Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (34)

XXXII
Битката за Карпеа

Пелей от Тесалия никога не бе вярвал в героичното водачество, когато царят се бие в първата редица рамо до рамо с войниците си. Това беше просто глупаво, защото така някоя заблудена стрела или добре насочено копие можеше да промени изцяло изхода на битката. Той си повтаряше, че това няма нищо общо със страхливостта. Царят трябваше да стои на място, достатъчно близо до битката, за да взима решения според случващото се, но винаги далеч от опасността.

Така че сега Пелей седеше на високия си бял кон, заобиколен от елитната си стража — триста тежко бронирани войници — докато неговите войни и идонойските им съюзници атакуваха троянците в равнината на Карпеа. Това бе идеално бойно поле — обширно и равно, без високи хълмове, които врагът да удържа, без гори, в които да се скрият. Само трева и морето отвъд нея. Дори и малкото селище не предлагаше добри скривалища. Карпеа нямаше даже укрепление.

Пелей знаеше, че в повечето случаи Хектор би се оттеглил на по-подходяща позиция срещу армия, която бе почти четири пъти по-силна от неговата. Ала сега не можеше, защото на плажа се намираха корабите, които му бяха нужни, за да избяга от Тракия.

Някой по-обикновен командир би се оттеглил така или иначе, осъзнавайки, че каузата му е изгубена срещу враг, наброяващ дванадесет хиляди войници. Но Пелей бе предположил правилно, че арогантността на Хектор ще го накара да рискува всичко с една последна решаваща битка. Само че сега нямаше гори, в които да скрие конницата си, нито време да планира сложни капани. Армията му, по-малка от три хиляди души, се биеше за живота си.

Изпълни го злорадство, докато битката продължаваше. От мястото си виждаше как войските му отблъсват троянците назад. Врагът се биеше най-вече с пешаци, въпреки че малка част от троянската конница яздеше отдясно, удържайки идонойските конници, които се опитваха да нападнат противниците си по фланга.

Хектор бе избрал сгъстен строй с три блока от по деветстотин мъже, въоръжени с дълги копия и високи щитове. Това бе идеална защитна маневра, когато врагът те превъзхожда. Пелей знаеше, че може би щеше да успее дори срещу противник с двойно повече войници. Ала тесалийската армия бе много по-голяма. Всеки миг някоя от трите троянски редици щеше да бъде пробита и войниците щяха да обкръжат врага и да го принудят да се сгъсти още повече, като по този начин бойците на Хектор нямаше да могат да се бият изобщо. Тогава щеше да започне клането. И този момент не беше далеко.

Колко прекрасно щеше да е да види главата на Хектор набучена на кол. Красотата на този миг щеше да отмие жлъчта, която изпитваше през последните няколко години.

Той винаги се беше гордял със сина си Ахил и се беше възхищавал на постиженията му, тъй като те го прославяха като сина на цар Пелей. Триумфите на сина озаряваха и бащата. После дойде нежелана и горчива промяна. Съвършеният Ахил, господарят на войната, започна да сияе със собствена светлина. И някъде по пътя славата на Пелей помръкна и той стана просто бащата на героя.

Думите трябваше да значат едно и също. Син на Пелей или баща на Ахил. Ала ударението се промени. Това тормозеше Пелей. С всяка нова победа Ахил ставаше все по-известен. Сега той бе завоевателят на Ксантея и Калирос, освободителят на Тракия.

Затова, в желанието си да си върне малко от заслужения дял на славата, Пелей поведе собствената си армия срещу град Исмарос. Одисей получи задачата да наложи блокада на пристанището. Тогава царят на Итака поведе нощно нападение и хората му преодоляха стените, за да отворят портите за Пелей и неговите тесалийци. Градът бе превзет. И кого обсипаха с хвалебствия?

Одисей, Опустошителя на градове. Хитрия Одисей. Умния Одисей.

Но не и днес. Триумфът щеше да бъде на цар Пелей — Царят на битките, надвил могъщия Хектор.

Малко по-напред троянската формация отляво изглеждаше готова да се пречупи. Пелей наблюдаваше сцената с жадни очи. Триумфът му наближаваше и вкусът му беше силен.

Тогава видя Хектор, в бронята му от бронз и сребро, да се хвърля сред отслабващата редица. Хората му се струпаха около него, събрали кураж.

Значи щеше да почака още малко. Още по-добре, помисли Пелей. Очакването правеше победата по-сладка.

Нагръдникът му стягаше и го душеше. В последните години теглото му постоянно нарастваше. Осъзна, че войната щеше да му повлияе добре. С нея можеше отново да стане силен и строен както преди. Като децата си.

Спомни си Калиопа. Тя беше стройна и той толкова обичаше да я държи до себе си като дете. Толкова приличаше на майка си.

Но точно като майка си и тя се отвърна от него. Вероломно измамно момиче. Нима не я бе отгледал с всички привилегии, без да й липсва нищо? И как му се отплати тя? Като се развяваше гола пред него, за да го съблазни. Да, точно това стори. Превърна го в египтянин, ламтящ за собствената си плът.

Но това едва ли можеше да е изненада. Всички жени бяха уличници. Някои го прикриваха по-добре от други, но всички бяха еднакви.

И сега тя бе мъртва. Което показваше, че боговете са справедливи.

Кавос, генералът на стражата му, се приближи. Мъжът бе ветеран от много битки и добър войник, но нямаше голямо въображение.

— Трябва да се придвижим напред, господарю. Те са готови да се пречупят.

— Още не, Кавос — каза Пелей.

— Ако се струпаме в центъра, ще пробием. Троянците са изтощени.

Да, а аз ще трябва да се приближа заедно с теб, помисли Пелей, близо до мечовете и копията.

— Тръгваме, когато аз кажа — отвърна той. Кавос се отдръпни при хората си.

Трябва да ми е благодарен, помисли царят. Не му се налага да се изправя пред смъртта. Но пък той е глупак без мозък, който да оцени добрия му късмет.

Отвъд битката Пелей виждаше колибите и къщурките на рибарското село и корабите, издърпани на плажа от другата страна. Корабите, които сега щяха да позволят на армията му да прекоси тесните проливи до Дардания. Пелей се бе страхувал, че ще е принуден да ги прекоси на кон в ужасните плитки лодки. Но сега, окъпан в славата на победата си над Хектор, можеше да се върне триумфално в Тесалия и да остави Ахил да поведе хората си през морето.

Той върна погледа си към битката и видя, че загубите сред хората му са сериозни. Като се изключеше стражата му, тесалийската армия бе леко бронирана, с подсилени кожени нагръдници. Те не бяха особена защита срещу тежките копия на Троянския кон. Но пък бронзовите нагръдници бяха скъпи, а мъжете — евтини. Идоноите също умираха по трима за всеки паднал троянец. Клановете бяха по-зле защитени дори от собствените му мъже. Мнозина сред тях изобщо нямаха нагръдници.

Нямаше значение. Битката почти бе приключила.

После видя как хората от стражата му се обръщат на запад. Пелей също се обърна.

Пред него имаше редица конници, чиито копия блестяха ни светлината на слънцето.

Царят извика Кавос.

— Прати някой да им каже да атакуват отляво.

— Това не са наши хора — каза Ковос мрачно.

— Естествено, че са наши. Зад нас няма врагове.

— Погледни мъжа в центъра — възрази генералът. — Онзи на сивия кон. Той носи троянска броня.

— Открадната от мъртвите — каза Пелей, но червейчето на съмнението започна да го гризе.

Мъжът на сивия кон извади два меча и ги вдигна високо.

После конниците тръгнаха напред. В началото бавно, а после все по-бързо, докато гръмотевичният тътен на копитата не огласи местността и войните не се засилиха към тесалийските задни позиции.

— Обърнете се! — изрева Ковос. — Обърнете се, кучета! Очаква ви смърт!

Тристата войника от царската стража нямаха копия, а само мечове и дълги щитове. Те бързо се опитаха да сформират редица, обърната на запад. Пелей смушка коня си сред тях, внезапно ужасен.

Вече виждаше ясно мъжа на сивия кон. Той бе широкоплещест, с руса брада. Нямаше щит. В дясната си ръка държеше сабя, а в лявата — меч.

Трябва да обърне, помисли си Пелей. Никой кон няма да атакува стена от щитове.

Ала стената не се сформира достатъчно бързо. Ездачът откри пролука и се хвърли в нея, а сабята му се спусна мълниеносно и преряза гърлото на един страж.

Внезапно настана хаос. Пелей дори не извади меча си. Изпълни го паника, докато гледаше как редицата от войници се разкъсва. Можеше да мисли единствено за бягство. Той отново смушка коня си и си запробива път сред собствените си стражи, с което още повече разшири пролуките в редиците им. После, когато се озова зад тях, срита жребеца в галоп. Виждайки, че царят им бяга, близките стражи го последваха. Само след миг битката се превърна в отстъпление.

Пелей не се интересуваше от това. Умът му вече беше зает само с нуждата да бяга и да бяга, без да спира. Да намери място, където да се скрие. Където и да е! Зад гърба си чуваше писъците на умиращи мъже.

Жребецът му вече галопираше бясно на запад по бреговата линия.

Нечие копие прехвърча край него. После друго. Пелей се обърна и видя, че четирима от вражеските ездачи се приближават към него. После едно копие мина под краката на коня му. Белият жребец се препъна и хвърли царя от гърба си. Той се приземи тежко, претърколи се и застана на колене, опитвайки се да си поеме въздух. Конниците го наобиколиха.

Пелей се помъчи да се изправи на крака.

— Аз съм цар Пелей — успя да каже той. — За мен ще платят огромен откуп.

Един от ездачите смушка животното си и се приближи към него с протегнато копие. Беше русокос и строен, а по лицето му имаше сини ивици.

— Аз съм Хилас, господарят на Западната планина — отвърна той. — Колко голям откуп?

Изпълни го облекчение. Щяха да го отведат при Хектор, който бе интелигентен и честолюбив мъж. Ахил можеше да плати откупа от плячката на Ксантея и Калирос.

После се появи ездачът на сивия кон.

— Какво става? — попита той.

— Тоя цар тук говори за златен откуп — каза Хилас.

— Оф, просто убийте копеленцето. Битката още не е приключила.

Хилас се ухили.

— Както наредиш, генерале.

Пелей чу думите, но не можа да повярва.

— Но аз съм Пелей! — извика той. — Бащата на Ахил!

Ездачът със сините ивици по лицето смушка коня си напред и свали копието. Царят разпери ръце, ала върхът мина между тях и се заби в сърцето му.

Давейки се в собствената си кръв, Пелей падна на колене. После лицето му се удари в земята и той усети миризмата на лятна трева.

— Хайде, козоебци такива! — чу нечий вик. — Избийте ги всичките!