Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (21)

Двайсет и едно

След обяда Джеймс отиде в кухнята, където завари Ливия затънала до лактите в мивка, пълна с мръсни чинии.

— Нека да ви помогна — предложи той.

Житейският опит на Ливия й нашепваше, че има само една причина добре изглеждащ млад мъж да предлага помощ в кухнята и въпросната нямаше нищо общо с желанието му да бъде полезен.

— Ще се оправя, благодаря — каза тя с тон, който целеше да потуши в зародиш всякакви желания за флирт.

— Е, нека поне да ги подсуша вместо вас — каза той и се пресегна за кърпа. — Обядът беше просто невероятен — добави пламенно.

Ливия, която бе свикнала да получава далеч по-възторжени комплименти относно готварските си умения, пропусна този покрай ушите си, възприемайки го почти като обида. Тя самата отлично знаеше, че ястията, които сервира, бяха отлични, така че възприе сдържания коментар на британския офицер като прост тактически ход в предстоящите преговори относно работното място и зачака, за да разбере какво ще последва.

— Току-що разговарях с останалите — каза Джеймс. — Всички ние много ще се радваме, ако станете наша готвачка.

Ливия сви рамене, очаквайки да научи каква ще бъде уловката.

— Все още ли искате работата? — попита той. Свърза липсата на ентусиазъм у нея с факта, че все още не бяха разговаряли относно заплатата и квартирата й, затова бързо добави. — Естествено, първо ще трябва да уточним нещата относно спането. Сигурен съм, че бихте желали да поговорим и за пари.

Аха, помисли си Ливия. Работата беше ясна. Този искаше тя да му бъде не просто готвачка, но и курва, също като Алберто. Стрелна го с поглед.

— За каква точно сума си мислите? — попита Джеймс.

— Каквото и да се каните да ми предложите, знайте, че ме обиждате.

— Е, така си е — съгласи се той. — Все пак ще бъде от полза, ако ми кажете колко бихте искали.

— Никога не бих го направила за пари.

— Разбирам — съгласи се той, напълно объркан. Това момиче вероятно се мислеше за някакъв вид творец. Беше чувал, че готвачите са доста докачливи относно кулинарното си изкуство.

— Ясна ли съм?

— Абсолютно. Аз ще… ъъъ… какво ще кажете да вземате същите пари като Малони? Не че неговото готвене може изобщо да се сравни с вашето, разбира се — добави бързо. — Можете да получите и стария му апартамент на горния етаж, ако това ви устройва.

— Малони? — попита тя неразбиращо. Чак сега започна да осъзнава, че по всяка вероятност британецът изобщо не говореше за това, за което тя си мислеше, че говори, и бързо добави. — Устройва ме.

 

 

Джеймс се върна зад бюрото си и започна да чете дълъг и несвързан доклад относно някакъв новопоявил се проблем, опитвайки се отчаяно да извлече поне наченки на смисъл от написаното, когато усети, че клепачите му натежават.

— Нямате ли си сиеста?

Той вдигна очи и видя изправилата се край вратата Ливия.

— Не правим сиести — обясни. — Във Великобритания нямаме подобен обичай.

— В такъв случай как точно давате шанс на храната от обяда да се смели?

Джеймс сви рамене. Започваше да осъзнава, че смилането на храната е едно от нещата, в които Ливия беше истински експерт.

— Ние просто… оставяме я да си се смели, както намери за добре.

— Това е нелепо — заяви твърдо Ливия. — Никога няма да спечелите войната, ако я карате така.

После се завъртя на пети и излезе.

Джеймс реши, че би било невъзпитано да изтъкне факта, че сиестите не бяха помогнали на италианската армия да постигне особени успехи. Освен това наистина му се спеше. Може би, помисли си той, една бърза дрямка не беше чак толкова лоша идея. Когато си в Рим, и така нататък…

Щом се просна върху леглото, една нова мисъл се опита да си пробие път през съзнанието му, а именно че Съюзниците всъщност не бяха в Рим и това понастоящем бе най-големият проблем, свързан с тази война. Преди да формулира по-ясно тези си размишления обаче, той заспа.

Събуди се ободрен и отиде до кухнята, за да си налее чаша вода. Ливия беше там и се бе захванала с рязането на голяма купчина тиквички.

— Права бяхте — каза й той. — Храносмилането ми ви е изключително благодарно за съвета.

Тя сви рамене.

— Разбира се, че съм права.

— Ами вие? Не си ли почивате?

Тя поклати глава:

— Имам твърде много работа. Скоро ще дойде време за вечеря.

— Значи трябва да имате страхотни проблеми със стомаха. Да ви потърся ли някакво лекарство?

Тя го изгледа с подозрение.

— Извинете ме — промърмори той — Аз просто… — каква беше италианската дума за шега. Така като се замислеше, италианците май не се шегуваха. Те или се смееха, или плачеха, бяха ужасно шумни или мълчаха. При тези хора май нямаше средно положение. — Аз просто си правя giro, поднасям ви — обясни.

Тя изсумтя:

— Е, в такъв случай не го правете.

— По-добре свиквайте. Опасявам се, че това е основният начин, по който флиртуват британците. — Усети я как се стегна и се почувства като пълен идиот. Тази жена беше омъжена, а дори да оставим това настрана, той й беше работодател. — Не че аз флиртувам с вас, разбира се. Така де, извинявам се.

Тя сложи още няколко тиквички върху дъската за рязане.

— Имате ли си приятелка, капитан Гоул? — попита тя остро.

Той се поколеба. Част от него настояваше да бъде откровен с Ливия, но тази лъжа се бе превърнала в нещо като навик, така че чу как собственият му глас произнася думите: „Да, имам“.

— Красива ли е?

— Е, общо взето.

— Общо взето? — повдигна вежди тя. — Така ли звучат комплиментите ви към нея: „Общо взето, си красива“?

— Е…

— Ще се ожените ли за нея?

— Предполагам, че времето ще покаже.

— Ако не сте сигурен, значи няма да се ожените. — Тя спря да реже тиквичките и го погледна. — Знаех, че ще се омъжа за Енцо още в първия миг, когато ме целуна. — По устните й заигра лека усмивка.

Джеймс усети пристъп на завист към този мъж, когото не познаваше. Разбира се, каза си той, това, че тя бе толкова отдадена на съпруга си, беше чудесно. Освен това беше извадил късмет: ситуацията бе такава, че нямаше никакъв шанс да се направи на още по-голям глупак пред нея. Въпреки това, докато наблюдаваше изящния профил на приведеното над дъската за рязане лице и бързите, изненадващо енергични движения на деликатните й ръце, които ловко работеха с ножа, той не можа да потисне тъгата си от факта, че единственото италианско момиче, което беше харесал наистина много, вече бе обвързано.

— Нека да ви помогна с тези — посочи към купчината зеленчуци.

— Нямате ли си работа за вършене?

— Работата може да почака — каза той и взе нож. — Покажете ми какво трябва да правя.

 

Ето, сега вече ще се опита да ме сваля, помисли си Ливия, докато двамата режеха тиквичките. Начинът, по който я гледаше всеки път, щом решеше, че тя не го вижда, съчетан с видимото му нежелание да говори за връзката си, бяха неоспорими доказателства за намеренията му. Е, нека се пробва, помисли си тя, и острието на ножа се размиваше в стоманена мъгла, докато кълцаше яростно поредната тиквичка. Ще му покажа аз! Изреждаше наум дълъг списък от неаполитански благопожелания от най-циничния възможен вид, повечето включващи сестрата на британския капитан, неговата майка, както и мъжките му атрибути. Перспективата да охлади веднъж и завинаги сексуалния му ентусиазъм, произнасяйки всички тези неща гласно, й се струваше все по-примамлива и тя установи, че всъщност очаква с нетърпение потенциалната конфронтация.

За нейно съжаление Джеймс изобщо не се опита да я сваля. Дори не произнесе някоя малко по-двусмислена реплика. Всъщност беше влудяващо почтителен и дистанциран, така че по времето, когато сервираше вечерята, на Ливия вече й идваше да го убие.