Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (25)

Двайсет и пет

Джеймс все по-често си намираше оправдание, за да се навърта из кухнята.

— Нямаш ли си война за водене, че все висиш тук? — попита го веднъж Ливия.

— Не си падам по битките — обясни той. — Липсва ми мъжество за подобни неща.

— Аз пък мисля, че си доста мъжествен.

— Наистина ли? — Джеймс се почувства абсурдно щастлив, като чу тези й думи.

— Когато насочи пистолет срещу танка ми, доста се уплаших.

— Сигурен съм, че не си била и наполовина толкова уплашена, колкото мен — увери я той. После посочи към доматите, които тя белеше. — Искаш ли да ти помогна?

— Ако желаеш.

Обожаваше да наблюдава ловките й, красиви пръсти, които обработваха зеленчуците бързо и качествено. Опитваше се да повтори движенията й, докато се бореше с люспата на един домат.

— Разкажи ми още за тази твоя приятелка — каза тя, докато двамата работеха.

Той я погледна с крайчеца на окото си. Изкушението да си пофантазира малко по въпроса беше неустоимо.

— Тя е дребничка и много слаба. Има тъмни коси. Обича да ме дразни. Като цяло е доста… забележителна. Често се държи с околните, все едно им е началник, и непрекъснато налага мнението си.

— Явно прилича малко на мен. С изключение на онова за началника и налагането на мнението, разбира се. Исках да кажа, че има външност, подобна на моята.

— Да — кимна той. — Да, предполагам, че наистина си приличате малко. Не се бях замислял по въпроса досега.

— Може би ако не я беше срещнал, щеше да харесаш мен. Не е ли забавно?

— Ливия… — започна той.

— Да?

— Нищо…

Работиха в мълчание известно време.

— Капитан Гуд?

— Моля те, предпочитам да ме наричаш Джеймс.

— Джомс?

Той се усмихна:

— Кажи.

— Какво означава на английски „парче“?

— Ами… част от нещо. Ето това например е парче домат — посочи той.

— В такъв случай защо ме смятат за парче?

— Кой ти е казал нещо такова?

— Ерик. Каза, че съм много секси парче.

— Така ли? — чу Джеймс да произнася собственият му глас. — И кога го е споменал?

— Тази сутрин. Не ти ли казах? Той ме учи да говоря английски.

Този изобщо не си губи времето, помисли си Джеймс. Шибани янки. Само секс имаше в проклетите им американски глави.

— Научи ме да казвам три изречения — каза тя гордо. — Искаш ли да ги чуеш?

— Предполагам, че да — промърмори той.

Тя спря да реже домати, за да се концентрира по-добре.

— Задървей, Джимс. Маито ими е Ливия. Аз пича многу да готва в хуйнята — каза тя с триумфално изражение.

— Кухнята.

— Аз точно това казах. „Хуйнята“.

— Не, думата е „кухня“. Ти каза „хуйня“.

— Е, и?

— На английски „хуй“ е мръсна дума.

Очите й се разшириха.

— Наистина ли? И какво означава?

— Означава… ами мъжки полов орган. Като кацо.

— Сега пък те накарах да се смутиш.

— Няма нищо такова.

— Надявам се да не си толкова срамежлив и с твоето момиче — усмихна му се дяволито тя.

— Ако трябва да бъда честен — промърмори той тъжно, докато забиваше ножа си в поредния домат, — и с нея съм такъв.

Ливия най-сетне осъзна защо Джеймс се държеше толкова странно. Начинът, по който поведението му се променяше непрекъснато и той ту се държеше приятелски, ту — надуто, изчервяванията му всеки път, щом се споменеше нещо със сексуален подтекст, фактът, че дори веднъж не се беше опитал да я опипа, непрекъснатото му мотаене из кухнята, безсмислиците, които разказваше за въображаемата си приятелка, която дори не можеше да опише като хората, смехотворната му дистанцираност, фактът, че беше толкова добър танцьор… всичко това водеше към един-единствен и доста очевиден извод. Капитан Гулд беше финокио, обратен; с други думи — хомосексуалист.

Начинът, по който Ливия реагира на това спонтанно прозрение, беше доста интересен. Първо плесна с ръце, възхитена от собствената си интелигентност. Но разбира се! Как не го беше схванала по-рано? Това наистина обясняваше всичко. Самата тя нямаше нищо против хомосексуалистите — имаше едно момче в нейното село, което винаги беше предпочитало да контактува повече с момичетата, пробваше червилата им и връзваше косата си с панделка. След като се омъжи и дойде да живее в Неапол, Ливия се беше запознала и с няколко младежи, които си лягаха с туристите за пари. Тя бе забелязала, че на такива мъже им е много по-лесно да се сприятеляват с жени, отколкото с други представители на собствения си пол, което пък обясняваше зародилата се между нея и капитана дружба.

Второто нещо, което изпита, беше чувство на разочарование. Това донякъде я изненада и тя прекара известно време в размисъл над въпроса на какво се дължи тази й реакция. Със сигурност не изпитваше никакви интимни влечения към капитана. Не, реши тя причината беше в това, че хомосексуалистите по принцип са нещастни хора, обречени да си останат неразбрани и неудовлетворени през целия си живот. А понеже самата тя доста харесваше Джеймс, реши да му покаже, че няма нищо против неговата сексуалност, като се държи с него възможно най-мило.

Веднъж взела това решение, Ливия се почувства далеч по-добре и радостта от това, че двамата ще бъдат наистина добри приятели, успя да надделее над разочарованието, което беше изпитала.

 

 

Джеймс отиде, за да се види с Ерик, но пътят му беше препречен от някакъв дневален.

— Не можете да влизате тук, сър. Вътре се допускат само хора от Контраразузнавателния център.

— Не ставайте смешен. Аз работя тук.

— Става въпрос за националната сигурност, сър.

— Ние сме на една и съща страна в тази война, за Бога.

Той се опита да се промъкне покрай дневалния, който обаче доказа, че ненапразно са го поставили на стража, и с бързо движение се премести така, че отново да застане на пътя на Джеймс.

— Хей — провикна се Ерик, който дотича до вратата — Какво става, друже?

— Като за начало става това, че не мога да вляза в собствените си офиси.

— Това е само временна мярка — успокои го Ерик. — Просто в момента вътре има няколко много важни документа.

— Толкова важни, че не можете да ги покажете на съюзниците си?

Ерик сви рамене.

— Бюрокрация. Знаеш как стоят нещата, Джеймс. На някого отгоре му щуква нещо, той пуска съответната заповед, а ние сме бедните тъпаци, които трябва да я изпълнят. Какво става, струваш ми се ядосан?

Той хвана Джеймс за лакътя и го отведе в една от другите стаи.

— Става въпрос за госпожа Пертини — каза Джеймс остро.

Ерик повдигна едната си вежда.

— Красавицата Ливия? Какъв е проблемът с нея?

— Учил си я на английски. Или по-точно на американски, което не е съвсем същото — добави той саркастично.

Ерик пропусна обидата покрай ушите си.

— Между нас казано, се надявам да я науча на едно-две доста по-важни неща — ухили се той.

— Нарекъл си я секси парче.

Ерик се разсмя.

— Не можеш да се държиш така с нея — отсече Джеймс. — Уловката е в името й, Ерик. Госпожа Пертини. Тя е омъжена.

— Но съпругът й е мъртъв — отбеляза Ерик. Видял изражението на Джеймс, той се усмихна — Какво, не знаеше ли? Убили са го в Русия, докато се е сражавал за германците.

Джеймс продължаваше да го гледа ококорено.

— Да не говорим, че по времето, когато е загинал, двамата не се били виждали от три години. Самият ти щеше да знаеш тези неща, ако си беше направил труда да я проучиш малко.

Беше истина. Джеймс й беше дал работата, без да знае нищо за нея.

— Можеше да е немска шпионка, Джеймс — допълни Ерик, видимо забавлявайки се заради притеснението му. — Пък и онази история с партизанския отряд от досието й определено трябваше да се проучи.

— Ливия има досие?

— О, всеки има досие — махна с ръка Ерик. После тупна приятеля си по гърба. — Сега, след като кавалерските ти инстинкти на британец бяха укротени, предполагам, че вече няма проблем да продължа с езиковите уроци на младата дама, нали така? — Очите му се присвиха. — Освен ако не си говорим за нещо повече от кавалерски инстинкти и самият ти си й хвърлил око?

— Разбира се, че не съм!

— Браво на теб. Трябва да се пазиш чист и неопетнен за… как й беше името?

— Какво? Аха. Ъъъ… Джейн.

— Трябва да се пазиш чист и неопетнен за Джейн.

Той се върна зад бюрото си, демонстративно пренебрегвайки дневалния, който продължаваше да стои на пост пред заетите от американците стаи. Беше в отлично настроение. Ливия не беше омъжена! Сега всичко, което му оставаше, бе да разреши дребното недоразумение с въображаемия си годеж, след което вече официално можеше да я покани на среща. При това колкото по-скоро, толкова по-добре, защото Ерик определено беше набрал преднина.

Да се отърве от Джейн щеше да бъде лесно. Приятелките на войниците достатъчно често им пращаха писма, в които им съобщаваха, че ги зарязват. Не, имаше нещо дори по-добро от зарязването. Трагична смърт, която щеше да предизвика съчувствие. Можеше да сподели, че Джейн е загинала при бомбардировка или е била покосена от картечницата на някой „Месершмит“^[1].

Имаше и варианти, които изобщо не бяха свързани с войната. Автомобилите, движещи се без фарове по тъмните улички, бяха взели достатъчно жертви, така че още една нямаше да е проблем. А може би трябваше да измисли нещо по-благородно. Например как Джейн се е спуснала с парашут на немска територия заради тайна мисия и нацистите са я заловили… Той тъкмо прехвърляше възможните тъжни истории през съзнанието си, когато едно прозрение се стовари върху него като гръм от ясно небе. Та той беше сватбеният офицер!

Спомни си какво беше казал Джаксън през първата му вечер в Неапол. Ние трябва да служим като пример за хората. Той можеше да си представи доста живописно каква точно ще бъде реакцията на майор Хийткоут, ако поискаше разрешение да се ожени за италианско момиче.

Разбира се, имаше много офицери, които поддържаха връзка с италианки, без задължително да се женят за тях. Което обаче беше доста по-различно от това да ухажваш жена, като и двамата сте пределно наясно, че бракът между вас е невъзможен. Освен това подозираше, че от висшето командване няма да проявят към някого на подобна длъжност същата толерантност, с която се отнасяха към похожденията на останалите офицери. В крайна сметка нямаше как да поддържа открито връзка от типа, който би следвало всячески да предотвратява.

Докато седеше тъжно в стола си, обмисляйки какви са шансовете му да се пребори със системата, вратата се отвори и в стаята влезе Ливия, понесла чаша с прясно изстискан лимонов сок.

— Добро утро — усмихна му се тя. — Страхотна жега е, така че реших да ти донеса нещо за пиене.

— Благодаря ти.

Той пое чашата и отпи голяма глътка. Беше вкусно и ободряващо. Забеляза, че Ливия продължава да се навърта наоколо, явно искаше да си поговори с него. През последните дни беше започнала да се държи наистина дружелюбно. По-рано подобно наблюдение би го накарало да ликува, но сега това само задълбочаваше нещастието му.

— Как си? — попита той мрачно.

— Аз ли? О, чудесно. Знаеш ли — започна тя внимателно, — хрумна ми, че имам доста приятели в Неапол. Имам предвид приятели мъже. Мисля, че трябва да те запозная с някои от тях. С Дарио например. Сигурна съм, че ще го харесаш.

Той вдигна ръце от бюрото си, след което ги отпусна обратно.

— Ливия, нямам време да се виждам с твоите приятели. Имам страшно много работа.

— Все трябва да намериш време за малко забавления. Дарио е страхотен. Сигурна съм, че ще си допаднете. Освен това — тонът й стана съзаклятнически — той има много приятели, с които споделяш общи интереси.

Стана му ясно каква е работата. Този неин приятел я беше накарал да провери дали може да използва връзките си със Съюзниците, за да му намери работа като информатор. Обикновено Джеймс отказваше подобни предложения, но това все пак беше Ливия…

— Ще пробвам да се видя с него някоя вечер — произнесе той уморено. — Но е най-добре да го предупредиш отсега, че искам да приключим бързо. В момента не си търся никого за нещо по-сериозно.

— Е, ако срещнеш правилния човек…

— Също така му кажи, че отказвам да плащам за подобни неща — допълни той. — Освен ако не става дума за нещо наистина специално.

— Да, разбирам те — каза тя, леко притеснена от директния начин, по който Джеймс разговаряше с нея на подобни теми. — Това едва ли ще бъде проблем за Дарио, въпреки че доколкото знам, в миналото е вземал пари за подобни услуги.

— Вероятно ги е заработвал по някакъв по-различен начин от баналните неща, които аз бих могъл да му предложа.

Ливия, която беше израснала на село и имаше себе си за доста невъзмутим човек, установи, че е искрено шокирана. Бузите й пламнаха от неудобство и тя побърза да се върне в кухнята.

 

Джеймс въздъхна. Проследи я с поглед, докато се отдалечаваше, поклащайки леко бедра, което явно бе характерната походка за италианските момичета. Не откъсна очи от нея чак докато последният кичур блестяща черна коса не изчезна зад вратата… Няма смисъл да се заблуждавам, помисли си той. Влюбен съм. Влюбен съм в Ливия Пертини.

Късметът не беше на негова страна и от тази ситуация имаше само един изход. След като не можеше да бъде с нея, трябваше да направи всичко възможно, за да прикрие чувствата си, преди да се е изложил окончателно, и най-вече — преди да й е създал някакви неприятности.