Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (3)

I
Надигането на черния вятър

Пенелопа, царицата на Итака, разбираше същността на сънищата, знаменията и поличбите, които спохождаха хората през техния живот. Затова седеше на плажа, обвила слабите си рамене с избродиран със злато шал, загледана в небето. От време на време хвърляше поглед на преминаващите птици с надеждата да види по-добър знак. Пет лястовици щяха да означават безопасно пътуване за Одисей, два лебеда — добър късмет. Орелът би символизирал победа или — в случая със съпруга й — успех в търговията. Но небесата бяха чисти. От север се носеше лек ветрец. Времето бе чудесно за плаване.

Старата галера беше поправена, закърпена и зашита — готова за пролетта. Но новите греди и боя не можеха да скрият възрастта й, която си личеше във всяка линия от корпуса, докато лежеше наполовина на плажа и наполовина в плитката вода.

— Построй нов кораб, Грознико — повтаряше тя на мъжа си. — Този е стар и изморен и скоро ще те провали.

Спореха за това от години. Но тук тя нямаше силата да го убеди. По природа Одисей не беше сантиментален мъж — непринуденото му държание криеше ядро от бронз и кост, но тя знаеше, че въпреки това той никога няма да смени старата галера, която беше кръстил на нея.

Пенелопа въздъхна и отново почувства лека тъга да се спуска като було върху нея. Аз съм този кораб, осъзна тя. Остарявам.

В косата ми има сиво и времето ми бързо отминава. Но по-сериозни от избледняващата й лешникова коса бяха бръчките по лицето й, а и месечното кървене, което символизираше младостта и плодовитостта, ставаше все по-нередовно. Скоро детеродната й възраст щеше да премине, а така и не бе родила нови синове на Одисей. Тъгата й се усили и тя си спомни бледия Лаерт и треската, която бе стопила плътта му.

На плажа Одисей крачеше ядосан около галерата с почервеняло лице, жестикулираше и крещеше на екипажа си, който се суетеше, за да натовари стоките. Сред мъжете също имаше тъга. Тя я усещаше, докато ги гледаше. Преди няколко дни другарят им Портеос, когото наричаха Портеос Прасето — дебел и весел млад мъж с много приятели, плавал на борда на кораба години наред — беше умрял. Младата му жена, бременна с четвъртото им дете, се събудила призори и го открила мъртъв в леглото до себе си.

На галерата двама моряци дърпаха тежък наръч клони, които щяха да използват за прикрепянето на товара в трюма. Внезапно единият се препъна и го изпусна. Другият отхвърча в морето след дървото. Одисей изруга цветисто и се обърна към жена си, вдигайки ръце в знак на отчаяние.

Пенелопа се усмихна, а духът й се приповдигна, докато го гледаше. Той винаги бе най-щастлив, когато му предстоеше да потегли към чуждоземните брегове. През цялата пролет и лято щеше да кръстосва Великата зеленина, за да купува и продава, да разказва историите си, да се среща с царе, пирати и просяци.

— Ще ми липсваш, господарке — й беше казал той предната нощ, докато лежеше в ръцете му, а пръстите й бяха нежно вплетени в червеникавосивите косми по гърдите му. Тя не отговори. Знаеше кога ще си мисли за нея — при всяко спускане на нощта, когато опасностите на деня са били преодолени и може да си позволи да тъгува по жена си поне малко.

— Ще мисля за теб всеки ден — добави той. Тя все така не казваше нищо. — Болката от липсата ти ще бъде незарастваща рана в сърцето ми.

Пенелопа се усмихна и знаеше, че той го е усетил.

— Не ми се подигравай, жено — каза Одисей добродушно. — Познаваш ме твърде добре.

И сега, на плажа, под светлината на зората, тя наблюдаваше съпруга си, докато той тичаше по плажа, за да говори с Нестор — царя на Пилос и неин роднина. Контрастът между двамата мъже беше удивителен. Одисей бе гол до кръста, шумен и ядосан, нападащ всеки ден, сякаш му е смъртен враг. Нестор пък беше слаб, сив и прегърбен като малък оазис на спокойствие сред бурята от активност на плажа. Въпреки че бе само с десет години по-възрастен от съпруга й, той се държеше като старец, докато Одисей изглеждаше като превъзбудено дете. Тя го обичаше и очите й се изпълниха с нетипични за нея сълзи, заради пътуванията и опасностите, които му предстояха.

Беше се върнал при нея само преди няколко дни, съпроводен от Нестор, след едно принудително пътуване до Спарта по молба на Агамемнон, царя на Микена.

— Агамемнон търси отмъщение — каза старият Нестор, седнал в мегарона късно вечерта, с приятно пълна чаша вино в ръка и една от хрътките му, легнала в краката му. — Събранието в Спарта се оказа провал за него, но той няма да позволи това да го отклони от пътя, който е поел.

— Човекът е обладан от демони — каза Одисей. — Призова царете от запада и говори за съюз и мир. А през цялото време мечтае за война с Троя — война, която може да спечели само ако всички се присъединим към него.

Пенелопа долови яда в гласа му.

— А защо ви е да го правите? — попита тя. — Омразата му към Троя си е негов личен проблем.

Нестор поклати глава.

— За микенския цар няма лични проблеми. Егото му е колосално. Онова, което засяга Агамемнон, засяга света — той се наведе напред. — Всички знаят, че е бесен заради погрома, който му нанесоха Хеликаон и предателят Аргуриос.

— Предателят Аргуриос, така ли? — извика Одисей. — Интересно какви неща правят от един човек предател, а? Смел войн, който служи вярно на Микена цял живот, бе обявен за изменник, отнеха му земите, притежанията и доброто му име. А после царят му се опита да го убие. И той предателски се бори за живота си и за жената, която обича.

Нестор кимна.

— Да, да, така е. Той беше чудесен войн. Срещал ли си го?

Пенелопа знаеше, че човекът се опитва да смекчи гнева на Одисей и прикри усмивката си. Никой с разума си не искаше да види съпруга й истински разярен.

— Да, плава до Троя с мен — отвърна Одисей. — Неприятен мъж. Но ако не беше той, всички онези микенци в двореца на Приам щяха да бъдат изклани.

— Вместо това ги изклаха, когато се върнаха у дома си — добави тихо Пенелопа.

— Нарекоха го Нощта на Лъвския съд — каза Нестор. — Само двама избягаха и са ги обявили извън закона.

— И този цар ли искаш да подкрепиш във война? — попита Одисей, преди да отпие голяма глътка от чашата си. — Мъж, който праща смели войници да водят неговите битки, а после ги убива, защото са се провалили?

— Все още не съм предложил нито кораби, нито хора на Агамемнон. — Старецът се загледа в собствената си чаша. Пенелопа знаеше, че Нестор не е оспорил войната, но си е мълчал сред събралите се в Спарта царе. — Амбициите му обаче засягат всички ни — каза той накрая. — С него си или приятел, или враг. Ти какъв ще си, Одисей?

— Никакъв. Всички знаят, че съм неутрален.

— Лесно е да си неутрален, когато имаш скрито богатство — отбеляза Нестор. — Но Пилос зависи от търговията с лен, от търговските пътища нагоре по Аргос и на север, които контролира Агамемнон. Да застана срещу него, ще бъде убийствено. — Той се взря в Одисей и присви очи. — Така че кажи ми, Одисей, къде са тези Седем хълма, които те правят богат?

Пенелопа усети как напрежението в стаята се покачва и погледна съпруга си.

— На края на света — отвърна Одисей. — Пазени от еднооки гиганти.

Ако Нестор не бе пил повече от нужното, щеше да долови остротата в този отговор. Пенелопа пое дълбоко дъх, готвейки се да се намеси.

— Очаквах да споделиш добрия си късмет с други от твоята кръв, вместо с един чужденец, родственико — каза старецът.

— И така щях да направя, ако чужденецът, за когото говориш, не бе открил Седемте хълма и не беше отворил търговския маршрут към тях — отвърна Одисей. — Не е мое право да споделям тайните му.

— Само златото му — изсъска Нестор.

Одисей хвърли чашата на пода.

— Обиждаш ме в собствения ми дворец? — изрева той. — Трябваше да се бием за Седемте хълма с пирати, разбойници и боядисани диваци. Спечелихме това злато с кръв!

Яростната атмосфера в мегарона стана нетърпимо плътна и Пенелопа се насили да се усмихне.

— Хайде, сродници. Утре плавате към Троя за сватбените празненства и Игрите. Не позволявайте тази нощ да завърши с остри думи.

Двамата мъже се спогледаха. После Нестор въздъхна.

— Прости ми, стари приятелю. Думите ми бяха необмислени.

— Всичко е забравено — отвърна Одисей и извика с жест един слуга да му донесе друга чаша с вино.

Пенелопа дочу лъжата в думите му и разбра, че мъжът й още е ядосан.

— Поне в Троя ще можеш да забравиш Агамемнон за известно време — каза тя в опит да смени темата.

— Всички западни царе са поканени да видят как Хектор ще се ожени за Андромаха — отвърна Одисей мрачно.

— Но Агамемнон няма да е там, нали?

— Мисля, че ще бъде, обич моя. Хитрият Приам ще използва тази възможност да привлече някои царе на своя страна. Ще им предложи злато и дружба. Агамемнон не може да си позволи да не отиде. Ще бъде там.

— Поканен ли е? След микенската атака над Троя?

Одисей се ухили и изимитира помпозното държание на микенския цар.

— Наскърбен съм — разпери той ръце в знак на съжаление — от предателското нападение на бунтуващи се войски от микенската армия над нашия брат цар Приам. Престъпниците получиха царската ми справедливост.

— Този човек е змия — призна Нестор.

— Твоите синове ще се състезават ли в Игрите? — попита го Пенелопа.

— Да, и двамата са чудесни атлети. Антилох ще се справи добре с копието, а Тразимед може да надвие всеки в стрелбата — добави той и й смигна.

— Да, и същия ден на небето ще изгрее зелена луна — измърмори Одисей. — В най-лошите си дни мога да изплюя стрела по-далеч, отколкото той може да я изстреля.

Нестор се засмя.

— Колко си културен, когато жена ти е в стаята. Последния път, когато те чух да се хвалиш за уменията си, каза, че можеш да я изпърдиш.

— Да, и това също — потвърди Одисей и почервеня.

Пенелопа с удоволствие отбеляза завръщането на доброто настроение.

На плажа „Пенелопа“ най-накрая бе натоварена изцяло и екипажът опъваше въжетата в усилие да изкара старото корито във водата. Двамата синове на Нестор бяха там, и двамата потънали до кръста сред вълните и подпрели гърбове в корпуса, опитвайки се да я избутат навътре.

Царицата на Итака стана и отърси камъчетата от жълтата си ленена рокля, след което слезе по плажа, за да се сбогува със своя цар. Той стоеше до първия си помощник, Биас Черния — тъмнокож и прошарен, син на нубийска майка и баща от Итака. До него бе мускулестият рус моряк Левкон, който напоследък се беше прочул като опитен борец с голи ръце. Левкон и Биас се поклониха, щом тя се приближи, а после се оттеглиха.

Пенелопа въздъхна.

— И ето ни отново, обич моя, тук, както винаги. На сбогуване.

— Да, ние сме като сезоните — отвърна той. — Постоянни в действията си.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— И все пак времената се променят, царю мой, и ти го знаеш. Боя се, че ни предстоят тежки избори. Не взимай твърдоглави решения, за които ще съжаляваш и няма да можеш да промениш. И не повеждай тези мъже на война, Одисей.

— Не желая да воювам, обич моя.

Той се усмихна и тя знаеше, че е искрен, но сърцето й бе натежало от лоши предчувствия. Въпреки силата, смелостта и мъдростта си, мъжът, когото обичаше, имаше една огромна слабост. Той бе като стар боен кон — способен и внимателен, но готов да се втурне и в огън при първия удар на камшика. За Одисей този камшик бе гордостта.

Той целуна и двете й ръце, после се обърна и тръгна по плажа към морето. Водата стигаше до гърдите му, когато хвана едно въже и се качи на борда. Гребците незабавно подеха ритъма и старият кораб започна да се отдръпва. Пенелопа видя силуета му на светлината на залязващото слънце, докато й махаше с ръка.

Не му бе казала за чайките. Само щеше да й се намръщи. Чайките са глупави птици, щеше да каже, и нямат място в предсказанията.

Но тя бе сънувала колосално ято чайки, което скри дори слънцето, като надигащ се черен вятър, който превръщаше деня в нощ.

И този вятър носеше смърт и края на светове.

 

 

Младият войн Калиадес седеше на входа на пещерата, увил стройното си тяло с тъмно наметало. Мечът тежеше в ръката му, докато оглеждаше хълмовете и полетата зад тях. Не видя никой. Хвърли поглед назад в мрака и зърна ранената жена, легнала на една страна с присвити колене и увита в червеното наметало на Банокъл. Изглеждаше заспала.

Ярката лунна светлина прониза облачното покривало и Калиадес я видя по-ясно. Жълтата й коса бе дълга, а бледото лице — разранено и подуто, изцапано със засъхнала кръв.

Нощният бриз беше студен и той потрепери. От високата пещера виждаше далечното море. Звездите се отразяваха във водата. Толкова далече от дома, помисли си Калиадес.

Яркочервеният белег на дясната му буза го сърбеше и той го почеса разсеяно. Последната от множество рани. В тишината на нощта си спомняше битките и войните, в които мечове и кинжали бяха пронизвали плътта му. Бяха го пробождали стрели и копия. Камъни, запратени от прашки, го бяха замайвали. Удар от бухалка по лявото рамо го бе оставил със става, която го болеше по време на зимните дъждове. На двадесет и пет той бе ветеран с десетгодишен опит и носеше белезите, с които да го докаже.

— Ще запаля огън — каза едрият му спътник и излезе от сенките. На лунната светлина русата коса и брадата на Банокъл блестяха като сребро. По нагръдника му имаше кръв — тъмни петна по ярките бронзови дискове, закрепени за тежката кожена ризница.

Калиадес се обърна към могъщия войн.

— Огънят ще ни издаде — отвърна той тихо. — И ще дойдат.

— Така или иначе ще дойдат. По-добре да е сега, докато съм още ядосан.

— Нямаш причина да си им ядосан — отбеляза изморено Калиадес.

— Не съм. Ядосан съм на теб. Тази жена не означаваше нищо за нас.

— Зная.

— И не е като да сме я спасили задълго. Няма измъкване от този остров. Вероятно всички ще сме мъртви преди средата на утрешния ден.

— И това го знам.

Банокъл помълча известно време. Приближи се до Калиадес и се загледа ядно в нощта.

— Мислех, че ще палиш огън — каза приятелят му.

— Нямам нерви за това — измърмори Банокъл и се почеса по гъстата брада. — А и винаги се порязвам на кремъка. — Той потрепери. — Студено е за това време на годината — добави след малко.

— Ако не беше завил с наметалото си жената, която не значи нищо за нас, нямаше да ти е студено. Иди и намери сухи дърва. Аз ще напаля огън.

Калиадес се отдръпна от входа, извади малко суха кора от кесията на колана си и я разчупи. После удари няколко пъти плавно с кремъка, запращайки дъжд от искри към кората. Отне му малко време, но накрая се надигна тънка струйка дим. Той легна по корем и внимателно раздуха подпалките. Появи се пламък. Банокъл се върна и пусна купчина пръчки и клони на земята.

— Видя ли нещо? — попита го приятелят му.

— Не. Ще дойдат щом изгрее слънцето, подозирам.

Двамата млади мъже поседяха известно време в мълчание, наслаждавайки се на топлината от малкия огън.

— Е — каза накрая Банокъл, — ще ми кажеш ли защо убихме четирима от другарите си?

— Те не ни бяха другари. Само плавахме заедно с тях.

— Знаеш какво имам предвид.

— Щяха да я убият, Банокъл.

— Наясно съм. Бях там. Но какво общо имаше това с нас?

Калиадес не отговори, но се загледа в спящата жена.

Вчера я видя за пръв път, седнала в малка лодка с платно, с развята под слънцето златиста коса, завързана на опашка. Беше облечена в бяла туника до коленете, с колан, бродиран със златна нишка. Слънцето се спускаше в небето и лекият бриз тласкаше лодката към островите. Тя сякаш не забеляза опасността, докато двата пиратски кораба се спускаха към нея. После първият от тях й препречи пътя. Жената твърде късно се опита да избегне залавянето, дърпайки въжето на платното в опит да промени курса и да избяга на плажа. Калиадес я гледаше от палубата на втория кораб. Не усети паника у нея. Но малката лодка не можеше да надбяга галерите, управлявани от опитни гребци. Първият кораб се приближи и от борда му полетяха въжета с куки. Неколцина пирати се покатериха на парапета и скочиха на лодката. Жената се опита да се бие, но те я надвиха с няколко силни удара.

— Вероятно бегълка — отбеляза Банокъл, докато двамата гледаха как моряците влачат замаяната жена на палубата на първия кораб. От мястото, където стояха, двамата мъже видяха какво последва. Екипажът се струпа около нея, разкъса бялата й туника и скъпия колан. Калиадес извърна поглед отвратен.

Корабите спряха за през нощта на острова Лъвска глава по пътя към Киос. Капитанът на втория кораб — едър критянин с бръсната глава — завлече жената по пясъка до малка група дървета. Тогава тя изглеждаше мирна, с привидно пречупен дух, но това се оказа измама. Докато капитанът я изнасилваше, някак си успя да извади кинжала му от ножницата и да му пререже гърлото. Никой не видя станалото и мина известно време, преди да открият тялото.

Разяреният екипаж тръгна да я търси. Калиадес и Банокъл се усамотиха с една кана вино. Намериха няколко маслинови дръвчета и седнаха да пийнат в тишина.

— Арелос не изглеждаше щастлив — отбеляза Банокъл. Калиадес не отговори. Арелос бе капитан на първия кораб и роднина на убития от бегълката мъж. Беше си изградил репутация на свиреп и опитен майстор на меча и из южните брегове се бояха от него. Ако имаше друг избор, Калиадес никога не би плавал на кораба му, но двамата с Банокъл също бяха бегълци. Да останат в Микена бе равнозначно на мъчения и смърт. Корабите на Арелос им предложиха средство за бягство.

— Тази нощ си много тих. Какво те безпокои? — продължи Банокъл, докато седяха в тишината на горичката.

— Трябва да се махнем от този екипаж — каза Калиадес. — Ако изключим Секундос и може би още двама други, всички са боклуци. Обидно ми е да съм в компанията им.

— Искаш ли да изчакаме, докато стигнем по на изток?

— Не. Ще ги оставим утре. Тук ще спрат и други кораби. Ще намерим капитан, който би ни взел. После ще стигнем до Ликия. Там има много работа за наемници — да пазим търговски кервани от бандити, да съпровождаме богати търговци.

— Бих искал да бъда богат — каза Банокъл. — Така ще мога да си купя робиня.

— Ако беше богат, щеше да можеш да си купиш сто робини.

— Не мисля, че ще мога да се справя със сто. Може би пет. — Той се изкикоти. — Да, пет би било чудесно. Пет пухкави тъмнокоси момичета. С големи очи. — Отпи още малко вино и се оригна. — Ах, вече усещам духа на Дионисий в костите ми. Иска ми се някое от тези пухкави момичета да беше тук сега.

Калиадес се засмя.

— Умът ти вечно е зает или с пиене, или със секс. Нищо друго ли не те вълнува?

— Храна. Добро хапване, кана вино, а после някоя пухкава жена, която да пищи под мен.

— С твоето тегло отгоре й няма да е чудно, че ще пищи.

Банокъл се засмя.

— Не затова пищят. Жените ме обожават, защото съм красив, силен и надарен като кон.

— Пропусна да споменеш и че винаги им плащаш.

— Естествено, че им плащам. Както плащам за виното и храната си. Какво се опитваш да намекнеш?

— Очевидно нищо похвално.

Някъде около полунощ тъкмо се приготвяха да заспят, когато чуха викове. После жената се появи в горичката, следвана от петима моряци. Грозните събития от изминалия ден вече бяха изсмукали силите й, тя се препъна и падна близо до Калиадес. Бялата й туника беше разкъсана, мръсна и оцапана с кръв. Един моряк на име Барос скочи към нея със зловещо извит нож в ръка. Той беше строен и висок, с близко разположени тъмни очи. Обичаше да го наричат Барос Убиеца.

— Ще те изкормя като риба — изръмжа той.

Тогава тя погледна към Калиадес. Лицето й беше бледо на лунната светлина, а изражението й разкриваше изтощеност, отчаяние и страх. Беше виждал такова изражение и преди и то го преследваше още от детството му. Споменът прониза ума му и той отново видя пламъците и чу жалните писъци.

Войнът скочи на крака и застана между Барос и жертвата му.

— Прибери ножа — нареди на моряка.

Това го изненада.

— Тя трябва да умре — каза той. — Арелос го заповяда. — После пристъпи към Калиадес. — Не заставай между мен и плячката ми. Убивал съм мъже по всички земи из Великата зеленина. Искаш ли кръвта ти да изтече тук и червата ти да украсят тревата?

Късият меч на Калиадес изсъска от ножницата.

— Няма нужда никой да умира — каза той меко. — Но няма да допусна да наранявате тази жена още повече.

Барос поклати глава.

— Казах на Арелос, че трябва да ви прережем гърлата и да ви вземем брониту. Просто не можеш да вярваш на един микенец. — Той прибра кинжала, отстъпи и извади собствения си меч. — Сега ще получиш урок. Водил съм повече двубои от всеки друг в екипажа.

— Който не е много голям — отбеляза Калиадес.

Барос скочи напред с изненадваща скорост. Микенецът блокира удара и също атакува, забивайки лакът в лицето на мъжа. Барос отстъпи.

— Убийте го! — изкрещя той. Другите четирима се хвърлиха в атака. Калиадес уби първия, а пияният Банокъл скочи върху останалите. Барос отново се опита да нападне, но този път Калиадес беше готов за него. Той отби удара му, завъртя китката си и с един замах разпори гърлото на моряка. Банокъл бе убил още един и се бореше с друг от пиратите. Калиадес дотича да му помогне точно в мига, в който последният мъж замахна с меча си към лицето на приятеля му. Той обаче видя удара и извъртя онзи, с когото се биеше, за да го посрещне вместо него. Острието се заби във врата на моряка.

Когато Калиадес се втурна към него, пиратът просто избяга в нощта.

И сега, седнал до пукащия огън в пещерата, той погледна Банокъл.

— Съжалявам, че те забърках в това, приятелю. Ти заслужаваше нещо по-добро.

Банокъл пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Ти си странен, Калиадес — каза той и поклати глава. — Но животът с теб никога не е скучен. — След това се прозина. — Ако утре ще трябва да убивам шестдесет мъже, ще имам нужда от почивка.

— Няма да дойдат накуп. Някои ще останат при корабите. Други — по курви. Вероятно ще ни нападнат не повече от десетина или петнадесет.

— Е, ще спя по-леко, знаейки това. — Банокъл разхлаби каишите на очукания си нагръдник, вдигна го над главата си и го остави на земята. — Никога не съм можел да спя като хората с броня — каза и се излегна до огъня. Само след миг дишането му стана дълбоко и равномерно.

Калиадес добави малко дърва в огъня, а после се върна до входа на пещерата. Духаше студен вятър и по небето сега блестяха звезди. Банокъл беше прав. Нямаше път извън този остров и утре пиратите щяха да дойдат и да ги заловят. Той поседя известно време, изгубен в мислите си, а после чу тихо движение зад гърба си. Стана и бързо се обърна… само за да види окървавената жена, която се приближаваше към него с голям камък в ръка. Ярките й сини очи блестяха с омраза.

— Няма нужда от това — каза той и отстъпи. — Тази нощ не те грози опасност.

— Лъжеш! — каза тя с груб глас, който трепереше от гняв. Калиадес извади кинжала си и видя, че жената се напрегна още повече. Той го хвърли в краката й.

— Не лъжа. Вземи оръжието. Утре ще ти потрябва, защото ще дойдат за нас.

Тя коленичи и се опита да вземе падналия кинжал, но залитна и почти падна. Калиадес остана на място.

— Трябва ти почивка — каза той.

— Сега си спомних кой си. Ти и приятеля ти се бихте с онези, които ме нападнаха. Защо?

— О, Велики Зевс, нека да отговори на този въпрос — обади се Банокъл сънливо от мястото си до огъня.

Жената грабна кинжала и се опита да се извърти към него, но отново залитна.

— Ударите по главата водят до това — каза Банокъл и стана, за да дойде при тях. — По-добре седни.

Тя изгледа сурово Калиадес.

— Видях ви от лодката си — каза тя. — Вие бяхте на втория кораб. Видяхте ги как хвърлиха въжетата и как ме извлачиха на борда.

— Да. Плавахме с тях.

— Значи сте пирати.

— Ние сме това, което сме — отвърна Калиадес.

— Утре щяха да ме прехвърлят на вашия кораб. Казаха ми го, докато ме изнасилваха.

— Това не беше моят кораб. Не аз дадох заповедта да те нападнат. Нито пък с приятеля ми сме участвали в онова, което последва. Никой не може да те вини за гнева ти, но не го насочвай към онези, които те спасиха.

— А сега нека се надяваме някой да спаси нас — добави Банокъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита жената подозрително.

— Намираме се на малък остров — отвърна Банокъл. — Нямаме злато, нито кораб. Онези ядосани мъже ще ни потърсят утре. Е, двамата с Калиадес сме големи войни. Няма по-добри. Поне… откак Аргуриос умря. Подозирам, че заедно можем да спрем седем или осем от тях. Но в онези два екипажа има шестдесет боеспособни моряци. И нито един бавен дебелак сред тях.

— Нямате ли план за бягство?

— О, не обичам плановете, жено. Пия, ходя по курви и се бия. Калиадес е човекът с плановете.

— Значи и двамата сте глупаци — каза тя. — Навлекли сте си само смърт.

— Там, откъдето идвам, робите проявяват повече уважение — каза Банокъл с нотка на гняв в гласа.

— Аз не съм ничия робиня!

— Да не би ударите по главата да са ти избили здравия разум? Лодката ти беше заловена в морето. Не развяваш знаме, не можеш да претендираш за безопасно пътуване. Заловиха те и сега пиратите те притежават. Така че според законите на богове и хора ти си робиня.

— Тогава пикая на законите на боговете и на хората!

— Успокойте се и двамата! — нареди Калиадес. — Накъде беше тръгнала? — попита я той след малко.

— Към Киос.

— Семейство ли имаш там?

— Не. Имах малко ценности на лодката — камъни, златни дрънкулки. Надявах се да си осигуря пътуване на кораб до Троя. Пиратите взеха всичко. И повече. — Тя разтърка лице, за да избърше засъхналата кръв.

— Наблизо има поток — каза Калиадес. — Можеш да се измиеш.

Жената се поколеба.

— Значи не съм ваша пленничка? — попита тя накрая.

— Не. Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Тя го изгледа внимателно, а после и Калиадес.

— И не сте ми помогнали, за да ме направите ваша робиня или да ме продадете на някой друг?

— Не — отвърна Калиадес.

Тогава тя сякаш се отпусна, но продължи да стиска кинжала.

— Ако казваш истината, значи… трябва да благодаря и на двама ви — каза жената, борейки се с думите.

— О, на мен недей — отвърна Банокъл. — Аз бих те оставил да умреш.