Кони Мейсън
Пламък (22)

21

Юни, 1872 година

Танър напредваше в гората, маркирайки дървета за отсичане. За първи път идваше на това място и внимателно заобикаляше изгнилите стволове, нападали по пътеката. Трябва първо тях да махнем, помисли той, навеждайки се да маркира един голям бор, който лежеше на пътя му.

Забеляза странния знак, издълбан на кората, и се зачуди дали не е оставен от индианците. Рисунката приличаше на стрела. Дървото като че ли бе лежало тук дълго, може би с години.

Танър продължи напред, но нещо не му даваше мира и той се върна при падналото дърво. Впи поглед в издълбаната стрела. После видя дупката. Не я беше видял отначало, защото дървото беше паднало така, че дупката оставаше отдолу. Но не тя привлече вниманието на Танър, а предметът, който се подаваше от нея. Той коленичи, бутна с рамо падналия ствол и пъхна ръка в дупката, за да извади предмета.

Дисагите, които извади, макар още цели, бяха покрити с плесен и на прага на разпадането. Огледа ги любопитно, после ги отвори. Банкноти и златни монети се разпиляха между пръстите му. Той седна на земята потресен и невярващ. Дори без да брои парите, видя, че са доста — много повече, отколкото някога беше виждал накуп.

Нямаше никакви документи, само малко лични вещи — гребен, четка и бельо. Седя дълго там, загледан в парите. Можеше да построи на Ашли дом, какъвто тя заслужаваше, и да останат още пари за бизнеса. Парите обаче не бяха негови, помисли той. Дървосекаческият бизнес беше доходен, но трябваше да вложи обратно в него почти всяко пени печалба, двамата с Ашли се справяха, но той искаше нещо повече за тях и за дъщеричката им.

Накрая Танър напъха парите обратно в дисагите и ги натовари на коня си. После затърси някакво обяснение. Кой може да е скрил парите в тази хралупа и защо? Какво да прави той с тях? Не бяха негови, въпреки че нямаше представа къде да търси собственика им. Любопитството го накара да потърси наоколо. Когато стигна до дола, нещо го подтикна да погледне надолу.

— Проклет да съм — измърмори той на глас.

Стихиите бяха оставили от трупа само бели кости и някакви парцали, но със сигурност останките бяха човешки.

Танър се спусна по склона и побутна гнусливо с крак оголения череп. Това ли е човекът, скрил парите, зачуди се той. Коленичи и започна да търси нещо, по което да разбере самоличността му. Не откри нищо. Изкатери се с мъка нагоре, яхна коня си и се запъти към града.

Шериф Дингъс се вгледа в банкнотите и златото, които Танър бе изсипал от разпадащите се дисаги, и подсвирна.

— По дяволите, Танър, къде намери това?

През годините, откакто той се бе установил в Орегон сити, бяха станали приятели с шерифа. Танър бе установил, че шерифът не е такъв, за какъвто го беше смятал. Дингъс не беше човек на никого, беше се посветил изцяло на опазването на закона и на защитата на гражданите на Орегон сити.

— В моята собственост, на север от града. Отидох да маркирам дървета за сечене и намерих дисагите в хралупата на едно гнило дърво. Както виждаш, не личи на кого са. Намерих и един труп. Тоест, не точно труп — поправи се той, — само купчина кости на дъното на един дол. Не се знае и тоя труп чий е. Някой да е съобщавал за липсващи пари в последните месеци? Или за обир?

Шериф Дингъс преброи внимателно парите и отново подсвирна.

— Пет хиляди долара, плюс-минус няколко. Не мога да си спомня да са съобщавали за грабеж на такава сума. Чакай да видя в документите.

След петнадесет минути шерифът се облегна на стола и заяви:

— Както си мислех — нищичко.

— Сега какво следва? — запита Танър. — На кого са парите?

— Е, ами май са твои, Танър. Много се радвам за теб. Един ден твоят бизнес ще бъде опора на града ни. Разбира се, трябва да ида да видя останките, но ако не се знае чии са, както казваш, тогава не виждам причина да не предявиш претенция върху парите. Дори да имаше някакви опознавателни знаци, не можем да докажем, че именно мъртвецът ги е скрил.

Танър излезе озадачен от канцеларията на шерифа. Толкова много пари, същинско чудо. Нямаше търпение да каже на Ашли. Тя заслужаваше много повече от това, което той можеше да й даде.

Спря най-напред в банката и внесе парите в личната си сметка. После побърза към къщата, която обитаваха тримата с дъщеричката им. Нямаше търпение по-скоро да разкаже на Ашли за своето откритие. По чудо се сети да спре в пощата, за да пита дали има писма за тях. Това бе всекидневен ритуал, който обикновено носеше разочарование на Ашли. През тези четири и половина години в Орегон сити не бяха получили нито едно известие от Коул и тя ужасно се тревожеше за брат си.

В пощата имаше две писма за Танър, но той още не можеше да се съвземе от огромния си късмет, затова само ги погледна, пъхна ги в джоба на жакета и веднага забрави за тях. След няколко минути нахлу вкъщи, викайки Ашли.

— Танър, моля те, пази тишина. Лили спи.

Танър и се ухили щастливо. Лили, тяхната червенокоса дъщеря, така приличаше на майка си, че чак не беше за вярване. Неукротимият й темперамент често опъваше нервите им и понякога Танър я наричаше „малката Пламъчка“. Бе наследила най-доброто и от двамата. Той я обичаше безумно, също както обичаше майка й.

— Съжалявам, любов моя, но имам някои прекрасни новини. Не можеш да се сетиш…

— И аз.

Танър млъкна.

— Какво и ти?

— Имам прекрасни новини. Но първо ти — каза Ашли и потупа мястото на дивана до себе си. — Какви са твоите новини?

Танър се заразхожда прекалено възбуден, за да седне.

— Намерих нещо, докато маркирах дървета в гората на север от града.

Вълнението му бе заразително. Ашли обичаше да наблюдава как сивите му очи стават сребристи, когато се оживява… или когато се любят.

— Е, ще ми кажеш ли какво откри?

Танър спря пред нея и коленичи в краката й. Хвана ръцете й и ги стисна силно.

— Пари, скъпа. Пет хиляди долара, напъхани в хралупата на едно прогнило дърво. Наши са. Шерифът няма спомен някой да е съобщавал за грабеж или за липсващи пари. Каза, че по право стават мои. Знаеш ли какво означава това, янки? Вече няма да се лишаваш от нещата, които винаги си искала.

Ашли също бе поразена, но не толкова развълнувана, колкото Танър.

— Вече имам всичко, което съм искала. Имам теб и Лили, а сега…

— Само помисли — не преставаше да се радва Танър, — можем да си построим къщата, за която винаги сме мечтали.

— Сигурен ли си, че не знаеш чии са парите?

— Съвършено съм сигурен. Не ти казах за трупа, който намерих на дъното на един дол наблизо. Не точно труп, по-скоро купчина кости. Не може да се разбере чии са. Шерифът ще иде утре да ги огледа.

— Мислиш ли, че има връзка между трупа и парите?

— Трудно е да се каже. Няма начин да се разбере колко време са стояли там трупът и парите. — Липсата на ентусиазъм у нея донякъде разочарова Танър и го озадачи. — Не изглеждаш толкова развълнувана от тая история.

Ашли му се усмихна загадъчно.

— О, развълнувана съм, просто моята новина…

— Без малко да забравя — прекъсна я Танър. — Като си идвах, се отбих в пощата. Има две писма за нас.

Бръкна в джоба си и извади два намачкани плика.

— Две писма — прошепна Ашли, личеше, че я е страх да ги отвори. — Мислиш ли, че поне едното е от Коул? О, Танър, така се безпокоя за него!

— Никога няма да разберем, ако не ги отвориш.

Ашли отвори едното писмо и по лицето и се изписа разочарование.

— От Нел е. Съобщава, че преместването в Сан Франциско се е отразило добре на нея и на Сам. Пише, че той е подновил адвокатската си практика, приемат ги в тамошното общество, за разлика от Орегон сити, където всички са ги свързвали с „Червената жартиера“… Знаеш ли, Танър, мисля, че е убедила Старк да се преместят в Сан Франциско, за да го държи далеч от нас. Тя е добра жена.

Прочете втората страница и възкликна:

— Нел чака дете! Много се радва и казва, че Сам вече свиква с тази мисъл.

— Сам Старк никога няма да се промени — подхвърли Танър. — Желая на Нел само най-доброто, но имам сериозни съмнения. Все пак трябва да призная, че се чувствам по-добре, когато Старк е на стотици мили далеч от нас.

Ашли сгъна писмото и го остави настрана.

— И аз се радвам. Иска ми се да съм също толкова сигурна, че и Прат Слейтър няма да се върне в града. Странно, как просто замина и изчезна, без никой нищо да разбере. Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с това?

— Не мога да си припиша заслугата за изчезването на Слейтър — каза Танър. — Кой знае защо хора като него постъпват така? Просто се радвам, че го няма. От кого е другото писмо?

Разтрепераните й ръце отвориха внимателно второто писмо. Интуицията й подсказваше, че е от Коул, потръпна от страх, не се решаваше да започне да го чете. Въпреки че цели четири години и половина не беше получила никаква вест от него, Ашли не вярваше, че Коул може да е мъртъв. Двамата бяха близнаци, тя щеше да усети, ако с Коул се е случило необратимото.

— Прочети го — подкани я нежно Танър. — От Коул ли е?

Ашли му се усмихна немощно и започна да чете писмото на Коул. По едно време нададе сподавен вик, явно разстроена от това, което бе прочела.

— Какво има, скъпа? Да не би да се е случило нещо на брат ти? Обяснява ли защо не е писал и не ни е пращал известия за себе си през цялото това време?

— Утринна мъгла е мъртва. — Сълзи потекоха по бузите й.

— Когато Коул се върнал в селото на Бягащия лос, след като дал показания в процеса срещу Харгър, намерил селото унищожено и половината му жители мъртви. Сред загиналите открил и Утринна мъгла. Бягащият лос останал жив и поканил Коул да се присъедини към оцелелите в новото им село, навътре в планините, където войниците нямало да могат да ги намерят. Той се съгласил, знаел, че ще му трябва доста време, за да се съвземе от болката.

— Затова ли не ни е писал досега?

Танър много добре си представяше покрусата на Коул. И той не би могъл да живее без Ашли.

Тя кимна.

— През цялото време е бил при Бягащия лос. — Продължи да чете и след малко нададе възторжен вик, обръщайки се към Танър с блеснали от възбуда очи. — Коул ще ни дойде на гости! И то скоро!

Танър й се усмихна.

— Време беше. Радвам се, че е решил да живее със себеподобните си. Пише ли какво смята да прави по-нататък?

Ашли поклати отрицателно глава.

— Писмото е кратко. Сигурна съм, че ще отговори на всички ни въпроси, когато се видим тук. Но все пак съм любопитна защо не е дошъл по-рано при нас.

— Някои хора предпочитат да носят тъгата си насаме — отвърна Танър, спомняйки си за Елън и за това, колко време бе държал тъгата заровена дълбоко в душата си.

— Надявам се Коул да намери жена, която да обикне — пророни замислено Ашли. — Не може цял живот да жали Утринна мъгла.

— Откъде е писмото?

— От Денвър. Казва, че е добре и да не се тревожим за него.

Танър пое с устни сълзите от бузите й и я прегърна силно.

— Днес имаме най-различни хубави новини. Аз намерих малко съкровище, Нел съобщава за хубави неща, брат ти ни идва на гости, а освен това сме вечно благодарни и за нашата дъщеря.

— И за още нещо — каза Ашли с тайнствена усмивка.

— Не мисля, че ще мога да понеса още хубави новини — пошегува се Танър. — Може би трябва да я оставиш за утре.

— Не, не може да чака. — Тя си пое дълбоко дъх и въодушевено рече: — Днес бях при доктор Кърк. Пак ще имам дете.

Танър пребледня.

— Боже господи! Едва оживях след раждането на Лили. Не мисля, че ще мога отново да преживея такова нещо.

Ашли се засмя от сърце.

— Не ти ще го преживяваш, бунтовнико, а аз.

— По дяволите, знаеш, че преживях всяка твоя родилна болка. Ако ти си изпитвала поне половината от моите болки, не знам как можеш да се радваш на мисълта да родиш още едно дете. Аз съм себично копеле. Трябваше повече да внимавам с теб.

— Искам това бебе, Танър. След като толкова години живях като стара мома, съм ужасно щастлива да ти раждам деца.

Въодушевлението й бе заразително. Танър й се усмихна дяволито.

— Само не прекалявай. Две деца е прекрасно като бройка. Ще отпразнуваме ли добрите си новини, любов моя? Колко време остава, преди да се събуди Лили?

Тя отвърна на усмивката му и за всеки случай му намигна.

— Достатъчно за празнуване.