Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (30)

Трийсет

— Разбираш ли — обясняваше разпалено Джеймс, — любовта не е просто нещо, което чувстваш. Любовта е нещо, което осмисля цялото ти съществуване. Тя е като… като да отидеш в нова страна и да установиш, че всъщност никога не си харесвал особено мястото, което си оставил зад гърба си. Тя те променя… ох, не знам как да го кажа… когато видя усмивката на любимата си, ми иде да заръкопляскам или нещо от сорта. Извинете ме, май е най-добре да млъкна, защото говоря ужасни глупости.

Момичето, чието име беше Адолората, преплете пръсти и се усмихна.

— Не, вие сте напълно прав! И аз изпитвам същите чувства към Магнъс.

— Магнъс е истински късметлия — кимна Джеймс. Осъзна, че всъщност не беше задал на Адолората почти никакви въпроси за нейния годеник или финансовото й състояние. Въпреки това му се струваше немислимо да отхвърли подадената от нея молба — толкова добре се разбираха.

— Вижте — предложи той, — от мен се очаква да напиша този доклад, но ще ви бъде от полза, ако ви кажа кои са най-добрите отговори, които можете да ми дадете. Така например, ако ви попитам с какви пари преживявате…

— Чичо ми изпраща пари — каза бързо Адоларата.

— … Добре е да се окаже, че сте откраднали пари от германците. Наоколо няма никакви германци, така че никой не може да провери дали това е истина, нали разбирате? Чичовците имат досадния навик да бъдат много лесно откриваеми.

— Точно това исках да кажа — откраднах парите на един германец.

— Отлично — усмихна се лъчезарно Джеймс. — Мисля, че този разпит върви в много добра посока.

 

 

По-късно, докато той пишеше доклада си, Ливия подаде глава през вратата на офиса му.

— Какво правиш? — попита тя.

— Уреждам сватба.

— И коя е щастливката?

— Адолората Ориго. Всъщност няма да се женя аз, а един шотландски капитан. Аз помагам на влюбените гълъбчета.

— Е, ако няма да се бавиш много, можем да излезем на разходка — предложи тя небрежно, докато наместваше на главата си шапчица, която той не беше виждал досега. — Това е нещо като традиция по това време на вечерта.

Джеймс беше виждал младите двойки да се разхождат, хванати за ръце по Виа Рома, и знаеше, че подобна публична демонстрация на съответната връзка е много важна част от ухажването за италианците.

— Ливия — каза той с натежало сърце, — опасявам се, че подобна разходка няма да е възможна.

— Ако си зает днес, може би утре?

— Утре вечер също няма да бъде подходящо. Както и всяка друга вечер. — Пое си дълбоко дъх. — Ужасно съжалявам, Ливия, но сватбеният офицер просто не може да излага на показ връзката си с италианско момиче.

Видял буреносното й изражение, той побърза да добави с отчаян тон:

— Може би трябваше да ти го кажа по-рано.

Ливия бе започнала да потропва с краче по начин, който изглеждаше доста опасен.

— Срам те е от мен, така ли? — попита тя ледено.

— Разбира се, че не ме е срам. Просто постът, който заемам…

Силата, с която затръшна вратата зад гърба си, не оставяше място за много съмнения относно това какво точно мисли за поста му.

Той измъкна доклада си от пишещата машина и го прочете. Беше натракал пълни глупости. Въздъхна, смачка листа на топка, хвърли го в кошчето и започна отначало.

 

 

Беше се надявал, че до вечеря гневът й ще се е поохладил, но от злобния поглед, който му хвърли, установи, че нищо подобно не се е случило. Тя тръшна силно чинията пред него, която на всичкото отгоре съдържаше доста по-малка порция от тези на останалите. За да влоши окончателно нещата, след вечерята Ливия започна да се навърта около масата на Ерик и да се кикоти шумно на практически всяка негова реплика. Джеймс ритна яростно крака на масата поради липса на нещо по-подходящо за ритане, след което отиде да си легне.

На следващата сутрин се събуди още преди зазоряване и отиде на пазара. Обиколи няколко сергии, показвайки дебела пачка с италиански лири, и направи няколко дискретни запитвания. Най-накрая един от продавачите обясни, че може да му намери търсената стока. Наложи се да го изчака около половин час, след което мъжът се върна с малък хартиен плик.

— Ето — каза той, докато го подаваше. — Тук има трийсет грама.

Джеймс отвори плика и провери съдържанието. Плътната огнена миризма изпълни ноздрите му. Двайсетината зърна кафе напомняха за малки черни перли. Малко по-нататък откри човек, който продаваше прясно изпечени сфолятели — мънички курабийки, пълни с рикота, захаросани кори от лимон и канела, същите като онези, които Ливия поднасяше за закуска. Голяма торба с портокали и малко прясно козе мляко сложиха края на пазарната му експедиция.

Върна се с покупките в замъка и точно бе успял да сложи на масата покривка, ваза с цветя и порцеланови съдове, когато Ливия излезе, прозявайки се, от стаята си. След няколко крачки се закова на място и подуши въздуха с подозрение.

— Това не е нескафе — промърмори тя. — Ухае като истинско.

Очите й се разшириха:

— Истинско кафе.

— Може и да не се справям с готвенето, но със сигурност знам как да ти приготвя закуска.

— О, Джеймс… това е страхотно — възкликна тя. После си спомни, че все още му е сърдита, и добави: — Но от това опитът ти да ме умилостивиш не става по-малко отчаян.

Той се зае да приготвя кафето. Ливия моментално се залепи за него, обсипвайки го с разнообразни съвети, убедена, че доказаната му некомпетентност ще съсипе безценните зърна.

— Всичко е наред — каза той спокойно. — Знам какво правя.

— Да, да, сигурна съм. Затопли ли чашките? Ще трябва да го направиш. Освен това виж как мелиш кафето. Зърната трябва да бъдат по-ситно смлени. Не, първо остави водата да се охлади…

В крайна сметка тя не издържа и грабна кафеника и зърната от ръцете му, но беше толкова очарователна в цялата си превъзбуденост, че той просто не можеше да й се разсърди.

Ливия наля гъстата черна течност в две малки чашки. Кафето беше толкова силно, че имаше не само плътността на машинно масло, но и тънък слой пяна по повърхността. Двамата отхапаха парченца от сфолятелите и отпиха.

— Днес ми се случват цели две първи неща — каза тя след малко. — Това е първото кафе, което пия от началото на войната, и за първи път някой друг ми приготвя нещо за ядене.

— Досега никой не ти е приготвял нищо?

Тя поклати глава.

— Винаги съм предпочитала да правя всичко сама.

— Някой ден — каза той, отпивайки от кафето си (самата тя бе изпила цялата чаша на три възторжени глътки), — ще сготвя вечеря за нас. Само за нас двамата.

Тя спонтанно прояви доста сериозен интерес към дъното на чашката си и каза, без да вдига очи:

— Значи все пак реши, че искаш да излезеш с мен?

— Искам да бъда с теб повече от всичко друго на света. Нека обаче да изясним нещата, Ливия. Не бива да ме виждат с теб на публично място. Не мога да те представя официално като моя приятелка. Не мога дори да споделя с останалите офицери какво изпитвам към теб, защото началниците ми могат да разберат и тогава без много обяснения ще бъда уволнен и върнат обратно в Африка. Знам, че не звучи особено добре, но това е всичко, което мога да ти дам в момента.

— Освен това не би могъл да се ожениш за мен — добави тя тихо.

Той поклати глава.

— В нашия край се смята за крайно непристойно да имаш връзка, ако нямаш намерение да сключиш брак със съответния човек. Ако баща ми разбере…

— Тази война няма да продължи вечно.

— Тя се вихри вече четири години. Кой знае колко още ще продължи? — усмихна се тъжно Ливия. — Освен това, когато свърши, ти ще се върнеш у дома. А дотогава най-вероятно ще съм ти омръзнала.

— Никога няма да ми омръзнеш!

— Хммм — промърмори тя. — Ще видим тази работа.

Е, на този етап явно трябваше да се задоволи и с това.

Поне уроците по готвене бяха възобновени. Ливия искрено се развесели, когато Джеймс отиде да си купи комплект кухненски везни. След това, докато я наблюдаваше как приготвя разни неща, я подлагаше на кръстосан разпит за точните количества, които използва.

— Колко патладжана слагаш за една порция?

Свиване на рамене.

— Един или два. Зависи от големината.

— От големината на патладжаните?

Тя завъртя очи.

— Не глупчо, от това колко голям е човекът, за когото е порцията.

— Колко дълго ги пържиш?

Ново свиване на рамене.

— Ами докато станат готови.

— Добре, а колко галета използваш?

— Колкото е нужна за патладжаните.

— Ливия — каза отчаяно той, — как ще ме научиш да готвя, ако не ми казваш съответните количества?

— Но аз не знам количествата.

— Все трябва да е имало време, когато си мерила продуктите.

— Не виждам как точно се е очаквало да го правя, при положение че майка ми не притежаваше подобни везни.

Той опита нова тактика.

— Нека предположим, че даваш на някого твоя рецепта. Не би ли искала съответният човек да спазва точно инструкциите ти?

Ливия се изсмя пренебрежително:

— Ако някой е тръгнал да си дава рецептите, те очевидно не стават за нищо.

В една от многото книжарници по Виа Мадолони, Джеймс откри стара книга с рецепти и я донесе в кухнята.

— Виждаш ли? — каза той победоносно. — Рецепти. Такива неща съществуват.

Ливия отгърна няколко страници и изсумтя.

— Това са пълни боклуци — обяви тя.

— Откъде знаеш, след като не си ги пробвала?

— Количествата са погрешни. Освен това на места е объркан и редът на продуктите.

— Откъде знаеш това, щом не можеш да ми кажеш какви са правилните количества?

Тя сви рамене.

— Просто знам.

Джеймс въздъхна.

— Ще ти кажа какво ще направим. Следващия път, когато готвиш, ще използваш везните, за да измериш какво точно слагаш в съответното ястие, и ще запишеш съставките и количествата им, също като в книгата. Така аз ще мога да повторя рецептата.

— Щом се налага.

След като Ливия сготви меланцане фарчите, Джеймс откри на бюрото си бележка, надраскана върху гърба на армейски бюлетин. Беше покрита с петна от мазнина и лук и съдържаше следния текст:

Патладжани — няколко

Домати — два пъти повече от патладжаните

Зехтин — к.б.

Лук — 1 или повече глави в зависимост от размера

Бадеми — к.б.

Галета — к.б.

— Какво е това? — попита той.

Тя го погледна изненадано.

— Рецепта. Точно както ме помоли.

— Ливия, това е списък.

— И каква е разликата?

— Поне ми кажи какво значи к.б.?

— Куанто баста. Колкото е достатъчно.

Той се предаде и на следващия ден везните изчезнаха от кухнята.

Предпочитаният й начин на преподаване се изразяваше в цитирането на любимите готварски поговорки, които бе научила от майка си. Ливия с огромно удоволствие му обясняваше как, примерно, quattr omini ci vonnu pre fari ’na bona ’nzalata: un pazzu, un saviu, un avaru, e un sfragaru — нужни са четирима мъже, за да се приготви една салата: ненормалник, учен, скъперник и разсипник.

— И какво точно означава това? — попита Джеймс объркано.

— Означава, че имаш нужда от ненормалник, за да я разбърка. Ето така — каза, разбърквайки енергично зеленчуците с ръка. — После обаче ти трябва ученият, за да отмери точното количество сол. Около една щипка. Когато стигнеш до оцета, идва ред на скъперника. — Тя поръси върху салатата няколко мънички капки от шишенцето. — За зехтина обаче ще ти трябва разсипник, защото, разбира се, никога не можеш да бъдеш прекалено щедър, когато сипваш хубав зехтин.

Той също така научи, че sparaci е fund svrigògnanu cocu — аспержите и гъбите учат готвача на скромност; че винаги трябва да избираш latti di crapa, ricotta di pecura e tumazzu di vacca — мляко от коза, рикота от овца и сирене от крава; както и че cci voli sorti, cci voli furtuna sinu a lu stissu frijiri I ’ova — нужни са както късмет, така и щастливо стечение на обстоятелствата, за да изпържиш яйца. В някои от тези неща откриваше смисъл, в други — не, но си струваше да изслушва всички странни поговорки заради удоволствието да бъде с нея.

Други аспекти от готварските й уроци бяха дори още по-мистериозни. Когато я попита защо слага коркова тапа в тенджерата, преди да свари морски деликатеси, тя мрачно измърмори нещо, което Джеймс не успя да схване много добре. След като я разпита по-подробно, се оказа, че идеята на корка е да прогонва малокио, злите очи. Също така да ядеш краставици през август или пъпеши през октомври носело лош късмет и болести. Да разсипеш вино носело щастие, но парчетата от счупено огледало трябвало да бъдат внимателно събрани и хвърлени в течаща вода. Веднъж дори я завари да брои семките на някакъв лимон и когато я попита какво прави, тя му отвърна, че брои колко деца ще има. Изпитваше истински ужас, когато видеше сребърни прибори, които не са оставени кръстосани в празната чиния, а когато веднъж си купи лотариен билет от гърбушкото, който обикаляше из парка с наниз от билети на врата, тя докосна гърбицата му за щастие. Принципно обаче никога не би си купила подобен билет или каквото и да е друго, изискващо добър късмет, във вторник или петък, защото бе всеизвестно, че ne di Venere ne di Marte non si sposa ne si parte, ne si daprincipio all’arte — не бива да се жениш, да пътуваш или да подхващаш нова работа в тези дни от седмицата.

Всичко това бяха глупости, разбира се, мислеше си Джеймс, но после си спомни, че самият той така и не беше изхвърлил онова парченце кост, което свещеникът в Дуомото му беше дал.

Искаше да поговори с нея за мъртвия й съпруг и внимателно подбра подходящия момент за целта — изчака края на вечерята, когато останалите офицери подхванаха своята игра на скопа, и отиде при Ливия.

— Знам, че не мога да заменя Енцо — каза й той тихо, — и ти обещавам, че никога няма да опитам нещо подобно.

— Всъщност нещата не стоят точно по този начин — промълви тя замислено. — Да замениш… това предполага, че мъжете са взаимно заменяеми като електрически крушки. Аз обаче мисля, че хората са по-скоро като рецептите.

Той я погледна объркано.

— Ливия, аз наистина, ама наистина много искам да разбера какво точно се опита да ми кажеш току-що. Но уви, не схващам.

Тя бе изненадана. За нея сравнението й беше повече от очевидно.

— Когато сменяш електрическа крушка, новата трябва да е от същия тип, за да я сложиш в съответната лампа. При рецептите нещата стоят по коренно различен начин. Спомняш ли си как отидохме на пазара и избрахме рибата меч? Е, в някой друг ден може би бихме избрали риба тон. Но двете щяха да се превърнат в съвсем различни ястия, приготвени с различни продукти. В рецептата за приготвяне на риба тон не можеш да замениш рибата тон с риба меч, както и обратното. Така че ако имаш риба меч, избираш различна рецепта. И двете ястия са вкусни, но са различни.

— Значи Енцо е бил рибата тон? — попита той, схванал най-сетне метафората.

— Не, Енцо беше риба меч. Ти си рибата тон.

— О — промърмори той леко разочаровано. — Не може ли аз да бъда рибата меч? Не обичам риба тон.

Тя се разсмя:

— Понякога мъничко ми напомняш за него. Той също не би останал доволен, ако му кажеш, че е рибата тон. Беше голям сладур — допълни тя, а очите й се насълзиха, когато си го спомни, — но пък беше малко суетен и не толкова умен като теб.

Той не каза нищо, просто обгърна раменете й с ръка и я остави да си поплаче.

— Благодаря ти — каза тя след малко, бършейки очи в ръкава му. — Виждаш ли, казах ти, че си умен. Остави ме да поплача, докато Енцо на твое място би побеснял, задето роня сълзи за друг мъж.

На пазара тя му показа как да избира зехтин.

— Имаш екстра верджине, сопрафино верджине, фино верджине и верджине — обясни му тя.

— И най-добрият е екстра девственият^[1]?

— Разбира се. Колкото по-девствен, толкова по-добре — стори му се, че долавя шеговити нотки в гласа й. — Много по-сладък е. Казват, че моментът, в който за първи път опиташ подобен… зехтин, е незабравим.

Понякога я целуваше, докато готвеха, и целувките им имаха вкуса на това, което тя приготвяше — стипчивия нюанс на ментовите листа или пък бавно разпростиращата се топлина на ригана. Беше убеден, че и тя се наслаждава на тази размяна на нежности, но знаеше, че рано или късно ще го отблъсне.

— Не можеш да пържиш риба във вода — промърморваше тя поредната си мистериозна поговорка. И още: — Lu cunzatu quantu basta, cchiu si conza, cchiii si giiasta. Твърде многото подправки развалят храната — или нещо от този род.