Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (31)

XXIX
Сираци в гората

В продължение на шест дни армията на Хектор се придвижваше на юг през Родопите. Пътуването беше бавно и изпълнено с опасности. Някъде назад идонойската армия ги търсеше усилено. Отпред ги очакваше широката река Нестос, където тесалийските войски и втора идонойска армия притискаше цар Резос в Калирос. Всички мъже знаеха, че вероятно ще има сериозна битка още щом видят града.

Сега троянската армия не получаваше провизии. Дажбите бяха малки, а отряди от ловци ежедневно яздеха сред горите, търсейки дивеч. Дори когато ловът се увенчаеше с успех, резултатът беше потискащо недостатъчен за изхранването на три хиляди мъже.

Банокъл, който имаше нов жребец — петнист сив кон със злобни очи — яздеше с Урсос и двадесетина други войници пред основната армия, оглеждайки местността за вражески отряди. Дългите копия бяха изоставени и ездачите носеха фригийски лъкове, както и сабите си. Заповедите им бяха много точни. Да избягват директен конфликт и ако зърнат враг, да пратят ездач, който да докладва.

Урсос командваше отряда и отговорността го правеше гневлив. Настроението му не се подобряваше от това, че Банокъл постоянно го наричаше „генерале“ и останалите бързо подеха новия му прякор.

Следобед младият конник на име Олганос видя диво прасе в шубрака. Тримата с Юстинос и Скорпиос се втурнаха да го преследват. Урсос нареди да спрат, докато трае ловът, и останалите от отряда отведоха конете си до група дървета, където слязоха на земята. Не бяха видели и следа от вражески войници, въпреки че по-рано през деня бяха мернали няколко горяни да секат дървета над реката. Мъжете се оказаха от киконите и казаха на Урсос, че са се скрили от идонойски отряд преди два дни.

Олганос и ловците се върнаха триумфиращи, понесли мъртвото прасе. Животното беше доста мършаво, но те го изкормиха и го разфасоваха, накладоха огън, сложиха го на прът над него и се разположиха наоколо, докато месото се печеше.

Банокъл отиде до дърветата и приседна, оглеждайки земята на юг. Тя бе зелена и плодородна, с ниски хълмове и гористи долини. Добра местност за земеделие, помисли си той. Не като сухата ферма, в която бе роден, където семейството му едва оцеляваше и винаги гладуваше. Представи си къща на склона долу. Наблизо имаше поток. Хладна вода през лятото, нежен бриз, който се носи през дърветата. Човек можеше да отглежда коне, прасета или овце. Може би и трите. Зачуди се дали Руж би желала да живее сред планините, далеч от градовете.

После видя дима на хоризонта — огромни стълбове, издигащи се над далечните хълмове.

Банокъл се надигна на крака и извика Урсос. Водачът на отряда дойде и застана до него, загледан мълчаливо в дима.

— Мисля, че е горски пожар, а ти? — попита накрая.

Банокъл сви рамене.

— Възможно е. Не зная какво има зад тези хълмове.

Другите мъже се събраха наоколо. Олганос — млад мъж с ястребов нос и черна къдрава коса — изрази гласно тревогата, която всички изпитваха:

— Според тракийските съгледвачи би трябвало да достигнем Калирос утре. Какво ще стане, ако този пушек е от горящия град?

— Не казвай това! — изсъска Урсос. — Ако Калирос е паднал, всички сме мъртви.

— Говори за себе си, генерале — отсече Банокъл. — Аз обещах на Руж, че ще се върна и никакви козоебци-идонои няма да ме спрат. Нито пък каквито и да е други козоебящи копелета от каквато и да е козоебяща държавица.

— Умът на философ, езикът на поет — отбеляза младият Олганос с усмивка. — Нямат ли край талантите ти?

Банокъл не му отговори. Пушекът в далечината помрачаваше настроението му.

Мъжете се върнаха сред дърветата и се наядоха с печено прасе, след което се качиха по конете си и продължиха на юг.

Яздеха предпазливо в разпокъсана редица, защото земята бе неравна от внезапно появяващи се дупки и дерета, както и групи дървета, които можеха да крият вражески войници. Неколцина ездачи държаха лъкове в ръцете си със стрела, поставена на тетивата. Банокъл, който съвсем не беше опитен стрелец, стоеше бдителен, готов да засили коня си или към, или настрана от всеки враг, който би се появил наоколо.

С наближаването на здрача изкачиха и последния хълм. Урсос нареди да спрат под върха му и всички слязоха от конете, придвижвайки се бдително до горе. Най-ужасните им страхове се оправдаха. Под тях градът крепост Калирос гореше и виждаха вражеските войници, понесли плячка извън стените. До един огромен лагерен огън Банокъл зърна група мъже, вдигнали дълги копия, на които бяха нанизани глави. Около тази ужасна картина се беше струпала огромна тълпа, размахала мечове и надаваща радостни възгласи. Банокъл огледа откритата местност около източната стена. Виждаха се няколко хиляди бойци. В града щеше да има много повече, както и в лагера около западната стена, която не се виждаше от тук. По реката отвъд града имаше десетки кораби.

Урсос се придвижи до него.

— Как мислиш, колко войници? — попита той.

Банокъл сви рамене.

— Между десет и петнадесет хиляди. Мнозина от тях не са идонои. Нямат боя. Нямат панталони. Мисля, че са микенци или тесалийци.

Урсос изруга тихо.

— Погледни реката. Идват още галери. Ако продължат нататък и блокират Хелеспонт, няма да се приберем у дома, дори да достигнем корабите в Карпеа.

— Е, няма смисъл да седим тук — каза Банокъл. — По-добре да се връщаме.

Урсос свали шлема си и прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Хектор ще иска да научи колко бързо ще тръгнат отново, както и в каква посока. Може да тръгнат на изток, за да ни пресекат пътя, или на север, за да ни пресрещнат в планините.

— Или и двете — каза Олганос, който слушаше разговора.

— Да. Или двете.

— А има и друга идонойска армия някъде зад нас — изтъкна Олганос.

Урсос се обърна към Банокъл.

— Ти остани тук с петима мъже и вижте накъде ще тръгне врагът. Аз ще тръгна с останалите от отряда обратно при Хектор и ще спра похода. Щом врагът започне да се движи, се насочете на север и се присъединете към нас възможно най-бързо.

— Защо ти не останеш? — попита Банокъл.

— Защото съм шибаният генерал, както сам не спираш да изтъкваш. Оставям те начело, Банокъл. Не прави нищо необмислено. Само събери информация и си тръгни, щом я получиш.

— О, не искаш да превземем обратно крепостта, така ли?

— Не, никак. — Урсос въздъхна. — Просто се пазете. — Той се завъртя към Олганос. — Ти също оставаш като втори по ранг.

— Втори по ранг от петима? Не съм сигурен, че ще се справя с отговорността.

— Аз пък съм твърдо убеден, че не можеш — сопна се Урсос. — Но мислиш бързо — добави с малко по-мек тон. — И имаш самообладание. Ще оставя още Енион, Скорпиос, Юстинос и Керио с теб. Някакъв проблем?

Банокъл обмисли въпроса. Керио създаваше проблеми — беше хитрец, който постоянно се опитваше да го дразни. Но пък бе добър боец и отличен стрелец.

— Няма проблеми, Урсос — каза накрая той.

— Може би не е зле да смениш коня на Енион — вметна Олганос. — Той е по-стар и бавен от другите, а утре може да ти дотрябва скорост.

— Добра идея — съгласи се Банокъл. — Винаги съм обичал да имам някой под ръка, който да се занимава с мисленето.

 

 

Луната висеше високо над гората, но Скорпиос не можеше да заспи. Битките и войната му бяха писнали и копнееше с цялото си сърце да не бе избягал от фермата на баща си, за да се присъедини към армията. Все още си спомняше яркото утро преди две години, когато капитанът, набиращ доброволци, пристигна в селището с блестяща броня и шлем. В онзи ден Скорпиос го виждаше като най-красивия човек на света. Офицерът слезе от коня си насред пазарния площад и извика на събралите се:

— Народът ви е във война, троянци. Има ли герои сред вас?

Тогава Скорпиос бе само на четиринадесет, но пристъпи напред с другите мъже и изслуша думите на офицера за злината на микенците и как те са изпратили убийци да отнемат живота на жената на Хектор. Скорпиос никога не бе посещавал Троя, но знаеше за Властелина на битките и неговата жена Андромаха, която бе простреляла убиец със стрела, точно преди да погуби царя. За него имената на великите бяха наравно с тези на боговете и той бе запленен от разказа на войника за златния град и нуждата от смели мъже, които да вдигнат меч, за да го защитят.

В онзи момент подобно нещо се стори на младежа неизмеримо по-вълнуващо от това да се грижи за добитъка, да стриже овце или да реже главите на пилетата. Офицерът каза, че само мъже на възраст над петнадесет лета могат да се запишат, но Скорпиос бе висок за възрастта си и направи крачка напред с около двадесетина други младежи. Войникът им каза какви достойни войни ще станат и колко се гордее с тях. Баща му никога не бе казвал, че се гордее с него заради каквото и да е. Думите, които чуваше от него, бяха най-вече „мързелив“, „тромав“, „немарлив“ и „нехранимайко“.

Две години по-късно думите на войника не звучаха толкова златни. Скорпиос бе видял как четирима от приятелите му биват осакатени, а други петима — убити. Останалите бяха разпръснати из троянските отряди, които все още се намираха в Троя. На шестнадесет години той бе ветеран, опитен с лъка и меча, който бе раняван два пъти и сега всеки ден се молеше на великата богиня да го опази, за да може да се върне във фермата на баща си, където щастливо да събира кравешки лайна до края на дните си.

Долови нечие тихо хъркане и се надигна. Видя Банокъл, който спеше срещу него под клоните на едно дърво. Този човек бе напълно безстрашен. Скорпиос имаше чувството, че смелостта на война би трябвало да го вдъхновява, но вместо това ставаше обратното. Колкото по-спокоен изглеждаше Банокъл в битка, толкова повече той трепереше и си представяше как лежи на бойното поле, хванал в ръце собствените си черва.

Видя, че Юстинос седи под лунната светлина и бръсне темето си незаинтересовано с малкия си бронзов нож. Скорпиос огледа и останалата част от лагера. Енион и Олганос ги нямаше, но слабият червенокос Керио стоеше наблизо. Скорпиос не го харесваше, защото винаги се оплакваше. Това обаче нямаше значение, защото Керио бе добър боец и човек, на когото можеш да разчиташ до себе си по време на битка.

Червенокосият войник се изправи с едно плавно движение и отиде да клекне при Юстинос и Скорпиос.

— Само го чуйте как хърка — прошепна той с глас, изпълнен с презрение. — Как можа Урсос да го остави начело? У дома имам две хрътки с повече акъл от него.

Юстинос сви рамене и продължи да се бръсне. Скорпиос изгледа Керио и антипатията надви.

— Забелязвам, че шепнеш и го казваш само докато Банокъл спи.

— Страхливец ли ме наричаш, малко катамитче?

— Не, просто отбелязва наблюдение — вметна спокойно Юстинос.

— О, а сега има нужда ти да говориш вместо него, така ли?

Скорпиос искаше да се защити, но истината бе, че се боеше от Керио. Нещо в този човек го притесняваше, някаква нередност в очите му. Затова си замълча. Юстинос приключи с бръсненето и прибра ножа в малкия калъф на колана си.

— Знаеш ли, Керио — каза той с равен глас и отегчен тон. — Никога не съм те харесвал. Ако трябваше да избирам между това да следвам Банокъл или теб, винаги бих избрал Банокъл. Всъщност, ако изборът е между теб и някоя от тия хрътки, които спомена, ще взема кучето.

Сега беше ред на Керио да замълчи. Той хвърли убийствен поглед на Скорпиос и се отдръпна, облягайки се на едно дърво.

— Това не е човек, когото искаш за враг — каза Скорпиос.

— Няма човек, когото да искам за враг, момче. — Юстинос го изгледа сериозно. — Виждал съм те как се биеш. Нямаш причина да се боиш от него.

Скорпиос се опита да прикрие смущението си.

— Не се боя от него.

Юстинос сви рамене и се излегна. Младежът въздъхна.

— Всъщност ме е страх. По време на битка, когато атакуваш заедно с другарите си, е различно. Но с Керио… боя се, че щом заспя и ще ми пререже гърлото.

Юстинос кимна.

— Знам какво имаш предвид, но не мисля, че е толкова лош. Просто е луда глава. Истината е, че и той се страхува също толкова, колкото и всички ние. Цялата тази страна е смъртоносен капан.

— Ти изплашен ли си?

— О, да.

— Ами Банокъл? Мислиш ли, че той се бои?

Юстинос се ухили.

— Знаеш историите не по-зле от мен. Спасил е принцеса от пиратите, после господарката Андромаха от убийци. Това го прави специален. Но онова, което ми спира дъха е, че е женен за Голямата Руж — най-страховитата курва в Троя. Мъж, който е способен на това, не се бои от нищо.

Енион дойде иззад дърветата, пусна лъка и колчана си на земята и седна до тях. Свали шлема си и се прозина широко.

— Мога да спя цял сезон — каза той. — Очите ми са толкова гурелясали, че ме е страх да не мигна, за да не си нарежа клепачите.

Той се почеса по черната брада, а после се просна на земята.

— Видя ли нещо? — попита го Скорпиос.

— Много хора бягат на изток, а градът още гори. Аз самият с радост ще тръгна на изток утре сутринта. Сега, щом Калирос падна, ще си ходим вкъщи. Това ми стига.

— Не мислиш ли, че Хектор ще се опита да си върне града? — настоя Скорпиос.

Енион стана и изруга.

— Защо трябваше да казваш това? Сега никога няма да заспя.

— Нямаме нужните хора, за да си върнем града — каза Юстинос. — Така че спи спокойно. Утре ще видим накъде тръгват и ще се върнем при армията. После потегляме към Карпеа и дома.

— Дано Зевс чуе думите ти и да ги превърне в истина — каза Енион. — Кой от вас ще смени Олганос?

— Аз ще ида — каза Скорпиос. — Така и така не мога да заспя.

Точно тогава чуха детски вик, който проехтя сред дърветата.

Банокъл се събуди на мига и стана, изваждайки меча си. Юстинос грабна шлема си и го сложи. Скорпиос скочи на крака заедно с Енион и Керио.

Младият Олганос дотича през дърветата. Банокъл го пресрещна и другите се струпаха наоколо му.

— Боен отряд от идонои — прошепна войникът. — Десет, може би малко повече.

— Вземете си лъковете — нареди Банокъл.

— Урсос каза да избягваме битките — отбеляза Керио.

— Наистина беше така — отвърна Банокъл. — Радвам се, че го изтъкна. Сега си взимайте шибаните лъкове и да видим срещу какво сме изправени.

С тези думи той тръгна към дърветата. Скорпиос изтича до огъня и си взе лък и колчан със стрели. След това последва Банокъл.

 

 

Звездите блестяха над горската поляна и старата гледачка Мирин се отдръпна от спящите деца. Близо до изоставената дърварска колиба, в която се криеха, имаше поток и тя вдигна сивата си рокля, за да не я намокри, докато приближаваше брега. Схванатите й колена я заболяха, като клекна да пие, но тя бе намерила стара чаша в колибата и сега я потопи в потока. Водата беше хладка и освежаваща и тя отпи дълга глътка. Няколко капки покапаха от малка пукнатина в чашата и се изляха върху ръката й. Тя прокара пръсти през сивата си коса, за да махне част от мръсотията там.

Под лунната светлина видя, че роклята й е разкъсана на бедрото, а по ръкавите й имаше изгаряния.

Мирин не разбираше нищо от обсади и битки, но бе чула войниците от двореца да се хвалят как могат да издържат с месеци. Тя им беше повярвала. И защо не? Те бяха войни и разбираха от битки.

После огньовете се разпростряха сред дървените сгради и вражеските войници се изляха в Калирос, крещейки ужасните си бойни викове. Мирин потрепери при този спомен. В двореца настъпи паника. Младият цар — нейният скъп Резос — поведе царската стража в битката. Неговият помощник — старият Полохос — нареди на Мирин да вземе двете деца и да ги отведе в западната част на града при казармите.

Ала свирепият пожар вече бушуваше из Долния град и Мирин бе принудена да поеме по северните улици. Тя носеше тригодишния принц Обас и стискаше ръката на по-големия му брат — дванадесетгодишния Перикъл. Навсякъде цареше паника и през озарените от пламъците улици тичаха войници и паникьосани граждани, които бягаха към източните порти и откритите земи отвъд. Мирин обаче продължи да се движи на север. После видя битката и осъзна, че няма начин да достигне казармите.

Тъй като не бе сигурна какво да предприеме, тя реши да напусне града през северната порта и да се скрие в горите, докато боят приключи. Тогава й се струваше разумно, защото цар Резос със сигурност щеше да възпре тези гнусни нашественици и утре можеше да се върне с децата. Но от високата им позиция сред дърветата видяха, че огньовете се разпространяват. И по-лошо, видяха как вражески конници преминават през портата и нападат бягащите хора. Клането бе ужасяващо и детегледачката отведе децата по-навътре в гората, за да не виждат убийствата.

Малкият златокос Обас заплака. Огньовете и бойните викове го бяха изплашили, но Перикъл се опита да го успокои. Той бе силно момче като баща си — тъмнокосо, с тъмни очи и винаги сериозно изражение. Обас приличаше повече на майка си — нежната Асирия, която умря при раждане миналото лято.

— Искам вкъщи — изплака Обас. — Искам тате!

— Тате се бие с лошите хора — отвърна Перикъл. — Ще се приберем веднага щом ги надвие.

Дори и тук, високо в гората, Мирин виждаше далечните пламъци над града. В сърцето си знаеше, че Резос не е надвил врага. Знаеше също, че той не би избягал, докато народът му е в опасност. Беше твърде смел за това. Което означаваше, че милото й момче е мъртво. От очите й се отрониха сълзи, но тя ги избърса и се опита да реши какво да стори. Къде можеха да идат?

Стомахът й се сви с първите признаци на паника. Нямаха храна, нямаха пари, а подутите й колене не можеха да я отведат твърде далеч. Дори и сега врагът със сигурност претърсваше града за принцовете, решен да избие царския род.

Да избие царския род.

Мисълта за Резос отново изпълни сърцето й с болка. Вятърът шептеше сред дърветата и тя вдигна поглед към ярката луна, спомняйки си деня, когато за пръв път я бяха отвели до царските покои. Беше толкова отдавна. Казаха й, че малкият Резос е непослушно дете и му трябва строга дисциплина. Цар Ейоней й нареди да го бие с пръчка, ако не я слуша. Мирин никога не го стори. Обикна го от първия миг, в който го видя. Тъй като бе грозна и набита жена, никой никога не я бе ухажвал и тя се беше примирила с живот, отдаден на самотна служба. С малкия Резос обаче откри радостите и болките на майчинството. Видя го как израства от кльощаво момче в прекрасен младеж и силен мъж. Дори и като цар, с всички задължения на войната, които го притискаха отвсякъде, той се усмихваше, щом я видеше, и я прегръщаше. Когато първият му син Перикъл се роди, царят доведе Мирин в двореца, за да се грижи за него. Това бе втората най-велика радост в живота й, защото момченцето приличаше на баща си и като се изключи нейната собствена слабост, сякаш годините се бяха стопили и тя бе отново млада и отново майка.

Дори войната и битките не бяха нарушили радостта й. Вътре в двореца всичко бе спокойно и безопасно, както винаги.

До днес.

Тя чу движение зад гърба си и се обърна, прободена от внезапен страх. Но това не бе вражески войник, а младият Перикъл Принцът приклекна до нея. Мирин незабавно напълни пукнатата чаша с вода и му я подаде.

— Какво ще правим сега, господарю? — попита го тя и в същия миг я изпълни срам. Да, той беше умен и с ум, бърз като ловуващ ястреб, ала си оставаше само момче. Видя как лицето му се сковава, а тъмните му очи се разширяват от страх. — О, съжалявам, миличък мой — прошепна тя. — Просто мислех на глас. Всичко ще се оправи. Сигурна съм!

— Баща ми е мъртъв — каза Перикъл. — Нищо няма да се оправи, Мирин. Сега те ще дойдат за Обас и мен.

Тя не знаеше какво да му каже, а думите му я изпълниха с ужас. Тъмнината наоколо им изглеждаше заплашителна, а шепотът на вятъра в клоните — опасен и зловещ.

— Ще се скрием в гората. Няма… няма да ни намерят.

Перикъл обмисли предложението.

— Ще предложат злато на всеки, който ни залови. Ще се появят ловци. Не можем да останем тук. А и нямаме храна.

Детският глас прониза тишината на нощта:

— Перикъл! Перикъл! — изкрещя малкият Обас, тичайки от съборетината. По-голямото момче дотича до него и приклекна.

— Не бива да вдигаш толкова шум — каза той строго. — Лошите хора ще ни намерят, ако викаш.

— Искам тате! Искам вкъщи!

— Лошите хора са в дома ни, Обас. Не можем да се приберем.

— Къде е тате?

— Не зная.

Мирин се надигна с мъка на крака и отиде при двете момчета. В същия миг чу движение сред дърветата зад тях. Перикъл скочи на крака и се огледа.

— Тате! Тате! — извика Обас.

Трима мъже излязоха от шубрака. Бяха високи, с дълги, сплетени на плитки руси коси и боядисани лица. Мирин стигна до децата, вдигна по-малкото и го прегърна. Перикъл остана на място, загледан в идоноите и дългите мечове в ръцете им. По дрехите им се виждаше кръв.

— Оставете ни на мира — извика Мирин. — Просто си вървете.

Още седмина войни излязоха от сенките на дърветата със сурови изражения и жестоки очи.

Детегледачката отстъпи към колибата. Водачът на идоноите изгледа Перикъл.

— Приличаш на баща си — каза той. — Ще сложа главата ти на копие до неговата.

Обас започна да плаче и Мирин го потупа по гърба.

— Няма, малкия ми, няма — каза тя. — Спокойно.

Войнът пристъпи към Перикъл и вдигна меч. Момчето не помръдна и го изгледа предизвикателно.

— Давай, страхливецо! — каза то.

После сред поляната се разнесе друг глас:

— Нищо чудно, че вие, козоебци такива, си боядисвате лицата. Не съм виждал по-грозни копелета.

Мирин се обърна и видя едър мъж с блестяща броня, който излезе иззад дърветата зад колибата. Носеше две оръжия — сабя и къс меч.

Идонойският войн се обърна към него, а другите мъже се скупчиха заедно с вдигнати оръжия.

Новодошлият се спря на петнадесетина крачки от водача.

— Е? — попита той. — Защо просто си стоиш? В името на топките на Арес, да не би да си и страхливец, освен че си грозен?

Идоноят изрева от ярост и се затича към война, следван от хората си.

За изненада на Мирин, новодошлият внезапно падна на едно коляно. Залп от стрели изсъска във въздуха над главата му и се заби в нападателите. Четирима мъже паднаха, двама се препънаха назад с черни стрели, излизащи от гърдите им. Войнът с блестящата броня се вдигна на крака и се хвърли към оцелелите идонои. Битката бе кратка и кървава. Новодошлият порази другите войни като ураган, остриетата му не спираха да пускат кръв. Водачът падна, а от гърлото му бликна алена струя. Други двама бяха поразени от стрели. Последният оцелял се завъртя на пети и избяга.

Миг по-късно двама конници се появиха в галоп откъм дърветата с лъкове в ръце и се спуснаха след бягащия войн.

Мирин почувства слабост, виеше й се свят. Опита се да свали Обас на земята, но той се вкопчи в нея. Затова, все така хванала момчето, тя седна, стенейки от болката в лявото й коляно.

Войнът с блестящата броня я подмина и отиде до един от ранените идонои, който се опитваше да изпълзи към дърветата. После заби късия си меч в гърба на мъжа.

Появиха се още трима мъже с подобна броня. Мирин видя как един от тях отиде до мъжа, който ги беше спасил.

— Заповедите ни бяха да избягваме битките — каза новодошлият и свали шлема си. Беше млад, с тъмна и къдрава коса.

— О, богове, Олганос, това не беше битка! Беше… стълкновение!

— Стълкновение или не, това ни излага на опасност.

— Да не би да съжаляваш, че спасихме децата?

— Не, разбира се, че не. Радвам се, че са живи. Но повече се радвам, че ние сме живи. Знаеш много добре, че трябваше да останем скрити. Ако някой се бе измъкнал, щяхме да се принудим да бягаме, а така нямаше да успеем да завършим мисията си. Мисия, която е по-важна от живота на две деца.

Банокъл видя, че старицата го зяпа с изплашени очи. Остави Олганос и отиде да приклекне до нея. Щом го стори, пухкавото русо дете в ръцете й започна да плаче.

— В името на Арес, момче, вдигаш повече шум от скопено магаре — каза той.

— Брат ми е много млад и много изплашен — каза тъмнокосият младеж.

Банокъл стана и отиде при него.

— А ти не си ли изплашен?

— Изплашен съм.

— Мъдро. Това са плашещи времена. Хареса ми как не се даде на онези тъпаци. Имаш кураж, момче. Сега успокой брат си и го накарай да спре с това квичене. Ушите ме болят от него.

В този миг се разнесе звук от тичащ кон. Банокъл стана на крака, докато Керио се връщаше на поляната, а после дотича до него.

— Предполагам, че сте го убили?

— Естествено, че го убихме! — отвърна слабият ездач. — И оставих Юстинос в края на гората, за да бди в случай че дойдат още.

Презрението в гласа му подразни Банокъл, но той се помъчи да овладее гнева си.

— Извлякохте ли тялото обратно в гората? — попита русият войн.

— Не, тъпак такъв. Заковах го на едно дърво със знак, който да сочи към нас — отвърна Керио, вдигна крак и скочи на земята.

— Трябва да се погрижиш за това кръвотечение от носа — каза Банокъл.

— Какво кръ…

Юмрукът на микенеца се заби в лицето на другия мъж и го запрати назад. Шлемът му изхвърча и издрънча в близкото дърво. Керио падна тежко на земята и се помъчи да стане, но Банокъл го достигна пръв и го вдигна за косата.

— Ще попитам пак — каза той. — Извлякохте ли козоебеца обратно в гората?

— Да — отговори червенокосия, докато от счупения му нос течеше кръв.

Банокъл пусна Керио, който пак се свлече на земята. После се обърна към другите трима мъже.

— Някой друг от вас, кравешки лайна, иска ли да ме нарече тъпак? Хайде! Излейте си мъката!

Енион пристъпи напред и постоя известно време, без да продума, дърпайки брадата си сякаш размишлява. Накрая заговори:

— Честно казано не мисля, че трябва да се включвам в спора, Банокъл, тъй като вече съм те наричал тъпак няколко пъти. Последния път, ако правилно си спомням, беше на сватбата ти, когато реши да танцуваш на масата, падна от нея и си заклещи крака в гърнето за пикаене.

Останалите се разсмяха. Гневът на Банокъл отмина и той се ухили.

— Хубав ден беше — каза той. — Или поне така ми казаха. Не си спомням много от него.

Юстинос се върна в лагера.

— По пътя идват още мъже, Банокъл — каза той. — Изглежда търсят нещо или някого. Трябва да си вървим.

— Кого, в името на Хадес, ще търсят посред нощ? — измърмори Банокъл. — Би трябвало да си празнуват победата.

Олганос го потупа по рамото и посочи старицата и двете момчета. Той отиде до Мирин.

— Вас ли търсят?

— Да, господарю, боя се, че нас.

— Защо?

— Тези момчета са синовете на цар Резос. Идоноите искат да ги убият.

Банокъл помогна на старата жена да се изправи. Пухкавото момченце започна пак да плаче. Олганос се приближи към детегледачката.

— Нека аз го подържа — каза той меко и вдигна момчето в ръце. — Сега ще пояздим един магически кон — обърна се войникът към детето. — Виждал ли си някога магически кон?

— Къде е магическият кон? — попита Обас, забравяйки веднага страха си.

— Зад дърветата. Ще го яздим и ако някакви лоши хора се появят, на него ще му пораснат криле и ще отлетим надалеч от тях. Как се казваш?

— Обас.

— Чудесно име — каза Олганос.

Групата се оттегли край изоставената колиба до мястото, където бяха вързали конете. Банокъл вдигна старицата на гърба на петнистия си сив жребец, а после скочи зад нея. Огледа се и видя Керио, който се препъваше към своя кон.

— Хей, Счупен нос, вземи другото момче с теб.

Керио се качи на коня си, а после се пресегна и издърпа тъмнокосия принц зад гърба си. В далечината Банокъл чу викове и предположи, че някой е открил тялото на идоноя, убит от Керио и Юстинос. Той подкара коня си и поведе групата навътре в гората.

— В безопасност ли сме, господарю? — прошепна старицата.

Банокъл не отговори нищо.

Те не спряха да яздят през цялата нощ, мъчейки се по стръмните каменисти хълмове и гъстите шубраци. Напредваха бавно и трудно, а ездачите слизаха често, за да водят конете и животните да си почиват. Докато слънцето изгрее, жребецът на Банокъл се измори много. Старата жена Мирин беше твърде слаба, за да върви по склоновете, и трябваше да бъде носена постоянно.

Когато първият светлик на деня озари източния хоризонт, Банокъл обяви почивка. Бяха стигнали до върха на покрит с дървета хълм високо в планините и от тази наблюдателница виждаха лесно пушека, който все още се разнасяща над далечния Калирос. Под тях се намираха горите и склоновете, които бяха прекосили, все още потопени в остатъците от нощния мрак. Банокъл не виждаше и следа от хора, но със сърцето си чувстваше, че врагът още ги преследва.

Докато останалите почиваха на една поляна, той се разходи до края на дърветата и седна, за да наблюдава за преследвачи.

Нямаше начин да избягат — не и със старата жена и децата. Единственият начин бе да ги изоставят. Но мисълта не му се нравеше. По време на нощната езда старицата постоянно му благодареше за героизма. Истината бе, че Банокъл не се чувстваше добре в ролята си на водач и бе решил да нападне идоноите, за да се освободи от напрежението. Боят винаги го успокояваше и го караше да чувства, че контролира ситуацията. Не го разбираше, но не го и поставяше под съмнение. От друга страна той бездруго не обичаше въпросите. Онова, което разбираше, бе, че снощната битка не успя да го успокои. Вместо това счупи носа на един от хората си и се озова с три нежелани товара.

Детегледачката го наричаше герой. Във всеки друг момент това би било приятно. Харесваше му да го смятат за герой, особено когато е на сигурно място и виното се лее в изобилие. След спасяването на Андромаха, двамата с Калиадес бяха възхвалявани из целия град. Минаха месеци, преди някой да му поиска пари за пиене или ядене.

Банокъл не знаеше много, но разбираше, че по време на война героите обикновено са идиоти. И по-важно, най-често умираха млади. Той нямаше намерение да умира, когато и да било. Не, реши, децата и детегледачката трябваше да бъдат оставени. Щеше да му е неудобно обаче да го съобщи на старата жена. После му дойде умна идея. Може би ездачите можеха да се измъкнат тихо, докато тя и момчетата спяха.

Банокъл изруга тихо, защото в ума му се появи лицето на Калиадес. Той знаеше, че приятелят му никога не би ги изоставил, но пък Калиадес щеше да измисли някакъв хитър план как да спаси децата, жената и всичките си хора… а вероятно и останалата част от Троянския кон.

Той свали шлема си и се подпря на дървото.

„Нека боговете те благословят“, беше му казала детегледачката. Чумата да ги тръшне всички благословии, помисли. Само ми дай бърз кон, който да не се подхлъзва, и острие, което не се чупи.

Олганос дойде при него.

— Някаква следа от преследване? — попита той.

— Не.

— Изтикват ни на северозапад — добави той.

— Няма друг начин да останем скрити — изтъкна Банокъл.

— Зная, но не можем да продължим в тази посока.

Едрият мъж кимна.

— Ще свием на север, когато се отървем от преследвачите.

— Може да нямаме време — каза Олганос. — Урсос вече е достигнал армията и вероятно те ще тръгнат на изток, към прохода на Килканос. Съгласен ли си?

Банокъл нямаше представа накъде ще тръгнат. Не бе запомнил дори името на прохода.

— Продължавай — каза той.

— Знаем, че ги преследваше идонойска армия. Ако не достигнем прохода скоро, има голям шанс те да стигнат там първи. Тогава ще имаме врагове зад гърба си, които търсят децата, и армия напред, която преследва Хектор.

— Имаш ли план?

— Да, но няма да го харесаш. Трябва да яздим бързо. Не можем да го сторим, освен ако не се отървем от преследвачите. Трябва да се движим сами… и без излишен товар.

— Искаш да оставим децата? — попита Банокъл и настроението му се подобри.

— Не, не искам. Чуй ме, Банокъл. Зная, че имаш репутация на велик герой. Бил си се с пирати да спасиш принцеса и си надвил двадесет мъже, които са искали да убият жената на Хектор. Но тази ситуация е различна. Истината е, че Калирос падна, Резос е мъртъв и Тракия е изгубена. Вече няма значение, че децата са от царския род. Нямат армия, нито влияние, а съответно нямат и стойност. Сега могат само да ни забавят.

— Така ще стане… — започна Банокъл, но Олганос го прекъсна.

— Зная какво ще кажеш. Така че нека го кажа пръв. Да, ще ни забавят, но героите не изоставят хора в нужда. И да, не ми е хубаво да го казвам — мъжът почервеня. — Просто се опитвам да мисля като войник, Банокъл.

— Нищо лошо няма в това да мислиш като войник — отвърна русият гигант.

Олганос изруга и се обърна. После заговори отново и думите му бяха пълни със съжаление:

— Сега просто искаш да ме накараш да се чувствам по-добър, въпреки това, че съм страхливец. — Той въздъхна. — Героите не трябва да се страхуват да умрат заради правдата. Снощи не можах да го осъзная, когато ти рискува живота си за онези деца. Сега обаче го разбирам и изгарям от срам. — Младият мъж погледна Банокъл в очите. — Забрави какво казах. С теб съм.

Банокъл не знаеше какво да каже. За какво, в името на Хадес, говореше тоя? После видя движение в далечината, около града.

— Очите ти са по-остри от моите, Олганос. Виждаш ли армията?

Другият заслони очи с ръка.

— Да, насочват се на юг или поне така ми се струва. Това ще ги отведе към брега.

— Но надалеч от нас — каза Банокъл.

— За известно време. Ако после свият на изток, ще пресекат пътя на Хектор и ще хванат армията точно когато слиза от планините. Трябва да стигнем до Хектор и да го предупредим.

— Съгласен съм. Колко голяма смяташ, че е силата им?

— Трудно е да преценя. Все още напускат. Пет, може би шест хиляди.

— Троянският кон може да ги победи без дори да се изпоти — отбеляза Банокъл.

— Да не забравяш Исмарос?

— Какво за него? — тросна се русият войн, който наистина бе забравил пристанищния град.

— Одисей го завладя, което означава, че на брега ще ни чака още една армия. Ако се свърже с тази, ще имаме двойно повече врагове.

Банокъл се умълча. Всички тези проклети места бяха мистерия за него. Армии, които бродят напред и назад, на юг, север и изток, тръгнали към места, които той не познаваше, и проходи, които не можеше да запомни. Урсос му го беше причинил нарочно. Това беше отмъщение, задето го нарече генерал.

— Наглеждай онези склонове — каза той на Олганос и се върна сред дърветата, надолу по късия склон до поляната, където бяха спрели. Старата детегледачка седеше встрани от войниците, близо до момчетата. Малкият Обас бе в скута й, а по-високият Перикъл — до нея, положил ръка на рамото й.

Банокъл й се усмихна, но тя го изгледа подозрително. Мъжете се струпаха около него със сурови изражения. Чернобрадият Енион заговори пръв:

— Олганос говори ли с теб за… проблема?

— Да. Искаш ли да добавиш нещо?

— Обсъдихме го помежду си, Банокъл. Искаме да знаеш, че сме с теб.

— С мен?

Енион изглежда се чувстваше неудобно.

— Зная, че се шегуваме и изглежда все едно ти се подиграваме, но всички сме горди да се бием редом с теб. Никой от нас нямаше да спаси децата, както го направи ти. И сме наясно, че си нападнал убийците и си спасил господарката Андромаха. Сред останалите от нас няма велики войни, но ние сме войници от Коня. Няма да те разочароваме.

Банокъл огледа другите мъже.

— Искате да задържим децата с нас?

Скорпиос кимна, но Юстинос потърка бръснатата си глава с длан и го изгледа със съмнение.

— Трябва да призная, че според мен Олганос е прав. Вероятно няма да успеем с тях. Но да, с теб съм, Банокъл. Ще отведем децата при Хектор… или ще умрем, докато се опитваме.

Всичко беше като лош сън. Банокъл се завъртя към Керио. Очите на мъжа бяха подути и черни, а около ноздрите му имаше засъхнала кръв.

— Ти какво ще кажеш?

— Нямаш причина да се тревожиш за мен — отвърна той. — С теб съм.

Олганос дотича от склона.

— Двадесетина войни — каза той. — И не много назад.

Банокъл отиде до старата жена и двете момчета. Перикъл пристъпи напред, за да го посрещне.

— Няма да я изоставим — каза момчето твърдо. — Вземете Обас с вас, а аз ще остана с Мирин.

— Никой няма да бъде оставен, момче — каза Банокъл кисело. — Стойте при конете. Ако видите идонои, слизащи надолу по онзи склон, яздете като вятъра. — После той се обърна към хората си и извика: — Вземете си лъковете!

Олганос дойде при него.

— Ще се бием ли с тях?

Банокъл не му отговори, а изтича до коня си и грабна лъка и колчана. После шестимата войни се затичаха нагоре по склона и се запромъкваха през шубрака до края на дърветата. Русият гигант внимателно бутна настрана един гъст храст и погледна.

Малко по-надолу разпокъсана групичка идонойски войни се появи на открито. Бяха двадесет и двама. Начело стоеше слаб мъж с наметало в избелял жълт цвят. Той следваше следите на конете.

Склонът бе стръмен. Банокъл прецени, че трябва да е около триста крачки.

— Виждате ли онази малка група камъни там? — обърна се той към хората си. — Ще ги ударим, когато ги достигнат. Ако нямат смелост, ще се пръснат и ще избягат, а ние ще се отдръпнем и ще продължим да яздим. Ако не, ще ни нападнат, а ние ще продължим да ги удряме. Когато ме видите да пускам лъка си и да тръгвам срещу им, ме последвате незабавно. Сега се разпръснете. Но не много надалеч.

Петимата войни се оттеглиха назад, а после се прокрадваха към по-добри места за стрелба.

Сега Банокъл се чувстваше по-спокоен. Нямаше нужда от повече решения. Сложи стрела на тетивата и зачака.

Двадесет и двамата идонои приближаваха камъните. Бяха струпани близо един до друг и си говореха. Очевидно не очакваха засада. След като видяха следите, знаеха, че има само шест коня. Тъй като ги превъзхождаха с повече от три към едно, троянците със сигурност щяха да бягат.

Слабият мъж с жълтото наметало подмина камъните и погледна нагоре. Банокъл скочи на крака и прати стрела към него. Тя пропусна… и се заби в бедрото на война зад него. Още пет стрели се забиха в напредващите мъже. Един идоной получи две в гърдите. Последва втори залп. Банокъл отново пропусна целта си и стрелата му удари камък, отскачайки във въздуха. Вече седмина от нападателите бяха паднали.

Той се замоли останалите да се обърнат и да побегнат.

Те се втурнаха нагоре.

Банокъл пусна още една стрела. Този път тя се заби в главата на един тичащ войн, който падна и се затъркаля надолу по склона. Още двама врагове паднаха от добре насочени стрели. Идоноите вече бяха наблизо, на не повече от двадесет крачки от дърветата. Русият войн пусна последната си стрела, хвърли лъка и извади сабята и късия си меч.

Той нададе могъщ боен рев, изскочи от храстите и се затича към дванадесетте оцелели война. Един висок идоной с боядисано лице скочи към него, размахвайки дълъг меч. Банокъл приклекна под острието и промуши със собствения си меч гърдите на мъжа, а после заби глава в носа му с жестока сила. Докато войнът падаше, мечът се отскубна от тялото му. Банокъл замахна към втори мъж и сабята му поряза ръката на идоноя.

Той видя как Енион и Керио се хвърлят в атака и още двама идонои паднаха. После нещо тежко удари шлема му и го изтръгна от главата му. Полузамаян, Банокъл замахна с меча си в кръг и се хвърли към нападателя си. Двамата се сблъскаха и паднаха на земята. Русият гигант се измъкна от кълбото и се изправи, а после заби сабята си в черепа на мъжа. Острието се заклещи. Той го пусна и се завъртя точно навреме, за да блокира удар от един копиеносец. Банокъл сграбчи копието с лявата си ръка и издърпа война към себе си, изритвайки краката му отдолу. Докато мъжът падаше, той се хвърли върху него и заби меча си в шията му. Един идоной се надвеси отгоре му с вдигнато оръжие. После внезапно изстена и от гърлото му бликна кръв. Докато той се свличаше в тревата до него, Банокъл видя русия Скорпиос зад гърба му, с окъпана в кръв сабя в ръка.

Оцелелите петима идонои избягаха от бойното поле. Тичаха толкова бързо, че двама паднаха по стръмния склон и изпуснаха мечовете си, докато се търкаляха надолу.

Банокъл се надигна на крака. Олганос му донесе шлема. Юстинос го повика и той видя, че войнът е коленичил до падналия Керио. Банокъл огледа останалите мъже. Енион бе седнал на тревата. На главата му имаше дълга драскотина, от която по лявата страна на лицето му течеше кръв. Скорпиос се разхождаше из бойното поле и убиваше ранените идонои. Олганос имаше няколко рани по ръцете, които кървяха силно.

Банокъл отиде и коленичи до Керио. Мъжът бе с прерязано гърло и очевидно мъртъв.

— Свалете му бронята — каза русият войн.

После отиде при мъртвите идонои. Двама носеха раници. Банокъл претърси първата и откри няколко комата хляб и малко изсушено месо. Настроението му се подобри. Той откъсна парче хляб и отхапа. Беше препечен и солен, от любимия му вид. Остави раницата на земята и отвори другата.

Там имаше още храна… и малка, запечатана с восък амфора. Банокъл счупи восъка и я вдигна до ноздрите си. Усети прекрасната миризма на вино. Въздъхна. Олганос се приближи до него.

— Ето това — каза Банокъл, вдигна амфората и отпи дълбоко, — си заслужаваше боя.