Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (35)

XXXIII
Смърт във водата

Обзет от блажена умора, Калиадес седеше в сянката на една каменна стена близо до плажа. Раната още го болеше, въпреки че зарастваше добре. Изглежда истинското поражение бе дошло от разкъсването на гръдния мускул, което пречеше да движи лявата си ръка. Ударът по главата все още му причиняваше замайване от време на време, но раните не можеха да помрачат еуфорията, която изпитваше, откак бе оцелял след атаката на прохода.

Струваше му се, че го очаква нов свят, изпълнен със светлина, цвят и мирис, които досега някак са били недостъпни за него. Не че никога не бе оценявал чистото лятно небе или величието на аления залез. Преди обаче това оценяване бе хладно и рационално. Величието на света никога не бе докосвало емоциите му толкова дълбоко, колкото сега.

Дори корабите на плажа грозни и с плоски дъна, излъчваха някаква грубовата красота, а слънцето караше намаслените им греди да блестят като чисто злато. Навсякъде имаше шум и объркване, но това говореше за живот и движение и също му носеше радост.

Банокъл дойде при него и коленичи.

— Явно не е трябвало да убивам царя вчера — измърмори той и свали шлема си, за да го остави на пясъка.

— Не знаех, че ти си го убил.

— Е, не бях аз, но наредих да го сторят. Генералите на Хектор казаха, че сме можели да го използваме, за да принудим тесалийците да напуснат Тракия.

Калиадес поклати глава.

— Ахил нямаше да се съгласи.

— Така каза и Хектор. Генералите му обаче не ме харесват. Копелета!

Калиадес се усмихна.

— Ти спечели битката, Банокъл. С онази луда атака.

— Кое й беше лудото?

— Че не би трябвало да успее. Ти нападна най-силната част от армията — тесалийската царска стража. Ако те имаха по-смел цар, щяха да удържат атаката и да нарежат ездачите ти на парчета.

— Не им се удаде обаче, а? — забеляза Банокъл.

— Не, приятелю, не им се удаде. Ти си героят на деня. Банокъл и неговите тракийци. Каква история само ще стане от това.

Микенецът се изкикоти.

— Да, наистина. По някакъв начин дори ще ми липсват.

— Да ти липсват?

— Изоставяме ги тук.

— Защо?

— Има само около четиридесет кораба. Не са достатъчни, за да пренесат всички с едно преминаване. Хектор превежда Троянския кон и оставя ранените и тракийците. Казва, че ще прати корабите обратно утре. Дотогава обаче вероятно в проливите ще има вражеска флота или някоя друга шибана армия на хоризонта.

— И това къде те оставя? — попита Калиадес.

— Мен? Какво искаш да кажеш? Аз съм с Коня.

— Двамата сме водили много битки заедно. Как би се почувствал, ако някой от генералите ни решеше да избяга и да ни остави на някой вражески бряг?

— О, не започвай и ти. Знаех си, че не бива да идвам при теб. Да избягам? Не е вярно, не бягам. Аз съм войник от Коня. Не някакъв шибан генерал.

— За тях си генерал, Банокъл. Те ти имаха доверие, за да те последват в битката.

Русият войн го изгледа ядно.

— Винаги взимаш простото и го правиш сложно.

— Това е, защото нищо никога не е толкова просто, колкото ти се иска. Както и да е, аз ще остана с ранените. И както сам отбеляза, ние сме братя по меч. Трябва да останем заедно.

— Ха! Братя по меч, когато ти е удобно! В прохода обаче не ти беше, а?

— Не исках да умреш, приятелю. Но сега е различно. Тези тракийци те уважават. Те са истински войни, Банокъл. Нанесли са им поражения и гордостта им е била стъпкана в прахта. Ти им я върна. В прохода, когато надвиха враговете си, и вчера, когато убиха един от царете, опустошили земята им. Ти си талисман за тях. Спасил си синовете на царя им и ги накара да се чувстват отново мъже. Нима не виждаш? Не можеш да ги изоставиш сега.

— Направил съм всичко това?

— Да.

— Предполагам, че е така — Банокъл се умълча. — Предполагам, че мога да остана с тях поне до Троя.

— Това би било добре.

— Трябва да призная, че сбърках. Тези момчета могат да се бият.

Калиадес се засмя.

— Те се биха за теб, генерале.

— Не започвай да ме наричаш така! Предупреждавам те, Калиадес. Писна ми. А и Руж ще ми отхапе ухото, когато чуе. Само гледай!

Приятелят му се ухили и очите му обходиха изоставеното селище. Имаше около двадесет колиби и няколко високи къщурки за опушване на риба.

— Къде са отишли всички? — попита той.

— Взели са си лодките и са прекосили проливите — каза Банокъл. — Не са искали да бъдат тук, когато дойде врагът. Не ги обвинявам. И аз не искам да съм тук, когато гадовете дойдат пак. Как е раната?

— Зараства добре. Започна да ме сърби.

— Това е добър знак — Банокъл въздъхна. — Ужасно е да си генерал, Калиадес. Искам само място за сън, малко добра храна в стомаха и кана вино до себе си.

— Зная, приятелю. Веднъж щом стигнем до Троя, всичко ще бъде по-просто. Тракийците могат да си изберат собствен генерал и ти ще се върнеш към курвите и пиенето, и живота без отговорности.

— Не и към курвите — каза Банокъл. — Голямата Руж ще ми счупи главата. Но останалото звучи добре.

Димът от погребалните клади на равнината започна да се носи над селището.

— Колко изгубихме вчера? — попита Калиадес.

— Не съм се интересувал — отвърна Банокъл. — Ако съдя по размера на кладите, сигурно неколкостотин. Врагът изгуби хиляди. Това е проблемът, когато тръгнеш да бягаш. Моите момчета продължиха да ги избиват, докато ръцете им не се измориха твърде много, за да държат копията. Дори и така обаче подозирам, че няколко хиляди са избягали. Могат да се прегрупират и да се върнат.

Двама мъже приближиха към тях. Калиадес вдигна лице и видя висок войн с руса коса и сини ивици по лицето, а до него — набития плешив Волин, който му бе служил в прохода. И двамата изглеждаха ядосани.

— Ще ни изоставят ли? — попита високият.

— Само до утре — отвърна Банокъл. — Тогава ще пратят корабите обратно.

— Оставят ни тук да умрем — каза Волин. — Това е предателство.

Банокъл се надигна на крака. Калиадес се изтласка по стената до него.

— Хектор не е предател — каза той. — Корабите ще се върнат.

— Щом е така, защо тръгваш с тях днес? — попита мъжът със синьото лице.

— Не тръгвам. Кое козоебящо копеле ви каза това?

Калиадес видя, че двамата тракийци се споглеждат. После Волин заговори:

— Твоите трима човека, Олганос и другите. Те вече са се качили на корабите. Мислехме, че ще отидеш с тях.

— И да ви оставя тук, момчета? Как можахте да си го помислите? След всичко, през което минахме.

Сега и двамата мъже изглеждаха дълбоко засрамени. После високият заговори:

— Щом ти си тук, аз ще повярвам, че корабите ще се върнат за нас. Иначе не биха те оставили.

— Добре — каза Банокъл. — Значи това е уредено.

— Ще пратя съгледвачи — каза Волин. — Така поне ще бъдем предупредени, ако идоноите се върнат.

Повечето кораби вече бяха потеглили и Калиадес гледаше как гребците се борят със силните течения. Въпреки че бреговата линия на Дардания се виждаше ясно от другата страна на проливите, течението щеше да изтласка галерите на югозапад и те щяха да стигнат до брега доста встрани от града. Три дардански кораба чакаха в открито море, за да ескортират флотата.

Последната от четиридесет и едната галери, наблъскани с войници и конете им, бе изтласкана от пясъка и флотата потегли през тесния пролив. Небето бе чисто и имаше малко вятър, което беше истинска благословия. Както бяха претоварени и разлюлени в синята вода, не им трябваше много, за да се обърнат. Силен вятър или буря, или дори паника сред конете. Разстоянието между горните греди на корпусите и водата долу бе по-малко от половин ръка. Ако някоя галера се наклонеше дори леко, водата щеше да нахлуе и да я потопи като камък. По-тежко бронираните мъже на борда нямаше да имат никакъв шанс за оцеляване.

— Дано Посейдон им дари спокойно море — каза Калиадес.

Банокъл внезапно изруга.

— Майната му на Посейдон — каза той и посочи към проливи на североизток. — По-добре се тревожи за онези копелета!

Флотилия от черни кораби заобиколи носа, зад който се бе крила досега, и се насочи към транспортните съдове. Калиадес преброи двадесет съда.

Той изстина. Натъпканите галери бяха беззащитни срещу бойни кораби. Щяха да бъдат потопени много преди да достигнат брега.

 

 

Олганос никога не се бе справял добре като моряк. Това бе причина за срам у семейството му, които бяха рибари от Скамандър. Дори в спокойно море стомахът му протестираше. Баща му му бе обещал, че гаденето ще премине и тялото му ще се нагоди към движението на морето. Но това никога не се случи и именно затова той пръв от семейството си се присъедини към армията.

В мига, в който се качи на плоскодънния кораб същата сутрин, гаденето започна отново. Юстинос го потупа по гърба и се изкикоти.

— В името на топките на Хадес, момче, още сме на плажа, а лицето ти вече е сиво.

Олганос не каза нищо. Вместо това стисна зъби и се подготви за гнусния ритуал на замайването, горещината в стомаха и неизбежното повръщане. Въжето в предния край на кораба се затегна, докато дарданската галера издърпваше съда от плажа. Олганос стисна парапета и се загледа надолу към морето. Галерата застърга по брега, а после заплава свободно.

Олганос огледа кораба. На палубата имаше осемдесет мъже и двадесет коня. Войните около него бяха безгрижни и щастливи, защото изоставяха зад гърба си завладяната Тракия и си отиваха у дома при обичните си хора, в сигурността на Троя. Олганос се оригна и усети киселина в гърлото си. В този миг наистина мразеше морето.

Осмината гребци от всяка страна нямаха много място, за да движат греблата си, и постоянно ругаеха войниците, които се клатушкаха около тях. В задната част на съда двамата моряци на руля се смееха на хаоса.

Олганос се загледа мрачно към плажа. Предпочиташе да остане с Банокъл и тракийците, но това само щеше да отложи прекосяването.

Последната галера потегли и той я видя как се люлее. Затвори очи, защото отново му се догади и стомахът му се сви.

— Може да ни откарат по целия път до Троя — каза Скорпиос.

Олганос изпита паника при мисълта. После здравият разум надделя. Галерите трябваше да се върнат за тракийците и Банокъл. Той изгледа ядно Скорпиос, който му се хилеше.

— Много забавно — успя да каже.

— Люлеенето на кораба не кара ли сърцето ти да скача — обърна се Юстинос към Скорпиос. — Като подскача и се люшка, подскача и се люшка.

Олганос ги изруга, наведе се през парапета и повърна в морето.

Това не му помогна. Гаденето си остана, а сега и главата го болеше.

Той се изправи и изведнъж видя флотилия от черни кораби, които идваха от североизток. За миг си помисли, че са дардански. После осъзна истината.

До него Юстинос изруга.

Трите дардански кораба също бяха видели вражеската флота и се обръщаха да се изправят срещу нея. Течението беше бързо и микенските галери настигаха бавно движещите се товарни съдове с убийствена скорост.

Един дардански боен кораб успя да блокира първата галера. Три други обаче го подминаха. Олганос с ужас видя как последният транспортен кораб е ударен странично. Дъските изпукаха и галерата се наклони. Микенският съд се отдръпна, оставяйки зейнала дупка в корпуса на противника си. Морето се втурна да я запълни и транспортът се преобърна. Коне и мъже западаха във водата. Конете започнаха да плуват, но тежко бронираните троянски войници не успяваха да се задържат на повърхността. Те започнаха да викат за помощ. Олганос гледаше борбата им за живот и сърцето му се късаше. Един по един те потънаха под повърхността. Осемдесет мъртви човека за няколко секунди.

— Свалете си броните! — извика той на мъжете около него, докато дърпаше кожените каиши, които държаха нагръдника му на място.

— Не и аз — каза Юстинос. — Не мога да плувам.

— Ще те задържа над водата, приятелю.

Другият мъж поклати глава.

— В момента, в който копелетата ни ударят, ще се кача на техния кораб.

Олганос хвърли нагръдника си на палубата.

— Няма да имаш възможност. Те ще ни ударят и ще се отдръпнат моментално. Повярвай ми.

Скорпиос също бе свалил бронята си. Повечето от останалите правеха същото и галерата им се разклати застрашително.

Един микенски кораб се приближи, но дарданската бойна галера, плаваща наблизо, го удари. Мъжете на транспорта нададоха възгласи… ала звукът утихна бързо. Друг микенски кораб се заби в дарданците и проби корпуса им.

Гребците на транспорта дърпаха греблата с всичка сила, но в паниката ритъмът им се изгуби. Галерата бавно започна да се върти, защото течението ги тласкаше встрани. Претовареният кораб сега бе застанал странично, превръщайки се в широка мишена. Олганос коленичи, свали бронзовите си наколенници и ги хвърли на палубата. После се изправи… точно навреме, за да види надвисналия нос на бойна галера. Ударът му в транспорта изтътна като гръмотевица. Мъжете паднаха на палубата. Корабът започна да се накланя и конете се паникьосаха. Започнаха да ритат. После се хвърлиха през стълпотворението от хора и се гмурнаха в морето. Транспортът се наклони силно, когато врагът се отдръпна. Водата се втурна през дупката в корпуса.

После корабът им се преобърна. Олганос бе запратен към парапета и падна във водата.

Когато подаде глава, една стрела прелетя край него и потъна във водата наблизо. Той си пое дъх и се гмурна. Когато се появи отново за въздух, черната галера се оттегляше в търсене на свежа плячка.

Чу някой да вика и видя Скорпиос, който държеше Юстинос. Тежката броня на втория влачеше и двамата надолу. Олганос бързо доплува до тях, за да помогне да удържат едрия войн, докато се бореше да разхлаби каишите на нагръдника му.

Около тях прелетяха още стрели. Една отскочи от ръката на Скорпиос и разкъса кожата му. Олганос успя да разхлаби нагръдника на Юстинос, но нямаше начин да го махне.

— Ще трябва да се гмурнеш изпод бронята — каза той на приятеля си. — Потопи се под повърхността и я изблъскай.

Очите на Юстинос бяха широко отворени от ужас.

— Не — каза той.

— Трябва! Иначе ще убиеш и трима ни. Няма да те оставя да се удавиш, кълна се!

Юстинос пое дълбоко дъх, после вдигна ръце… и потъна.

Докато Скорпиос издърпваше бронята, Олганос се гмурна под повърхността. Тежкият нагръдник се измъкна, но Юстинос внезапно се паникьоса и започна да рита лудешки, а от устата му заизлизаха мехурчета. Олганос се гмурна още по-надълбоко и сграбчи ризата му, а после зарита към повърхността. Тежестта обаче бе твърде голяма и те започнаха да потъват. После Скорпиос се появи до него и заедно изтеглиха Юстинос над водата.

— Успокой се и дишай! — извика Олганос. Приятелят му гълташе алчно въздух.

Точно под повърхността видяха тяло на войник, което премина край тях със стрела в гърлото. Друга микенска галера се приближаваше и Олганос видя редица стрелци на лявата й палуба. Някои от тях се усмихваха злобно, докато слагаха стрели на лъковете си. Единственият начин да оцелеят, беше да се гмурнал надълбоко. Ала в мига, в който пуснеха Юстинос, той щеше да се удави.

Приятелят им явно го разбра, защото каза мрачно:

— Спасявайте се! Хайде!

И тогава Олганос зърна как нещо тъмно прелита през въздуха към галерата. Беше глинена топка с размери на череп. Тя удари един стрелец и се разби, като напръска мъжа и онези около него с нещо, което приличаше на вода. Втора топка удари палубата.

Олганос се извърна… и видя огромен златен кораб с черен кон на платното, който се приближаваше към микенците. По палубите му имаше струпани стрелци и те пратиха залп огнени стрели към врага.

Това, което последва, го накара да зяпне. Беше очаквал огънят да опърли дървото или може би дори да запали платното на микенците. Вместо това цялата палуба лумна в пламъци. Стрелецът, който бе ударен от глинената топка, се запали от глава до пети. Олганос видя как той скочи от палубата. Когато изплува, тялото му още гореше и писъците му бяха ужасяващи.

Златният кораб се заби в микенската галера и разцепи корпуса й. Олганос видя как от горната му палуба към другите вражески съдове политат още глинени топки.

Черен пушек се издигаше от поразената галера, а стрелците, които само преди миг се готвеха да използват Олганос и приятелите му за упражнение по стрелба в мишена, скачаха в морето. На други места той видя как микенската флота отчаяно се оттегля от преследването на транспортите, защото още и още дардански галери се спускаха върху тях.

Един кораб се приближи до мъжете във водата. Някой извика:

— Кои сте вие?

— Трима от Троянския кон — извика Олганос.

Пуснаха им въжета. Юстинос сграбчи първото и се издърпа на палубата. Скорпиос го последва, а накрая и Олганос. Един набит моряк се приближи към тях и подаде на Скорпиос парче плат, с което да превърже ранената си ръка.

Олганос отиде до парапета, за да гледа морската битка. Вече шест микенски галери горяха, а четири други бяха ударени и потопени. Златният „Ксантос“ продължаваше да засипва оцелелите кораби с огън. Силното течение, което бе отвело микенците до транспортите, сега се оказа най-ужасният им враг. Гребците им, изморени след поддържането на скорост за удар при преследването на троянската флота, вече нямаха сила да избегнат отмъстителните дарданци. Една група стрелци избута Олганос и се наведе над парапета. Морето долу гъмжеше от микенски моряци, които викаха за помощ. Вместо това получиха само смърт.

До края на следобеда битката беше приключила. Пет микенски кораба успяха да избягат на север, а един се промъкна покрай дарданците и се насочи към открито море.

Здрачът се спускаше, когато галерата, на която бяха Олганос и приятелите му, прекоси пролива и беше издърпана близо до транспортите.

Щом слязоха на брега, тримата тръгнаха към мястото, където се събираше троянската армия. Въпреки успешното бягство, настроението сред оцелелите бе лошо. Почти двеста мъже и шестдесет коне бяха изгубени при пресичането.

Запалиха готварски огньове и войниците се събраха около тях. Нямаше много разговори. Олганос се излегна на земята, наслаждавайки се на топлината на пламъците, и поспа известно време.

Когато Юстинос го сръчка да се събуди, бе тъмно. Олганос се надигна и разтърка очи, за да прогони съня. Навсякъде около него мъжете бързо си слагаха броните и скачаха по конете. Той се изправи изморено.

— Какво става? — попита.

— Огън на юг. Дарданос гори — отвърна Юстинос.