Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (27)

Двайсет и седем

Беше настъпила пролет, толкова гореща, колкото беше лятото в Англия. Човек вече ясно можеше да разпознае кои мъже са били на фронта, съдейки по загара на останалите, а малките паркове край морето се бяха напълнили с улични продавачи на прясно изцеден лимонов сок, към който добавяха лъжичка сода бикарбонат, за да се разпени. По този начин, както бяха установили войниците, се получаваше страхотно лекарство за махмурлук; спасо, смес от слънчогледови семки и други ядки, както и пастиера — соленки със сирене рикота. Неаполитанците вече не изглеждаха толкова измършавели. Съюзническото правителство най-сетне беше отворило отново пазарите за храна и към града се бе насочил поток от пресни продукти: все още прекалено скъпи, но поне достатъчно хранителни и съдържащи витамини. Сега, когато Джеймс редовно се отдаваше на сиеста, му се налагаше да затваря капаците, за да се предпази поне малко от жарките слънчеви лъчи, а дори и в офиса си работеше по риза.

Чувствата му към Ливия оставаха скрити, но това не ги правеше по-малко пламенни. Всеки път, щом я чуеше как си пее в кухнята, сърцето му трепваше. Всеки път, когато тя му поднасяше чиния с храна, очите му попиваха образа на нежните й ръце толкова страстно, колкото устата му поглъщаше кулинарните й вълшебства. Всеки път, щом двамата се разминеха на по-близко разстояние, му се струваше, че тънките й летни дрехи са направени от камък — толкова ясно усещаше всяко докосване. Всяка нейна усмивка караше сърцето му да се изпълва с толкова много щастие, сякаш щеше да се пръсне в гърдите му всеки момент. Когато беше намръщена, той се бореше с неистовото си желание да я прегърне и да й говори мили неща, докато усмивката отново грейне върху устните й. Всяка нощ прегръщаше някоя възглавница, представяйки си, че това е Ливия, и по време на най-живите си фантазии можеше да се закълне, че тя отвръща на целувките му, че притиска изпълненото си с пух тяло към неговото, стенейки от удоволствие. Винаги, когато тези фантазии достигнеха до логичния си завършек, той се чувстваше омърсен и отвратен от себе си, представяйки си как би реагирала Ливия, ако знаеше как заема тялото й за егоистични актове на сексуално самозадоволяване. Когато дойдеха утрините обаче, той отново се изпълваше с тази несподелена страст, също като презряла ябълка, която се откъсва от дървото и при най-лекото докосване.

 

 

След като нещата с черния пазар, общо взето, бяха поставени под контрол, той вече не беше толкова зает, но нямаше нужда от това свободно време, защото чувстваше всеки миг, който не споделя с Ливия, като безвъзвратно пропилян. Прекарваше цели часове зад бюрото си в опит да измисли поредния повод, за да отиде и да поговори с нея. Проклетият Ерик, разбира се, разполагаше с далеч по-добри предпоставки за това покрай уроците по английски, които му осигуряваха всекидневен контакт с нея. Моментите от утрото, в които човек можеше да отиде до кухнята, за да попита „Какво има за обяд?“ или да побъбри за времето, което прочее бе толкова чудесно начало на разговор в Англия, не бяха особено много. Още повече че в Неапол на въпроса: „Страхотна жега е днес, нали?“, можеше да бъде отговорено единствено утвърдително.

Тогава го осени идея.

Следващия път, когато двамата с Ливия останаха насаме, той я попита дали би могла да го научи да готви.

Тя го погледна изненадано.

— Готвенето не е шега работа — отбеляза тя предпазливо.

— Ясно ми е, че не можеш да ме научиш на всичко, което знаеш, разбира се — добави бързо той. — Само на някои от по-простичките неща.

Тя се замисли по въпроса. В Неапол имаше много малко мъже, които готвеха. Всъщност дори не съществуваше неаполитанска дума за „готвач“ в мъжки род, защото се предполагаше, че мъжете по никой начин не могат да овладеят съответното изкуство, а тези, които можеха да сготвят нещичко, се възприемаха като ентусиазирани аматьори. Джеймс обаче в крайна сметка беше финокио, така че заслужаваше да получи достъп до това женско удоволствие.

— Е… — каза тя, взела решение. — Ще ти покажа някои неща и ще видим ставаш ли за ученик. Как ти звучи това?

 

 

По време на първоначалното си военно обучение в Англия Джеймс имаше един старши сержант, чието любимо занимание беше да тормози младите кадети. Още през първия ден той ги строи в мразовитата утрин.

— Ще се обръщам към вас със „сър“ — информира ги заплашително. — И очаквам да се обръщате към мен със „сър“. Разликата е в това, че вие действително ще влагате нещо в тази дума.

Предпочитаният от него преподавателски подход беше да крещи заповеди толкова бързо и гръмко, че бе почти невъзможно човек да не се обърка, което даваше чудесна възможност на този мъчител да отприщи още по-гръмък поток от ругатни.

Джеймс си спомни за този старши сержант още в първата секунда, когато Ливия започна да му обяснява основните правила на готвенето.

— Ще започнем с основни неща — обяви тя, докато режеше някакви продукти върху дървената си дъска, а острието на ножа се бе превърнало в обичайната стоманена мъгла. — Това е батуто. Магданоз, свинска мас, лук. Батутото е основата за всички сосове. Както и чесънът, разбира се. Него обаче ще добавим по-късно, за да не загори. Само мързеливите готвачи слагат чесъна заедно с всичко останало. Ето, опитай. Не, не така. Режи магданоза на малки парченца, както ти казах.

— Всъщност изобщо не си споменавала…

— После трябва да ги оставиш да врят заедно с малко зехтин. Това е софрито. Батере, софриджере, инсапорире. Едно, две, три. Какво правиш? Не трябва да разбъркваш лука, преди да се е запекъл. Не забравяй и за зехтина. Тиганът ти е прекалено горещ, ще ги прегориш. Не режи чесъна, мачкай го. Ай, ай, ай, сега тиганът ти пламна!

— Това е прекалено трудно — въздъхна той, докато сваляше тигана от печката.

— Глупости. Просто трябва да ме слушаш повече и да приказваш по-малко.

Основният проблем, както Джеймс твърде скоро осъзна, беше, че Ливия никога не се бе учила как да готви. За нея това беше нещо като телесна функция, подобно на говоренето и ходенето. Да го научи на това, което знае, за нея беше също толкова трудно, колкото да го научи как да диша. В крайна сметка двамата стигнаха до споразумение, че тя просто ще готви, а той ще се опитва да повтаря нейните действия и ще задава въпроси, когато нещо не му е ясно.

На следващата сутрин Джеймс я придружи до пазара.

— Първото нещо, което трябва да знаеш, е, че в Италия не готвим ястия, готвим продукти — обясни му тя. — Първото, което правим, е да видим кои продукти са най-добри и след това купуваме други неща, които ще им паснат добре.

— В такъв случай какво търсим днес?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Може би риба. Домати. Както и зеленчуци, разбира се. Тя вдигна една тиквичка от някакъв кош и я стисна в ръка. — Тази е била откъсната вчера, затова е толкова мека.

Тиквичката се прекърши на две и тя с погнуса захвърли парчетата обратно в коша. Собственикът на сергията започна да крещи след нея, че тиквичките му са най-пресните на целия пазар и че трябва да плати за тази, която е съсипала. Без да му обръща никакво внимание, Ливия се насочи към тълпата шумни неаполитанци, скупчени около някакъв продавач на риба, проби си път с лакти навътре и след малко се измъкна, размахала триумфално риба меч с размерите на дънер.

— От друга страна — провикна се тя, — ако видиш нещо наистина хубаво, трябва да си готов да се бориш за него. Сега ще ни трябват пиперки, за да направим салса.

На друга сергия Ливия успя да намери тиквички, от които остана доволна, и двамата се завърнаха в кухнята, където тя ги раздели на две купчини. Едните бяха дебели колкото китка и от тях все още висяха ластуните им, покрити с отворени цветове във формата на звезди.

— Красиви са — отбеляза Джеймс, вдигайки един от цветовете.

— Освен това са вкусни.

— Тук ядете цветя? — попита той изненадано.

— Разбира се. Ще ги напълним с моцарела, ще ги панираме и ще ги изпечем. Само мъжките цветове обаче. Женските са прекалено меки.

— Досега не знаех — каза той, затъквайки един от цветовете зад ухото й, — че цветовете могат да бъдат мъжки или женски. Камо ли пък че стават за ядене.

— Всичко е мъжко и женско. И всичко става за ядене. Само трябва да знаеш как да го приготвиш.

— В Англия имаме поговорка. „Сосът за гъската е същият като сосът за гъсока“.

— Това е много тъпо. Гъската има лек вкус, така че трябва да я приготвиш с бял винен сос и може би да добавиш малко пелин или пък сушен риган. Докато гъсокът е тежък на вкус, а и месото му е с далеч по-натрапчив аромат. Трябва да се приготви с червено вино или може би с гъби. Същите разлики важат, ако готвиш голина, кокошка, и поластрело, петел. — Тя го стрелна с поглед. — Ако вие, англичаните, приготвяте галина и поластрело по един и същи начин, това обяснява доста неща.

— Като например? — попита той с любопитство. Но Ливия просто завъртя очи в недвусмислен жест, подсказващ, че отговорът на този въпрос е прекалено очевиден, за да го изказва на глас.

По-късно той я наблюдаваше как приготвя красивите цветове, които топваше бързо в купата с панировка, а после пускаше в големия тиган с врящо олио. Съвсем скоро първата партида беше готова, тя извади внимателно цветовете с лъжица и ги положи върху парче вестник, който да попие мазнината. Поръси ги с малко сол, след което взе един и го опита с критично изражение. Панираното цвете явно получи одобрението й, защото тя кимна и му го подаде.

— Пробвай. Най-вкусни са, когато са много горещи.

Той хвана китката й, за да я задържи стабилно пред устата си, и отхапа парченце от цвета. Панировката беше образувала тънка, хрупкава коричка. Под нея листенцата бяха меки и уханни, а нежният им вкус изпълни за миг устата му, след което сякаш се разтвори в нищото.

Тя го наблюдаваше в очакване на някаква реакция от негова страна, но всичко, за което Джеймс можеше да мисли в този момент, беше, че усеща под пръстите си нежната кожа на китката й, а прелестните й устни бяха едва на сантиметри от лицето му, покрити с мънички трошички от панировката, също като неговите. Той се облиза, ясно осъзнавайки, че би усетил съвсем същия вкус, ако сега я целунеше.

— Чудесно е — кимна и пускана с нежелание ръката й. — Направо страхотно.