Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding Officer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бакалов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Антъни Капела
Заглавие: Изкушение с дъх на лимони
Преводач: Александър Димитров Бакалов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Вулкан“, Булвест — София АД
Редактор: Евгения Мирева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-771-232-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7993
История
- —Добавяне
Десет
След като войниците бяха застреляли Пупета и бяха отрязали бутовете й, семейство Пертини бе изправено пред въпроса какво да прави с останалата част от нея. Вече нямаше пазар, на който да продадат месото, а дори и от агенцията за официално разпределяне на храната да прежалеха бензина, който щеше да им трябва, за да дойдат и приберат тялото, семейството щеше да получи едва няколко лири.
Ливия беше тази, която измисли решение на проблема. Щяха да организират феста.
— Но с какво ще ни платят хората? — поиска да разбере баща й. — В тези времена вече никой няма пари. Не и за месо.
— Ще оставим всеки да плати толкова, колкото може да отдели. В крайна сметка така е по-добре, отколкото да оставим хубавото месо просто да се развали. След войната същите тези хора може би ще си спомнят, че ни дължат услуга.
— А с кого ще танцуваш? — попита Мариса. — Наоколо вече не са останали мъже.
— Намират се няколко. И всичките ще дойдат със сигурност, когато научат, че на трапезата ще има месо.
Забиха останките от Пупета на огромен шиш над куп дъбови цепеници. Огънят бе запален по зазоряване и до обяд нехарактерната за тези тежки времена миризма на печащо се месо вече се бе разнесла из цялото село. Съседите им помогнаха да подредят масите и столовете, не липсваха и доброволци, които да поддържат огъня или да въртят шиша, за да не прегорят останките от бедната Пупета.
Междувременно Ливия и Мариса приготвяха останалите ястия. Сърцето на Пупета бе нарязано на кубчета, подправено с розмарин и нанизано върху шишчета; езикът й беше сварен, притиснат под тежки камъни в тенджерата; мозъкът сготвиха с домати, гъби пиопино и мунецалия, парченца паста; на черния дроб се падна честта да бъде изпържен с дребни лукчета. Нито една част от биволицата не беше похабена. Зеленчуците бяха в оскъдни количества след тежката зима, но въпреки това се намираха канелини, които бяха сервирани с парчета сланина, изпечени на жаравата и гарнирани със стръкове копър. Освен това имаше кокоца, много подобни на тиквите зеленчуци и тенуруме, както тук наричаха младите филизи на тиквичките. Разбира се, поднесоха и моцарела, приготвена от млякото на Присила, която беше толкова нещастна след смъртта на Пупета, че бе започнала да дава наполовина по-малко, но поне все още беше жива. В крайна сметка се получи страхотно пиршество, всички ядоха вкусна храна, каквато не бяха опитвали от години, и въпреки че обстоятелствата трудно можеха да минат за идеални, Ливия се почувства така, сякаш изживява някакъв преломен момент. Отсега нататък нещата може би най-сетне щяха да тръгнат към по-добро.
Дойдоха всички мъже от околността, както бе предвидила Ливия. Бяха наистина малко. Само сакатите, болните, старците и малките деца, тези със специфични професии и притежаващите достатъчно пари или влияние, бяха успели да избегнат арестите. Алберто и неговите приятели каморисити също бяха тук, разбира се — Ливия искрено би се радвала да забрани присъствието им на празненството, но знаеше, че баща й има нужда от техните пари. Така или иначе, далеч по-интересни за хората от селото бяха Карисо и Делфио, двамата братя Лачино, които бяха избягали от концентрационен лагер на север и бяха извървели към триста километра, преминавайки някак през германските и съюзническите позиции, за да се приберат у дома. Щом те бяха успели, значи и други можеха да се завърнат живи и здрави.
Неаполитанците казваха, че гладът е най-добрата подправка към всяко ястие, така че едва след като всичката храна беше изядена и мина известно време, за да могат присъстващите да се насладят подобаващо на пълните си стомаси, дойде време за танците. Ливия свали престилката си, нетърпелива да се включи в празненството, но за нейна най-голяма изненада се оказа, че не може да си намери кавалер. Тя се огледа с надеждата да срещне погледа на някой мъж, но всички бързаха да сведат очи и да пъхнат ръка в джоба на панталоните си. Щеше да й бъде забавно, ако не беше наясно със значението на този странен жест, датиращ отпреди християнството. Всеки мъж, който видеше, че тя го гледа, докосваше тестисите си, за да се предпази от малокио, от уроки.
— Кой ще танцува с мен? — попита най-накрая тя направо. — Феличе? За теб беше истинско удоволствие да похапнеш от любимата ми крава, нали така? Достави сега удоволствие и на мен. Ще ми бъдеш ли кавалер?
Мъжът кръстоса крака и не отговори.
— Франко? — обърна се тя раздразнено към друг от съседите си. — Ами ти? Танцувал си с мен стотици пъти.
— Това беше преди Енцо да замине — промълви Франко тихо.
— И какво общо има той в случая? — стрелна го тя с поглед.
Франко сведе очи.
Ливия продължи да се придвижва от един мъж на друг, докато в крайна сметка не стигна и до Алберто, който се подсмихваше самодоволно. Не й беше особено трудно да предположи, че той има пръст в цялата работа.
— Алберто? — каза тя.
Той кимна:
— Си!
Тя замълча за момент, оставяйки го да си мисли, че ще получи покана за танц. След което се завъртя на пети с изписано на лицето презрение.
— Мариса, ще танцуваш ли с мен?
Чу се тихо подхилкване от страна на другите мъже, наблюдаващи гневното изражение на Алберто. Беше прелестен малък момент на триумф, който стана още по-прелестен, когато двете със сестра й започнаха да танцуват, сложния съблазнителен танц на влюбените. Тя виждаше мрачните проблясъци на страстта в очите на мъжете, които ги наблюдаваха, но въпреки това всеки бързаше да докосне тестисите си, когато, увлечена от ритъма, Ливия минеше прекалено близо до него.
— Трябва да благодарим на Алберто за това — прошепна тя на сестра си по време на поредното им лудешко завъртане.
Малко по-късно, докато двете се връщаха към местата си, Ливия бе осенена от друго, много по-зловещо обяснение за случващото се. Енцо.
Тя бързо изтича до мястото, където братята Лачино стояха със семейството си.
— Моля ви — почти проплака. — Ако знаете нещо, трябва да ми го кажете.
Карисо изглеждаше притеснен, но Делфио заговори:
— Не знаем със сигурност — каза. Тя забеляза колко много се бе променил гласът му, който помнеше отпреди войната. Звучеше дрезгаво и пресипнало, сякаш досега беше крещял. — В лагера, където бяхме, съвсем естествено разпитвахме всеки срещнат за новини за хора от този край. Имаше няколко, които са били с Енцо в Русия.
— И? — Гласът й бе изтънял от напрежение.
— Съжалявам, Ливия — промълви той. Гледаше я в очите и тя си помисли: този мъж, който беше просто едно момче, когато замина оттук, бе говорил за смъртта и я беше виждал, най-вероятно дори самият той я бе причинявал много пъти. — Енцо е мъртъв — каза простичко. Отрядът му е отбранявал позиция, която е попаднала под огъня на британски самолет. Никой не е оцелял.
Тя се обърна към Мариса:
— Възможно ли е да е истина?
Сестра й сведе очи.
— Съжалявам — прошепна тя.
— Бедният Енцо — произнесе бавно Ливия.
Значи се беше случило. Това, от което всяка жена се страхуваше; това, което беше сполетяло толкова много жени в последните години. Тя вече бе ведова, вдовица. Струваше й се невъзможно. До края на живота си щеше да носи черно и да стои на първия ред в църквата по време на литургия като възрастна баба. А Енцо — бедничкият Енцо — беше мъртъв. Този красив мъж, когото беше целувала, с когото бе правила любов, до когото бе заспивала и с когото се беше смяла — този млад, жизнен, силен мъж беше под земята. Тялото му вече бе започнало да се разлага, погребано в някаква далечна страна, която тя дори не можеше да си представи.
Мислите препускаха през главата й една след друга. Защо никой не й беше казал по-рано. Най-вероятно заради празненството. Никой не бе пожелал да дойде и да прекъсне приготовленията с ужасната новина, защото това би означавало фестата изобщо да не се състои. А защо Куартила не й беше писала? Като негова майка тя трябваше да е получила официално писмо. За миг Ливия се вкопчи в надеждата, че Карисо и Делфио грешаха, че Куартила не се беше свързала с нея просто защото не бе получавала нищо, но само един поглед към мрачните им лица бе достатъчен, за да превърне тази надежда в пепел.
Тя беше виждала множество жени, получили подобна вест. След първоначалния шок съпругата или майката обикновено се сриваше на земята, треперейки и виейки, скубейки коси и късайки дрехите си, ридаейки и проклинайки Господ и светиите. Това беше нещо общоприето и ако съдеше по израженията на хората край нея, дори очаквано.
Но тя не започна да вие и ридае. Наместо това сърцето й се изпълни с огнена, всепомитаща ярост. Това беше дело на Съюзниците. Съюзническите куршуми бяха убили Пупета. А сега някакъв съюзнически пилот беше разстрелял бедничкия й съпруг от сигурното си убежище високо в небесата. И тези хора имаха наглостта да наричат себе си освободители на Италия!
Тя се обърна бавно и се отдалечи от огъня, за да остане сама, обгърната от мрака. Едва тогава позволи на краката си да поддадат и падна в очакващите я обятия на Мариса, която й помогна да стигне до къщата. Навън площадът бавно се изпразни, докато хората си тръгваха мълчаливо един по един.
Разплака се чак когато стигна до стаята си. Тогава ви, пищя и проклина. Но не плачеше само за Енцо. До този ден се беше надявала, че когато войната свърши и той се върне, нещата ще се оправят. Сега вече знаеше, че животът й щеше да бъде тежък, много по-тежък, отколкото някога си беше представяла. Тя оплакваше Енцо, но също така оплакваше себе си.