към една и съща жена, да замъглят разсъдъка им. Малко по малко те започнаха да се връщат към приятелските си отношения, въпреки че продължаваха да се чувстват неловко, щом станеше дума за Ливия.

Първата партида годеници вече бяха омъжени, а се бяха натрупали още доста одобрени кандидатури за брак, така че хората, които биеха сватбените камбани в Неапол, определено не стояха без работа. Сега, когато баровете и ресторантите отново бяха отворени, а връзките между военните и италианските момичета биваха одобрявани далеч по-лесно, сватбеният офицер получаваше множество нови молби. Джеймс обаче не одобряваше всички с лека ръка и ако дадено момиче очевидно не бе готово за живота, който щеше да води след войната, той учтиво му предлагаше да се върне при него след месец или два, за да позволи на любовта да извърви естествения си ход. Как можеше да бъде другояче, при положение че самият той беше толкова щастлив?

— Джеймс?

— Ммм?

— Има нещо, което се каня да споделя с теб от доста време — заяви Ливия.

— Целият съм в слух.

Двамата белеха домати и тя спря, за да измие ръцете си от полепналите по тях люспици, преди да продължи:

— Понякога си прекалено изискан.

Той се замисли над това.

— Аз просто съм възпитан да се държа вежливо. Особено спрямо противоположния пол.

— Така например — продължи тя, без да обръща внимание на думите му — ти винаги ми отваряш вратите…

— Именно. Удар в десятката. Един джентълмен трябва винаги да позволи на дамата да мине първа.

— … но има други случаи — каза тя многозначително, — в които това правило не е нужно да се прилага.

— Наистина ли?

— Да. — Тя отнесе купата с обелените домати до мивката. — Е, понякога е чудесно, че ме оставяш да… мина първа. Но в други случаи не трябва да те е грижа толкова много за това.

— Хм. — Той изми ръцете си на свой ред.

— Когато сготвя нещо, не искам всички да седят на масата с прибрани ръце и да водят културен диалог — обясни тя. — Искам да са лакоми, да се тъпчат здраво и да говорят с пълна уста. Да се пресягат един през друг, за да се докопат до най-вкусните хапки в чинията, да се държат като истински прасета, ако щеш. Защото, нали разбираш, аз съм прекарала много време, за да сготвя това ястие, и половината от моето удоволствие е в мисълта за удоволствието, което ще доставя на хората, които ще го изядат.

— Значи искаш от мен — произнесе той бавно — да се държа като прасе в леглото?

— Понякога да.

— Без културни диалози?

— Може да има диалози, но не е нужно да са културни. Някой и друг комплимент за готвача винаги е добре дошъл.

Джеймс е в леглото с Ливия, но двамата не лежат, а са седнали по турски един срещу друг и играят на една игра от детството на Джеймс, която по неговите спомени се нарича „пържоли“. Оказа се, че Ливия пък я познава като скиафини или „малко пошляпване“. Правилата са прости. Всеки от тях поставя ръце пред себе си, така че пръстите на двамата леко да се докосват. След това всеки се опитва да шляпне другия по ръката. Ако някой успее да дръпне ръка навреме, за да избегне удара, идва неговият ред. Ако някой мръдне ръката си, преди другият да е замахнал, или пък не успее да се отдръпне навреме и дланта му бъде шляпната, ударилият има право на нов опит.

А Ливия, както установява Джеймс, е изключително добра в играта на пържоли. Той успява да я шляпне едва по веднъж на около дузина нейни успешни удара, а дори и когато го стори, то е съвсем лекичко, жертвайки силата в името на скоростта. Ливия от своя страна не само го шляпва, преди той да е успял да помръдне, но плесниците й са толкова силни и звучни, че той вече чувства дланите си така, сякаш са нахапани от пчели.

— Ох! — отронва Джеймс, когато тя го плясва за пореден път, и само миг по-късно има добър повод да продължи с: — Ох! Ох! Ох! — когато още три последователни удара намират безпогрешно целта си. Следващия път, мисли си той, ще се съсредоточа и ще дръпна ръка наистина бързо.

— Мръдна — констатира Ливия, докато гледа напрегнато дланите му.

— Не, аз… Ох! — Докато той говори, тя го е плеснала светкавично по лявата ръка. — Защо си толкова добра на това нещо? — пита я отчаяно.

Тя го плесва отново, този път с лявата ръка.

— Италианските момичета имат наистина сериозен опит в биенето на шамари на мъжете. Пък и реакциите ми са бързи.

— Ха! Сега е мой ред.

Удря я бързо с лявата си ръка.

— Това беше много силно! — отбелязва тя възмутено.

— Ама ти също ме удряш силно. — Този път се опитва да бъде по-нежен и тя избягва удара му с лекота.

— Мамиш… не бях готов.

— Е, и? Позволено ми е да те шляпна, когато искам.

— В Англия не играем така.

— Само дето в момента сме в Италия, така че очевидно играем по италианските правила. — Тя го удря отново и той пада назад, придърпвайки я след себе си. — Не — протестира тя. — Все още е мой ред.

— Но аз спрях да играя — казва той и я завърта така, че да падне в скута му. — И сега започвам нова игра. — Тя извива гръб и той я плясва лекичко по задника. Забелязва я как присвива очи от удоволствие. Ето какво е сексът всъщност, мисли си той, просто една игра. Спомня си обаче, че не бива да бъде прекалено вежлив, и пропуска покрай ушите си възмутените й протести, докато те не биват заменени от възбудени стонове.

После, докато той облича ризата си и закопчава копчетата, тя забелязва сгънатия лист хартия в джоба на гърдите му.

— Какво е това? — пита го, издърпвайки листа.

— О — промърморва той притеснено. — Това е писмо.

— Важно писмо? — пита тя, след което сама си отговаря: — Е, разбира се, че е важно, щом го държиш близо до сърцето си. — Започва да го разгъва и го стрелва с очи, внезапно станала сериозна. — От Джейн ли е?

— Да. Писа ми, че ме зарязва.

— Кога е станало това?

— Отдавна. Докато бях в Африка.

— Но ти се преструваше, че все още имаш приятелка, когато се срещнахме — припомня му тя.

— Така е. Доста глупаво от моя страна, нали?

— Наистина глупаво, защото веднага разбрах, че ме лъжеш, и реших, че за това трябва да има някакво друго обяснение. Що за човек беше тя?

Той свива рамене.

— Хайде де. Разкажи ми за нея.

— Наистина не знам що за човек е — казва той бавно. И това е самата истина. Всичките му спомени за Джейн сякаш са се изпарили, подобно на английска мъгла, попаднала под лъчите на яркото италианско слънце. — Мисля обаче, че беше доста смела. Нужна е смелост, за да напишеш подобно писмо и да вземеш решението да прекратиш една връзка, в която смяташ, че няма бъдеще.

— Била е влюбена.

— Това винаги прави нещата по-лесни — съгласява се той. — Както и да е. Скъсай го.

— Не мога да направя това — възразява тя.

— В такъв случай аз ще го направя. — Той взема листовете от ръцете й, след което ги накъсва на парченца и ги хвърля във въздуха над главата си като конфети. Чувства се щастлив. Сега той е с Ливия и нищо от миналото му вече няма значение.

— Някой ден ще късаш и моите писма така — казва тя, внезапно натъжена.

— Никога. Освен това ние никога няма да се разделяме, така че няма да ти се налага да ми пишеш.

 

 

Една от новите молби за брак беше доста различна от останалите. Около две седмици след като сватбите бяха подновени, Джъмбо Джефрис се показа на вратата му. Напоследък не изглеждаше толкова уморен като преди, което, както самият той сподели, отчасти се дължеше на по-добрата храна, а отчасти и на това, че с напредването на войната му се налагаше да прекарва все по-дълго време далеч от Неапол, за да взривява мостове и да реже немски гърла.

— Направо е удивително какво могат да направят няколко дни почивка за добрата ти физическа форма — бе обяснил той. — Когато се връщам, направо се чувствам нов човек.

Както се оказа, Джъмбо бе дошъл, за да говорят за Елена.

— Покрай всичките тези сватби напоследък — започна той, поглаждайки мустаците си, — ми се струва добра идея и ние двамата да завържем възела. Всъщност се чудех дали би искал да ни станеш кум.

Джеймс му каза, че за него би било чест, и обеща, че ще разговаря с Елена, за да уреди документацията. Увери приятеля си, че това е просто формалност.

Когато дойде време за съответното интервю обаче, Елена му се стори угрижена. Немигащото й стъклено око бе приковано в него, както винаги, но другото беше сведено надолу към масата.

— Някакъв проблем ли има? — попита внимателно той.

Тя сви рамене. После внезапно избухна:

— Не искам да се женя за него!

— А…

— Обичам Джъмбо — продължи тя. — Обичам го повече, отколкото някога съм обичала друг мъж. Но аз съм курва, не домакиня! Какво ще се случи с мен след края на войната? Той ще иска да отида в Англия с него. Там ще бъде студено, а освен това съм чувала, че и храната е отвратителна. Освен това ще бъдем бедни. Джъмбо не е умен като теб. Той е създаден, за да воюва, не да живее в мирно време и не мисля, че някога може да забогатее. Пък и харесвам работата си тук и свободата, която тя ми дава. Защо трябва да се отказвам от тези неща?

Проблемът беше деликатен. Джеймс я попита какво ще направи, ако намери начин да избегне брака.

— Нямам нищо против да остана с Джъмбо до края на войната — отвърна Елена. — След това ще бъда във форма още четири или пет години и с парите, които успея да спестя, ще отворя публичен дом. Най-добрият в Неапол! А после — тя сви рамене — красотата ми вече ще е започнала да увяхва, така че най-вероятно ще трябва да си намеря някой, който да се ожени за мен.

— Винаги можеш да кажеш на Джъмбо, че не желаеш да сключиш брак с него.

— Но това ще нарани гордостта му. Освен това няма да иска да остане с мен, ако му призная нещо подобно, а не искам тази връзка да приключи по-рано, отколкото е нужно. Можеш ли да ми помогнеш някак?

Трудно беше да си представи как точно ще го направи, но Джеймс обеща, че ще се опита да измисли нещо.

След няколко дни той отиде при нея.

— Сетих се — обяви. — Просто трябва да кажеш, че си била омъжена преди години, но не знаеш какво се е случило със съпруга ти. Избягал е след първата ви брачна нощ или нещо от сорта. Така или иначе, това е католическа държава и уреждането на развод ще отнеме много време. Най-вероятно ще ти трябва разрешение от Ватикана, а ти, разбира се, няма как да го получиш, при положение че Рим е в ръцете на германците.

— Ти си истински гений! — възкликна тя. — Ще обясня всичко на Джъмбо още тази вечер. Кажи ми, как мога да ти се отплатя?

Джеймс я увери, че не би могъл да приеме пари, задето просто е направил своя приятелка щастлива.

— Разбирам — промълви тя. — Но въпреки това искам да направя нещо за теб. Предполагам, че не искаш да спиш с мен?

Джеймс обясни, че дори да остави настрана факта, че не би могъл да причини нещо подобно на Джъмбо, Ливия със сигурност нямаше да приеме особено добре подобна идея.

— В такъв случай ще ти се отблагодаря, като поговоря с Ливия — заяви Елена тайнствено. Той се опита да разбере какво има предвид, но тя отказа да сподели повече.

На следващия ден двете с Ливия се затвориха в кухнята, за да приготвят рагу на бавен огън. По кикотенето, което се чуваше иззад затворената врата, той предположи, че разговорът им върви добре, но когато по-късно попита Ливия за какво са си приказвали, тя също придоби тайнствено изражение.

— Клюкарствахме — махна с ръка. — Женски глупости. Със сигурност няма да са ти интересни.

Следващия път, когато двамата се озоваха в стаята му обаче, се оказа, че Ливия е придобила някои доста интересни нови умения.

— Мисля, че мога да предположа кой те е научил на това — каза той задъхано след едно особено виртуозно изпълнение, — макар да нямам никаква представа как точно го е направила.

— Демонстрира ми го с помощта на тиквичка — призна тя. — Аз пък й върнах жеста, като я научих как се приготвя специалното ми суго.

— Предполагам, ще бъде прекалено да се надявам, че са ми останали някакви тайни? Най-вероятно скоро цял Неапол ще научи за нас, а?

— О, Елена е много дискретна. Като за неаполитанка де. Професията й го изисква. Поне вече знам защо наричат приятеля ти Джъмбо^[2].

— И защо?

— Нека просто да кажем, че тя си взе доста по-голяма тиквичка от тази, която бих си избрала аз — подразни го тя. Но той нямаше как да й се разсърди, защото скоро дойде време да се върнат към виртуозните дейности.

Вече бе пределно наясно, че няма смисъл да категоризира следобедните им дейности, водейки се от списъка с неизброимите пози на Бъртън. Когато тя се покачеше върху него, хванала бедрата си с ръце, и се търкаше в пениса му, плъзваше ръка по него или — точно както правеше сега — коленичеше и го поемеше в устата си, това не беше просто поредната точка от някакъв списък или рецепта, която би могла да бъде повторена отново някой друг път: всичко бе просто сфициоса, моментна прищявка. И също като този момент, тя просто щеше да отмине, а следващият миг щеше да им донесе нещо ново и напълно различно.

Той предполагаше, че обективно погледнато, все още е девствен, макар тази обективност вече да беше толкова разтегливо понятие, че определянето на точния му статут би изисквало дебат с почти теологическа сложност. Изглежда начините за сексуално задоволяване бяха неизброими, също като ангелите, танцуващи върху върха на игла^[3].

Понякога, когато телата им бяха преситени от любов, двамата продължаваха да работят над английския на Ливия.

— Бих изакала едно бара мола.

— Бих — искала — една — бира.

— Ъъ… Бих изкала едъна бара. Мола.

— Разбира се, госпожо. Веднага ще ви налея една халба с бира.

— Джеймс — премина на италиански, Ливия — мислиш ли, че бирата ще ми хареса?

Той почеса брадичката си.

— Нямам идея. Някои момичета я пият с удоволствие.

После премина отново на английски:

— Ще ви струва шест пенса.

Тя въздъхна:

— Щей емате ли дай ми повърнете от да се мачка?

— Да, госпожо, имам достатъчно дребни, ще ви върна от десетачка.

— Тези ваши пари са пацо, шантави — оплака се тя. — Танери, хейпенита^[4]. И какво, за Бога, е „половин корона“^[5]?

— Два шилинга и шест пенса.

— Значи една корона е…

— Не, няма такова нещо като цяла крона — обясни той. — Е, всъщност има, но това вече не е монета, а нещо, което стои върху главата на краля и струва цяло състояние. Не се притеснявай, скоро ще свикнеш. Само трябва да помниш, че броиш до дванайсет, а не до десет.

— Уф — тя постави ръка върху бедрото му. — Мисля, че ни стига толкова английски засега.

Той не й обърна внимание.

— Кажи ми как би поискала опаковка маргарин.

— Какво е „маргарин“?

— Ами… нещо като свинска мас. Или пък като гъша. Нали разбираш, за готвене.

— Продавате гъша мас? Защо просто не сготвите гъската и не запазите мазнината?

Английската кухня най-вероятно беше тема, в която не биваше да се задълбават. Джеймс опита да се сети за нещо интересно, свързано с родната му страна.

— Искаш ли да те запозная с краля?

— Щом желаеш — каза тя, прокарвайки пръста си по нежната кожа между бедрото и слабините му.

— Добър вечер, Ваше Величество.

— Добре чер, ваш вали често.

— Ще ми окажете ли честта да ви представя съпругата си?

— Мной ще сей редувам да се запой знаем, ваш вали често. А сега аз цункам ваш хуй. — Ливия се разкикоти и се плъзна по-надолу в леглото, за да претвори думите си в действия.

Джеймс не отвърна нищо, отчасти защото Ливия правеше нещо, което бе изключително приятно, и отчасти, понеже току-що я бе нарекъл своя съпруга.

Разбира се, и двамата знаеха, че има само една причина тя да учи езика му: заради неизказаната възможност един ден да живее в Англия с него и да поръчва бира в кръчмите там. Това обаче просто бе нещо, което може би щеше да се случи. Така и не го бяха обсъждали гласно, а той със сигурност не й беше предложил официално.

Ливия измърка от удоволствие, когато видя резултата от целувките си. Прокара език по цялата дължина на члена му, от основата до самия връх. Очите й, едновременно сериозни и дяволити, се спряха върху неговите, докато тя целуваше, засмукваше и хапеше лекичко, докато най-накрая с въздишка на задоволство пое целия в му пенис устата си.

В този момент той знаеше без никакво съмнение, че би желал да прекара по този начин целия си живот. Нейното себеотдаване, нейната страст, нейната чувственост… обичаше я.

— Ливия… — започна той.

— Ммммм?

Джеймс се поколеба. Може би в крайна сметка това не беше най-правилният възможен момент. Да предложиш брак на някое момиче по време на такава чудесна свирка можеше да се възприеме като малко повърхностно отношение към обвързването за цял живот. Трябваше да има цветя, свещи, лунна светлина. Трябваше да има и пръстен, за Бога, а от бъдещия съпруг се очаква да падне на едно коляно, облечен в най-хубавите си дрехи и с добре лъснати обувки, а не да лежи полугол в разнебитеното си легло, докато бъдещата съпруга е поела члена му в устата си.

Той затвори очи, а бедрата му потръпнаха, когато Ливия го ухапа леко.

Предложението за брак трябваше да бъде добре обмислено и старателно планирано. А той беше наистина добър в тези неща и имаше всички шансове да направи всичко, както подобава.

Когато я придърпа нагоре към себе си и я целуна, неспособен да чака повече, една крайно неканена мисъл премина през главата му. Годежът им трябваше да бъде таен. Армията забраняваше на сватбения офицер да се ожени и беше очевидно, че началниците му няма да реагират много добре, ако обявеше на всеослушание, че си има годеница.