Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (3)

Три

Случило се бе нещо немислимо: Ливия беше прегорила лука. При това не кой да е лук, а този за нейното всеизвестно суго дженовезе, същият онзи прекрасен сос от настърган лук, телешко месо, целина и магданоз, който заедно с пумаролата и рагуто оформяше светата троица на неаполитанските сосове за паста. За да приготвиш истинско дженовезе, лукът трябва да се пече около пет часа на най-слабия възможен огън, да бъде разбъркван на равни интервали от време, за да не залепне по дъното на тигана, и да бъде ръсен с вода всеки път, щом започне да изсъхва. Лукът е нещо забележително. При тези рецепта той губи почти всички обичайни характеристики на вкуса си и става наситено сладък и ароматен, но ако дори едно парченце загори, то придава парлив вкус на цялата гозба.

Ливия не бе загаряла лука в своето дженовезе от времето, когато беше още хлапе, но този ден всички клиенти в странноприемницата усетиха леко горчивия остатъчен вкус на пастата. Те си разменяха изненадани погледи, но никой от тях не каза нищо.

— Как беше месото? — попита Ливия, когато излезе от кухнята, за да събере празните чинии. Без да изчака отговор, започна да ги трупа върху лявата си ръка.

— Ливия — каза кротко един възрастен фермер на име Джузепе, — ти все още не си ни донесла месото.

— Не съм ли? — Тя изглеждаше изненадана. — О, вярно, че не съм. Ей сега идва.

След десет минути някой спря бащата на Ливия, който носеше още вино.

— Нино, какво й става на Ливия? Днес се държи изключително странно. Пастата имаше неприятен вкус. Освен това все още не ни е донесла основното ястие.

Нино въздъхна:

— Ще поговоря с нея.

Той влезе в кухнята и завари Ливия да гледа отнесено през прозореца, докато разбъркваше нещо в една тенджера.

— Ливия. Добре ли си?

— Мм? Да, разбира се.

Той надникна в тенджерата.

— Нямах идея, че врящата вода трябва да бъде разбърквана.

— Какво? О, това ли. Ами аз варя яйце. Само дето съм забравила да го сложа вътре.

Нино се чукна с показалец по челото.

— Мен ако питаш, ври ти главата. Отвън има хора, които си чакат храната. — Чак сега забеляза, че косата й е пристегната на опашка с червена панделка, която не бе виждал досега, тя самата ухае на розмарин, а зад ухото й е затъкнат рододендрон. — Да не би да чакаш онова момче от вчера? — попита.

Ливия се изчерви.

— Разбира се, че не.

— Ливия — каза нежно Нино, — той е войник. Най-вероятно никога няма да се върне. А дори и да го стори, какво ще стане, когато го разпределят някъде далеч от тук?

— Където и да ходи, рано или късно ще се върне — отсече тя.

Нино повдигна вежда.

— Да разбирам ли, че имаш сериозни намерения спрямо него?

— Може би.

Той я гледа замислено няколко минути, след което бавно произнесе:

— Мисля, че когато този момък се появи, ще трябва да си поговоря с него.

 

 

Когато Енцо се върна във Фиш и по на следващия ден, напълно скапан заради жарките слънчеви лъчи, които го бяха изтезавали по целия път от Торе ел Греко до тук, той установи с неудоволствие две неща. Първо, че ще трябва да разговаря с Нино, преди да бъде допуснат до Ливия, и второ, че разпитът, който го очакваше, щеше да се състои на полето, където Нино надзираваше оплождането на Присила от бика на някакъв друг стопанин.

— Тръгвай с мен, момче. Може да имам нужда от малко помощ — каза Нино, докато омотаваше хомота на бика около ръката си. После закрачи уверено нанякъде. Енцо го последва на разстояние, за което се надяваше, че е безопасно. Той си бе мислил, че Пупета и Присила са огромни, но те бяха направо изящни сърнички, сравнени с чудовищния бик, чиито широки, мускулести рамене бяха покрити с рунтава козина, подобна на лъвска грива, а огромната му глава можеше да се сравни единствено с канара, увенчана с две зловещи копия.

Нино потупа одобрително издутите мускули по врата на рогатия звяр.

— Казва се Динамит — обясни той на Енцо. — Най-добрата проклета бича сперма от тази страна на Касерта.

Енцо кимна сериозно, като се опитваше да докара вида на голям познавач на бичата сперма. И без това му беше достатъчно трудно да лавира покрай осеялите пътя кравешки лайна, без да изцапа униформата си.

Нино изведе бика на някаква обширна ливада, след което извика на Енцо да затвори портата зад тях. Динамит сведе глава и тръгна напред изненадващо бързо за размерите си, след което отвори уста и измуча гръмовно. Енцо се огледа притеснено, докато звукът отекваше в горите край тях.

— Подушил я е — каза Нино доволно. — Това е хубаво.

— Колко често правите това? — попита Енцо, който гореше от желание да направи добро впечатление.

Нино го погледна изненадано.

— Всяка година, разбира се. Биволиците не дават мляко, ако не са стелни.

Това, че производството на мляко беше директно свързано с отелването, никога досега не бе хрумвало на Енцо.

— А какво се случва с теленцата? — попита.

— Ядем ги — отвърна Нино безцеремонно. — Изяждаме ги, преди дори да са вкусили трева. Аз им прерязвам гърлата и източвам кръвта им в обора. Така стават най-вкусни. Прекрасно, той е заинтересуван от моята красавица!

Енцо наблюдаваше със страхопочитание интереса на Динамит, който се беше подал под рунтавия му корем и наистина беше повече от очевиден. Последва ново земетръсно мучене, след което бикът се покачи върху гърба на Присила и започна да тласка огромния си пенис към задницата й, докато най-накрая — по-скоро благодарение на случайността, отколкото заради добро прицелване — успя да проникне в нея. Присила изсумтя, след което сведе глава и продължи да пасе.

Когато разгоненият бик започна да изпълнява задълженията си, вниманието на Нино отново се насочи към Енцо:

— Е, значи ти си момъкът, който е завъртял главата на дъщеря ми?

— Да, господине — отвърна Енцо, а сърцето му заби по-бързо при това потвърждение, че Ливия наистина изпитва нещо към него.

— Ще се ожениш ли за нея?

— Ъъъ — запъна се Енцо. — Ами аз я срещнах едва вчера. Но се надявам да стане така. Разбира се, ако тя ме иска и получа вашата благословия.

Нино погледна младия мъж изпод вежди.

— Най-вероятно си мислиш, че бракът се ограничава до това, нали? — попита, посочвайки с палец енергично люлеещата се задница на Динамит.

— О, не, господине.

— Разбира се, че си мислиш така. Всяко момче си го мисли на твоите години. Само че виж какво ще се случи.

Предните крака на Динамит се движеха край тялото на Присила. След това, с едно последно мощно измучаване, което накара птиците да отлетят от близките клони, задницата на бика се разтресе и той се смъкна от биволицата. Секунди по-късно двете добичета доволно започнаха да пасат тучната трева, а пенисът на Динамит увисна и започна бавно да се смалява.

— Не продължи особено дълго, нали? — отбеляза Нино. — Като се замислиш, това си е доста глупава причина да се ожениш. Ако си търсиш нещо подобно, е по-добре да посетиш вдовицата Есмералда.

— Не си търся нещо подобно, господине — заяви Енцо, който вече няколко пъти беше посещавал вдовицата Есмералда заедно с другарите си. — Аз обичам дъщеря ви.

— Колкото до зестрата, забрави я. Аз съм просто един беден селски стопанин, който държи малка провинциална кръчма.

Енцо се почеса по главата.

— Ама съвсем никаква зестра ли?

— Е, може би просто символична. Да кажем, хиляда лири.

— Дали има шанс да станат две хиляди? — попита Енцо в отчаян опит да преговаря по въпроса.

— Мисля, каза, че я обичаш — напомни му Нино.

— О, да. Просто…

— Щом става дума за любов, къде точно се вписват парите? — попита Нино войнствено.

— Не се вписват — увери го Енцо. — И… хиляда звучи чудесно.

Нино изгледа младежа с неодобрение. Със сигурност беше хубавец, но изобщо не можеше да се пазари. Тук, в провинцията, където дори спазаряването на едно пиле можеше да отнеме цял ден, подобни неща бяха важни. Той реши, че в това отношение Ливия щеше да носи панталоните. Въпреки това познаваше дъщеря си достатъчно добре, за да знае, че няма начин да я разубеди, ако наистина си бе наумила нещо.

— Ще трябва да си помисля по въпроса — каза той неохотно. След което добави: — А ако случайно ти хрумне да я обезчестиш преди сватбения й ден, искам да си спомниш какво се случва с теленцата.

 

 

Енцо и Ливия прекараха следобеда заедно, а вечерта първите клиенти на остерията чуха как някой си пее в кухнята.

Ливия беше толкова щастлива, че почти не обръщаше внимание на това, което готви. Въпреки това всички установиха, че пастата й с лимон беше по-вкусна от обичайното, а запечената моцарела с чушки беше истински триумф на кулинарното изкуство. Трябва да се отбележи, че без да усети, Ливия изяде целия сладкиш, който трябваше да поднесе за десерт. Но както клиентите се съгласиха единодушно по-късно същата вечер, това беше малка цена да я видят толкова щастлива, да не говорим за избегнатия риск от ново загаряне на лука.