Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (28)

Двайсет и осем

Ливия и Джеймс се връщаха от поредната си обиколка на пазара в топлата неаполитанска утрин, понесли пълни с продукти торби. Джеймс бе взел в ръка огромен домат с размерите на грейпфрут и яркочервен като неаполитански залез.

— Отново — настоя той.

— То-мад.

— Домат — поправи я той. — А това — каза, бръквайки в торбата си, откъдето извади един патладжан — е „пат-ла-джан“.

Тя се намръщи:

— Ерик твърди, че думата е „зин томад“.

— Това са пълни глупости — засмя се той. — Как така син домат! Меланцаната няма нищо общо с доматите, нали така?

Тя се съгласи:

— Пат-ла-джан.

— Точно така — кимна той. В гласа му се долавяха нотки на самодоволство. Едно на нула за британците.

Малко по-нататък двамата се натъкнаха на сергия, каквато Джеймс никога не бе виждал досега. Цялата беше обкичена с малки клетки, в които бяха затворени най-различни птички. Песни на дроздове, славеи и червеношийки изпълваха въздуха и за момент спомените му го отнесоха обратно към Англия и жизнерадостния пролетен хор по зазоряване.

— Не разбирам. Като домашни любимци ли ги продават? — попита той Ливия.

— Домашни любимци? — тя се разсмя. — Не, не като домашни любимци. Продават ги като бъдещи пайове с месо.

Той се намръщи.

— Ядете червеношийки?

— Разбира се. Хората тук ядат всичко. Въпреки че лично аз никога не съм виждала особен смисъл в яденето на славеи. Песните им са по-хубави от месото, което на всичкото отгоре е прекалено малко. Какво правиш?

Тласнат от спонтанен импулс, Джеймс измъкна няколко банкноти от джоба си, набута ги в ръцете на продавача и започна да отваря вратичките на клетките. Мъничките крилца запърхаха край него, докато птичките отлитаха към свободата си. Собственикът на сергията започна да му крещи, че си е загубил ума, и дори и Ливия изглеждаше искрено изумена.

— Капитан Гол — отбеляза тя, — ти си дори по-странен, отколкото изглеждаш на пръв поглед.

— Не ме интересува колко луд изглеждам! На този свят има прекалено много пайове с месо, но не и достатъчно червеношийки.

Ливия сви рамене:

— Окей.

Той се закова на място:

— Какво?

— Казах окей. Защо?

— Нищо.

През целия ден той я слуша внимателно и забеляза колко често използва израза „окей“. Естествено, произнесеното от нея не беше точно „окей“, а звучеше по-скоро като „оу-кема“. В добавка тя го употребяваше като някакъв вид ругатня и когато беше заета, посрещаше всяка молба към нея с възмутено тръсване на глава и вик „Оу-кейа! Оу-кейа! Ш’го свърша!“.

Трудно можеше да се говори за някакво ясно доловимо американско произношение в начина, по който Ливия се опитваше да говори на английски, но въпреки това всеки път, когато Джеймс чуеше проклетото „окей“, го пронизваше пристъп на ревност.

— Проблемът е — довери той на Джъмбо — че съм влюбен в нея.

— Какво те кара да си толкова сигурен в това?

— Мисля за Ливия през всяка една минута от всеки ден. Когато седя зад бюрото си, провеждам наум дълги въображаеми диалози с нея. А после, когато наистина разговаряме, приказвам пълни глупости. Върша всякакви малоумни неща с надеждата да я впечатля. Понякога установявам, че върша малоумни неща дори и когато не сме заедно, надявайки се, че въпросните малоумни неща ще ме направят по-достоен за нея. Уча се да готвя заради нея. Лежа буден в леглото и си представям как Ливия, облечена в бяла сватбена рокля, върви по пътеката между редовете в църквата на селото, където живеят родителите ми. След това си представям как свалям сватбената й рокля и се наслаждавам на прекрасното й голо тяло, преди да я съборя на голямото двойно легло и…

— Да, да. Разбирам — побърза да го прекъсне Джъмбо. — Така като те слушам, май наистина си се привързал доста към това момиче. Или е това, или си пипнал малария.