Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (29)

Двайсет и девет

— Трябва да отида до вкъщи — обяви Ливия една вечер. — Искам да взема още сирене и да видя дали сестра ми и баща ми са добре.

— Мога да те закарам с мотора, ако искаш — предложи Джеймс, опитвайки се да не прозвучи твърде ентусиазирано. — А и, ъъъ, доколкото съм чувал, Амалфи е наистина прекрасно място. Можем да си направим едно малко пътешествие.

— Благодаря ти — каза Ливия. — Много мило от твоя страна.

Тя ме харесва, помисли си той, преизпълнен с щастие. Трябва да ме харесва. Отиваме на пътешествие заедно!

 

 

Денят отново бе много топъл, а обляната от слънчеви лъчи природа ги обсипваше с вълни от ухания, докато пътуваха към Везувий — ароматите на портокалов цвят, мирта и мащерка се преплитаха с обичайния мирис на нагорещените, прашни пътища. Навсякъде имаше дупки и Джеймс съвсем целенасочено се стараеше да ги избягва в последния възможен момент, просто за да усети как ръцете на Ливия се стягат около кръста му. Може би това беше причината италианците да са толкова лоши шофьори, помисли си той: за тях всичко бе част от играта на флирта. Той зави рязко, за да заобиколи една особено дълбока яма от бомба, и тя го ощипа.

— Ау — възмути се Джеймс щастливо.

— Карай по-културно — каза Ливия в ухото му.

— Искаш да кажеш, като истински англичанин? — усмихна се той и намали.

Тя произнесе бавно и внимателно на английски:

— Кои е пиронът за влека към Рим, кажите ми мола?

Ерик й беше заел „Малкия модерен полиглот“ и тя го използваше, за да учи фрази на английски. Разбира се, в разговорника липсваха всякакви фонетични инструкции относно английското произношение и за да разбере как точно звучат отделни думи, тя понякога започваше да разиграва импровизирани диалози, които нямаха особена връзка със съответната ситуация.

— Перонът, от който тръгва влакът за Рим, е ето там — извика услужливо Джеймс и посочи с ръка към искрящата морска повърхност.

— Мола, можите ли да ми погнете със моят багяж?

— С радост ще ви помогна с вашия багаж.

— Вии ней можите да бъдите на пирона, усвйен ’ко не си купете бил йет.

— В такъв случай ще си купя билет — провикна се той щастливо. — Мамка му, ще си купя дори няколко!

Подминаха табелата за Помпей. Древният град беше на няколко мили от пътя им, но той я попита дали би имала нещо против да се отклонят, за да го разгледа. Ливия се съгласи.

Поеха по пътя към Торе Анунциата, където друг, по-малък знак ги насочи към тясна пътека, водеща към някакви порутени постройки. Те обаче бяха издигнати далеч по-скоро: древният римски град се намираше на едно възвишение зад тях и честно казано, дори и след две хилядолетия изглеждаше по-солиден от модерното си предградие.

Джеймс изгаси двигателя. Наоколо нямаше жива душа, само някакво куче се чешеше енергично в прахоляка.

— Била ли си тук преди? — попита.

— Не — отвърна Ливия, докато се оглеждаше. — Всъщност разкопките бяха направени едва преди десетина години, при управлението на Мусолини.

Размерите на мястото бяха зашеметяващи. Джеймс изобщо не беше очаквал Помпей да е толкова голям — цял един град, заличен от лицето на земята заради гнева на планината зад тях. Обходи с очи площада, масивните сгради, които очевидно са били административни, частните домове и руините от колонадите на дворците — цялостното разположение не бе много по-различно от това на един съвременен италиански град, с тази разлика, че тук имаше форум, наместо площад и езически храмове, наместо църкви.

Тук и там се виждаха зловещите вкаменени тела на жителите. Дори след толкова дълго време човек все още можеше да различи ужаса и отчаянието в позите, които бяха заели в предсмъртния си миг. Един бе застинал, докато притискаше нещо с ръка към лицето си, най-вероятно парче плат, през което да диша. Друг бе легнал край някаква стена, за да умре с ръце около главата си, сякаш по този начин можеше да се предпази от сипещия се огън. Друг се бе опитал да защити половинката си и беше срещнал смъртта с обвити около нея ръце, предпазвайки я с тялото си.

— Ей, синьори.

Дрезгавият глас принадлежеше на някакъв много възрастен мъж, който явно пазеше мястото и им махаше да се приближат към входа на една сграда. Имаше тежък говорен дефект, но някак успя да обясни, че срещу малка сума може да ги разведе сред разкопките. На Джеймс никак не му харесваше идеята някой да им натрапи компанията си, затова даде на стареца няколко лири и му обясни, че двамата биха предпочели да разгледат града сами. Мъжът им се усмихна лукаво и им направи знак да го последват.

— Иска да ни покаже нещо — обясни Ливия. — Най-добре ще бъде да отидем, защото иначе няма да ни остави на мира.

Минаха покрай поредното вкаменено тяло, приклекнало край една врата и стиснало безформен чувал в ръце. Старецът се изкикоти и изфъфли нещо дрезгаво, вдигайки ръце над главата си. Джеймс успя да различи италианските думи за „небе“ и „връщане“. После схвана какво се опитваше да им каже мъжът: тези хора бяха загинали не докато са бягали от бедствието, а защото са се опитали да се върнат. Помислили са си, че най-лошото е отминало, само за да открият, че планината им готви ново изригване, по-смъртоносно от първото. Старецът обаче не ги бе довел тук, за да им покаже тялото с чувала. Той бързо се насочи към една малка сграда от другата страна на улицата.

— Prego, signori — каза той, отключи голям катинар и отвори вратата пред тях с тържествен жест. — La casa di lupanare^[1].

Джеймс погледна въпросително към Ливия, но и тя бе не по-малко озадачена от самия него. Старецът намигна съзаклятнически на Джеймс и се оттегли. Ливия вдигна очи към стените на помещението, в което се бяха озовали, и се разсмя.

Фреските бяха избелели, но не беше трудно да се различи какво точно представляват. Мъже и жени се съвкупяваха по десетки различни начини. Имаше жени отгоре, жени отдолу, жени, които притискаха мъжките гениталии към устите си толкова небрежно, все едно бяха червила, жени, лежащи с други жени, и дори група хора от двата пола, увлечени в нещо, което май беше взаимно бичуване.

— Това е било публичен дом — отбеляза Ливия. — Стенописите сигурно изобразяват всички предлагани услуги.

Джеймс вече разбираше — старецът си беше помислил, че го подкупва, за да им покаже местната порнография.

— Отвратително! — възкликна той. — Ливия, наистина съжалявам.

— Няма за какво — каза Ливия. — Това например ми изглежда особено интересно.

Въпреки нежеланието си Джеймс проследи погледа й и моментално се изчерви. Тя отново се разсмя.

— Ако всички англичани бяха като теб — каза тя, хващайки го под ръка, — в най-скоро време нямаше да останат никакви англичани.

— Радвам се, че те забавлявам — промърмори кисело той.

— Мисля, че е мило — каза тя, докато двамата се насочваха към вратата. — Успокоява ме.

— Успокоява — повтори той. — Просто страхотно. Аз съм мил и дарявам душевен комфорт. Притежавам всички качества, към които един войник може да се стреми.

— Има и по-лоши неща — промълви тихо тя и той видя, че усмивката й е изчезнала. Ливия замълча, изгубена нейде сред спомените си, и Джеймс предположи, че мисли за това, което се беше случило със съпруга й.

 

 

Напуснаха Помпей и Джеймс подкара мотора по лъкатушещия път към Фишино. От време на време поглеждаше към вулкана. Димът, който излизаше от кратера, му напомни за перо, потопено в гигантска мастилница. Везувий сигурно бе изглеждал по същия начин в дните, преди да разруши Помпей, помисли си той. Не е имало никакво по-ясно предупреждение, иначе всички щяха да напуснат мястото навреме.

— Не си ли мислиш понякога, че това чудо може да изригне отново? — попита той.

— Разбира се.

— Не си ли искала да се махнеш оттук?

— Не — отвърна тя сериозно. — На това място изживяваш всеки ден така, сякаш е цял живот. А един живот, изживян тук, струва колкото десет живота, прекарани другаде. — Тя обви по-плътно ръце около кръста му и за миг той също го усети: чувството, че те двамата, планината и дори войната са само дребна частица от нещо огромно, велика и мистериозна сила, която някак ги беше довела тук, за да могат да изживеят този момент.

Когато пристигнаха във Фишино, Мариса и Нино посрещнаха Ливия с радостни викове. Реакцията им спрямо Джеймс бе далеч по-резервирана, което му се стори напълно естествено, но нямаше как да не забележи, че бащата на Ливия му хвърля доста подозрителни погледи изпод рунтавите си вежди.

— Той си мисли, че си ми гадже — прошепна му Ливия, когато двамата влязоха в кухнята, за да огледат сиренето от тазсутрешното мляко. — Не се притеснявай, ще му обясня, че не си, но няма да му казвам каква е причината за това. Малко е старомоден.

— Ами… хубаво — отвърна Джеймс объркано.

Голямо парче моцарела, толкова прясно и влажно, че изглеждаше така, сякаш от него всеки момент ще покапе мляко, му бе подадено, забучено върху вилица, и всички го загледаха внимателно, докато опитваше. Джеймс промърмори одобрително с пълна уста, което изобщо не бе проява на учтивост — вкусът на сиренето наистина беше превъзходен. Ливия обаче беше малко по-критична и подложи баща си на кръстосан разпит за продължителността и качеството на пашата. После отведе Джеймс, за да се запознае с Присила. Когато видя кой идва, биволицата се насочи с щастливо мучене към портата на обора си и мушна огромния си черен нос в дланта на Ливия, където явно очакваше да открие стрък трева.

— Имахме си две — обясни Ливия, докато чешеше Присила по челото. — На бедничката сигурно й е много самотно.

— Какво се е случило с другата?

Ливия присви очи и го погледна с изражение, което доста напомняше за това на баща й отпреди малко.

— Едни войници я застреляха.

— Имаш предвид немски войници, нали?

Тя се изсмя саркастично.

— Казваш това, защото очевидно съюзническите войници никога не са правили нищо лошо, а? Не, Джеймс, немците извършиха много отвратителни неща, докато бяха тук, но никога не са стреляли по добитъка. Това беше дело на Съюзниците.

— Кога? Как се е случило това?

Тя му разказа съкратена версия на историята за смъртта на Пупета — как войниците били подкупени от техен съсед, който се бил озлобил, защото Ливия не го харесвала, и как им бяха взели всичко, цялата храна, която са имали, преди да открият огън по Пупета. Не беше стигала и до средата, когато й се наложи да спре, защото се разплака.

Джеймс усети отчаяно желание да я вземе в обятията си и да я обсипе с целувки. Това беше много различна емоция от онази, която го бе подтикнала към опита му да я целуне по време на бомбардировката. Онова тогава беше възбуда и страст. Сега той изпитваше ужас и желание да я утеши, което обаче не пречеше на порива му да бъде дори по-силен. Джеймс се протегна и постави ръка на раменете й, а после, тъй като наистина имаше нужда от цялата сигурност, с която можеха да я дарят тези силни обятия в мъката й, тя зарови лице в гърдите му, а той обви другата си ръка около нея и я прегърна, както трябва. Ливия избърса очи в ризата му и вдигна поглед към него.

— А после ме хвърлиха в камиона. Трупът на Пупета лежеше там, а аз трябваше да се боря с тези мръсни животни. И тогава офицерът им… офицерът…

— Какво е направил офицерът?

— Опита се да даде пари на баща ми, за да ме купи — проплака тихичко тя.

Джеймс я пусна. Беше ужасен и се чувстваше омърсен от факта, че някой би могъл да го свързва с хората, способни да направят нещо подобно. Нищо чудно, че италианците негодуваха срещу освободителите си, щом последните се държаха по този начин. Най-лошото бе, че зад всичко това стоеше офицер.

— Ливия — промълви той тъжно, — толкова съжалявам.

— Защо? Ти не беше тук.

— Съжалявам за това, което се е случило. Нещо повече — ужасен съм. Виж, ние можем да проследим този човек. Забеляза ли някакви знаци по униформата му? Или номера на камиона? Ще направя всичко възможно да пратя този изрод на военен съд за това, което е сторил.

Тя за първи път го виждаше истински разгневен и тайничко си призна, че гледката беше доста впечатляваща.

— На военен съд за какво? — попита тя. — Ние бяхме в нарушение на закона, не той. Според правилата на съюзническото правителство бяхме се презапасили с храна, а това е престъпление. Освен това, ако си войник, можеш да правиш подобни мръснишки предложения на колкото жени си пожелаеш. — Тя го стрелна с поглед. — Или респективно на мъже.

— Едно е да предлагаш пари на проститутка, съвсем друго — на почтено момиче.

— В наши дни между тези две понятия няма чак такава разлика.

— Разбира се, че има — каза той разпалено. Тогава си спомни как тя се беше смяла на картините в онова както и за нещата, които бе чел в „Бракът и любовта“ — всичко, което възприемаше като почтеност у една жена, може би беше твърде ограничено и старомодно, предвид времената, в които живееше.

Ливия целуна Присила по челото, обви ръце около огромния й врат и си взе довиждане с нея. Докато крачеха обратно към къщата, тя го попита:

— Ще ме заведеш ли някъде на обяд, Шеймс^[2].

— Разбира се. Самият аз мислех да спрем някъде, за да похапнем.

— Не бих те молила за нещо подобно, но знам, че баща ми и Мариса ще искат да ядем с тях. И макар да ни уверяват, че имат предостатъчно храна, ще трябва да им откажеш. Истината е, че прегледах шкафовете и видях, че в тях няма почти нищо. Ще им оставя парите, които съм спечелила от работата си за теб, но цените са толкова абсурдни, че надали ще успеят да си купят много продукти.

Ливия беше напълно права — семейството й настояваше да останат за обяд, така че на Джеймс му се наложи да ги излъже за някаква много спешна среща, на която задължително трябвало да присъства. Прие единствено поканата да изпият по чаша от лимончелото на Нино. Забеляза тъгата в очите на Ливия, докато се оглеждаше наоколо, преди да си тръгнат, и осъзна колко й беше тежко. В много отношения Неапол й беше точно толкова чужд, колкото и на самия него. Помисли си, че сигурно е прекрасно да обичаш някое място така, както тя обичаше родното си селце. Нито едно от местата, на които бе живял, не беше предизвиквало подобни чувства у него. В неговите възприятия домът беше просто къщата, в която отиваш, когато не си на училище.

Последва продължително италианско сбогуване, включващо много прегръдки и обяснения в любов. То засегна и самия Джеймс, който трябваше да изтърпи серия целувки от страна на Нино. След като преодоля шока от това, че наболата брада на друг мъж стърже по бузата му — неговата със сигурност не можеше да дращи по този начин, помисли си той — изпита странно удоволствие от това да бъде притиснат в силните обятия на възрастния човек. Нещо, което му се видя по бохемски предизвикателно и някак детински успокояващо.

Когато запали двигателя на мотора, а Ливия седна зад него, Нино и Мариса окачиха върху кормилото ленени торби, пълни с моцарела. Сиренето беше поставено във вода, за да не изсъхне и течността капеше по краката на Джеймс, което — съчетано с допълнителната тежест и пълния му с лимончело стомах — превръщаше завоите в доста сложно начинание.

Веднъж стъпили на крайбрежния път, той насочи мотора към Соренто и Амалфи. От тази страна на Везувий пейзажът беше осеян с гори, а морето често оставаше на десетки метри под виещия се път, който с всеки следващ завой откриваше пред очите им поредната главозамайваща гледка. Сега ноздрите им бяха изпълнени от различни аромати — острата солена миризма на морето се примесваше с тропическите благоухания на цитрусовите дървета, растящи край шосето.

— Изкъм девойна стаа зъз бана — каза безгрижно Ливия.

— В момента няма свободни двойни стаи с баня — отвърна той и за момент се наслади на фантазията си, в която двамата наистина си вземат двойна стая в някой от хотелите из Соренто.

— Ну ас имъ резервна акация.

— Резервация.

— Точно това казах.

— Аз имам резервация. Но prenotato una stanza.

— Наистина трябва да направиш нещо по въпроса с акцента си, Чемс. Ужасен е. Говориш като тосканец.

 

 

Намериха някакво малко ресторантче край пътя близо до Соренто. Нямаше меню, но собственикът им донесе две чинии със змиорки, изпържени с масло и подправени с лимонов сок, някакви неща, които Ливия нарече ночи димаре, няколко морски таралежа и голяма порция стриди.

Тя вдигна една от стридите пред носа си и я помириса.

— Няма миризма — каза с одобрение. — По това можеш да познаеш дали са пресни. Взе парче лимон и с експертни движения изстиска няколко капки върху нея, преди да му я подаде. — Ял ли си стриди досега, Иеймс?

— Силно ме съмнява — промърмори той, оглеждайки със съмнение белезникавата плът, плуваща насред черупката в някаква неприятно слузеста на вид течност.

— Щеше да запомниш, ако беше ял. Казват, че никога не можеш да забравиш първия си път. Същото като при правенето на любов — добави тя закачливо.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ако трябва да съм честен, и по този въпрос нямам особен опит.

Тя му се усмихна.

— Знам.

Джеймс я зяпна.

— Толкова много ли си личи? — досега не бе осъзнавал, че неопитността му е така очевидна.

— Разбира се. Една жена има инстинкт за подобни неща. — Тя овкуси с лимон една от най-големите и сочни на вид стриди и лекичко чукна черупката й в тази, която самият той държеше в ръка, сякаш вдигаше наздравица. — И това изобщо не ме притеснява, честно. Чин-чин.

— Чин-чин. — Двамата едновременно вдигнаха черупките към устните си.

Ароматът беше солен, беше сладък, беше рибен, беше като да си поемеш дълбоко дъх и да вдишаш ухаещия на водорасли морски въздух. Джеймс отхапа малко парченце и усети как всички тези вкусове преминават през устата му като вълна. Когато преглътна, го заля ново усещане, нов аромат, докато безформената маса потъваше към гърлото му, оставяйки след себе си лекия остатъчен вкус на морска пяна.

Изведнъж бе обзет от чувството, че вече нищо няма да бъде същото. Ева беше отхапала от ябълката в градината. Той бе изял първата си стрида в малко ресторантче, а в скалите долу се разбиваха вълните на морето край Соренто. Цялото му същество бе проникнато от слънчевата италианска атмосфера и той се разсмя с глас. Усети, че го изпълва благодарност към съдбата, която в момента го даряваше с най-прекрасния момент в целия му живот.

— Още една? — Тя му подаде стрида и взе друга за себе си. Този път я наблюдаваше как поглъща своята. Попиваше с поглед начина, по който притвори очи, щом я поднесе към устните си, лекото стягане на бузите й, докато отхапваше, помръдването на шията й, когато преглъщаше. А щом отново отвори очи, те блестяха, сякаш току-що се бе събудила от някакъв прекрасен сън.

Собственикът на ресторанта им донесе вино, златисто и добре изстудено. Бяха останали едва по четири стриди за всеки и щом приключиха с тях, насочиха вниманието си към чечинелата. След мекото месо и богатия вкус на скаридите сега усещането бе почти противоположно: хрупкава обвивка, чийто остър аромат на чесън и чили оставаше единствено на повърхността и се разтваряше в нищото, след като попаднеше в устата. Морските таралежи на свой ред предложиха различно изживяване: солен, екзотичен, многопластов вкус. На Джеймс му беше трудно да повярва, че преди време самият той бе затварял заведения, подобни на това, в които предлагаха толкова прекрасни неща. Следващото блюдо, което им сервираха, без дори да ги питат, бе чиния с малки октоподчета, приготвени с домати, вино и както му обясни Ливия, защитната черна течност, изпускана от сепията, която имаше богат, пикантен вкус.

За десерт собственикът им донесе две праскови. Отвън плодовете бяха сбръчкани и натъртени, но когато Джеймс си отряза парче, видя, че сърцевината им изглежда чудесно, почти перфектно узряла, толкова тъмна, че изглеждаше черна. Той понечи да постави парчето в устата си, но Ливия го спря.

— Не така. Виж как ядем прасковите тук.

Тя на свой ред отряза парче и го пусна във виното си. После вдигна чашата към устните си. Той направи същото, отпивайки голяма глътка, при което прасковата се плъзна в устата му. Обля го чувствен водопад от усещания; вкусът на сладкото вино и на сладката праскова се сля в неустоимо цяло, когато захапа парчето плод и соковете се плъзнаха по езика му. Приличаше на изживяването му със стридите, взрив от усещания, за които не бе и сънувал, примесени с някаква странна, почти сексуална възбуда, която просто не се поддаваше на описание.

 

 

След обяда двамата продължиха край брега, по пътя, който се виеше над зеленикавите, чисти води на залива. Беше много горещо, комбинацията от яркото слънце и завихрящия се край мотора въздух изгаряше кожата му.

— Искам да поплувам — заяви Ливия и му посочи някаква тясна пътечка. — Мисля, че оттам ще можем да стигнем до морето.

Той се насочи надолу към скалистия бряг, преминавайки през горичка лимонови дръвчета. Някаква коза, забелязала приближаването им, се отмести мързеливо от пътя и тръсна обвинително глава.

Джеймс изключи двигателя. Морето напомняше с цвета си за лавандулово поле и беше толкова чисто, че можеше ясно да се види всяко камъче и мидичка по дъното. Като се изключат песните на щурците, звукът на вълничките, които нежно галеха камъчетата, и тихото припукване на изстиващия двигател на мотоциклета, мястото бе обгърнато от пълна тишина. За миг го прониза чувство за вина, че нещо толкова красиво и съвършено можеше да съществува и да му носи спокойствие и наслада насред един континент, горящ в пламъците на войната.

— Можем да се съблечем там — кимна Ливия към някакви скали, намиращи се на петдесетина фута от водата.

— Първо ти, ако искаш — предложи той. — Аз няма да гледам.

Въпреки обещанието си обаче го направи. Не можа да се сдържи. Чу звука от босите й крака, докато тичаше към морето, последва плисък и весел вик и той погледна точно навреме, за да зърне за миг за миг почти голата Ливия, останала само по долни гащи, преди да се гмурне във водата. След миг тя изплува на повърхността отметна мократа коса от очите си и извика:

— Няма ли да дойдеш?

— Ей сегичка.

Джеймс се скри зад скалата и няколко пъти си пое дълбоко въздух, преди да се измъкне от униформата си и да се затича толкова бързо, колкото можеше, към услужливо хладната вода.

По-късно двамата лежаха под сянката на едно лимоново дръвче, наблюдавайки как слънчевата светлина проблясва сред листата.

Ливия посочи към един от плодовете и промърмори лениво:

— Баща ми яде лимоните направо от дървото. Дори и кората.

— Не са ли кисели?

— Не и ако са добре нагряти от слънцето. — Тя се протегна и откъсна един. — Ето, това е добър лимон. Тук казваме: колкото по-дебела е кората, толкова по сладък е сокът. — Отхапа парченце и кимна доволно. — Чудесен е.

Поднесе плода към устата му. Той хвана ръката й и отхапа внимателно. Беше права. Сокът бе толкова сладък, сякаш беше отпил глътка лимонада.

Тя отхапа отново и се намръщи.

— Семка — обясни и я изплю в дланта си.

Усмихна му се и в този миг всичкият самоконтрол, който Джеймс си мислеше, че притежава, просто се изпари. Хвана главата й с две ръце и отчаяно притисна устни към нейните. Вкусът беше сладко-кисел, с бледа отсянка от морската сол. Усети острите краища на зъбите й с езика си и останките от плода по устните й, преди Ливия да се отдръпне.

— Джамус! — възкликна тя.

— Ела тук — произнесе той задъхано и я целуна отново. Имаше толкова много непознати усещания. Езикът й, ту хлъзгав и извиващ се, ту твърд, докато се плъзваше между собствените му устни; грапавостта на небцето й, деликатните кости на гърба й, пулсиращите под пръстите му мускули върху шията й.

След малко тя се отдръпна отново и го погледна озадачено:

— Значи все пак не си копър^[3]?

— Не съм какво? — попита той объркано.

— Копър. Нали разбираш, финокио? Рикионе.

— Ъъъ… голямо ухо? — опита се да си преведе той.

— Е, предполагам, че не си — каза тя през смях. — Никога нямаше да плувам с теб, ако знаех…

Джеймс я целуна отново. Този път Ливия му отвърна по-страстно и той се почувства така щастлив, сякаш тялото му се рееше из въздуха.

След малко тя отново го отблъсна и присви очи:

— Значи просто си се опитвал да ме измамиш, преструвайки се на кулатина!

— Ливия… никога не съм се преструвал на кулатина. Каквото и да значи това.

— Напротив, преструваше се. Когато ядохме стридите — припомни му тя.

— Казах ти, че нямам опит. Каква е връзката с онова… онова, което ме нарече?

— Уф — промърмори тя. Беше започнала да осъзнава, че женската й интуиция май не се беше справила с превода на езика на тялото му от английски на италиански. Колкото повече мислеше по въпроса обаче, толкова по-ясно усещаше как лекото, но настоятелно чувство на разочарование, което я беше съпътствало, откакто бе поела работата в Палацо Сатриано, започва да изчезва и оставя след себе си единствено радост от факта, че целувките на Джеймс се оказаха нещо доста приятно.

Тя се приведе към него, за да получи нова, и той побърза да удовлетвори желанието й.

— Изобщо не се целуваш като някой, който страда от липса на опит — отбеляза Ливия.

— Уча се бързо — усмихна се Джеймс.

Този път го направи по-бавно и нежно. Целуна върха на очарователното й носле, после долната част на ушите и нежната кожа край очите, преди да се върне отново към устните.

Идеше му сам да се ритне по задника, защото именно той разруши магията на мига. Когато се отдръпна от нея, попита:

— А как стои въпросът с Ерик?

Ливия го погледна мрачно.

— Какво за него?

— Целувала ли си го?

— Току-що ме целуна и вече искаш да ме притежаваш?

— Просто искам да знам какво е мястото ми в живота ти.

— Харесвам ви и двамата — каза тя простичко. — Честно казано, нямах намерение да те целувам, въпреки че изобщо не съжалявам, задето го направих. Но това не означава нищо.

— Разбира се, че не означава — промълви той разочаровано. Опита се да я целуне отново, но тя извърна глава. Обгръщалата ги допреди малко романтика се бе изпарила.

— Мога ли поне да те прегърна? — попита той плахо.

— Ако искаш.

Тя му обърна гръб, а той се притисна към нея и обгърна кръста й с ръка. Останаха смълчани за няколко минути.

— Трябва да ти се признае, имаш голям самоконтрол — отбеляза тя след малко. — И това е хубаво. Но не мисля, че разбираш жените особено добре.

Той завъртя тези й думи из главата си, чудейки се как точно да отговори. Дали Ливия искаше да каже, че му липсва мъжество, след като не е по-настъпателен. Или пък точно обратното — че е развалил всичко, защото е бил прекалено нахален? А може би просто имаше предвид, че е развалил една прекрасна целувка с глупавите си въпроси?

Той все още се колебаеше какво да каже, когато установи, че ти със сигурност не се измъчва с подобни въпроси. Беше заспала.

 

 

Докато се връщаха, Ливия положи глава на гърба му.

Джеймс взе поредния завой и Неапол се разпростря пред тях, отвъд залива, блестящ в светлината на следобедното слънце. Ливия се размърда, видя къде се намират и го прегърна по-плътно през кръста.

— Лиждаш ли гърда, Джемс? — попита тя сънливо.

— Аз лижа… Ох, да, виждам града.

— Хюбав гърад.

 

 

Същата вечер Ливия обяви, че има нужда от пещ на дърва, за да се възползва пълноценно от продуктите, които бяха донесли от Везувий. След кратък размисъл по въпроса тя сподели, че Джеймс вече притежава нещо перфектно за целта — скедариото, металния шкаф за документи.

— Ще запалим огъня в долното чекмедже — обясни тя, — така от средното ще се получи много гореща пещ, където можем да приготвяме пици или да печем месо. Най-горното чекмедже ще поддържа малко по-ниска температура и ще го използваме за зеленчуци и моцарела.

— Има една лека пробойна в иначе гениалния ти план — отбеляза Джеймс, — въпросното скедарио вече е пълно с архиви, с папки.

— Е, винаги можеш да сложиш папките някъде другаде — настоя тя.

Това, обективно погледнато, беше така, помисли си той. В крайна сметка, преди се бяха справяли достатъчно добре и без шкаф за документи.

Така на обяд ядоха изпечена на огън пица с плънка от пресни домати и моцарела, подправена единствено със сол, зехтин и босилек. Джеймс никога досега не бе ял нещо толкова простичко и същевременно толкова невероятно вкусно. Когато по-късно си легна обаче, той мечтаеше да усети един вкус, малко по-различен от този на пицата. Вкусът на устните на Ливия, който бе усетил в лимоновата горичка над Соренто.