Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (29)

XXVII
Синовете на тъгата и радостта

Малкото русокосо момче притича по прашния коридор, стъпвайки безшумно с голите си стъпала по изтърканите камъни. Накрая се обърна, за да се увери, че Сивата не го е догонила, а после легна на пода и се запровира през цепнатина в тъмния ъгъл.

Старата крепост на Дарданос представляваше лабиринт от коридори и тунели, както и малки дупки, през които можеше да се промъкне само някой тригодишен. Той запълзя през пролуката между стените и се озова в мрака на приемната зала, зад един прашен гоблен, а после притича през празната стая до тежката дъбова врата на отсрещната стена. Тя не беше затворена съвсем и ако легнеше с лице, притиснато в рамката, можеше да види огромната зала от другата страна. Не забелязваше Слънчевата жена, но знаеше, че ще дойде, затова се присви по-удобно на каменния под, обгърнал с тънките си ръце коленете, и зачака. Беше научил много за чакането по време на трите си кратки години.

Чу виещ звук в далечината, който знаеше, че е гласът на Сивата, която го търси. Но първо щеше да прерови двора. Той си избираше различно скривалище всеки ден, а Сивата бе бавна и стара, така че винаги минаваше време, докато го открие.

През високите прозорци на залата проникваше ярката утринна светлина и той надушваше миризма на готвено — пшеничен хляб и бульон за закуската на прислугата на двореца. Коремчето му беше празно и миризмите го накараха да преглътне, но той остана на място, чакайки Слънчевата жена.

Всеки ден успяваше да избяга от Сивата и да намери Слънчевата жена. Но не биваше да я оставя да го види, защото знаеше, че тя ще се ядоса. Студеният й гняв го плашеше, въпреки че не разбираше причината за него. Нощем сънуваше в топлото си креватче как един ден тя ще дойде да потърси него, че ще разтвори ръце и ще го повика, а той ще дотича при нея. И тогава тя щеше да го вземе в ръце, да го държи до себе си и да му говори мило.

Долови движение в мегарона и нетърпеливо притисна лице към вратата, но това бяха само войниците на Стария червен човек. Старият червен човек размаха ръце и им раздаде някакви заповеди, а после те си тръгнаха. Няколко слуги минаха близо до вратата, на ръка разстояние от мястото, където се бе скрил, но той знаеше, че няма да влязат. Това бе най-заетото време от деня.

Краката му започваха да се схващат, когато в мегарона влязоха хора. Той отново се притаи и ги загледа напрегнато. Влязоха старите мъже с дългите си роби, влачейки сандали по пода. Последваха ги войниците в церемониална броня, която блестеше под утринното слънце. Жените, които мърмореха и се кикотеха. Момчето можеше да ги разпознае по пръстените на пръстите на краката им и гривните по глезените. Едно от момичетата носеше верижка с малки зелени рибки, висящи от нея. Той ги гледаше възхитен. Те звънтяха, докато жената се движеше.

После врявата секна рязко и момчето се притисна още по плътно до вратата.

Слънчевата жена отиде до трона и постоя неподвижно за момент, оглеждайки се наоколо. Носеше дълга яркобяла туника без ръкави, украсена с блестящи сребърни точици. Златната й коса бе вдигната над главата й и завързана със светла лента. Както винаги, момчето бе заслепено от красотата й и почувства в сърцето си болка, от която му идваше да се разплаче.

Слънчевата жена каза:

— Нека започнем. Имаме много за обсъждане.

Гласът й бе като сребърни камбанки. Тя седна и ежедневната работа започна. Жената поговори със Стария червен човек и другите старци, след което започнаха да й водят хора. Единият беше войник. Ръцете му бяха вързани. Той й говореше ядосано, със зачервено лице. За момент момчето се притесни за Слънчевата жена, но отговорът й бе тих, а после други войници изведоха мъжа навън.

Денят преминаваше в обяд и момчето бе вече полузаспало, когато Слънчевата жена стана от трона си. Тя се огледа из мегарона и попита:

— Къде е Дексиос? Момчето трябва да присъства за ритуала. Лила? — Тя направи нетърпелив знак с ръка. Сивата се измъкна от ъгъла на мегарона, кършейки старите си ръце. Лицето й бе изкривено от притеснение.

— Не можах да го намеря, господарке. Съжалявам. Той тича толкова бързо, не мога да го догоня.

— Претърси ли конюшнята? Чувам, че се крие в сламата.

— Да, господарке. Нямаше го там.

Зад вратата Дексиос замръзна за няколко мига почти неспособен да повярва на ушите си. Слънчевата жена питаше за него? Искаше го при себе си! Той скочи на крака, готов да изтича при нея, но във възбудата и объркването си бутна дъбовата врата, вместо да я дръпне, и тя се затвори тихо, залостена от резето, което падна на мястото си. Колкото и да се мъчеше, не можеше да я отвори.

Той заудря с ръце по дъба.

— Тук съм. Тук съм! — извика момчето, но никой не го чу.

Започна да се паникьосва и заудря още по-силно с малките си юмручета.

— Тук съм! Отворете вратата! Моля ви, отворете вратата!

Внезапно един войник с меч в ръка вдигна резето. Дексиос се озова пред погледа на всички в мегарона, а маската от сълзи, която представляваше лицето му, бе окъпано от слънцето.

Той падна на колене пред Халисия, царицата на Дардания и каза:

— Тук съм, мамо. Не се сърди.

Черният бик падна на земята в двора, а от прерязаното му гърло потече ярка кръв. Трахеята му бе прекъсната, така че не издаде друг звук, освен предсмъртно хриптене. Краката му изритаха слабовато, а после животното застина. Жрецът на Аполон — млад мъж, чиято единствена дреха бе набедрена препаска — подаде ритуалния нож на своя помощник и започна да рецитира думите на възхвала към Повелителя на сребърния лък.

Халисия затвори ума си за гледката и миризмата на кръвта и последва познатите думи известно време, докато мислите й не се насочиха обратно към задълженията й.

Забеляза, че момчето още е до нея и почувства тръпка на раздразнение. Защо бе тук? Защо Лила не го бе отвела обратно в стаята му? Той я поглеждаше от време на време и русата му коса падаше върху лицето му. Тя винаги избягваше да го гледа и очите… тези тъмни очи.

Искаше й се Хеликаон да е тук. Тя беше царица на Дардания вече петнадесет години — първо като изплашено дете, поело като млада майка, а след това като вдовица с разбито почти до смърт сърце от убийството на сина й. Всеки ден обсъждаше спокойно със своите съветници опасностите, които прииждаха от север и откъм морето. Те слушаха плановете и предложенията й и изпълняваха заповедите. Но дори старият Павсаний нямаше представа какъв вледеняващ страх я изпълваше всеки път, щом си представеше второ микенско нападение. Отново видя покритите с кръв войни, които нахлуха в спалнята й, убиха любовника й Гарус и я извлякоха въпреки писъците й до върха на скалата заедно със сина й Дио. Спомняше си и ужаса, който последва. Ясно виждаше лицето на тъмноокия дивак — бяха й казали, че е хит — който я изнасили. Спомняше си и агонизиращите викове на детето й, докато умираше.

Не можеше да погледне малкото момче до себе си, не можеше да вземе ръката му в своята, не можеше да го прегърне. Искаше й се никога да не се беше раждало. Искаше й се да се махне. Когато станеше по-голям, щеше да го прати в Троя под някакъв претекст, за да го отгледат с царското семейство там.

Тя сведе поглед и видя, че той я гледа, а на лицето му имаше изражение, което не успяваше да разчете. Боеше ли се от нея? Дали изобщо знаеше коя е тя? Изведнъж си даде сметка, че познава мислите на това момче по-малко, отколкото тези на конете, които обичаше. Тъмните му очи я пронизваха, пълни с някаква неизразена нужда, и тя ядосано извърна глава от взора му. Направи знак на Лила и старата бавачка побърза да отведе детето.

Ритуалът бавно достигна края си и жреците започнаха да разчленяват бика. Халисия се върна обратно в двореца, следвана от съветниците си — старият Павсаний, неговият праплеменник — червенокосият Менон, досадният троянец Идайос и неговите двама млади помощници.

Днес имаше само още едно задължение — ежедневното съвещание по въпросите на войната. Тя влезе в една стая зад мегарона и седна на дивана, докато петимата офицери останаха прави около нея. Вратите се затвориха, за да не подслушват слугите.

— Е, Павсаний, какво имаш за докладване днес?

Старият генерал прочисти гърлото си. Той вече бе преминал осемдесетте и служеше на владетелите на Дардания от над шестдесет години. Напоследък обруленото му от ветровете лице изглеждаше постоянно разтревожено.

— От Тракия няма новини, господарке. Вече пет дни не са пристигали пратеници.

Тя кимна. Отряд дардански пехотинци бе отпътувал до Тракия в помощ на Троянския кон. Не можеха да очакват новини толкова скоро, но Халисия всеки ден се боеше, че ще научи как хората й са били избити от микенците, а тракийските бунтовници галопират към проливите. Ала когато отново заговори, гласът й бе спокоен:

— А конните куриери? Плановете ми завършени ли са?

Павсаний се поколеба за момент, а после отново прочисти гърло.

— Да, господарке. Всичко ще е както наредиш. До няколко дни заповедите ти ще са изпълнени.

В отсъствието на Хеликаон тя бе поела отговорността да състави отряд от ездачи, които да обхващат цяла Дардания по хитски модел, с въоръжени постове на разстояние един ден езда. Планът й беше тези ездачи ежедневно да разнасят съобщения от и към Троя, за да споделят информация с Приам за развитието на войната. Отряди от ездачи щяха да носят послания и до източните съюзници на Дарданос — Фригия и Зелея.

В началото Павсаний имаше съмнения и не беше доволен от факта, че трябваше да вземе опитни конници от армията и защитниците на града.

— Комуникацията е всичко — беше му казала тя. — Ако микенците пристигнат, трябва да получим предупреждение възможно най-рано. Ездачите имат заповед да се върнат до града, ако видят следи от нахлуване. Ще ни дадат ранното предупреждение, от което имаме нужда.

Старецът изпълни заповедите й и от дарданската армия бяха избрани ездачи за отрядите. В по-голямата си част те бяха много млади, почти момчета, но отгледани сред коне като нея самата, така че за тях ездата бе по-естествена от ходенето. Халисия говори лично с всеки и гордостта им, че са избрани за тази специална задача, беше безгранична.

— Имам едно притеснение, господарке — каза троянецът Идайос. Надеждите на царицата да приключат бързо потънаха, но тя запази хладното си заинтересовано изражение.

— И какво е то, Идайос?

Офицерът стоеше от едната страна на стаята със своите троянски помощници. Тримата бяха пратени от Приам в отсъствието на Хеликаон, за да дават съвети и да помагат за защитата на Дарданос. За момента единственото им постижение, видимо за Халисия, беше да спъват и да поставят под съмнение всяко нейно решение. Говорителят им Идайос бе набит и нисък мъж с увиснали руси мустаци, които скриваха счупените му предни зъби, за когото се смяташе, че е незаконен син на Приам.

— Прости ми, господарке — каза той, — но знаеш мнението ми за тези пратеници. Цар Приам… — Той направи пауза, за да позволи на всички да осмислят връзките му. — … е съгласен с мен, че информацията е безценна и трябва да се пази внимателно, а не да се пръска из провинцията в устите на млади мъже, на които нямаме причина да вярваме.

— Да, знаем мнението ти, Идайос — отвърна Халисия изморено. — Вече минахме през това. Тези млади мъже бяха избрани не само защото са добри ездачи, а защото са интелигентни и съобразителни. Всички те са дарданци и са верни на своя цар. Не могат да носят писма, тъй като повечето хора, на които ще докладват, не са способни да четат. Затова им имаме доверие да пренесат посланията точно и само на хората, за които са предвидени.

— Един от внуците ми беше избран за ездач на царя — вметна раздразнено Павсаний. — Нима намекваш, че той е предател?

Идайос се поклони на стария генерал.

— Никой не оспорва верността на младия Памон, генерале. Просто изтъквам възможността за предателство, която съществува навсякъде, където се борави твърде леко с информация.

Халисия вдигна ръце.

— Това решение не е предмет на дискусии. Нека говорим за петте селища.

Петте селища бяха големи села, които се намираха по брега северно от Дарданос, на стратегически места, за да могат да доставят рано информация за нахлуване през проливите. Населяваха ги фригийци, мизийци и малко траки, които бяха избрали топлите брегове, вместо вътрешността, където климатът бе по-студен. Много семейства живееха там от поколения. Халисия бе взела противоречивото решение да въоръжи селяните, вярвайки, че хората й ще възнаградят доверието й с верността си. Знаеше, че Идайос е силно несъгласен с плана й и подозираше, че е пратил хора да докладват на Приам за това.

Менон — красив млад генерал, който поемаше все повече от товара на Павсаний на собствените си рамене, каза, че водачите на петте селища са получили лека броня и оръжия — лъкове, копия, мечове и щитове. Местните управители бяха дали пълна свобода на хората си за това как да разпределят полученото помежду си.

— Ако микенците дойдат, те ще са безполезни — измърмори Павсаний. — Неколкостотин въоръжени селяни срещу хиляди бойци.

Менон се усмихна.

— Знам това, чичо, но ако те заплашват хиляди бойци, как предпочиташ да ги посрещнеш — с меч в ръка или гол и беззащитен?

Старецът кимна с нежелание. Халисия чу как Идайос си поема дъх, за да заговори, и вдигна ръка.

— Не искам да слушам, Идайос. Не се съмнявам, че ти и другарите ти смятате плана за лош, че тези хора не бива да получават оръжие, за да не го използват срещу нас или един срещу друг. Това може би щеше да е вярно в мирни времена, когато фригиец би убил тракиец заради една крава. Но при положение че заплахата от другата страна на Хелеспонта постоянно е в ума им, те ще бъдат благодарни за оръжията и ще ни се отплатят с вярност.

Идайос отново пое дъх.

— Кажи ми — прекъсна го тя отново, — след като те поставих начело на сигурността на плажа, претърсвате ли всички посетители в Дарданос за оръжия, както наредих?

На лицето му се изписа неодобрение. Халисия знаеше, че отредената му роля не му се нрави. Да конфискува стари дървени бухалки и изтъпени мечове от посещаващите града мореплаватели, а после да им ги връща, когато си отиват, бе под достойнството му.

— Да, господарке — каза той. — Изпълняваме заповедите ти. При все това…

— Добре — каза тя. — Задачата е жизненоважна. Не я подценявайте. — След това се изправи преди някой друг да заговори. — Генерал Павсаний, моля ела с мен.

Двамата излязоха навън, прекосиха огрения от слънцето двор и стигнаха до претъпканите конюшни на царската стража.

Халисия вдигна лице към небето и вдъхна дълбоко миризма на коне, избеляла от слънцето слама и кожа. Забави крачка, за да позволи на стария войник да я настигне. Неговата засилваща се слабост я натъжаваше. През трите години след нападението над Дарданос възрастта сякаш тежеше по-силно на плещите му.

Откъм конюшните се разнесоха звуците на тропащи копита, а после яростно цвилене. Халисия влезе в дървената постройка. Плътно следвана от Павсаний, тя отиде до отсрещната стена, където бе завързан огромен черен кон. Той пръхтеше, тръскаше грива и биеше с копита по стените, което ги караше да скърцат и да се огъват. Когато тя се приближи към яслата, звярът я забеляза и скочи към нея с диви очи и треперещи ноздри. Масивните му гърди се удариха във вратата на яслата и най-горната греда се сцепи. Халисия дори не мигна, а остана на място и заговори тихо на животното, което я изгледа с омраза и отстъпи назад в сенките.

— Не знам защо изобщо държим това изчадие тук — измърмори Павсаний. — Докарахме го, защото създаваше проблеми в откритите конюшни. Сега вместо това тормози конете на стражите.

— Мислех, че ако е далеч от кобилите, ще се успокои — каза Халисия. — Винаги е толкова ядосан. Чудя се защо.

— Няма да е толкова ядосан, ако му отрежем топките — предложи генералът. — Тогава ще се успокои и ще стане годен за езда.

— Хеликаон смята, че може да го използва за разплод и да създаде с негова помощ нова порода бойни коне.

Павсаний поклати глава.

— Твърде много енергия и дух има в него, за да го оставим да буйства на свобода. Знаеш ли, че почти осакати един от най-добрите ми ездачи? Хвърли го на земята, а после заблъска с копита по краката му. Счупи ги и двата. Казвам ти, господарке, на това животно нещо не му е наред с главата.

— Отвори яслата, Павсаний.

Старецът не помръдна.

— Моля те, не го прави, царице моя.

Тя му се усмихна.

— Това е просто кон. Не е някакъв свиреп убиец. Изпълнявай заповедта.

Павсаний пристъпи напред и вдигна резето, а после отвори вратата само колкото Халисия да влезе. Тя го видя как вади меча си и разбра, че е готов да пререже гърлото на звяра, ако и застраши.

— Прибери го — каза меко. — И заключи след мен.

После влезе вътре и започна да тананика лека успокояваща мелодия. Бавно вдигна ръка и погали нежно врата на жребеца. Той заора в земята с копито с прилепнали към главата уши.

— Един ден — прошепна тя, притискайки лице до бузата му, — двамата с теб ще излезем сред поляните. Ти ще си цар сред конете, а кобилите ще се тълпят около теб.

Тя вдигна малко слама от земята и избърса широкия гръб на коня. След малко ушите му се надигнаха и той обърна глава към нея.

— Толкова си красив — каза Халисия. — Толкова красив и толкова силен.

Пусна сламата и бавно отстъпи към вратата. Павсаний я отвори и тя излезе. Когато резето падна на място, жребецът внезапно се вдигна на задни крака и ритна във въздуха. Генералът се препъна назад и почти падна. Халисия се засмя.

— Той ще бъде чудесен кон — каза тя.

— Не разбирам как го правиш — отвърна старият войник. Кълна се, че той те разбра, когато му заговори.

Когато излязоха навън, тя се обърна към него.

— Ще пояздиш ли с мен, генерале?

— За мен ще е чест, царице моя.

Павсаний извика едно конярче да доведе коне. Младежът се върна със стария скопец на Халисия — Танцьор — и спокойна леко полюшваща се кобила за Павсаний, която той напоследък бе започнал да харесва. Двамата излязоха от двора на конюшнята и насочиха животните към Морската порта, която гледаше към пристанището. Спряха конете на средата на склона и се загледаха през тясната морска ивица към брега на разкъсваната от войната Тракия.

Павсаний даде глас на нейния страх:

— Ако Източна Тракия падне, и армиите на Запада и бунтовните тракийци ще се изсипят на този бряг с хиляди.

Тя се обърна и погледна към Морската порта. Хеликаон бе наредил да подсилят кулите й, а каменният вход да се покрие със зелен мрамор, докаран от Спарта. Стръмният наклон от пристанището правеше разбиването на портите почти невъзможно. Врагът трябваше да се изкачи с мъка по него и щеше да изгуби много войни от стрелците, застанали в безопасност на високите стени.

— С достатъчно войници можем да удържим с месеци — каза тя.

Старият генерал изсумтя.

— „Достатъчно“ е около пет пъти повече от това, с което разполагаме.

Без да му отговори, Халисия обърна коня си и се изкачи по тясната камениста пътека, която заобикаляше стените и се виеше край високите скали, наречени Скокът на Афродита. Усмихна се при мисълта, че Павсаний я следва. Земята бе неравна и на места толкова тясна, че външният й крак висеше над огромната пропаст и скалите далеч отдолу.

Генералът не се боеше от опасната езда, но се страхуваше за нея. Не разбираше желанието й да поема подобни рискове. Тя не се и опитваше да му обяснява. Навън, сред равнините от младостта й имаше много летни огньове. Те избухваха сред сухата трева, а ветровете ги разпалваха и ги тласкаха към селищата. Единственият начин да се преборят с тях, беше да запалват други огньове отпред, а после да ги потушават. Така, когато огнената стихия достигнеше изпепелените области, нямаше с какво да се храни и умираше.

Тази опасна езда за Халисия бе начин да задържи по-големите страхове, които я гризяха, преодолявайки по-слаба уплаха, която можеше да контролира.

Накрая достигнаха по-широката пътека, водеща до втората голяма порта на Дарданос. Земната порта бе най-старата част от града, построена от древни майстори, чиито имена бяха отдавна изгубени. Представляваше масивна крепост, насочена на юг към Троя, със солидни и широки стени и два чифта тесни и високи порти. Ала земята извън тях бе широка и равна. Нахлуваща армия можеше да станува там цял сезон в пълна безопасност и да атакува, когато поиска.

От Земната порта през сухата равнина лъкатушеше тесен път, който се спускаше в дълго стръмно дефиле. Двамата ездачи го последваха надолу към дълбока пукнатина, пресечена от дървен мост с охрана, разположена от всяка страна. Пътят към Троя продължаваше на юг след него. Копитата на конете изтракаха по дъските, докато прекосяваха моста. Халисия погледна надолу. От височината й се зави свят. Щом стигна до другата страна, тя спря коня и погледна назад, удивена от умението и смелостта, нужни за построяването на моста. Въпреки че не бе по-дълъг от три копия, със сигурност изграждането му не е било лесна работа. Мъжете е трябвало да висят от въжета и да дялат камъка, за да иззидат нужните вдлъбнатини. Собствените й братя бяха известни с майсторството си в такава работа.

Сега се намираха далеч от града и Халисия вдиша дълбоко и с наслада миризмата на влажна земя и лятна трева. Усещането на вятър, който не е възпиран от каменни стени, бе опияняващо. Светлината започваше да отслабва, когато Павсаний каза:

— Трябва да прекосим обратно Безумието. Не желая да яздя над бездната след падането на мрака.

Халисия обърна коня си.

— Безумието?

— Имах предвид моста, господарке.

— Защо го наричаш „безумие“? — попита тя. — Той съкращава пътя до Троя за търговците поне с ден.

— Мястото е било наречено така много преди мостът да бъде построен. Само старци като мен го използват все още. Безумието на Парнио. — Павсаний въздъхна. — Един млад ездач се обзаложил с приятелите си, че конят му може да прескочи цепнатината в най-тясната й точка. Оказа се, че греши. Бяха необходими два дни да извадят изпотрошеното му тяло. Няколко години по-късно построиха моста над мястото, където умря.

— Познаваше ли го?

— Да, познавах го. Суетно и безразсъдно момче. Но у него нямаше злоба. Ако бе оживял, днес щеше да е на шестдесет, побелял и престарял. Щеше да се гневи от безразсъдството на младите и да ни разправя как по негово време е било различно — той погледна царицата и се усмихна. — Колко е странно, че си спомням старите дни толкова ясно, а не мога да се сетя какво съм закусвал тази сутрин. Боя се, че ставам все по-безполезен, царице моя.

— Глупости, Павсаний. Разчитам на мъдростта ти.

Той се усмихна с благодарност.

— А аз разчитам все повече и повече на младия Менон. И на теб ще ти се наложи, когато вече няма да ме има.

— Ти харесваш момчето и ти личи — каза тя.

Генералът се усмихна широко.

— Няма да го повярваш, но той изглежда точно като мен на млади години. И е добър момък. За съжаление постоянно е задлъжнял някому. Обича да залага. Проклятие, което също споделях в младостта си.

— Ще ми казва ли истината като теб?

Лицето на Павсаний се вкамени.

— И аз не казвам истината винаги, въпреки че ми се иска. Нещо ме безпокои от известно време. Сега сме сами и никой не може да ни подслуша. Така че, ако ми позволиш, ще ти го кажа.

— Надявах се, че винаги ще се чувстваш спокоен да го правиш — отвърна Халисия.

— За военните дела е така. Но тук не става дума за войната.

— Говори тогава, стана ми интересно.

— Грижа те е за онзи див кон и се мъчиш да разбереш болката и гнева му. Когато го галиш, звярът се успокоява, защото усеща, че му мислиш доброто. Но има едно друго малко конче, изгладняло за внимание, копнеещо да бъде погалено и обичано. А ти го пренебрегваш.

В нея се надигна гняв.

— От всички хора точно ти би трябвало да разбираш отвращението ми. Бащата на детето бе зъл човек, който уби сина ми и посади гнусното си семе в мен против волята ми.

— Да, така беше — отвърна Павсаний. — И Хеликаон го прикова към портите на собствената му крепост, за да умре в мъки. Но момчето не е своя баща. Той е синът на Халисия — смела и достойна царица, вярна и изпълнена с топлота. И носи нейната кръв и нейния дух.

Тя вдигна ръка.

— Няма да говориш повече за това. Бил си напълно прав, генерале, да задържиш това мнение за себе си. Продължавай да правиш същото и за в бъдеще.

Халисия завъртя коня си и потегли обратно към цитаделата.

 

 

Андромаха се събуди от съня си и полежа неподвижна, опитвайки се да удържи избледняващите образи. Беше с Калиопа и Лаодика. Трите плаваха заедно с голям бял кораб. Нямаше гребла или платна, нито екипаж, ала галерата се носеше към далечен остров, окъпан в златото на изгряващото слънце. Андромаха бе щастлива, а сърцето й ликуваше в присъствието на приятелките й. В онзи момент от съня тя не си спомняше съдбата на двете жени.

После към тях се присъедини четвърта фигура — млада, тъмнокоса и зашеметяващо красива жена. В студения й поглед имаше нещо познато, но в началото Андромаха не я разпозна.

— И ето те тук — каза й жената. — Плаваш с онези, които си убила.

Сега всички стояха неподвижно и я гледаха. През бледата рокля на Лаодика започна да прозира червено петно, а от гърдите на Калиопа се появи черна стрела. Тъмнокосата жена стоеше и я гледаше, без да казва нищо. После кожата по лицето й започна да се състарява и да се опъва. Накрая видя, че това е царица Хекуба.

— Ти заслужаваше смърт — каза Андромаха.

— Но нима грешах, момиче? Не се ли оказа Одисей смъртоносен враг?

Андромаха се събуди на дивана на източната тераса, гледаща към конюшнята на казармите. Звуците на конете, кроткото им пръхтене и трополенето на копитата им дойде до ушите й, примесено с далечните викове и ругатни на войниците. Сънят остана вкопчен в нея с мъгливи пръсти, носещ вина и тъга.

Нейната слугиня Акса седеше на стол наблизо и работеше над някаква бродерия, като от време на време примижаваше за по-малките шевове. Тя вдигна поглед.

— О, господарке, събудила си се. Да ти донеса ли нещо?

Андромаха поклати глава и отново затвори очи. Нямаше ли бягство от подобна вина, зачуди се тя? Не можех да спася Лаодика — раната бе твърде дълбока. Но после лицето на Калиопа изплува в ума й и сърцето я заболя. Когато видя убиеца да опъва лъка си, помисли, че стрелата е насочена към нея и се хвърли на земята. Ако вместо това бе извикала предупредително, Калиопа можеше да избегне смъртта.

Тя отвори очи, седна на дивана и пое дълбоко въздух. Истината бе, че вината никога не я оставяше. И не само за загубата на приятелите й. Струваше й се, че това е наметало, подходящо за всякакви случаи. Изпитваше вина дори заради радостта от начина си на живот. Въпреки войната и страха и лишенията, които тя носеше на Троя, въпреки факта, че двамата мъже, които обичаше, водеха сражения, въпреки че семейството й в Тива бе подложено на опасност, въпреки всичко това, тя бе по-щастлива сега, отколкото когато и да било през живота си.

Причината за това щастие спеше в задната стая. Тя знаеше, без да го поглежда, че Астианакс лежи по гръб с разперени ръце и крака като морската звезда, която бяха намерили на плажа веднъж. Отнесоха я у дома заедно с малко вода, но тя умря и детето я забрави. Андромаха обаче я скри в една кутия с неизползвани бижута и все още я поглеждаше от време на време, за да си спомня онзи щастлив ден и бездънната радост на момченцето от откритието на малкото морско създание.

Самата мисъл за детето спираше дъха й и тя трябваше да положи усилие на волята, за да не изтича при него и да вдигне спящото телце, за да почувства топлината и мекотата му до себе си.

Раждането бе трудно, както предсказа Хекуба. Тесните бедра на Андромаха се погрижиха за това. Мъките й продължиха по-голямата част от нощта и последвалата сутрин, а болката беше свирепа и разкъсваща. Ала не споменът за момента, в който положиха бебето в ръцете й, винаги предизвикваше буца в гърлото й. Не, тя винаги щеше да помни онзи миг няколко дни по-късно, когато в светлата хладна утрин детето отвори очи и я погледна. Очите му бяха ярки и сапфиреносини.

Очите на Хеликаон.

Гласът на Акса разпръсна спомените й:

— Касандра дойде да те види — каза тя.

— Касандра? Къде е сега?

— Ти се нуждаеше от сън. Не исках да те безпокоя, затова я отпратих — отвърна Акса леко предизвикателно.

— Ти си я отпратила? — Андромаха почти се усмихна. Принцеса Касандра, дъщерята на царя, отпратена от слугиня. После усети страх. — Ако цар Приам чуе за тази обида, ще нареди да те набият. Ще пратя някой да я повика обратно. Не, по-добре ти самата иди я извикай.

Изражението на Акса изразяваше безпокойство. Тя бързо събра нещата си, прибра ги в чантата и напусна терасата. Докато излизаше, Андромаха я чу да си мърмори: „Тя няма да дойде.“

Вероятно е права, помисли си тя. Касандра бе трудна като дете. Странността й и дарбата й да предсказва винаги отблъскваха хората надалеч. Дори онези, които я обичаха, като Андромаха и Хеликаон, се бояха от нечовешкото й умение да предрича бъдещето. Сега момичето бе на четиринадесет и след смъртта на майка си се беше затворила в себе си, бе станала по-тиха и дистанцирана. Като дете тя винаги говореше смело, но сега пазеше думите си толкова старателно, че Андромаха почти усещаше болка от това. Криеше се в сенките на женските покои и храма на Атина, а приятелите й я виждаха все по-рядко и по-рядко.

Именно Касандра бе причината за най-скорошния спор на Андромаха с Приам. Царят бе обявил, че момичето ще бъде пратено на остров Тера, както майка й Хекуба и самата Андромаха някога. Касандра прие решението без оплаквания, но Андромаха побесня, щом чу това.

Тя отиде при Приам в мегарона му — сцена на толкова много от техните битки. Той я гледаше, докато прекосяваше голямата зала, за да застане пред него, а очите му жадно блуждаеха по тялото й. Бе чула, че царят е болен, но сега й се струваше силен, макар и да носеше изцапана с вино роба, а очите му да блестяха неестествено ярко.

— Андромаха — каза той. — Напоследък рядко идваш в двореца ми. Но мога да предположа защо си тук. Не си дошла да изразиш почитта си към своя цар. Предполагам, че както винаги идваш да спориш.

— Чух, че Касандра ще бъде пратена в Благословения остров — каза тя тихо. — Очаквах, че ще се консултираш с мен, след като прекарах две години там.

Той се засмя.

— И какво щеше да ми кажеш, ако го бях сторил, дъще?

— Щях да кажа, татко, че пътуването до Тера е твърде опасно. Имах приятелка, която трябваше да преживее ужаса на изнасилването и смъртната опасност от пирати. А сега в онези води плават вражески флотилии.

— Приятелка? — изсмя се той. — Говориш за бегълката Калиопа, чието предателство към ордена създаде нуждата да пращам дъщеря си да я замести. И все пак, какво ли друго би могъл да очаква, който и да е от дъщерята на Пелей — това семейство се дави в предателства и поквара.

Отговорът на Андромаха бе незабавен и леден:

— Ако го нямаше предателството на Калиопа, сега щях да гния в някоя гробница, а синът ми никога нямаше да отвори очи в този свят.

При споменаването на Астианакс, изражението му се смекчи.

— Винаги сме възнамерявали Касандра да служи на Спящия бог. Майка й Хекуба го искаше, а и самата тя го предсказа.

— Ти никога не си вярвал в предсказанията на Касандра — каза Андромаха ядосано.

— Не, но ти им вярваш.

Тя знаеше, че няма какво да отговори на това. В миналото бе говорила с Приам за точността на думите на момичето. Нямаше как сега да твърди, че Касандра е сгрешила.

— До Тера ще я изпроводи флотилията на Хеликаон — каза Приам. — В началото на следващата пролет. И нищо, което кажеш, няма да промени решението ми.

Откъм прозореца на балкона повя лек ветрец и Андромаха стана от дивана си, протягайки ръце. Чу звук на терасата зад гърба си и се обърна, очаквайки да види Касандра. Вместо това тъмнокосият принц Диос излезе от сянката на двореца.

— Диос! — Тя почти изтича до него и той хвана и двете й длани в своите. — Толкова бързо си се върнал. Какви са новините от Тива?

— Баща ти е добре, Андромаха. Също и братята ти. Готвят се за война, но засега всички са в безопасност.

— Има ли вести от Хектор? — попита тя. — Питам всеки ден, но изглежда никой не знае.

— Ситуацията в Тракия е усложнена от гражданската война — отвърна той. — И е трудно да отсееш истината от това, което получаваме. Когато за последно чухме нещо конкретно, Хектор и Троянският кон се биеха в планините.

— Как е възможно траките да се бият помежду си, когато заплахата на Микена е надвиснала над тях? — попита Андромаха разгневена. — Това е толкова глупаво.

— Колко добре познаваш скорошната история на Тракия?

— Слабо — призна тя. — Цар Ейоней бе добър владетел и нямаше войни. Сега земята им е разкъсвана от въстание.

Диос седна на дивана и си наля чаша вода.

— Да ти разкажа ли за Тракия или искаш да говорим за по-приятни неща?

— Неща, по-пристойни за ушите на жени?

Принцът се засмя.

— Ти не си като другите жени, Андромаха, и аз няма да бъда въвлечен в подобна яма със скорпиони.

— Тогава ми разкажи за Тракия.

— Проблемът е и племенен, и исторически — отвърна той. — В тракийските земи живеят няколко племена, но двете най-силни са киконите и идоноите. Преди да се родиш, Ейоней — царят на киконите — надвил източните племена на идоноите и присъединил земите им в по-голямото общо обединение. За да подсигури успеха си, той избил хиляди от тях. Повечето идонойски лидери били екзекутирани и царската линия била унищожена. Ейоней компенсирал това дивачество с щедрост към завладените градове, позволявайки им собствено управление. Също така създал печеливши търговски маршрути, които да донесат богатство на идоноите, като така си подсигурил едно поколение несигурен мир. Смъртта на Ейоней в Троя по време на Игрите обаче отприщи стари междуплеменни вражди. Идоноите сега са тласкани и подкрепяни от Агамемнон и са се надигнали срещу Резос в опит да спечелят отново наследствените си земи и да се освободят от властта на киконите.

— Която ще бъде заменена от микенска власт — отбеляза Андромаха.

— Така е, но старата омраза отмира трудно.

— Хектор говори с голямо уважение за Резос — каза тя. — Със сигурност двамата заедно ще надделеят, нали?

Диос обмисли въпроса.

— Резос е чудесен млад мъж и би станал добър цар, ако народът му позволи. Но дори и без външни подстрекатели и микенски подкрепления, гражданската война щеше да е трудна за спечелване. А при положение че от Тесалия и Македония се изсипват вражески войски, ситуацията е ужасна. Царските сили вече са петорно по-малко от противниковите. Хектор иска Резос да удържи Тракийската равнина и земите източно от река Нестос като буфер между Микена и Хелеспонт. Но това започва да изглежда все по-невъзможно.

— Хектор е известен с постигането на невъзможни неща — отбеляза Андромаха.

— Наистина е така. Тъжната истина обаче е, че той може да триумфира в няколко десетки битки и пак да не спечели войната там, но е нужно да загуби само една и Тракия ще падне — Диос й се усмихна и тя отново видя приликата му с Хеликаон. Бащите им бяха братовчеди и кръвта на Илос течеше силна във вените им. При мисълта за Хеликаон, умът й се върна при спящото дете и сякаш бе прочел мислите й, Диос каза: — Нека сега говорим за по-приятни неща. Как е момчето?

— Ела и виж — отвърна тя.

Двамата заедно влязоха в стаята на Астианакс, където червенокосото момче беше будно и беснееше, нетърпеливо да излезе и да си играе. Той беше гол и скочи от малкото си легло, като се мушна през ръцете на младата си бавачка. След това се затича на терасата, а пухкавите му ръчички и крачета се мятаха във всички посоки, докато се опитваше да избяга.

Прислужницата го извика напразно, но после Диос каза твърдо:

— Астианакс!

Детето незабавно спря при звука на дълбокия мъжки глас и се обърна, за да види чичо си. Устата му се отвори и той зяпна Диос удивено.

Принцът вдигна момчето и го хвърли високо във въздуха. Детето изгука, а после изпищя от радост и пронизителният му вик изпълни ушите им. Диос нямаше собствени синове и се усмихна на щастливата реакция на момчето. Щом го свали долу, Астианакс се пресегна отново, за да го вдигнат пак.

— Много е смел — каза Диос. — Наистина е син на баща си.

Той пак хвърли детето, този път по-високо. Докато гледаше шумната им игра, Андромаха не беше забелязала тихата поява на Касандра на терасата. Когато забеляза момичето, се обърна към него с усмивка. Касандра стоеше с ръце зад гърба си и полускрито лице под дългата черна коса, както обикновено. Носеше безцветна тъмна роба без колан, а краката й бяха боси.

— Касандра, не съм те виждала от дни. Искала си да говориш с мен?

Диос свали момчето и излезе на терасата да прегърне сестра си, но тя се отдръпна от него, потъвайки в сянката на сградата.

— Опитала си се да ми попречиш да отида на Тера — каза тя на Андромаха, без да обръща внимание на Диос и детето. Гласът й трепереше.

— Само сега, докато има война — отвърна червенокосата жена. — Щом Великата зеленина отново е безопасна, можеш да идеш на Благословения остров, щом искаш. Има много време. Ти си само на четиринадесет.

— Няма много време — отвърна момичето гневно. — Трябва да отида там. Нямам избор. Татко е прав, Андромаха — винаги се опитваш да се месиш в живота на другите хора. Защо не ме оставиш на мира?

— Само се опитвам да те опазя, сестро — каза Андромаха.

Касандра се изпъна и когато заговори, треперенето бе изчезнало от гласа й:

— Ти не можеш да опазиш никого, Андромаха — каза тя меко. — Трябваше вече да си го разбрала. Последните няколко години не те ли научиха на това? Не можа да спасиш Лаодика, нито Калиопа. Не можеш да опазиш това момче от болката на света. — Тя посочи към детето, което стоеше неподвижно и я гледаше с широко отворени очи. — Не можеш да опазиш и баща му сред Великата зеленина.

— Не, не мога — отвърна Андромаха с тъга. — Но ще се опитам да спася онези, които обичам. А аз те обичам, Касандра.

Очите на момичето се присвиха.

— Мама казва, че си обичала и нея.

После тя се завъртя на пети и напусна стаята.