Антъни Капела
Изкушение с дъх на лимони (2)

Две

След обяд дойде времето за акордеоните и кастанетите. Някой подхвана нисък, бумтящ ритъм на тамуро, барабан от козя кожа с формата на тамбурина, и всички, млади и стари, започнаха да танцуват. Партньори на децата бяха техните баби и дядовци, като малките момиченца стъпваха върху обувките им, докато сами научат стъпките; дори младите майки се полюшваха в такт, гушнали бебенцата си. Танците дадоха прекрасна възможност на войниците и участничките в конкурса за красота да се поперчат едни пред други — момичетата със сложността на движенията си, а момчетата с акробатичните си умения.

— Ще танцуваш ли тарантела^[1] с мен, Заета? — попита Енцо Ливия, докато тя преминаваше покрай него, понесла куп мръсни чинии.

— Разбира се, че не. Не искам да давам повод за глупави слухове по мой адрес. Освен това можеш да спреш да ме наричаш така. Името ми е Ливия.

— Значи в действителност не си Заета?

— Знаеш, че не съм.

— Е, щом не си заета, значи имаш време да седнеш и да пиеш кафе с мен.

Тя се усмихна, върна се и седна при него.

— Благодаря ти, задето ме измъкна от онази история с награждаването.

— Няма за какво. За всички беше очевидно, че Пупета беше най-прекрасната биволица в конкурса.

Мариса, малката сестра на Ливия, им донесе две чаши еспресо с многозначителна усмивка. Когато тя си тръгна, Енцо прикова големите си тъмни очи в Ливия и каза изненадващо сериозно:

— Какво искаш от живота си, Ливия?

Никой не й беше задавал подобен въпрос досега. Закономерно изненадана — бе решила, че ще си говорят глупости — тя произнесе бавно:

— А имам ли избор?

— Всяко момиче има избор — отвърна той. — Особено онези, които са красиви като теб. Сигурен съм, че имаш много ухажори.

Стана й приятно от комплимента, но въпреки това реши да го пренебрегне. Винаги бе мразила начина, по който Коломба Фарели започваше да пърха с клепки и да се кикоти превзето, когато в полезрението й попаднеше някой мъж.

— Намират се — призна. — Въпреки че никой от тях не ми е допадал. Така или иначе, това да имаш избор за кого да се омъжиш, не е съвсем същото, като да избереш какво да правиш с живота си. С когото и да мина под венчилото, в крайна сметка ще трябва да поддържам домакинството и да му готвя.

— В такъв случай трябва да бъдеш сигурна, че този, за когото ще се омъжиш, те обича.

— Така е — каза тя несигурно. Осъзна как точно бяха прозвучали думите й. Опита се да обясни. — Свикнала съм да готвя за много хора в странноприемницата. Ще бъде различно, когато се омъжа.

— Аха. Сега разбирам защо беше толкова груба с мен по-рано днес. Не искаш да се омъжиш, защото това би означавало да напуснеш това място.

— Може и така да е — сви рамене тя, изумена от това колко бързо я беше разбрал.

— И при мен е същото — каза той, привеждайки се напред. — Само причината е различна. Не искам да се женя, защото копнея да се махна от вкъщи. Направя ли го, ще трябва да напусна армията и да се задомя, също като по-големия ми брат Рикардо.

— Това е невероятно романтично — разсмя се тя. — Едва се познаваме, но вече обясняваме един на друг как не искаме да се женим.

Той тръсна глава.

— Опитвам се да кажа, че съм изненадан също колкото теб. Изобщо не съм си търсил жена, но знам, че когато срещнеш правилния човек, трябва да сграбчиш възможността, докато все още можеш — той протегна ръка през масата и хвана нейната. — Ти си най-красивото момиче, което някога съм срещал, Ливия.

Това беше една от онези реплики, които тя веднага би контрирала с подигравателен коментар, ако бяха произнесени от някой от младите мъже, на които сервираше в остерията. Но сега почувства как вълна от топлина се надига от шията към ушите й.

— Накарах те да се изчервиш — отбеляза той със задоволство. — Това е добър знак. Нали знаеш какво казват: ако накараш едно момиче да се изчерви или да заплаче, значи си способен да…

— Знам какво казват — прекъсна го тя. — Няма нужда да ставаш вулгарен.

Докато го произнасяше обаче, сред мислите й се прокрадна образа на тях двамата, прегърнати в леглото, което я накара да се изчерви отново.

— Изчакай ме тук — каза той, скачайки на крака. — Искам да ти купя панделка от Алберто Спенца.

Насочи се с бърза крачка натам, където някакъв пълничък младеж разговаряше с войниците. Тя видя как Енцо му подава монета. Младежът погледна към Ливия и разтвори палтото си, от чиито вътрешни джобове висяха множество жълти и червени панделки. Моля ти се, Енцо, избери червена, помисли си тя, защото червеното ще изглежда по-добре в косата ми. Почувства се абсурдно щастлива, когато видя как той се приближава през площада към нея с дълга червена панделка, висяща от ръката му.

— Дар за теб — каза Енцо, подавайки й панделката със сложно движение, включващо едновременно отдаване на чест, поклон и чукване на токове един в друг.

В същия момент Пупета измуча тъжно от своето пасбище зад къщата.

— Благодаря ти — каза Ливия, докато завързваше панделката в косите си. — Но сега се опасявам, че отново съм заета.

Той присви очи, загледан в лицето й.

— Много странно, Заета. Изглеждаш ми точно като Ливия.

— Трябва да издоя Пупета и Присила — обясни тя.

— В такъв случай ще дойда, за да ти помогна — каза той, ставайки отново на крака.

— Нали си спомняш какво ти казах за неблагопристойните мисли? Това, че ми подари панделка, не означава, че ще получиш целувка.

— Кълна се в честта си на войник, че няма да опитвам нищо неблагопристойно.

— Хммм — промърмори тя.

Не беше особено изненадана, че Енцо се опита да я целуне в секундата, когато останаха насаме. Но след като самата тя се бе надявала той да направи точно това, му позволи да я притисне към себе си и дори да допре за миг езика си до нейния, карайки я да простене от удоволствие, преди да го отблъсне решително:

— Трябва да доим.

— И аз съм най-подходящият за тази задача — съгласи се той, докато вземаше едно ниско столче. — Покажи ми какво трябва да правя.

И двамата бяха останали без дъх.

Тя взе кофа и второ столче, след което приседна до Присила, която беше по-нетърпелива от Пупета, и започваше да буйства, ако не я издояха първа.

— Никога не си го правил преди, нали?

— Не — призна той. Положи длани върху хълбоците на биволицата и се приведе към Ливия, възползвайки се от възможността да огледа профила й от приятно близко разстояние. — Но пък съм изключително сръчен.

Тя се изкикоти:

— Ами в такъв случай действайте, маестро. Пробвайте да се справите със симфонията на доенето.

Той колебливо постави ръце върху бозките на вимето и стисна лекичко.

— Не така. От теб се очаква да я издоиш, не да я възбудиш.

Енцо се усмихна в отговор:

— Абсолютен новак съм и в двете начинания.

— Радвам се да го чуя, въпреки че не ти повярвах дори и за миг. Вие войниците сте известни с това, че сте били с много момичета.

— Това не е истина — запротестира той. После забеляза, че тя не изглежда ядосана, и добави: — Е, добре де, имам съвсем скромен опит.

Тя положи ръце върху неговите и му показа какво трябва да прави.

— Ето така — обясни, — стискаш, плъзваш пръсти надолу, завърташ… след което пускаш.

Няколко капки мляко се отрониха в кофата. Чистият, богат на нюанси аромат изпълни ноздрите им.

— Да разбирам ли, че това е по-различно от начина, по който момичетата обичат да докосват гърдите им? — попита той невинно, докато доеше.

— Нямам намерение да отговарям на подобен въпрос. Внимавай, защото иначе ще преобърнеш кофата.

Главите им бяха много близо една до друга, а натискът на ръцете й върху неговите, които му подсказваха кога да стиска и кога да отпуска, беше наистина приятен. Той се обърна, за да види отново профила й. Опънатата й назад коса, пристегната от червената панделка, ясно разкриваше мъничките меки косъмчета край ушите, които постепенно преливаха в нежния, мек мъх по кожата й. Той се приведе съвсем инстинктивно и я целуна по бузата. Тя извърна лице към него с полуотворени устни и блясък в погледа.

През този ден бедничката Присила не беше издоена особено ефективно, макар че по-дълго доене със сигурност не бе преживявала.