Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (23)

Двайсет и три

За Джеймс часът преди обяда се бе превърнал в любимо време от деня. До този час той беше свършил достатъчно работа, за да се чувства удовлетворен, но не и толкова, че да се умори. Тръпнеше в очакване на поредната чудесна гозба, която щеше да бъде последвана от ободряваща дрямка. Най-хубавото от всичко обаче бе шумът, който Ливия вдигаше в кухнята, докато готвеше.

Нейните кулинарни дейности, подобно на оперно представление, се състояха от пет отделни действия. Първа беше прелюдията, когато тя се връщаше от пазара и започваше да описва продуктите на всеки, който можеше да я чуе, а това — предвид факта, че гласът й не беше от най-тихите — включваше общо взето целия наличен персонал на етажа. Спираше се подробно на качествата и недостатъците на стоката, на това колко дълго се е редила по опашки, как крадливият нещастник от съответната сергия се е опитал да я излъже с цената, и не на последно място — как тези боклуци изобщо не могат да се мерят с продуктите, които са продавали в родното й село преди войната. После идваше времето за подготовка на пастата. Ливия се концентрираше върху работата си и този процес включваше по-малко говорене, което обаче не му пречеше да бъде още по-шумен. Тя приготвяше пастата по традиционния начин, добавяйки яйца към брашното, докато се получеше твърда тестена топка, която трябваше да бъде мачкана и бъхтена с ръце поне десетина минути. Крехкото телосложение на момичето не предполагаше, че е родено за подобен изтощителен тормоз над тестото, но подобно на кльощав тенис играч, който компенсира липсата си на сила с много сумтене, Ливия издаваше богат набор от изразителни звуци, докато блъскаше с юмруци по белезникавата пихтиеста маса, така че на всички ставаше ясно колко много усилия изисква тази дейност. Следващият етап обикновено включваше кратко интермецо, разговор с Карло или Енрико за това какво ще има за обяд, какво е времето днес или за последните клюки, които бе чула на пазара. Колкото и нехайни да бяха тези разговори, те винаги звучаха на Джеймс като разгорещени спорове, благодарение на гръмогласието на участниците. След кратката почивка наставаше време за приготвянето на месото и рязането на зеленчуците — забележително по-тихо занимание, озвучавано основно от честите удари на стоманено острие в мрамор. Водата съскаше в тиганите, чуваше се тракане на похлупаци, а от кухнята започваха да се носят апетитни аромати, обикновено доминирани от специфичната миризма на варени домати, прясно набран босилек и сушен риган. Най-накрая Ливия подаваше глава в офиса и го информираше, че е време да приключва с работата. За броени минути, сякаш в резултат на могъща магия, документите изчезваха от масата и тя се покриваше със самуни хляб, вази с цветя, стъкленици със зехтин и оцет и кани с вино. Хората се събираха, хлябът биваше разчупен, а съвсем скоро тихите разговори се заменяха от доволното мълчание на добре похапнали индивиди.

Отношението на Ливия към Джеймс все още трудно би могло да бъде определено като дружелюбно. Но след кокетниченето и непрестанното флиртуване, съпътстващи почти неизменно сватбените разпити, той чувстваше облекчение да бъде в компанията на жена, която не се опитва да го съблазни. И въпреки че понякога поведението й можеше да бъде определено единствено като неприкрито враждебно, той установи, че по някаква причина в нейната компания винаги го обземаше желание да се усмихва. Имаше нещо невероятно очарователно в изпепеляващия й поглед, което понякога дори го караше да я дразни нарочно само за да си достави мъничкото удоволствие да види отново гневните пламъчета в тъмните й очи.

Беше твърде незапознат със съответните симптоми, за да разбере какво става, но не можеше да има никакво съмнение — Джеймс Гулд се влюбваше.

Работеше на бюрото си, когато забеляза, че чашата с вода до лявата му ръка се държи по много странен начин. На повърхността й се бе появила серия от концентрични кръгове, които се носеха към ръба. Джеймс наблюдава запленено явлението известно време, след което взе чашата и отиде в кухнята.

— Ливия — попита той, след като постави чашата върху плота и вълничките се появиха отново, — имаш ли идея какво кара водата да се държи така?

— Земетресение — обясни му тя, — от по-слабите. Доста са чести, когато времето се затопли.

Той постави длан върху стената. Сега вече можеше да усети ясно леката вибрация в древните камъни на замъка. Само дето тя се засилваше, беше сигурен в това. Не можеше да е земетресение, нали така? От земетресенията се очаква да те раздрусат, след което да спрат, а не постепенно да набират мощ.

— Не се притеснявай — каза Ливия нехайно. — Тези сгради са много стабилни. Построени са така, че да удържат на подобни неща.

Навън сирените се задействаха.

— Това не е проклето земетресение! — извика той. — Нападат ни. Трябва да отидем в убежищата.

Тя посочи към тигана.

— Не мога, храната ще отиде по дяволите. А съм чакала половин час на опашка, за да взема продуктите. Ти върви.

— Ще те изчакам — заяви Джеймс.

Погледна през прозореца. Немските бомбардировачи вече се виждаха ясно. В небето се носеха вълна след вълна тънки като моливи самолети „Юнкер 88“^[1].

Идваха от север и летяха много високо, за да избегнат огъня от оръдията на бойните кораби в залива.

— В такъв случай стой по-далеч от прозорците — предупреди го тя. — Ако стъклото избухне, ще те нареже на парченца.

Той отстъпи назад. Мощен взрив за момент заглуши звука на сирените.

— Освен това ще е по-добре, ако прозорците са отворени. Така взривната вълна няма да ги изпочупи. — Тя улови неразбиращия му поглед и поясни: — Преживяла съм доста бомбардировки.

Той отвори прозореца, след което застана под вратата, облягайки гръб на рамката.

— Бомбардират замъка — каза, заслушан в експлозиите. Това сигурно беше ответната реакция на германците срещу голямата съюзническа победа на север.

Внезапно се разнесе оглушителен трясък, последван от звук на разпукващи се камъни. Целият замък сякаш подскочи във въздуха.

— Тази падна доста близо — отбеляза Ливия, без да спира да реже тиквичките.

— Ще дойдеш ли тук? — сопна се Джеймс и без да дочака отговор, я хвана и я придърпа при себе си под вратата. Тя го погледна леко изненадана. — Трегерът — обясни той — е най-здравата част от едно помещение.

Ръката му все още беше обвита около кръста й, но той нямаше никакво намерение да я пуска.

— Валс ли ще танцуваме, капитан Гул? — попита тя остро. Но не се опита да го отблъсне.

Последва нов, още по-близък взрив. Земята под краката им се разлюля. Ливия изписка тихичко и Джеймс я придърпа по-близо до себе си.

— Мамка му! — изпсува гневно той. Намираха се в самия епицентър на бомбардировката и не им оставаше абсолютно нищо друго, освен да чакат. Ако се опитаха да достигнат до убежищата сега, щяха да се озоват на открито под сипещите се бомби.

Бяха толкова близо един до друг, че можеше да усети ударите на сърцето й. Най-силната експлозия до този момент накара ушите им да забучат.

— Това беше някоя съседна сграда — каза той.

Ако ги улучеха, щеше да бъде скоро, докато димът от съседната сграда даваше някакъв ориентир на бомбардировачите. Въпреки това всичко, за което Джеймс можеше да мисли в този миг, беше колко добре се чувства, докато държи Ливия в обятията си, докато вдишва уханието на розмарин в косите й, докато чувства как крехките й рамене треперят под обгърналата ги ръка. Дали щеше да възприема нещата по същия невероятен начин, ако двамата бяха любовници? Зачуди се дали би могъл да събере достатъчно смелост, за да я целуне, и усети как го обзема някакъв сладостен, зашеметяващ ужас, който нямаше нищо общо с немската бомбардировка.

Не бива да я целуваш, каза си той. Разбира се, че не биваше.

Някакъв твърд предмет го убиваше в горния джоб на униформената риза и той го извади. Беше малкото парченце от костта на светец, което свещеникът е катедралата му беше дал. Напълно бе забравил, че го е прибрал там.

— Какво е това? — попита тя.

— Просто някакъв талисман, който един мъж ми даде. — Той го прибра обратно. — Ливия?

— Да?

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Току-що го направи, капитан Гут, така че по-добре ми задай втори.

— Ако сега загинеш, ще съжаляваш ли за нещо?

Тя се замисли.

— Не — отсече след малко. — А ти?

Имаше толкова много неща, нито едно от което не можеше да произнесе на глас. Въпреки това беше опиянен от присъствието й. Веднъж, докато още беше в училище, си организираха състезание кой ще скочи от най-високия клон на едно дърво в близката река. Бяха се предизвиквали един друг да се качват все по-високо и по високо, а след това — още по-високо. Все още си спомняше емоциите си от онзи ден. Тогава се бе чувствал наистина жив, едновременно смъртно уплашен и превъзбуден. Сега изпитваше същото.

— Е, със сигурност няма да съжалявам за това — каза той накрая. — Това бяха най-прекрасните десет минути от най-прекрасния следобед, откакто тази проклета война е започнала. Въпреки това ужасно ще съжалявам, ако не се възползвам от възможността да те целуна.

Той се приведе към нея. Видя как нещо проблесна в очите й, усети как тялото й се стегна. Устните й се движеха и Джеймс осъзна, че тя може би му крещи и го проклина. Но той не можеше да чуе думите. В този миг въздухът сякаш беше изсмукан от стаята и сградата бе разтърсена от чудовищна експлозия. Целувката беше прекъсната миг преди устните им да се докоснат, когато той непохватно залитна към Ливия. Усети остра болка в главата си, беше я ударил в близката стена. Ушите му пищяха. Реши, че може би е получил мозъчно сътресение. От тавана над тях се сипеше мазилка. Чуваше приглушено, сякаш от много далеч как десетки керемиди от покрива падаха и се разбиваха върху плочите на вътрешния двор.

 

 

Експлозията беше разрушила едната стена на американската щабквартира. Джеймс незабавно предложи на съюзниците да работят на неговия етаж, докато нещата бъдат оправени. Беше най-малкото, което можеше да направи, пък и труд, но можеше да заяви, че няма достатъчно място.

Подобно на колония от мравки, местеща се в нов мравуняк, хората от Контраразузнавателния център започнаха да прииждат, помъкнали организирано кашони с документи и оборудване, а по-късно бюра, шкафове и безкрайни на вид телефонни кабели и да ги струпват в различни стаи на втория етаж.

Имаше и друг проблем — офицерският стол на американците временно беше неизползваем, защото няколко от носещите гради на тавана бяха паднали и мястото се нуждаеше от сериозен ремонт.

— Ще бъде само за няколко дни — обеща Ерик на Джеймс. — А ако вашата очарователна готвачка може да ни приготвя по нещичко…

— Прекалено сте много — натърти Джеймс. — Не може ли да си ядете консервираните провизии?

Гласът на Ливия се чу зад тях:

— Проблем ли има?

Джеймс се обърна:

— Тези хора питаха дали могат да ядат с нас. Казах им, че са прекалено много.

Не смееше да я погледне в очите. След като нещата се бяха успокоили, той бе побързал да се измъкне с оправданието, че трябва да огледа щетите, за да не види тя колко е засрамен.

— Чак пък много. Някъде към трийсетина души, нали така. Готвила съм за толкова всеки ден в остерията.

— Както искаш — промърмори той. — Дали обаче ще имаме достатъчно храна?

— Сигурна съм, че ще се оправя някак. Освен това можем да ядем във вътрешния двор. Там има повече място.

— Най-малкото ще ти трябва помощ със сервирането.

— Ще си намеря хора. Това не е проблем.

Анджело със сигурност щеше да знае откъде да намери няколко временни сервитьорки.

Ерик се поклони:

— La quinta forze armata e multo grata, signora. Пета армия ви е изключително благодарна.

Джеймс забеляза, че италианският му се е подобрил значително.

 

 

За своя изненада Ливия установи, че се чувства добре на това място. Тя можеше и да не харесва Съюзниците по принцип, но конкретно хората тук й бяха симпатични. Рабира се, бяха прекалено лишени от емоционалност и страстно отдадени на работата си, но след като цял живот се беше правила, че не чува какво си говорят за нея мъжете, когато ги подминаваше на улицата, а всеки поотраснал индивид с панталони се възползваше дори от най-дребния повод, за да я опипа, й беше доста приятно да се отпусне в компанията на тези срамежливи, тихи и добре възпитани чужденци.

А най-хубавото от всичко беше, че отново готвеше. Досега не беше осъзнавала колко важно е това за нея. Цели четири години бе водила всекидневна борба само и само да сложи на масата нещо, което поне бегло напомня за храна. Но сега, благодарение на Анджело и връзките му на черния пазар, отново готвеше с истински продукти, при това в количества, за каквито по-рано само беше мечтала. Цяла, прясно уловена риба тон, пълна кошница с домати от Сан Марцано, щайга с аншоа, огромни връзки с магданоз… Дузини прясно изровени и жълти като жълтъци картофи, по които все още имаше пръст от вулканичните земи на Кампания… Пита пармезан, голяма като гума от камион… Чувал дини с кървавочервена сърцевина. Шепа мента, чиито листа бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха направо черни… През целия следобед и последвалата го вечер Ливия кълца и пече, а щом падна мрак, организира такъв пир, че дори и тя се почувства горда от постигнатото.

 

 

За повечето американци въздушното нападение беше първата бомбардировка, която бяха преживели. През цялата нощ разговорите им бяха по-весели и шумни от обичайното и се изпи наистина много вино. Самата обстановка също допринасяше за доброто настроение. Съюзниците ядяха на маси, извадени във все още непочистения от счупените керемиди вътрешен двор, под звездите и клоните на цъфналите лимонови дръвчета. Нямаше свещи, но някой беше открил няколко газени лампи, а освен това използваха изпотрошените греди, за да си запалят огън. Анджело беше осигурил на Ливия не само достатъчно храна, но и достатъчно вино, което освен всичко останало сервираха шест от най-красивите момичета, които собственикът на „При Тереса“ бе успял да открие за толкова кратко време.

— Сигурен съм, че видях Силвана Сетимо — каза Джеймс на Ерик, докато наблюдаваше как към масата се приближава поредната пълна с вино кана.

— Коя е тя?

— Едно от момичетата, което трябваше да разпитам. Преструваше се, че е девица. — Завъртя глава, за да проследи с поглед поредната изумителна италианска красавица, която остави близо до тях купа с паста. — А това със сигурност е Алджиса Фиоре. Последния път, когато я видях, беше чисто гола.

— Не мога да отрека, че животът ти е доста интересен, Джеймс.

— Ама всички тези момичета са проститутки!

— Знаеш ли, мисля, че тази информация трябва да си остане между нас — предупреди го Ерик. — Иначе ще настане страхотен хаос.

Храната, разбира се, беше невероятна. Ливия направо бе надминала себе си. В спонтанен пристъп на егоизъм Джеймс установи, че искрено се надява американците да не осъзнават колко вкусно е всичко, защото изобщо нямаше желание да споделя кулинарните й умения с други и занапред. Само дето одобрителните коментари на хората край него показваха по доста категоричен начин, че вече ще бъде невъзможно да запази таланта й в тайна.

След като храната беше опустошена, съвсем закономерно дойде ред на танците. Ерик извади кларинета си, някои от другите войници също си намериха инструменти и дворът бе огласен от импровизирани джазови изпълнения. Скоро американците се заеха ентусиазирано да показват на сервитьорките някакви специфични танцови стъпки.

Джеймс се възползва от шумотевицата и отиде при Ливия.

— Госпожо Пертини — каза той делово, — бих искал да се извиня за поведението си по-рано днес.

— Какво имаш предвид?

— Говоря за онова, което ти казах по време на бомбардировката.

— И какво точно си ми казал? — попита тя с любопитство.

Той се поколеба:

— Не си ме чула?

— Чувах как бомбите падат и ти крещях да залегнеш. Не съм чула какво си ми казал.

— Казах… — той се поколеба. — Говорих глупости. Трябва да съм бил доста стреснат от бомбардировката. Както и да е, извинявай.

— Всичко е наред — каза тя и го погледна странно. После един от американците се приближи, за да я покани на танц, и я отведе.

Пет минути по-късно тя се върна, останала без дъх и зачервена от удоволствие както благодарение на бурния танц, така и заради многобройните комплименти, които бе получила за приготвените от нея ястия. Обзета от спонтанен импулс, тя пристъпи към Джеймс:

— Капитан Гют, няма ли да танцуваш с мен?

— Много добре — съгласи се той. — Но ще те поканя на наистина благопристоен танц, не на това джазово кълчотене.

— Сигурна съм, че всичко, което правиш, е благопристойно — въздъхна тя.

— Говорех — каза той, докато се изправяше, за да я поведе към дансинга — за фокстрота, краля на танците.

Ливия не знаеше как се танцува фокстрот и си го призна.

— Е, в такъв случай сме извадили късмет, защото аз знам как се танцува. Просто следвай движенията ми. — Той хвана дясната й ръка със своята лява, положи другата върху рамото й, след което нежно, но решително я насочи в правилната посока. — Бавно, бавно, бързо, бързо — инструктира я той. — Наистина е много простичко.

— Виждам — каза тя, напасвайки движенията си спрямо неговите.

— А сега се завъртаме…

Бедрата им се докоснаха за миг, докато го правеха.

— Капитан Гул — каза тя изненадано, — вие сте много добър танцьор.

— Знам — каза той, завъртайки я отново — Бавно… и сега бързо.

Погледът на Ливия се спря за миг върху лявата й ръка, положена върху рамото на Джеймс. Това бе едно доста твърдо, мускулесто тяло, отбеляза мислено тя. Спомни си как изглеждаше без риза, докато сестра й превързваше раната му, и откри, че се чуди дали ако плъзне дланта си малко по-надолу, ще открие, че бицепсът му под униформените дрехи е също толкова твърд, колкото и рамото. Не го стори, разбира се, вместо това отново го погледна в очите и се отдаде на уверените му движения и магията на този странен танц.

Джеймс от своя страна нямаше как да не отбележи факта, че двамата се намираха изключително близо един до друг. При всяко нейно движение, което раздвижваше блестящите й черни коси, го лъхваше омайният аромат на розмарин. Ръката и гърбът й, там, където я докосваше, му се струваха нежни и крехки, подобно на птичи криле, а в големите й черни очи за първи път, откакто се познаваха, забеляза искрици на веселие. Той усети внезапно напрежение в панталона си, което го подтикна да направи няколко бързи, импровизирани завъртания, преди Ливия да е забелязала издайническата издутина.

Какво правя, мислеше си тя. Та това са същите хора, които са убили съпруга ми. Същите хора, които убиха Пупета.

Малко се засрами от себе си, когато установи, че в мислите си поставя смъртта на мъжа си и на биволицата едва ли не под общ знаменател. Двете сякаш бяха почти еднакво значими за нея. В крайна сметка обаче тя бе присъствала, когато разстреляха Пупета, докато бедният Енцо го нямаше от цели четири години, когато научи за кончината му — четири пъти повече от времето, което двамата бяха прекарали заедно.

Защо, запита се тя, защо се забавлявам толкова много в момента. Та това е просто танц, при това не особено интересен.

Когато музиката спря, това донесе и на двамата партньори както облекчение, така и разочарование.

Джеймс я отведе обратно до масата и двамата останаха там, обгърнати от неловко мълчание. От време на време Ливия го поглеждаше, надявайки се, че той ще каже нещо, и на няколко пъти той наистина изглеждаше така, сякаш се кани да заговори. Но неговите устни така и не се раздвижиха, а нейната прословута неаполитанска словоохотливост сякаш за първи път я бе напуснала.

Най-накрая Ливия скочи на крака.

— Мога да ти покажа как да танцуваш тарантела, ако искаш — заяви тя.

Джеймс, който все още имаше проблеми в зоната под кръста си, поклати глава:

— Много мило, но мисля да откажа. Натанцувах се.

— Но това е начинът, по който флиртуваме в Италия — усмихна се хитро тя. Отстъпи крачка назад, вдигна ръце във въздуха, разпери пръсти и елегантно се завъртя на пети.

За миг той се почувства изкушен, но после отново поклати глава:

— Наистина ще ти откажа. Мисля просто да поседя.

Тя сви рамене:

— Карло?

Карло моментално се появи до нея, изпънал рамене, и бързо влезе в ритъма. Енрико взе китарата от един американец и леко плъзна пръсти по струните.

— В повечето италиански танци — обясни Ливия на Джеймс, поглеждайки към него през рамо — водят мъжете. Но при тарантелата жената е тази, която е обладана от страст. Мъжът трябва да остане на място и да изчака тя да го доближи. — Пръстите на Енрико се раздвижиха по-бързо по струните на китарата, ускорявайки ритъма, докато Ливия извиваше тяло пред Карло. — После обаче жената променя решението си. В крайна сметка тя няма нужда от него, чувства се достатъчно щастлива насаме с музиката. — Ливия бързо се завъртя и се отдалечи от партньора си.

Всички я наблюдаваха. Останалите танцуващи се бяха отдръпнали назад, за да й освободят място.

Полите на роклята й се завихриха около нея при поредното й бързо завъртане.

— После обаче тя осъзнава, че той й липсва. И се връща. Но не иска той да я докосва. Така точно когато той си мисли, че тя вече е негова, жената му се изплъзва. — Ливия притвори очи и се завъртя около Карло, който почти не движеше тялото си. Ритъмът се забърза още повече. — Сега тя е обладана от страст, луда е по него. Тялото й изгаря в пламъците на неизказаните желания и тя не може да чака дори миг повече — извика Лилия. — И така най-накрая го оставя да се приближи. — Тя изпъна двете си ръце край Карло, сякаш се канеше да го прегърне. Раменете й останаха неподвижни, но бедрата продължаваха да се извиват, следвайки лудешкия ритъм на танца. С един финален вик музиката спря. Това беше най-еротичното нещо, което Джеймс някога бе виждал. В сравнение с този чувствен, главозамайващ израз на страст, джазовите танци вече му изглеждаха скучни като утринна гимнастика.

Мъжете по масите бяха станали на крака и аплодираха гръмко. Енрико подхвана нова мелодия и някои от войниците придърпаха към себе си италианските сервитьорки в осветения от огъня кръг, опитвайки се да повторят стъпките и движенията, които бяха наблюдавали досега.

Ливия се отдалечи от танцуващите. Джеймс се изправи с надеждата, че ще се върне при него. Тя улови погледа му и се усмихна. Но после друг униформен мъж я пресрещна, заговори я и я отведе към някаква тиха маса, далеч от огъня и лампите. Ливия хвърли към Джеймс тъжен поглед, с който сякаш искаше да му каже, че е имал своя шанс, но го е пропилял. Той се извърна, но не и преди да види, че мъжът, проявил повече смелост от него и показал далеч по-явно интереса си към Ливия, беше Ерик.