Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (37)

XXXV
Ездачът в небето

Малкото момче се събуди стреснато. Разтри сънливите си очи с малки юмруци и се огледа. В спалнята беше тъмно. Една самотна свещ догаряше в ъгъла и на нейната светлина Декс видя, че Сивата не си е в леглото. Беше сам.

Спомни си как веднъж излезе от спалнята след един кошмар и отиде разплакан до стаята на Сивата. Почука леко на вратата. Тя отвори и както винаги го сгълча за страховете му. Винаги обаче омекваше и последната нощ го отнесе до леглото си, както обикновено, и го сложи до себе си.

— Спи спокойно, малки Декс — прошепна тя. — Аз съм с теб.

Ала сега не беше с него.

Извън стаята се разнасяха приглушени звуци — не само от двора долу, но и откъм стълбището от другата страна на вратата. Декс чу свирепи викове и дрънчене.

Тригодишното дете не бе свикнало да стои само в тъмното и сега се изплаши. Сивата винаги бе там, когато се събудеше. Тя го водеше до кухните за закуска.

Той се изхлузи изпод топлите завивки и се промъкна до края на леглото, за да слезе. Изтопурка с боси крака по студения камък и меките черги, а после извлачи един дървен стол, за да отвори прозореца и да види какво става в двора. Навън също бе тъмно, но той видя огньове, а и миризмата на дим се носеше наоколо, дразнеше гърлото му и го накара да киха. Виждаше силуетите на тичащи мъже и жени и чуваше крясъците им.

Огънят го накара отново да се сети за закуска. Сивата му препичаше вчерашен хляб и го намазваше с мед. Той внимателно слезе от стола, отвори тежката врата и се промъкна в коридора.

Навън видя, че някой лежи на пода. На светлината на мъждивата факла на стената разпозна Сивата. Тя бе присвита, със сгънати колене. Очите й бяха затворени. Той клекна до нея и постоя така известно време, ала Сивата не се събуди. Декс се зачуди какво да стори и я потупа несигурно.

— Гладен съм — каза той в ухото й.

Точно тогава чу звук от тичащи крака някъде зад него. Да не би Слънчевата жена да бе открила, че е напуснал стаята си? Щеше ли да му се разсърди? Той импулсивно се хвърли към един тъмен ъгъл и се скри зад тежката завеса, скриваща прозореца.

Тя не достигаше съвсем дъсчения под и той легна по корем, загледан през пролуката. Появиха се група войници. Декс харесваше войниците, но не разпозна никой от тези и реши да остане на мястото си.

Те притичаха край него, а тежките им метални наколенници блестяха на светлината на факлите, докато сандалите им шляпаха шумно по дъските. Можеше да подуши миризмата на пот и кожа.

— Намерете момчето! — извика един и гласът му отскочи от стените на коридора. — Не е в стаята си. Сигурно е с царицата.

Когато войниците отминаха, а стъпките им заглъхнаха надолу по стълбите, той тръгна към малкия двор. Придържаше се към мрака на стените и се запромъква към конюшните. Декс обичаше конюшните. Там никога не беше тихо. Харесваше му да чува тежкото дишане на конете и звука, който издаваха копитата им по каменния под.

Не му беше ясно точно защо, но разбираше, че е в беда. Сивата бе заспала в коридора, а Слънчевата жена бе изпратила ядосани войници да го намерят. Все така, без да излиза от сенките той видя още от тях, които тичаха към кулата с мечове в ръце. После мерна мъж, когото познаваше и който понякога го качваше на понито. Човекът изтича на двора. Конярят куцаше и Декс точно щеше да тръгне към него, когато той падна. Двама войници излязоха зад него и забиха мечовете си в гърба му, докато лежеше на земята. Мъжът извика няколко пъти, а после притихна.

Сега Декс бе ужасен и се сви в сенките. Чу женски вик и видя пламъци, които излизаха от кухните, трептящи в нощта. Те окъпаха двора в оранжева светлина. Две жени изтичаха през вратите на кухнята, преследвани от още войници, които се смееха и размахваха мечове.

Декс затвори очи. Вече усещаше горещината на пламъците.

— Декс!

Отново ги отвори и видя войник, когото познаваше. Той имаше червена брада и караше Декс да се смее, когато го носеше на гърба си. Мъжът го грабна и го притисна към гърдите си. Момченцето изпита облекчение и радост, въпреки че бронята бе неудобно твърда. Опита се да каже на червенобрадия войник за Сивата и как е лежала в коридора.

— Тихо, тихо, ще те спася — каза мъжът.

Той се затича през двора към конюшните. Навсякъде имаше тела — слуги и войници. Когато подминаха кухнята, Декс усети горещината по голите си крака и подуши печено месо. Притисна лице към гърдите на войника.

Мъжът влезе в конюшнята и го остави долу. После коленичи и хвана Декс за раменете.

— Чуй ме, момче. Трябва да се скриеш. Както правиш винаги, нали? Намери място в сламата и се зарови дълбоко.

— Това игра ли е? — попита Декс.

— Да, игра. И не бива да излизаш, докато не дойда за теб. Разбра ли?

— Да. Но съм гладен.

— Иди и се скрий. Не издавай звук, Декс. Просто стой скрит.

Той го отблъсна и момчето изтича до последната ясла, за да се скрие вътре. Тя беше празна и в нея бе натрупана слама. Декс падна по корем и се промъкна в центъра на купчината, където остана, свил колене.

Отвътре едва виждаше войника. Той бе извадил меча си и стоеше тихо. После дойдоха още мъже и последваха гневни викове, както и ужасното дрънчене, което бе чул по-рано. Видя как един войник пада. После и втори. Но след това неговият приятел също се свлече на земята. Другите мъже скочиха върху него и го заудряха отново и отново с мечовете си.

После започнаха да тичат из конюшнята и да гледат във всяка ясла.

Декс остана неподвижен, без да издава звук.

 

 

Винаги й бяха казвали, че е смела. Още преди да навърши пет години, бе падала от старото си пони много пъти. Баща й лекуваше натъртванията и одиранията й, а веднъж и счупената й ръка, и докато се грижеше грубовато за нея, й казваше колко е смела. Братята й се смееха и пак я качваха на кобилата, а Халисия се смееше заедно с тях и забравяше раните си.

Когато стана на седемнадесет и я пратиха да се омъжи за Анхиз, в началото бе ужасена — от самия старец, от тъмната чужда крепост, където трябваше да живее, от мъките на раждането, които бяха убили майка й и обичната й сестра. Ала щом се изплашеше, си спомняше тъмните очи на баща си и думите му „Бъди смела, малка катеричке. Без смелост животът ти е нищо. Ако имаш смелост, няма да се нуждаеш от нищо друго.“

Сега, малко след тридесетата си година, тя вече не вярваше в смелостта си. Каквато и сила да бе притежавала, беше потъпкана по време на атаката над Дарданос преди три години. Не минаваше и нощ, в която да не я разкъсват страхове. Сънят й бе накъсван от зловещата картина на сина й Диомед, който падаше горящ от скалата, а ужасяващите му писъци й причиняваха болка. После си спомняше унижението, докато нашествениците я държаха и я изнасилваха брутално, с нож, опрян в гърлото. Будеше се разплакана и Хеликаон се пресягаше към нея в мрака и я държеше в крепостта на ръцете си. Отново и отново й повтаряше, че е смела жена, подложена на тежки изпитания, че страховете и кошмарите й са нещо нормално, което ще преодолее.

Ала той грешеше.

Халисия знаеше, че нашествениците ще се върнат, знаеше го в костите си и това нямаше нищо общо със страха й. Винаги бе получавала видения, дори като дете сред конните стада в Зелея. Простичките й предсказания за това дали някоя млада кобила ще може да роди, или за болестите, които поваляха дивите коне по време на влажния сезон, винаги се сбъдваха и баща й се усмихваше и казваше, че тя е благословена от Посейдон, който обича конете.

Сега, докато седеше в огромния и богато резбован стол на Анхиз в мегарона, с ръце, вкопчени в дървените облегалки в смъртна хватка, тя знаеше, че виденията й отново са се сбъднали. Микенските войници бяха нахлули в крепостта.

Мислите й се стрелкаха и лутаха в ума й като прилепи. Хеликаон бе изпратил вест да бди за предатели, да внимава за странници. Ала не странник беше отворил Морската порта. Един от войниците беше видял Менон да върви с микенските офицери.

Менон! Беше направо немислимо, че той е извършил такова ужасно нещо. Младежът бе винаги толкова чаровен и грижовен и Халисия вярваше, че искрено я харесва. Беше й невъзможно да осмисли факта, че я е продал за изнасилване и заколение.

Вече повече от триста микенски войници бяха нахлули в цитаделата и изчерпаните сили на Дарданос почти не бяха оказали съпротива. Микенците знаеха точно кога да влязат — бяха преминали през незаварденото море в деня, когато — по съвет на Менон — Халисия изпрати малката останала флота на Дардания до Карпеа, за да помогне на бягащия Троянски кон.

Заобиколена от двадесетината си лични стражи, тя седеше тиха като каменна статуя в мегарона, докато всички слушаха звуците на битката отвън. През високите прозорци се виждаше светлината на пожарите. Халисия чуваше писъци и бойни викове. Потрепери толкова силно, че зъбите й изтракаха, и тя стисна челюст, за да не я чуят мъжете наоколо.

Стражите, подбрани до един от Хеликаон, чакаха с мрачна решителност около нея, стиснали мечовете си. Тя разтърси глава в опит да се отскубне от ужаса, парализиращ ума й.

Един млад войник, покрит с кръв, изтича в мегарона.

— Превзеха северната кула, господарке — каза той, докато се опитваше да си поеме дъх. — Кухните са подпалени. Източните казарми също паднаха. Извън Земната порта има още микенци, но не могат да влязат. Ние пречим на нашествениците вътре да я достигнат.

— Колко още има навън?

— Стотици.

— Къде е Павсаний? — успя да попита тя, изненадана, че гласът й звучи толкова твърдо.

Войникът поклати глава.

— Не съм го виждал. Ригмос командва защитата на мегарона. Протеос удържа нашествениците надалеч от Земната порта.

— Ами момчето?

— Видях го с Градион в конюшнята, но към тях се приближаваха микенски войници. Той отведе момчето вътре. После трябваше да избягам. Не зная какво се е случило.

Тя стана, краката й тежаха като олово, и се обърна към капитана на стражата й, сключвайки ръце пред себе си, за да спре треперенето им.

— Менестес, винаги сме знаели, че мегаронът не може да бъде удържан. Не бива да похабяваме живота си, за да го защитаваме. Трябва да се оттеглим до източната кула.

Точно тогава двойните врати се отвориха с трясък и микенските войници нахлуха вътре. Менестес изтегли меча си и се затича към тях, следван от хората си. Халисия знаеше, че няма да издържат дълго. Тогава капитанът й извика:

— Бягай, господарке! Бягай бързо!

Халисия събра роклята си в ръце и се затича през голямата зала. Отвори вратата на страничната стая, а после я залости след себе си. Това нямаше да спре решителните мъже, въоръжени с брадви и мечове, но щеше да ги забави.

Спря се за момент, изплашена, че ще припадне от ужаса в сърцето си. Принуди краката си да се движат и се затича по тясното каменно стълбище към спалнята си. Вратата й бе тежка и подсилена. Щеше да им отнеме време да я разбият. Затвори я зад себе си и постави голямото дървено резе на мястото му.

Стаята бе осветена от ниски свещи. По пода имаше меки килими, а по стените — гоблени, украсени със скъпоценни камъни. Халисия се спря за миг, вдишвайки лекия парфюм от рози в нощния въздух, а после излезе на балкона.

Хеликаон бе планирал този момент вече три години. Той уважаваше виденията й, а войнът в него вярваше в желанието на Агамемнон да си отмъсти. Скоро след последното нахлуване, спалнята на Халисия бе преместена от старото си място в северното крило до тези стаи високо над морето зад мегарона. Сега разполагаше с широк каменен балкон, който гледаше на запад.

Царицата отиде до края му и отмести висящата завеса от пълзящи растения. Погледна надолу и видя първата от късите дървени пръчки, разположени в камъка от външната страна на стената.

Замаскирани като обновление на апартаментите й, тези дъбови летви бяха сложени, за да водят до обраслата с плевели градина над морето. В нея не се допускаха стражи или слуги и дивите рози и лози я обгръщаха изцяло. Работата бе свършена майсторски и бе почти невъзможно стъпалата да се видят от земята, дори ако човек знаеше, че са там.

Работниците, отговорни за това, се върнаха в племето на брат й в Зелея, обсипани с почести и сребро и положили клетва да пазят тайна.

Сега, когато Хеликаон го нямаше, само двама души в крепостта, освен нея, знаеха за тайния път за бягство — Павсаний и, разбира се, неговият помощник Менон.

Менон, предателят!

Тя се поколеба, агонизирайки в нерешителността си, докато гледаше към мрака под себе си. Какъв избор имам, помисли си. Не мога да остана тук да ги чакам.

Царицата се приведе над балкона и се заслуша, опитвайки се да успокои туптящото си сърце. Не чуваше нищо сред растителността долу. Градината бе напълно неподвижна.

Тя изтича обратно до вратата и се заслуша. Чу далечни удари на метал по дърво, докато войниците събаряха вратата към мегарона.

Халисия отиде до голям сандък и отвори тежкия капак. Той издрънча в стената. Тя отмести бродираните шалове и рокли със скъпоценни камъни и извади стара слугинска туника в избледняло синьо, както и мръснокафяво наметало с качулка. Бръкна по-надълбоко и откри и кинжала, който баща й й бе подарил за петнадесетия рожден ден. Дръжката му бе от еленов рог, а извитото острие — от блестящ бронз. Царицата свали бялата си ленена рокля и сложи неугледната туника. После пое дълбоко дъх, свали резето и отвори вратата на стаята си съвсем малко. Отдолу се чуваше силният шум на сцепено дърво. Различаваха се стоновете и виковете на мъжете, които се бореха със строшените греди.

Тя остана неподвижна и обмисли плана си отново. После внимателно подпря резето до стената и отвори вратата широко.

 

 

Спартанецът Пелопидас изтича по тесните стълби, стиснал окървавения си меч в ръка. Знаеше какво ще намери. Още една заключена врата, която мъжете с брадви, които го следваха, щяха да разбият за няколко мига. Царицата щеше да е вътре, опитала се да слезе в градината по тайния път за бягство, където я чакаха още от хората му. Или, помисли си той и изпита силен копнеж, щеше да е видяла мъжете долу и в паниката си да се е върнала обратно в спалнята. Пелопидас се надяваше да е станало така. Щеше да му е много по-удобно да я изнасили в легло. Искаше да щади старите си колене.

Ветеранът с посивяваща коса и брада, сплетени на дълги плитки, достигна върха на стълбите и видя вратата широко зейнала. Глупава кучка, помисли си той. В ужаса си само ги бе улеснила. Следваха го трима мъже с брадви, до един потни и проклинащи треските, забили се в ръцете им при разбиването на долната врата. Те отидоха право до тесния балкон. Пелопидас отметна покривалото от растения и го разкъса.

— Вие двамата — той посочи двама от хората си, — я последвайте до долу. Когато я хванете, я върнете обратно тук. Искам я първи.

Двамата войници погледнаха тесните ръкохватки и стъпала със съмнение, а после и мрака долу, но изпълниха заповедта му, както и очакваше, спускайки се бързо над каменната стена.

Пелопидас изсумтя и се върна в спалнята. Последният войник стоеше до леглото и бърникаше в кутия за бижута, украсена със слонова кост.

— Остави я, боклук такъв — каза Пелопидас. — Знаеш какво каза генералът за плячкосването. Слез долу и намери проклетото дете. Има награда от двадесет жълтици за отряда, който донесе главата му на Катеос.

— Как се очаква да го намерим? — попита мъжът. — Конюшнята беше празна. Може да е навсякъде.

— Той е на три години и е сам. Сигурно се е сврял някъде разплакан и с посрани гащи. Хайде, върви!

Войникът се помота още малко, оглеждайки спалнята. Очите му изпиваха мекия блясък на златото и скъпоценните камъни, пръснати наоколо. После изтича навън.

Пелопидас седна на мекото легло и разтри лявото си коляно. Беше се подуло и ставата го болеше. Той се просна на леглото и усети миризмата на парфюм от възглавницата. Изпита възбуда. Казваха, че царицата е слаба и красива, въпреки че вече бе преминала тридесетте, златокоса и с мило лице. Той се изкикоти. Не го вълнуваше особено лицето й.

Кучката трябваше да умре, при това бавно, така че Подпалвача да научи и да знае, че това е отмъщение за нашествията му в микенски земи. Пелопидас усети как гневът му се надига при мисълта за изгорените села и моряците, удавени от гнусния Хеликаон и екипажа му. Този екипаж щеше да изгуби много от обичните си хора, преди нощта да приключи.

Спартанецът свали шлема си и го пусна на пода. Надигна се от леглото и отиде до гарафа с вода, поставена на една малка маса. Отпи голяма глътка. После поля малко върху главата си, разтръсквайки плитки.

Огледа преценяващо спалнята, меките завеси и блясъка на бронз, мед и злато във всеки ъгъл. Вдиша миризмата на цветя. Вдигна кутията от слонова кост, която войникът бе разглеждал, и видя тъмния блясък на бижута. Бръкна вътре и извади шепа злато и скъпоценни камъни. Почти не ги погледна, преди да ги пъхне в кесията на колана си. Имаше и тежка златна гривна, която струваше повече, отколкото той изкарваше за цяла година, така че пъхна и нея в кесията.

Очите му се спряха на големия дървен сандък. Капакът му бе вдигнат, сякаш е бил оставен набързо. Вътре, сред най-различните богато избродирани дрехи, видя блясъка на скъпоценни камъни. Пелопидас извади най-горната рокля и откри, че е украсена със златна нишка, кехлибар и червен халцедон. Поколеба се, чудейки се какво да прави с нея, а после изсумтя развеселено. Не можеше да носи женски дрехи на военна кампания.

Все така в добро настроение, той се наведе надолу, за да бръкне по-дълбоко в сандъка, търсейки скрити бижута. Внезапно забеляза движение в дълбините му и в мига, който му трябваше да реагира, нечие бяло призрачно лице се засили към него. Той почувства чудовищна болка в гърлото си и отскочи назад, пръскайки кръв пред себе си. В паниката си, задрапа по врата си в опит да спре кървавия фонтан. От сандъка излезе дребна златокоса жена с окървавен кинжал в ръка.

Пелопидас падна на коляно и се опита да извика за помощ, ала болката раздра прерязаните му гласни струни и кръвта изби между пръстите му. Жената го гледаше с широко отворени очи. Той усети как отслабва и животът му изтича.

Главата му удари пода и Пелопидас се загледа в шарката от червени кръгове по килима. Струваше му се, че самият под се топи и се превръща в алена течност. Изпита изключително спокойствие. Нещо топло потече по крака му и осъзна, че мехурът му се е изпразнил.

Трябва да стана, помисли си той. Трябва да…

Халисия стоеше като замръзнала, гледайки гърчовете на умиращия мъж на пода, докато кръвта му се изливаше върху красивия килим. Мислите й се лутаха като молци около пламъка на реалността. Гърлото му бе прерязано. Тя го беше убила. Ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че килимът е подарък от баща й за сватбата й с Анхиз, избродиран от източна коприна. Кръвта никога няма да се изчисти, помисли си тя.

Забрави кръвта, долетя грубият глас на разума. Халисия примигна и пое дълбоко дъх. Кракът на война помръдна. После той застина. Тя отстъпи от тялото и прибра кинжала в ножницата.

Трябва да излезеш! Те ще се върнат!

Царицата си сложи наметалото с качулката и притича надолу по стълбите, а после през разбитите останки от вратата. Спря се на входа към мегарона и погледна вътре. Залата бе притихнала. Стражите й бяха убити, а около тях преброи повече от тридесет тела на микенци. Каменният под бе облян в кръв и стаята вонеше на смърт.

Страхът се надигна отново и стомахът й се сви. Искаше й се да бяга, колкото може по-бързо, за да остави този кошмар зад гърба си. Ако не успееше, щеше да си намери място, където да се скрие. Някоя тъмна и мрачна дупка, която врагът няма да намери.

После лицето на сина й изплува в ума й. Образът я разтърси. Вместо да вижда, както обикновено, живото доказателство за изнасилването й и постоянно напомняне за убийството на обичния й Диомед, сега Халисия бе впримчена от големите умоляващи очи и сладостта на устата му, толкова подобна на нейната. Тя изстена. Дио поне бе познал обичта на майка си. Беше го прегръщала и милвала, и му бе казвала многократно колко го обича. Малкият Декс — както Павсаний съвсем точно беше отбелязал — никога не бе получавал подобно нещо.

И сега жестоките мъже искаха да го убият.

Инстинктът я подтикна да притича от мегарона до конюшнята с надеждата той още да е там. Разумът й каза, че никога няма да успее. Всеки би забелязал тичаща фигура. Халисия реши да мине през страничния вход на мегарона, да подмине кухните и да достигне конюшните изотзад.

Решителността подсили смелостта й и тя тръгна към вратата. Чуваше викове от другата страна и видя движение, когато нечия сянка застана на прага. Тя приклекна зад една колона и зачака, без да смее дори да диша. Последва тишина. Царицата се изправи внимателно и погледна иззад колоната. Който и да се бе спрял на прага, явно беше продължил.

Кухните от другата страна бяха унищожени от пожара. Дървените сгради сигурно бяха пламнали като подпалки, но сега огънят в по-голямата си част бе стихнал. Покров от гъст дим лежеше над зеленчуковите градини пред крепостта. Халисия се потопи в дима и изчезна като призрак на слънчева светлина.

Едва дишаше и падна на ръце и колене, вкопчена в камъните, където под дима се носеше килим от свеж въздух. Тя запълзя внимателно по пътеката към конюшнята, а коленете й се плетяха в туниката и наметалото. По пътя подмина много тела — някои мъртви, а други — смъртно ранени.

Видя движение пред себе си и застина. Към нея вървяха микенски войници. Някои кашляха и плюеха. Халисия притисна лице към земята и легна като мъртва, със затворени очи. Нечии крака изтрополиха до нея, а после се разнесе рязка команда за спиране.

Едно стъпало се заби в бедрото й. Войникът се спъна и изруга. Болката я накара да прехапе устни, но тя не издаде звук.

— Проклетият пушек е навсякъде — долетя нечий глас. — Не виждам нищо.

— Няма смисъл да тичаме така — каза друг. — Нека отидем до Земната порта, да убием шибаните защитници и да пуснем атрейците вътре. После можем да разграбим двореца и да се махаме.

— Затваряй си устата — каза раздразнено трети глас. — Главата на момчето струва двадесет жълтици. Хайде, продължавайте да търсите.

Мъжете се разотидоха. Халисия остана на място, докато скърцането на кожа и сумтенето им не изчезнаха напълно. После се изправи на крака и притича до конюшните. Вътре бе тъмно като в рог и тя чу изнервеното движение на конете, които бяха надушили пожара. Царицата мина край тях самоуверено, говореше им тихо, тупаше топлите тела, които се удряха леко в нея, докато намираше опипом пътя си напред.

— Декс — прошепна тя в здрача. — Тук ли си, Декс?

Не чуваше нищо, освен звуците на конете и далечните викове на мъжете. После чу заповед, от която сърцето й затуптя силно:

— Донесете огън. Ако се крие в конюшнята, ще го изкараме с дима.

Конете се размърдаха и зацвилиха около нея, но после се успокоиха, докато Халисия се движеше сред тях. Само големият черен жребец продължи да трополи в яслата си, да удря страни в дървените стени и да рита залостената врата.

— Декс! Дексиос. Тук ли си? — прошепна тя напрегнато.

Внезапно спря. Пред нея, под смътните лъчи светлина, прокрадващи се през вратата, стоеше неподвижно малка фигура с ръце на лицето. Около него имаше купчина слама. Стоеше, без да помръдва и без да издаде звук. За миг майката и синът останаха загледани един в друг.

После се разнесе тъничък гласец:

— Сърдиш ли ми се, мамо?

Тя коленичи и разтвори ръце.

— Не ти се сърдя, Декс. Сега трябва да вървим. Трябва да бягаме.

Тогава той се затича към нея и малкото му телце се удари в нейното със силата на стенобойна машина, като почти я събори на земята. Усети ръчичките му около врата си, а влажното му изцапано лице се притисна в нейното.

Халисия вдигна детето на ръце и изтича до предната част на конюшнята. Ако можеше да стигне до външната стена и скритата странична порта, щеше да изведе Декс сред равнините отвъд и да се скрият в някоя от множеството пещери.

Тя погледна навън и видя група вражески войници, които тичаха към сградата със запалени факли в ръце. Царицата притисна момчето към себе си и притича към задния изход, за да погледне през процеп във вратата. Само на няколко крачки от нея стоеше едър микенски войн. С едната си ръка държеше за косата младо конярче. С другата стискаше окървавен меч, с който след миг преряза гърлото на младежа. Момчето се загърчи, докато кръвта му изтичаше. Войникът го пусна на земята и се обърна към вратата.

Халисия потисна паниката си и отнесе Декс обратно през конюшнята, където застана, все така хванала детето в ръце, загледана в двата изхода. Намести го в едната си ръка и отстъпи до яслата, където черният кон се въртеше нервно.

Вече нямаше друг изход и само след няколко мига врагът щеше да открие и нея, и сина й.

— Не и този път! — прошепна тя. — Не отново!

Халисия се пресегна зад гърба си и отвори вратата към яслата, за да се промъкне вътре. Едрият черен жребец я изгледа с дивите си очи, но не тръгна към нея. Тя остави Декс на земята и пристъпи към коня. Пое главата му в ръце и положи буза на тъмното му лице, усещайки горещия му дъх.

— Нуждая се от теб, най-велик сред конете — прошепна царицата. — Нужни са ми силата и смелостта ти.

Тя потупа животното, за да го успокои, вдигна Декс и го сложи на гърба му. Конят потропа с крак, но не помръдна. Халисия се подпря на стената и се качи зад детето. Приближи лице до ухото му и каза:

— Смелост, малка катеричке. Бъди смел!

— Ще бъда, мамо!

Главният вход на конюшнята се отвори с трясък и вътре нахлуха микенци с факли. Халисия пое дълбоко въздух, наведе се напред и отметна вратата на яслата, стисна гривата на коня и го срита. После с всичка сила нададе бойния вик на хората от Зелея.

Конят стегна огромните си мускули и се втурна в галоп, а големите му копита изчаткаха по каменния под.

Микенските войници извикаха, когато жребецът се втурна сред тях, размахвайки факли, за да го изплашат. Вместо това той се вряза в групата. Един мъж отхвърча настрани и главата му се заби в дървена колона. Втори падна под копитата и Халисия чу отвратителното пукане на кост. Другите войни успяха да отскочат настрана.

Когато излязоха от конюшнята, царицата подкара животното към Земната порта. Ако тя бе отворена, щяха да се спуснат през нея до дефилето и моста над Безумието на Парнио.

Те профучаха през големия двор, а зад гърба им се разнесоха виковете на врага, който бе осъзнал кой язди коня. Една стрела изсъска наблизо. После втора. Халисия придърпа Декс по-близо до себе си и смушка жребеца в пълен галоп.

Земната порта беше съвсем наблизо, зад следващия ъгъл. Копитата на коня оставиха следи в камъните, когато тя го накара да завие.

Пред нея битката все още се водеше с пълна сила. И портата бе затворена.

Група дардански войници даваха последен отпор, сформирали стена от щитове в портала. Скоро щяха да ги надвият.

Халисия накара коня да спре и последва странна пауза, в която дори боят секна. Войниците й я разпознаха и тя с удивление изгледа лицата на обречените с гордост. Някои от микенците се обърнаха и също я видяха, а после някой извика:

— Това е тя! Това е царицата! Хванете кучката!

Разсейването помогна на дарданците и те атакуваха врага с подновени усилия. Халисия видя как мнозина микенци паднаха. Знаеше, че е спечелила малко време за хората си. Ала сега някои от нападателите тичаха към нея.

Тя обърна огромния си кон и впи пети в хълбоците му. Той отстъпи заднешком няколко крачки, а после се затича. Халисия го насочи надолу по каменните улици и павираните алеи, водещи към Морската порта и високата скала. Усети болезнен удар в бедрото си. Погледна надолу и видя, че в крака й се е забила стрела. В началото болката бе притъпена, но после се изостри.

Морската порта се появи пред погледа й, а четирите й големи каменни кули се издигаха в мрака. Малцината войници около нея се разпръснаха, когато жребецът се втурна към тях. Големият кон продължи да галопира под мраморния портал и навън в нощта.

Халисия знаеше, че не може да остане на пътя. Той щеше да ги отведе към плажа и другите микенски войници. Тя дръпна гривата на животното и наклони тежестта си, за да го накара да завие. Копитата му изтракаха по камъка, а после се подхлъзнаха над пропастта. За миг Халисия си помисли, че ще паднат от скалата, но конят възвърна равновесието си и продължи да тича по тясната пътека до стените.

През деня този маршрут бе опасен, но тя знаеше, че нощем само късметът и благословията на боговете можеха да ги спасят.

Жребецът се катереше бавно по неравната земя. В най-високата точка, където пътеката се стесняваше, царицата го спря. Стените се издигаха вляво, а отдясно виждаше озареното от звездите небе и микенските галери, струпани на плажа.

Тогава видя и друга флотилия, която се насочваше към Дарданос през Хелеспонт. За миг си помисли, че са още микенски кораби, но после разпозна огромното туловище на „Ксантос“ и изпита неистова радост.

Съпругът й се връщаше у дома и сега микенците щяха да разберат какво означава страх. Отмъщението му щеше да е едновременно ужасяващо, но и удовлетворително.

Микенските екипажи на брега също бяха видели дарданската флота и тичаха към корабите си. Халисия се усмихна. Независимо дали искаха да избягат, или да се бият, резултатът щеше да е един и същ. Всички бяха мъртви.

Изпита силно облекчение. Трябваше единствено да остане тихо тук под стените, докато Хеликаон не слезеше на брега.

Тогава нещо изсъска край нея, удари се в камъка и отскочи. Тя чу викове отгоре и вдигна поглед. Над укрепленията се бяха надвесили войници.

Халисия притисна Декс до себе си и потупа коня по гърба, говорейки му твърдо и спокойно. Нежно го смушка да тръгне напред. Край нея хвърчаха стрели, които плашеха жребеца.

— Бъди спокоен, велики — прошепна царицата тихо. Облечена в тъмно наметало и седнала на черен кон, тя бе много лоша мишена за нощна стрелба. Въпреки това, ако останеха на мястото си, все някоя стрела щеше да ги уцели. Халисия реши да обиколи крепостта, да надбяга вражеските войници от другата страна на Земната порта, а после да стигне до Безумието и да чака там.

Земята се спускаше рязко в мрака вдясно от нея. Отляво стената на цитаделата се издигаше като скала. Големият кон снижи глава и внимателно започна да подбира пътя си по тясната пътека. От време на време копитата му се подхлъзваха по чакълестата почва. Стрелите продължаваха да летят край тях, но много малко падаха наблизо.

Когато Земната порта се появи пред нея, Халисия видя, че тя още е затворена. Стотици микенски войници се тълпяха без работа отвън, чакайки другарите им вътре да им отворят. Чуваха се изнервени викове, но те всички гледаха към стените и портите и не обърнаха внимание на жената на коня, която тихо изплува от мрака.

Халисия видя движение в далечината и там се появиха редица ездачи в бляскави брони. Троянският кон бе дошъл! Микенците също ги видяха и започнаха да сформират стена от щитове.

После някой от укреплението горе извика:

— Царицата бяга! Убийте я!

Извън портите имаше съвсем малко ездачи, но те незабавно смушкаха конете си в галоп.

Халисия също подкани своя и той отново се затича, подминавайки задната част на микенската армия, за да се спусне към дефилето. Тя се извърна и видя четирима ездачи, които изоставаха. Жребецът сега тичаше в пълен галоп и скоростта му бе колосална. Халисия бе яздила много коне през живота си, но никой не бе притежавал силата и скоростта на това огромно животно.

Тя усети вятъра в косите си и позволи на надеждата да се върне в сърцето й. Хеликаон щеше да потопи вражеската флота, а Троянският кон щеше да избие оцелелите войници на сушата. Трябваше само да надбяга тези микенски ездачи и щеше да е в безопасност. Жребецът продължи да галопира и тя видя дефилето да се разширява точно преди моста. Но сега там нямаше мост, а само димящи руини. Останките му висяха почернели и обгорени от ръба на бездната. Нямаше изход.

Група микенски войници се затичаха откъм мрака на дефилето към нея, а в ръцете им проблеснаха остриета. Халисия накара коня да завие и той се затича в обратна посока, а после отново се завъртя. Сега микенските ездачи бяха наблизо и тя чуваше триумфиращите им викове.

— Каквото и да стане, малки Декс, ние ще сме заедно — обеща Халисия на сина си. После удари хълбока на жребеца. Стреснат, той се спусна към бездната. Скоростта му се увеличи, докато галопираше. Халисия стискаше гривата му в смъртна хватка. Видя войниците само като петно с периферното си зрение. Усети удар отляво, но върхът на копието само раздра плътта й и не можа да я събори. Болката беше огромна, но тя не й обърна внимание и се концентрира върху движението на коня под нея и малкото топло тяло, сгушено отпред, както и зеещата паст на приближаващата бездна.

Дали дори този велик кон можеше да направи скока? Халисия не знаеше. Знаеше обаче, че той може да спре на ръба и да я захвърли към камъните долу заедно със сина й.

Докато се приближаваха към цепнатината, тя заби пети в хълбоците на животното за последен път и нададе племенния си вик. Звукът бе пронизителен и войнствен. Конят напрегна огромните си мускули и скочи.

Времето сякаш замръзна. Единственият звук беше туптенето на сърцето й. Навсякъде около нея всичко бе неподвижно. Не можеше да почувства гърба на коня. Не усещаше момчето до гърдите си. Зачуди се дали животът й не е свършил и боговете не са я отнесли. Дори намери време да погледне надолу към назъбените черни камъни под нея.

После копитата на жребеца се удариха в земята от другата страна на бездната. Конят се препъна за миг, докато задните му копита чаткаха по ръба. После те отново тичаха свободно.

Халисия спря животното и погледна назад към микенците. Никой от тях нямаше куража да я последва и сега само крещяха обиди. После се върнаха нагоре по дефилето. Изпълни я умора.

— Отидоха ли си лошите хора, мамо? — попита Декс.

— Да, отидоха си, малка катеричке.

Халисия вдигна крак и скочи от коня. Извика, защото стрелата в бедрото й се изви и разкъса плътта. Тя седна на един камък и пусна момчето. То не се отдръпна, а продължи да я стиска. Халисия го целуна по челото.

— Ти си мой син, малки Декс. И аз съм толкова горда с теб. Скоро баща ти ще дойде и той също ще се гордее с теб. Ще поседим тук тихо и ще го изчакаме.

Детето погледна към нея и се усмихна. Толкова сладка усмивка, помисли си царицата, като слънчева светлина през облак.

Лявата страна на туниката й бе напоена с кръв от раната, нанесена й от копието. Опита се да спре кървенето с наметалото си, но платът се изплъзна от пръстите й. Стори й се, че нощта е станала по-ярка. Наблизо имаше някой. Халисия извърна глава с огромно усилие. Светлината сега бе почти заслепяваща. До нея се появи малка златокоса фигура. Царицата примижа срещу яркото сияние… и извика от щастие. Това беше Диомед, нейният син. Той й се усмихна и протегна ръце.

От очите на Халисия потекоха сълзи. Сега и двамата й сина бяха с нея и светът отново бе в хармония. И в този блажен момент, докато светлината гаснеше, тя осъзна, че никога не е била по-щастлива.