Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shield of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 14гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2019)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Гръмотевичния щит

Преводач: Симеон Цанев

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Нели Байкова

ISBN: 978-05-9305-2228

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10855

История

  1. —Добавяне

Книга трета
Войната за Тракия

XXVI
Предателската хрътка

Песъчливият бряг под високите сиви скали на Итака тънеше в тишина, ако се изключеха крясъците на чайките. Дървените колиби, където живееха рибарите и семействата им, изглеждаха изоставени под мътното следобедно слънце.

Старата галера „Пенелопа“ бе изтеглена навътре по плажа, а долната част на открития й корпус беше покрита с раци. Забравена и без да има кой да се грижи за нея, някога блестящите й греди сега бяха избелели под изпепеляващото слънце, а дъските й бяха изкривени от влагата.

От сенчестата веранда на двореца си, царицата на Итака гледаше с тъга към кораба, носещ нейното име. Той лежеше изоставен тук вече от три години, отхвърлен от Одисей в полза на бойната галера „Кървавия ястреб“. Въпреки че бе идеална за търговски кораб, „Пенелопа“ не ставаше за битки. Тя бе плавала още само един сезон под командването на търговец от Итака, но кървавата война из Великата зеленина правеше търговията по море все по-опасна и галерата бе изоставена и заменена от по-малки и бързи кораби, които рискуваха с триъгълния маршрут между Итака, Кефалиния и континента или на северозапад към далечното поселище в Седемте хълма.

Пенелопа придърпа шала си плътно около себе си и се загледа в морето. Днес то изглеждаше толкова спокойно, ала отвъд хоризонта мъже умираха в отчаяние, докато корабите им потъваха или селата им горяха. В земите из цялата Велика зеленина съпругите и майките плачеха за изгубените, а мечтите им бяха нанизани на копията на гневни мъже. Семето на нови омрази се разпростираше с всяко нападение, посято в сърцата на оцелелите — деца, които щяха да пораснат и да станат хора, копнеещи за отмъщение.

Но въпреки че осъзнаваше злото във войната, тя подкрепи решението на Одисей.

— Не си можел да сториш по-малко, съпруже — беше му казала, когато той се върна преди три години, проклинайки обидния начин, по който се бяха отнесли към него в Троя. — Подобни обиди не се подминават.

В сърцето си обаче копнееше да можеха. Ако царете по света бяха разумни мъже с трезва преценка и взор, отправен в бъдещето, подобни войни никога нямаше да се случват. Ала подобни разумни мъже рядко се издигаха до трона и когато това станеше още по-рядко се задържаха на него. Успешните царе бяха брутални и алчни — хора, давещи се в кръв и смърт, войни, които не вярваха в нищо друго, освен в силата на меча и копието. Пенелопа въздъхна. Съпругът, когото обичаше, се бе опитал да бъде разумен човек. Но под спокойната повърхност винаги бе чакал притаен царят воин.

Той прекара онази първа зима с нея, оставяйки гнева си да забере през дългите нощи, а напролет я остави, за да плячкосва земите на новите си врагове. Сега името на „Кървавия ястреб“ вдъхваше страх по бреговете на Тракия и великите острови по източното крайбрежие до Ликия на юг. Тя видя за последно своя цар по-рано тази година. След като бе принуден да зимува в Кипър, докато поправяха повредения му кораб, Одисей побърза да се върне в Итака за кратко посещение. Пенелопа приглади роклята си, спомняйки си няколкото безценни дни и нощи, прекарани заедно.

Тъгата й нарастваше с всеки изминал сезон, защото всеки път, когато дойдеше при нея, той сякаш се движеше назад във времето. В началото се бе включил във войната с нежелание — тласкан от гнева и гордостта си. Но сега тя знаеше, че съпругът й се наслаждава на повторната си младост. Одисей, гениалният търговец, който бавно и спокойно навлизаше в старите си години, беше изчезнал, заменен от Одисей грабителя, хладният и пресметлив водач, стратегът. Сърцето й скърбеше по мъжа, който бе изгубила.

Пенелопа прислони очи с ръка и видя движение на хоризонта. Скоро там се появиха редица кораби, насочили се право към острова. За миг сърцето й подскочи. Можеше ли това да е Одисей? Надеждата й обаче продължи само няколко секунди. Едва преди няколко дни бе чула, че „Кървавият ястреб“ е бил видян да се насочва на север от микенското селище на Кос.

Сега видя, че това е голяма флота с един огромен кораб, който пореше вълните пред другите.

„Ксантос“! Нямаше друг боен кораб с подобни размери.

Тя чу някой да тича зад нея, обърна се и видя Биас. Старият войн държеше меч в лявата си ръка. Към чуканчето на съсипаната му дясна ръка беше нескопосано привързан кръгъл дървен щит.

— Господарке! Това е „Ксантос“! Трябва да вървим към укреплението на хълма.

Зад него рибарите наизлизаха от колибите си, а по плажа се затича малкият отряд войни на Итака, мнозина от които бяха просто момчета или старци. Лицата на всички бяха мрачни, на повечето — изплашени. Одисей бе оставил около двеста души да пазят крепостта и царицата. Пенелопа огледа флотилията. Преброи тридесет и един кораба. Почти две хиляди бойци.

Обърна се към Биас и повиши глас, за да я чуят и войниците:

— Аз съм царицата на Итака и жена на великия Одисей. Няма да се крия като подплашена селянка.

„Ксантос“ се насочи към брега с голяма скорост, носът му пореше вълните като тичащ жребец. Пенелопа чуваше песента на гребците и ясно виждаше лицето на моряка, застанал на носа.

— Спрете! — разнесе се заповед от кораба и песента секна, а греблата се вдигнаха. Последва момент, в който „Ксантос“ сякаш замръзна пред плажа, а после се заби в брега и носът му заора пясъка, пръскайки дребни камъчета във всички посоки.

Когато огромната галера се спря и от процепите на дъските й закапа вода, царицата се обърна към малката си армия:

— Вървете в укреплението и се подгответе да го защитавате. Веднага!

За миг те останаха неподвижни.

— Вървете! — повтори тя.

Те се оттеглиха с нежелание и тръгнаха по склона към съмнителната безопасност на дървеното укрепление. Биас не помръдна.

— Нима царицата не притежава верността ти? — попита го тя.

— Тя има обичта и живота ми. Няма да се крия зад дървени стени, докато ти рискуваш твоя.

Пенелопа се разгневи и точно щеше да му нареди да се маха, когато кръглият щит се изхлузи от чуканчето и издрънча върху камъчетата по пясъка. Тя почувства срама му.

— Ела с мен, Биас — каза тя. — Ще е успокояващо да мога да разчитам на силата ти.

Двамата тръгнаха по плажа рамо до рамо. Пенелопа никога преди не бе виждала „Ксантос“ и сега се удиви от размера и красотата му, въпреки че лицето й остана спокойно.

От горната палуба хвърлиха въже и Хеликаон се спусна на плажа. Пенелопа погледна с тъга към всеизвестния убиец — някога момче, което беше обичала. Той носеше избеляла ленена пола и черната му коса бе придърпана над челото с кожена лента. Тенът му беше бронзов от слънцето, на бедрото си имаше заздравяващ белег, както и все още прясна рана на гърдите. Докато се качваше по брега, погледна към корпуса на стария кораб на Одисей, но лицето му не издаде мислите.

— Поздравявам те, господарке — каза той и сведе леко глава. Тя се вгледа в свирепите му сини очи и видя там напрежение и умора. Защо бе дошъл тук? Да я убие заедно с хората й? Изведнъж Пенелопа осъзна, че сега не знае нищо за него, освен репутацията му като убиец без милост и задръжки.

Избягна да гледа към другите кораби, плаващи към брега, и се насили да се усмихне.

— Поздравявам те, Хеликаон! Твърде много лета минаха, откак за последно те приветствахме тук. Ще наредя да донесат храна и вино на плажа. Можем да си поговорим за по-щастливи времена.

Той се усмихна насилено.

— Благодаря ти, господарке, но корабите ми са добре заредени с провизии. Възползвахме се от гостоприемството на стария Нестор и народа му по пътя си насам. Разполагаме с храна и вода за много дни.

Пенелопа бе шокирана, въпреки че не го показа. Нямаше представа, че Пилос е бил нападнат. Колко ли бяха умрели, зачуди се тя? Имаше много приятели и роднини там.

— И все пак ще разчупим заедно хляба, както някога, нали? — попита тя, отхвърляйки насила от ума си мислите за жертвите в Пилос. Вече не можеше да им помогне, но трябваше да спаси собствения си народ.

Той кимна и се вгледа преценяващо в старото укрепление и въоръжените мъже, които сега стояха по стените му.

— Да, господарке, ще разчупим хляба заедно. — Обърна се към Биас. — Чух, че си изгубил ръката си в битката при Крит. Радвам се, че си оцелял.

Черният мъж присви очи.

— Дано изгориш, Хеликаон — каза той студено. — Заедно с твоя кораб убиец.

Пенелопа му направи знак да отстъпи и старият войн се отдръпна на няколко крачки, но погледът му бе все така изпълнен с омраза. Царицата се обърна към него.

— Вече не съм в опасност, Биас. Върни се в укреплението.

Черният мъж сведе глава, отново изгледа Хеликаон и си тръгна.

Слугите положиха одеяло на пясъка и двамата седнаха. Въпреки че слънцето грееше в небето, Пенелопа нареди да се запали огън, какъвто бе обичаят при посрещането на приятели. Донесоха им хляб и вино, но те ядоха и пиха съвсем малко.

— Разкажи ми новините, Хеликаон. Тук в Итака не научаваме кой знае какво.

Той я погледна в очите.

— Единствените новини са за война, господарке, и аз съм сигурен, че ти не искаш наистина да ги чуеш. Мнозина губят живота си из цялата Велика зеленина. Няма победители. Казаха ми, че съпругът ти е жив. Не сме се срещали. Нямам скорошни новини за „Кървавия ястреб“. Дойдох тук само по една причина — да ти изразя почитан…

— Зная причината да си тук — прекъсна го Пенелопа гневна и се наведе напред, понижавайки глас: — За да покажеш на Одисей, че можеш. Заплашваш народа му…

Лицето му се изопна.

— Не съм те заплашил, нито ще го направя.

— Самото ти присъствие тук е заплаха. Послание до Одисей, че не може да опази онези, които обича. Първите ти думи към мен бяха хвалба, че си нападнал роднините ми в Пилос. Аз не съм глупачка, Хеликаон. Бях царица, когато ти си бил още бебе в люлка. Зная защо си тук.

— Той те е оставил много зле защитена — отвърна Хеликаон посочвайки малкия отбранителен отряд на Итака.

Известно време никой не каза нищо. Пенелопа бе много ядосана от изблика си. Първата й цел трябваше да бъде да спаси хората си. Що за глупост беше да се конфронтира с Хеликаон? Не можеше да повярва, че той би пуснал убийците си срещу нея и народа й, но напрежението, отпечатано в кожата около очни му, говореше за неразрешените конфликти в ума му.

Тя се успокои и попита учтиво:

— Как е малкият ти син? Сега трябва да е на три години.

Лицето на Хеликаон се поотпусна.

— Много е добре. Липсва ми всеки ден, в който отсъствам. Но той не ми е син. Иска ми се да беше.

— Не е ли?

Хеликаон обясни, че царицата е била изнасилена по време на микенско нападение и момчето е резултат от това.

— Надявах се, че ще остане тайна заради Халисия. Но с подобни неща това рядко се случва. Имаше слуги, които знаеха и слуховете се разпространиха.

— Какво мисли тя за това? — попита Пенелопа.

Лицето на Хеликаон помръкна отново.

— Не може да го погледне без болка. Като го вижда, си спомня само ужаса от нападението, собственото й дете подпалено и хвърлено от скалата, а тя — пребита, изнасилена и пронизана с меч. Ето с такива мъже се е съюзил съпругът ти в момента.

Пенелопа видя, че той се бори да потисне гнева си.

— Но ти обичаш момчето — каза тя бързо, за да избегне сблъсъка.

Хеликаон отново се отпусна.

— Да, обичам го. Той е чудесно дете — интелигентно, дружелюбно и забавно. Но тя не вижда това. Не иска дори да го докосне.

— Има твърде много тъга по света — каза Пенелопа. — Толкова много деца, които никой не иска и не обича. И жени, които биха дали всичко, което имат, за да получат дете. И двамата сме изгубили хора, които сме обичали.

— Да, така е — отвърна той с тъга в гласа.

В този момент на съпричастност тя извади най-силното си оръжие:

— Аз отново чакам дете, Хеликаон. След толкова много време. Седемнадесет години откакто умря малкият Лаерт. И сега отново съм бременна. Не вярвах, че бих могла да дам още един син на Одисей. Със сигурност самата велика богиня ме пази. — Тя внимателно се загледа в лицето му, видя как то се размеква и разбра, че почти е спечелила тази битка. — Търговията от Седемте хълма расте — добави бързо. — Одисей пази твоите печалби, както е обещал. И сред хората в поселището няма проблеми. Сега там има стени, които го пазят.

Хеликаон се надигна на крака.

— Трябва да си вървя — каза той. — Но се надявам да ми вярваш, като казвам, че ми беше приятно да те видя, Пенелопа. Някога ти ме приветстваше в дома си и спомените ми от Итака са само добри. Ще се моля детето ти да се роди в безопасност и да може да отрасне в свят, който не е във война.

Той я остави и тръгна към една малка колиба със сламен покрив. Итакийският отряд го гледаше с подозрение, докато се пресягаше към покрива, за да вземе малко слама. После се върна до Пенелопа. Без да проговори, положи сламата в огъня за добре дошъл, докато тя задими и се подпали. Подържа я там още няколко секунди, а после я хвърли на пясъка. След това заби меча си в нея. Накрая, без да каже и дума, се върна до въжето и се качи на кораба си.

Пенелопа го гледаше с облекчение и тъга. Посланието му към Одисей беше повече от ясно. Той можеше да унищожи Итака с огън и меч и да изколи народа й. Ала бе избрал да не го прави.

Този път.

 

 

Хеликаон стоеше на задната палуба на „Ксантос“ и гледаше към отдалечаващите се скали на Итака. Вече не виждаше гордата фигура на Пенелопа, но все още различаваше тъничката струйка дим от огъня на плажа.

Не я беше излъгал. В момента, в който стъпи на брега, мислите за война изчезнаха и отдавна забравени спомени изпълниха ума му — Одисей, пиян и щастлив, седнал на масата в мегарона си, заобиколен от слушатели, за да разказва истории за богове и герои. Пенелопа, която му се усмихваше с обич, Биас, който клатеше глава и се смееше.

Дано изгориш, Хеликаон, заедно с твоя кораб убиец. Думите на черния моряк, толкова груби и неочаквани, бяха пробили защитата му по-лесно от острие.

И все пак двамата с Биас бяха плавали заедно, бяха се били с пирати заедно, бяха се смели и шегували заедно. Да види такава омраза в очите на приятел бе почти непоносимо. В спомените му Биас винаги беше в добро настроение. Помагаше му и го подкрепяше, когато Хеликаон се присъедини към екипажа на „Пенелопа“. Той беше мъжът, на когото моряците оставяха да разрешава спорове и да взима решения при важни проблеми. Екипажът го обичаше, защото действията му винаги бяха направлявани от искрена привързаност към онези, които служеха на кораба с него.

Сега този топъл и състрадателен човек го искаше мъртъв и сърцето на Хеликаон натежа под товара на омразата му. Биас със сигурност трябваше да разбира, че той не е искал тази война, че тя му бе натрапена.

Когато корабите вече бяха невидими от Итака, той нареди малка промяна в посоката и се насочи на север по бреговата линия. Нямаше вятър и греблата на гребците започнаха да се движат под постоянния ритъм на първия му помощник Ониакус. Щом ритъмът бе установен, къдравият моряк се приближи до него. И той се бе променил след започването на войната и сега изглеждаше по-сдържан. Вече рядко се смееше или пееше. Далеч в миналото бяха останали дните, когато седеше до Хеликаон вечер и размишляваше за смисъла на живота или поведението на децата си.

— Тъжно ми беше да видя стария Биас осакатен по този начин — каза той.

Хеликаон погледна младия моряк.

— Напоследък тъгата няма край — отвърна той.

— Видя ли „Пенелопа“? Корабът си стоеше и гниеше под слънцето. Сърцето ме заболя. Винаги съм й се радвал, като я виждах да танцува по вълните. А насочеше ли се към някой бряг, това обикновено означаваше нощ на невероятни истории. Липсват ми онези дни. Сега блестят като злато в спомените ми. Съмнявам се, че ще ги видим отново.

После той се отдалечи.

Ониакус беше прав. Дните на приказки и другарство бяха отдавна отминали заедно с толкова много мечти.

Преди три години Хеликаон беше просто търговец, който плаваше из Великата зеленина, търпеше бурите й и се наслаждаваше на неостаряващата й красота. Млад и в разцвета на силите си, той копнееше да си намери жена, за която да се ожени само по любов. Не го тревожеха мисли за съюзи и договори със съперничещи си народи. Това бяха проблеми, които очакваха малкия му брат, който бе обявен за наследник на трона на Дардания.

Три години.

Как само се беше променил светъл за това време. Малкият Диомед — щастливото усмихнато дете от спомените му — потопен в масло и запален от микенски нападатели, които бяха хвърлиха крещящото дете от върха на скалата. Така Хеликаон бе станал цар и се ожени заради добруването на царството.

Загледан над окъпаното в слънчева светлина море, той се бореше с вълните от горчивина, които заплашваха да го погълнат. Даваше си сметка, че Халисия е добра жена и добра съпруга и не заслужава гнева му. Но въпреки това тя не бе Андромаха. Дори сега можеше да извика лицето на съпругата на Хектор в ума си толкова ясно, сякаш тя стоеше до него и слънцето проблясваше в дългата й червена коса. Когато си представи усмивката й, го порази почти непоносима тъга. Сега тя имаше дете — прекрасно момченце, наречено Астианакс. Хектор го обожаваше и за Хеликаон беше едновременно радост и кинжал в сърцето да ги вижда заедно.

Той слезе до централната палуба, където двадесетината му ранени моряци седяха под ленени навеси. Нападението на Пилос беше бързо и брутално и въпреки че нямаше много защитници, те се биха свирепо, за да защитят домовете и семействата си. Силите на Хеликаон ги надвиха за кратко време, опожариха града и разрушиха бентовете, които обслужваха ленените полета. После мъжете му оплячкосаха двореца на Нестор.

Най-младият му син Антилох се би добре. Хеликаон щеше да го остави жив, но младият мъж отказа да се предаде и поведе последна отчаяна атака в опит да достигне самия цар на Дардания. Беше повален и прободен от десетки мечове заедно с войниците си.

Това беше четвъртото успешно нападение, което Хеликаон провеждаше този сезон. Войските му нахлуваха на микенските острови, а после и на континента. Една микенска флота се изправи срещу тях край брега на Атина, но огнехвъргачите на „Ксантос“ потопиха четири от корабите, а бойните му галери поразиха други. В края на деня срещу една изгубена дарданска галера бяха унищожили единадесет вражески кораба. Повече от шестстотин микенски моряка бяха умрели, някои в пламъци, други — простреляни с лъкове или удавени.

Но стратегията на нападане на крайбрежни поселища се оказа по-неефективна, отколкото се бяха надявали. Приам вярваше, че атаките ще принудят нашествениците да изтеглят войски от предните линии в Тракия и Ликия, за да защитават родните си земи и в началото изглеждаше, че планът работи. Докладите от бойното поле предполагаха, че някои отряди са изтеглени от Тракия, ала бързо стана ясно, че ги заменят с наемнически армии от северните земи.

Хеликаон вървеше сред ранените, много от които вече се възстановяваха. Един млад войн с бинтована ръка вдигна поглед, но не каза нищо, а в очите му липсваше всякаква емоция. Хеликаон поговори с мъжете, които слушаха внимателно, но му отговаряха с малко. Сега между него и войните му имаше разстояние, което той не можеше да преодолее. Като търговец се смееше и шегуваше с тях, но като цар-воин, който контролираше живота и смъртта им, откри, че те се отдръпват от него, предпазливи и внимателни.

— Всички вие се бихте добре — каза им той. — Гордея се с вас.

Младежът с бинтованата ръка го погледна.

— Мислиш ли, че войната ще свърши този сезон, господарю? — попита той. — Дали врагът ще осъзнае, че е бил победен?

— Нека се надяваме на това — отвърна Хеликаон. После се отдалечи от моряците.

Истината беше, че врагът не само не беше победен, но и силата му нарастваше.

В първата година на войната изглеждаше, че плановете на Агамемнон ще станат на прах. Войната срещу Троя не можеше да бъде спечелена, освен ако Микена не завладееше земите на траките. Ако се опитаха да прекосят откритото море по целия път от западния континент, щяха да станат плячка на бойната армада на Дардания. С Тракия под микенска власт обаче, нямаше да има такава опасност. От там можеха да съберат корабите си и да превозят армиите си през тесните проливи на Дардания и после направо в Троя.

В началото микенската инвазия в Тракия бе отблъсната, когато Хектор и младият тракийски цар Резос спечелиха решаваща битка близо до столицата Исмарос. Но скоро след това източните племена се разбунтуваха, подсилени от варварите от севера. Хектор бързо се придвижи на изток, за да смаже бунтовниците, но в същото време втора микенска армия се появи от запад през Тесалия.

Загубите бяха сериозни и следващата година Приам подсили войските на Хектор с още две хиляди мъже. Спечелиха три важни битки, но войната все още продължаваше. И сега новините, които идваха от разкъсваните от сражения земи на Тракия бяха наистина мрачни. Резос бе победен и отблъснат до столицата, а източните благородници бяха приели властта на нов цар. Хеликаон бе пътувал из Тракия и познаваше земята добре. Високи планински вериги с тесни проходи, обширни блата и плодородни равнини, обкръжени от огромни гори. Не беше лесно да придвижваш армия през подобен терен и бе дори още по трудно да намериш подходящо бойно поле, където да спечелиш решаваща победа. Вражеските пешаци и стрелци можеха да се скрият в горите, където конницата беше безполезна, или да избягат през блатата, в които пехотата не можеше да влезе без огромен риск. Първите победи на Хектор се дължаха на факта, че враговете, имащи огромно числено превъзходство, си мислеха, че могат да победят Троянския кон. Така че го посрещнаха на открито и кръвта на другарите им отми арогантността им.

Сега бяха по-мъдри и атакуваха мълниеносно или удряха снабдителните кервани.

На юг от Троя положението бе почти също толкова лошо. Царят на Крит, Идоменей, поведе армия в Ликия, с която победи троянския съюзник Кигон в две битки. Одисей пък нападаше крайбрежието с двадесет кораба и хиляда мъже — опустошаваше малките градчета и принуди две крепости да се предадат. Сега в тях се помещаваха микенски гарнизони.

Хеликаон отпъди тези песимистични мисли от ума си и отиде на носа, където Гершом се бе навел над парапета и гледаше морето. Едрият мъж се бе присъединил към флота точно преди последния набег на континента. Оттогава настроението му ставаше все по-лошо и той говореше рядко.

— Накъде сега? — попита египтянинът.

— Ще отплаваме на запад по бреговата линия, а после надолу към земите на сикулите.

— Те съюзници ли са на Микена?

— Не.

— Това е хубаво. И после се връщаме у дома?

— Не, първо ще отидем на северозапад към земите на Седемте хълма. Дълго пътуване, но е необходимо. — Той изгледа внимателно Гершом. — Какво те тревожи?

Египтянинът сви рамене.

— Започвам да мразя думата „необходимо“ — измърмори той. После въздъхна. — Няма значение. Ще те оставя с мислите ти.

Гершом понечи да си тръгне, но Хеликаон му препречи пътя.

— Чакай! Какво става тук? Между нас се издига стена, а аз не мога да я пробия. Разбирам каква е причината с другите мъже, защото сега съм техен цар и водач, но ти си ми приятел, Гершом.

Египтянинът спря и когато заговори, гласът му бе студен, а очите му — твърди.

— Какво очакваш да ти кажа?

— От един приятел очаквам истината — отвърна Хеликаон. — Как да излекувам разрива между нас, като не знам какво го е предизвикало?

— Ето го и проблемът — каза Гершом. — Мъжът, когото срещнах преди три години, щеше да разбере на мига. В името на кръвта на Озирис, с онзи мъж изобщо нямаше да водя този разговор. Какво ти става, Хеликаон? Да не би някоя харпия да ти е откраднала сърцето и да го е заменила с камък?

— Какво ми става на мен! Да не би всички да са полудели? Аз съм си същият!

— Как можеш изобщо да си го помислиш? — извика Гершом. — Плаваме из Великата зеленина, за да тероризираме невинните, да горим домовете им и да избиваме мъжете им. Войната трябва да се води между войници на бойното поле, а не да посещава селските домове, където хората водят ежедневна борба, за да не умрат от глад.

Хеликаон се разгневи.

— Да не мислиш, че желая подобно клане? — попита той — Мислиш ли, че се радвам на смъртта на невинни селяни?

За един миг Гершом не каза нищо, а после се надигна и пристъпи напред. Тъмните му очи заблестяха. За момент Хеликаон помисли, че ще го удари. После египтянинът се приближи още повече и през тялото на дарданеца премина тръпка. Сякаш гледаше непознат — мъж с почти първична сила.

— Какво значение има за вдовицата дали искаш клането, или се чувстваш виновен заради него? — попита Гершом. Гласът му бе нисък, но дълбочината на думите му пронизваше Хеликаон като кинжал. — Всичко, което е обичала, си остава мъртво. Всичко, което е построила, си остава прах. Някога ти беше герой. Сега убиваш съпрузи и старци. И деца, които едва успяват да вдигнат меча. Може би Одисей някога ще разказва историята за русокосото дете на Пилос с неговия нож за плодове и бликащата кръв.

Чудовищният образ изплува в ума на Хеликаон — малкото русо момченце на не повече от седем години се затича и прониза един от войните му в крака. Стреснат от болката, войникът замахна с меча зад гърба си и преряза гърлото на детето. Докато то падаше, мъжът извика ужасен. Хвърляйки меча си, той взе умиращото момченце в ръце и напразно се опита да спре рукналата кръв.

Последваха го още картини. Жени, плачещи над трупове, докато домовете им горяха. Деца, които крещяха от ужас и болка, а дрехите им пламтяха. Гневът му се надигна като защитна преграда пред спомените.

— Не аз предизвиках войната — каза той. — На мен ми стигаше да търгувам из Великата зеленина. Агамемнон ни причини този ужас.

Могъщият поглед не потрепна.

— Не Агамемнон причини смъртта на онова дете. Ти го направи. Всички очакваме от царя на Микена да убива деца. Но аз не го очаквах от теб. Когато вълкът избива овцете, ние свиваме рамене и казваме, че това е в природата му. Когато обаче овчарското куче се обърне срещу стадото, това разбива сърцата ни, защото действията му са предателски. В името на всичко свято, Хеликаон, екипажът не е студен към теб, защото си им цар. Не го ли разбираш? Ти взе добри мъже и ги накара да вършат зло. Разби сърцата им.

С тези думи Гершом притихна, а обвиняващите му очи се отместиха. В този ужасяващ миг Хеликаон разбра омразата, която Биас изпитваше към него. Според философията на стария войн героите се издигаха срещу мрака, докато злите хора го прегръщаха. Нямаше нюанси, само светлина и мрак. Хеликаон бе предал всичко, в което някогашният му другар вярваше. Героите не нападаха слабите и беззащитните. Не изгаряха домовете на бедните.

Той вдигна очи към Гершом и видя, че приятелят му отново го гледа. Но този път очите му не излъчваха сила. Бяха изпълнени с тъга. Хеликаон не можеше да намери думи. Всичко, което египтянинът казваше, бе вярно. Защо не бе успял да го види преди? В съзнанието си отново видя нападенията и кланетата, но сега ги гледаше с други очи.

— В какво се превърнах? — каза накрая с ужас в гласа.

— В отражение на Агамемнон — отвърна Гершом меко. — Изгуби се във великия замисъл на войната, насочи вниманието си към армии и стратегии, изчисляваше загуби и придобивки по същия начин, както го правиш като търговец.

— Защо не виждах това? Сякаш съм бил заслепен от магия.

— Не от магия — отвърна Гершом. — Истината е по-прозаична. В теб има тъмнина. Може би я има у всеки от нас. Зверове, които държим оковани. Обикновено хората държат веригите здраво, защото ако звярът излезе, обществото ще се обърне срещу тях с огън и мъст. Царете обаче… кой може да се обърне срещу тях? Така че техните вериги са направени от слама. Това е проклятието на царете, Хеликаон, че могат да се превърнат в чудовища. — Той въздъхна. — И неизбежно го правят.

Откъм задната палуба повя хладен ветрец и Хеликаон потрепери.

— Няма да нападаме повече села — каза той.

Гершом се усмихна и Хеликаон видя, че част от напрежението му изчезва.

— Радвам се да го чуя, Златни.

— Отдавна не си ме наричал така.

— Вярно е — отвърна Гершом.

 

 

Към здрачаване се изви северозападен вятър, който се стовари върху флотата и забави напредъка й. Засилващата се умора надвиваше гребците. Някои от по-старите съдове, които Хеликаон бе взел от съюзниците си, не бяха в толкова добро състояние, колкото собствените му галери. По тях бяха полепнали морски животни и водорасли и това им пречеше да догонват по-бързите кораби. Малко по малко флотата започна да губи формацията си.

Хеликаон бе разтревожен, защото ако се натъкнеха на вражески кораби, по-бавните му галери щяха да бъдат разделени и потопени. Надяваше се да напредват по-бързо. Ако вятърът не беше срещу тях, може би щяха да достигнат неутралния бряг на Ая. Сега нямаха шансове.

Когато светлината започна да изчезва, той сигнализира на флотата да го последва в един широк залив. Това беше вражеска територия и той нямаше представа какви войски са оставени в тази местност. Опасността беше двойна. Тук можеше да има вражеска армия, разположена близо до залива, но също рискуваха и някоя друга флота да ги удари, докато корабите им са на брега.

Когато влязоха в залива, Хеликаон видя село вдясно от плажа, а над него — укрепление, издигнато на хълм. Беше малко и едва ли беше в състояние да издържа повече от стотина бойци.

Близо до селото на брега имаше осем търговски кораба и на плажа вече горяха готварски огньове.

Докато слънцето залязваше, галерите започнаха да спират на пясъка на около петстотин крачки от къщите. Хеликаон слезе пръв на брега и извика капитаните си, за да им нареди да не предприемат нападателни действия, а просто да приготвят готварски огньове и да позволят на хората си да починат. Заповяда никой да не приближава селото.

Докато още и още мъже слизаха на брега, Хеликаон забеляза двадесетина войника, които излязоха от укреплението и се приближиха към тях. Бяха зле въоръжени, с леки копия, кожени нагръдници и шлемове. Хеликаон видя, че Гершом го гледа и предположи, че египтянинът мисли за обещанието му да не напада повече селища.

Той тръгна напред, за да посрещне войниците. Водачът им — висок и слаб, преждевременно оплешивял млад мъж — докосна нагръдника си с юмрук по микенски обичай.

— Добре дошъл, пътешественико — каза той. — Аз съм Калос, командирът на стражата.

— Поздравявам те, Калос. Аз съм Атенос, приятел на Одисей.

— Имаш много кораби, Атенос, а и много хора. Това е малко селище. Има само пет курви и две кръчми. Боя се, че ако мъжете ти бъдат оставени да бродят свободно там, ще последват неприятности.

— Разбирам тревогата ти, Калос. Ще инструктирам моряците си да останат на плажа. Кажи ми, има ли новини за Одисей? Трябваше да се срещна с него и още една флота до Итака.

Калос поклати глава.

— Тази година изобщо не сме виждали Грозния цар. Флотата на Менадос мина оттук преди няколко дни. Има слухове за още троянски нападения на запад.

— Боя се, че това е истина — отвърна Хеликаон. — Пилос беше нападнат преди няколко дни и дворецът изгоря.

Младият мъж изглеждаше шокиран.

— Не! Това са ужасни новини, господарю. Няма ли край злото на тези троянци?

— Очевидно не. Накъде е тръгнал Менадос?

— Не сподели плановете си с мен, господарю. Просто взе провизии за флотата си и отплава.

— Надявам се да има много кораби. Казват, че нападателите на Пилос са имали около петдесет галери.

— Менадос водеше със себе си поне осемдесет кораба, макар и много от тях да бяха само транспортни. Той е добър моряк и е потопил много пирати през последните няколко сезона.

Младият мъж щеше да продължи, но Хеликаон видя как погледът му отскача наляво. После очите му се разшириха и изражението му се промени. Хеликаон обърна глава. Последните лъчи на залязващото слънце бяха озарили „Ксантос“. Един зле заплетен възел се бе развързал в центъра на платното и то се бе отпуснало, разкривайки главата на черния кон. Малцина из Великата зеленина не познаваха символа на Хеликаон.

Калос заотстъпва, но той се обърна отново към него и заговори бързо със спокоен глас:

— Сега не е време за прибързани действия — каза той. — Животът на хората ти и това село са в твоите ръце. Имаш ли приятели тук? Семейство?

Младият войник го изгледа с открита омраза.

— Ти си Подпалвачът. Ти си прокълнат.

— Аз съм това, което съм — призна Хеликаон. — Но то не променя факта, че много животи тук в момента висят на косъм. Виждам в очите ти, че си смел човек. Няма да се поколебаеш да тръгнеш по Тъмния път, за да повалиш врага си. Но какво ще стане тогава с онези, които си се заклел да защитаваш? Старците, младите, бебетата? Ако се биеш с мен, всички ще умрат. Позволи на хората ми да починат тук през нощта и на сутринта ще си заминем, без да безпокоим никого. Ако поемеш този разумен път на действие, ще си изпълнил задължението си да защитиш хората си. Никой няма да умре и ничий дом няма да бъде подпален.

Младият мъж остана неподвижен, примигвайки под избледняващата светлина. Някои от хората на Хеликаон започнаха да се струпват край него. Войниците вдигнаха копията си и също се подготвиха за бой.

— Назад! — нареди той на войните си. — Тук няма да се пролива кръв. Дадох думата си на този смел млад войн. — После върна вниманието си върху Калос и погледна тъмните очи на мъжа. — Изборът е твой. Живот или смърт за хората ти?

— И всички ще останете на плажа? — попита войникът.

— Да. И за да си сигурен в това, вие ще останете с нас. Моите готвачи ще приготвят чудесна вечеря, ще хапнем заедно и ще пием добро вино.

— Нямам желание да ям хляб с теб, Хеликаон.

— А аз нямам желание да видя как ти и хората ти изчезвате зад хълма да търсите подкрепления. Ще останете с нас. И никой няма да ви нарани.

— Отказвам да предадем оръжията си.

— Няма и нужда. Вие не сте ни пленници и не съм поискал да се предавате. Тази нощ на плажа всички сме неутрални. Ще благодарим за храната на едни и същи богове и ще говорим като свободни хора под свободно небе. Можеш да ми разкажеш за злото на троянците, а аз ще ти опиша деня, в който микенски нашественици нападнаха земите ми и взеха дете от собствения ми дом, за да го подпалят и хвърлят от една скала. А после, като разумни и състрадателни хора, ще се въздържим от ужасите на войната.

Напрежението се разсея и мъжете запалиха готварски огньове. Хеликаон събра микенските войници край себе си и те поседяха заедно в неловко мълчание, докато храната не стана готова. Неговите хора донесоха вино, но в началото микенците отказаха да го приемат. Нощта продължи все така изпълнена с неудобство, докато някой не помоли Ониакус да попее. Този път той прие. Морякът имаше дълбок и плътен глас и песните, които избираше, винаги бяха красиви и меланхолични. Накрая микенците приеха храната и виното и се излегнаха на пясъка.

Хеликаон разположи стражи по плажа, за да попречат на собствените му хора да отиват в селището, а после се приближи до морето. Беше неспокоен, нещо го глождеше. След малко Гершом се присъедини към него.

— Справи се добре, Златни — каза той.

— Нещо не е наред — отвърна Хеликаон. — Тези мъже не са войници, а евтината им броня е нова. Това са селяни, въоръжени набързо. Питам се защо?

— Може би войниците от местността са били нужни другаде? — предположи Гершом.

— Толкова надалеч от войната?

Калос бе споменал флотата на Менадос, а също и че много от корабите му били транспортни. Такива галери пренасяха мъже и коне. Армия за нахлуване.

Но собствената му флотилия не бе забелязала вражески кораби, което означаваше, че те са се придържали плътно до бреговата линия, придвижвайки се на изток и север. Това отхвърляше всяка мисъл за нападение на Ликия. Флотата на Менадос плаваше покрай микенската брегова линия, но накъде превозваше армията си?

Нагоре към Тракия, за да подсили войските, хвърлени срещу Хектор? Това беше възможно, но беше ли нужно? Армиите на тесалийския цар Пелей винаги можеха да нахлуят в Тракия. Защо да лишават южните земи от войници и да рискуват да ги пращат по море, когато бе толкова по-просто северните съюзници да нападнат по суша?

Тогава разбра и осъзнаването го удари като юмрук в корема.

Дардания! Ако Агамемнон успееше да превози войските си през Хелеспонта под Тракия, Хектор щеше да е в капан. Цитаделата на Дарданос щеше да е изолирана, а малкото войски, командвани от един осемдесетгодишен генерал щяха да бъдат надвити с лекота. Всички земи на север от Троя щяха да паднат под микенска власт.

После с тъга в сърцето осъзна, че пак мисли за големи планове, падащи крепости и завладени територии. Халисия беше в Дарданос, както и малкият Декс. Последният път, когато микенците нападнаха града, тя бе изнасилена и намушкана с меч, а синът й — убит пред очите й.

— Щом слънцето изгрее, потегляме към дома — каза той.