Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (26)

XXIV
Поваленият герой

Повече от двадесет хиляди души присъстваха на битката, макар че едва една десета можеха да кажат, че наистина са я видели. Хората зад първите няколко реда успяваха от време на време да мернат някое движение на двамата мъже, докато онези още по-назад само слушаха рева на тълпата. Ала въпреки това десетилетия по-късно хората от най-различни народи казваха, че бащите или дядовците им са били там в онзи ден. Двеста години по-късно един цар от Македония на име Антипас щеше да настоява, че негов прародител е държал наметалото на победителя. В продължение на седем поколения семейството му държеше на титлата Пазител на наметалото. Певците пееха за битката, твърдейки, че Зевс и боговете се спуснали в Троя в онзи ден, маскирани като смъртни, и че залагали помежду си за победителя.

Одисей не виждаше богове, докато стоеше в единия край на кръга, заедно с царете на Запада. Виждаше двама горди мъже в разцвета на младостта и силата си, които се въртяха един около друг под изпепеляващото слънце. Ахил атакува първи, пристъпвайки напред с престорен ляв удар, преди да замахне с дясната си ръка към лицето на Хектор. Троянският шампион реагира с удар отдолу, който се заби в стомаха на опонента му, и ляво кроше, което отскочи от слепоочието на Ахил. После двамата се дръпнаха назад и отново започнаха да се въртят в кръг. Този път Хектор нападна пръв. Ахил се отмести от пътя на правия му ляв юмрук, а после се приближи с комбинация от удари, които отблъснаха троянеца назад. Последователността им беше заслепяващо бърза и повечето се забиваха в лицето на Хектор. Той се покри с предмишници, за да спре атаката, а после контрира с ляво кроше в бузата на Ахил.

Тесалиецът беше по-едър и по-бърз от троянеца и му нанасяше повече удари. Одисей гледаше напрегнато, докато борците отново се въртяха един около друг. Сега всеки от тях бе преценил другия и двамата знаеха, че няма да има бърз изход от двубоя. Планът беше на Агамемнон и Грозния цар не го оспори. Ако Хектор бъдеше победен тук, това щеше да понижи самочувствието на троянците, а ако Ахил паднеше, само тесалийците щяха да страдат и това нямаше голямо значение за мъжете от останалите народи, привлечени в битката срещу Троя.

Въпреки това той се разкъсваше, докато гледаше битката. Харесваше Хектор и нямаше никакво желание да го види унизен. Също толкова силно обаче искаше да види лицето на Приам, когато обичният му син бъдеше победен. Одисей погледна към троянския цар. Приам гледаше боя, а изражението му беше спокойно и без следа от тревога.

Това ще се промени, помисли си Одисей.

Сега телата и на двамата борци блестяха от пот, а под дясното око на Хектор имаше подутина. Ахил все още нямаше дори драскотина. Той се засили напред, мина под едно убийствено дясно кроше и заби два удара в лицето на Хектор, с което отвори драскотина под лявото му око. Бликналата кръв опръска близките зрители. Сред тълпата се разнесе групово ахване. Хектор контрира с ляв удар, който мина над приведената глава на противника му. Ахил го удари в корема и брадата. Хектор залитна и се срина в калта, претъркулвайки се незабавно по гръб.

Одисей хвърли един поглед към Приам и се усмихна. Лицето на троянския цар бе посивяло, а устата му зееше от шока.

Хектор се надигна на колене, тръсна глава и остана на място за момент, докато възстанови дишането си. После се изправи, отиде до копието, забито в земята, и потупа дръжката. По лицето му течеше кръв.

Сега тълпата не издаваше и звук.

Ахил атакува отново, но беше станал твърде самоуверен и се натъкна на прав ляв удар, който го разтърси от глава до пети и последван от второ кроше в стомаха, което го издигна над земята. Хектор продължи нападението, но тесалиецът се завъртя и запрати жилещ десен удар, който отвори още по-широко драскотината на лицето му.

Денят се проточи и слънцето бавно се спусна над морето.

Хектор ставаше все по-бавен и все по-малко от ударите му достигаха целта, докато силата на Ахил сякаш нарастваше. Троянският принц бе повален още два пъти и два пъти стана, за да докосне копието.

Сега краят вече е неизбежен, помисли Одисей. Силата на Хектор отслабваше с всеки следващ удар. Само гордостта и смелостта го държаха на крака.

Тесалиецът, почувствал, че победата му наближава, пристъпи напред и заби два десни удара в лицето на Хектор, запращайки го отново на земята.

Принцът падна с цялата си тежест и се претърколи на колене. Опита се да се изправи, залитна, а после бавно успя да стане, за да докосне копието.

Тогава Ахил направи ужасна грешка.

— Хайде, троянско куче — изсмя се той. — Чака те още болка.

Одисей видя промяната, която настъпи в Хектор. Главата му се вдигна и светлите му очи се присвиха. А после, за всеобщо удивление, той се усмихна.

Ахил, който не бе забелязал това, се засили напред. Хектор го посрещна, блокира десния му удар и отново го удари отдолу в корема, изкарвайки му въздуха. Последва ляво кроше в челото, което разцепи кожата над дясното му око. Ахил се опита да отстъпи. Хектор му нанесе втори ляв удар, а после десен, който разкъса устните на тесалиеца в зъбите му. Ахил отчаяно сведе глава в опит да защити лицето си с ръце. Удар отдолу мина между вдигнатите лакти. Главата на тесалиеца отхвърча назад. Един прав ляв удар разби носа му. Ахил се запрепъва назад, но нямаше път за отстъпление. Хектор продължи, нанасяйки удар след удар в разбитото лице на врага си. Сега и в двете очи на Ахил имаше кръв и той изобщо не видя юмрука, който приключи боя. Хектор отстъпи и с цялата си сила нанесе чудовищен десен удар, който завъртя тесалиеца, преди да го събори в безсъзнание в калта.

Сред тълпата се разнесоха радостни възгласи. Хектор се обърна и отиде до пиедестала, където взе лавровия венец. Върна се при Ахил и го пусна на гърдите му, а после се завъртя към Одисей и западните царе. Когато възгласите утихнаха, принцът посочи към падналия герой. Гласът му беше студен:

— Да живее Ахил — каза той. — Да живее Шампионът на Игрите.

 

 

Банокъл беше яростен, че е изпуснал боя. Нямаше желание да гледа как Левкон бива надвит от невероятния Ахил и бе слязъл в Долния град, за да се наслаждава на компанията на Голямата Руж. Чак по-късно, докато се връщаше към двореца на Хектор, научи за съревнованието, което е пропуснал. Тълпите, стичащи се от стадиона, говореха само за това, а настроението им беше тържествуващо.

Когато стигна до двореца, екипажът на „Пенелопа“ приготвяше вещите си за отпътуване. Банокъл откри Калиадес седнал в сянката на едно разцъфтяло дърво в задната градина. Той приклекна до него и каза:

— Бих заложил на Хектор.

Калиадес се засмя.

— Каза, че според теб Ахил е непобедим. Всъщност каза, че дори Хектор не би имал шанс срещу него. Спомням си го ясно.

— Винаги помниш твърде много — изръмжа Банокъл. — Велика битка ли беше?

— Най-добрата, която някога съм виждал.

— И аз я изпуснах.

— Не се тревожи, друже. През следващите дни ще се хвалиш, че си бил там, и никой няма да те заподозре.

— Така си е — каза Банокъл и настроението му се пооправи. Неколцина моряци излязоха от двореца, понесли одеялата си. — Къде отиват всички? Мислех, че ще отплават чак на сутринта.

— Одисей напуска града сега — каза Калиадес. — Казва, че ще намери залив някъде нагоре по брега.

— Защо?

— Неутралитетът на Игрите приключва тази вечер. Чувам, че повечето царе от Запада си тръгват с него.

— Какво ще правим ние? — попита Банокъл.

— Ще се насочим на юг, до Тива в полите на Плакос. Царят там има проблеми с бандити, които нападат търговските му кервани.

— Това много далеч ли е от Троя?

Калиадес вдигна поглед към него.

— Защо, изморен ли си?

— Не. Просто питам. — Банокъл извика на един минаващ наблизо слуга, но мъжът не му обърна внимание. — Изглежда вече не сме добре дошли — каза той.

Одисей излезе от двореца.

— Вие, момчета, можете да останете на „Пенелопа“, ако искате. Говорих с Агамемнон и той се съгласи да отмени присъдите ви. Що се отнася до него, вие сте войни на Итака и аз ще се радвам да дойдете с мен.

— Това е хубаво — каза Банокъл. После погледна към Калиадес. — Хубаво е, нали?

Другият микенец се изправи пред Одисей.

— Благодаря ти, царю, но обещах на Пирия да я отведа до приятелката й. Трябва да съм сигурен, че е стигнала до края на пътешествието си и е в безопасност.

— Един мъж трябва винаги да държи на думата си — отвърни Одисей. — Но се боя, че сега никъде няма да бъде безопасно за нея. Разбираш ли?

— Смятам, че да.

— Действията й, макар и продиктувани от любов и пророчество, са били безразсъдни. Мисля, че и тя е започнала да ги осъзнава.

— Неотдавна ти ми каза, че Пирия ще се нуждае от приятели — каза Калиадес. — Верни приятели. Е, има ги, Одисей. Ние ще я пазим. Двамата с Банокъл няма да позволим никой да я нарани или отведе. Ако не е добре дошла при приятелката си, ще я изпроводим до Тива в полите на Плакос. Там никой няма да я познае.

— Не мисля, че приятелката й ще я отхвърли — каза Одисей. — Въпреки че това противоречи на здравия разум. — Той протегна ръка и Калиадес я пое. — Пазете се, момчета. Ако някога имате нужда от приятели, можете да се обърнете към Итака или който и да е наш кораб. Кажете им, че сте приятели на Одисей и те ще ви отведат където пожелаете.

— Благодаря ти за това — отвърна Калиадес.

— Последният ми съвет е следният. Дадох на Пирия насоки към фермата на Хектор. Нека изчака до здрачаване. В града все още има тесалийци, които може да я разпознаят денем.

— Ще я изпроводим — обеща Калиадес.

Одисей се обърна към Банокъл.

— Не те видях по време на битката, здравеняко.

— О, там бях — настоя Банокъл. — Не бих я пропуснал за нищо на света.

— Така си е, наистина беше впечатляваща гледка и се съмнявам Ахил някога да я забрави. Не можеш да се подиграваш на мъж като Хектор. Героите винаги стигат по-надалеч от обикновените хора. Те имат кладенец от смелост, който е бездънен. Мисля, че и двамата го знаете. За мен беше радост да се запознаем.

Когато той си тръгна, Биас, Левкон и други от екипажа дойдоха да се сбогуват, а после Калиадес и Банокъл останаха сами в градината.

Малко по-късно Пирия дойде при тях. Носеше дълго тъмнозелено наметало с качулка. Държеше фригийски лък и на рамото й бе заметнат колчан със стрели.

— Ще ходиш да ловуваш ли? — попита Банокъл.

— Не — отвърна русото момиче. — Това е лъкът на Андромаха. Един слуга ми каза, че е помолила да й бъде занесен във фермата. Казах, че ще го занеса. Защо сте още тук?

— Решихме, че може би ще искаш компания по пътя — каза Калиадес.

Тя се усмихна срамежливо.

— Наистина бих искала… приятели — каза накрая.

Банокъл отиде до стаята, която споделяха с Калиадес. Там си сложи стария нагръдник и колана с меча. Тази нощ щяха да напуснат Троя. Мисълта му тежеше. Представи си Голямата Руж така, както я бе видял за последно — седнала в стар плетен стол в малката си градина. Поправяше подгъва на роклята си. Вдигна поглед, когато той се подготви да си върви.

— Имаш трохи по брадата — каза тя.

Банокъл ги избърса.

— Ще те видя ли утре? — попита той. Руж сви рамене.

— Игрите приключват днес — каза тя. — Всички ще си тръгват.

Нямаше прегръдки, нито целувка за сбогом. За момент помисли дали да не се върне до Долния град и да я потърси. Но какъв смисъл имаше? Банокъл не искаше да се сбогува с нея. Той въздъхна, напусна стаята и излезе от двореца. В провинцията ще има много жени, казваше си отново и отново. С малко късмет можеше да си купи няколко робини, които да се грижат за него.

Странно, но мисълта го натъжи.

 

 

Андромаха се държеше здраво за парапета на бойната колесница, докато Кеон я направляваше по павираните пътища на града и после по откритите пространства, водещи към фермата. Колесницата, теглена от два коня, беше нескопосано направена — имаше тясна конструкция от извито с нагряване дърво подсилена в горната си част с мед. Имаше поставка, на която обикновено стояха четири копия, както и две бронзови куки, за лъкове и колчани със стрели. Едва се намираше място за двама души. Но пък возилото беше правено с мисъл за скорост и маневреност на бойното поле — да може да отведе стрелеца достатъчно близо до врага, а после да го изведе в безопасност, преди да го застигне контраатаката. Кеон го бе взел от двореца, защото всички пътнически колесници бяха заети, а Андромаха искаше час по-скоро да се прибере във фермата.

Тя погледна красивия тъмнокос войник. Шлемът му висеше от една от куките за лъкове и на главата си още носеше лавровия венец, спечелен на състезанието по стрелба. По пътя тълпите по улиците го разпознаваха и го приветстваха шумно.

Когато оставиха града след себе си, хората намаляха и Кеон позволи на конете да забавят ход. Андромаха изпита облекчение, защото возилото се лашкаше мъчително по каменните улици и коленете я боляха от опита да стои изправена.

— Съжалявам, че съм пропуснала победата ти — каза тя на младия войник. Той се усмихна широко.

— Имах късмет, че Мерионес не носеше собствения си лък. Аз съм се упражнявал с моя вече почти година. Но той почти ме надви с оръжие, което никога преди не беше използвал. А що се отнася до съжаление, никое не може да се мери с моето, защото бях в палестрата и ме масажираха, докато Хектор е побеждавал Ахил. Сигурно си много горда.

Андромаха не отговори, но въпросът проехтя в ума й. Беше ли горда? Това ли бе чувството, което изпита, докато двамата шампиони се налагаха с юмруци, разкъсвайки кожа и пръскайки кръв? Гордостта ли накара стомаха й да се обърне и я принуди да впрегне цялата си воля, за да не повърне? Беше извърнала очи встрани през повечето време и вместо борците, гледаше реакциите на мъжете около себе си. В началото Приам изглеждаше спокоен и просто чакаше неизбежната победа. Малко по малко увереността му се стопи пред очите й. Той сякаш остаря с десет години само за няколко мига. Чак накрая, когато Ахил падна за последно, царят посмя да се изправи на крака.

Но въпреки отвращението й от бруталността на боя, Андромаха беше горда от резултата — особено когато видя покрусеното лице на тесалийския цар Пелей. Това беше мъжът, изнасилил Калиопа и изтръгнал детството й от нея. Това изчадие бе увредило дъщеря си до степен на непоправимост. Дори и в убежището на Тера, където мъжете нямаха място, Калиопа се събуждаше с писъци и обляна в пот. После падаше в ръцете на Андромаха, разплакана от ужасните спомени.

Когато борбата приключи, тя се върна до царския дворен заедно с Хектор. Той не каза много по време на пътя. Дишани тежко и бе притиснал лявата ръка към гърдите си. Андромаха остана с него, когато дойде лечителят. Имаше три счупени ребра и няколко разхлабени зъба. Тя постоя с него известно време, но после той я потупа по дланта.

— Върни се във фермата — каза й с насилена усмивка. — Аз ще остана тук да си почина.

— Би се добре — каза му тя. — С голяма смелост.

Отговорът му я изненада:

— Беше отвратително — каза Хектор. — Ненавиждах всяка брутална секунда от боя. Боли ме като си помисля какво изпитва Ахил в момента, с гордостта му, стъпкана в калта.

Тя се вгледа в израненото му лице и ярките сини очи. Без да се замисли, вдигна ръка и нежно отметна един рус кичур от челото му.

— Ние сме това, което сме, Хектор. Не бива да жалиш Ахил. Той е звяр от семейство на зверове. Върни се във фермата, щом можеш.

Огромната му длан хвана пръстите й внимателно и ги приближи към устните му.

— Щастлив съм, че си ми жена, Андромаха. Ти си всичко, за което някога съм можел да мечтая. Съжалявам, че не мога да бъда…

— Не го повтаряй — каза тя, за да го прекъсне. — Сега си почини и се върни при мен, когато си в състояние.

Андромаха излезе от стаята и в коридора, а очите й бяха изпълнени със сълзи. Обзе я тъга. Изведнъж осъзна, че Хектор и Калиопа не са толкова различни. И двамата бяха увредени. И двамата по различен начин бяха прокълнати от Съдбата.

Слугите се движеха тихо и тя чуваше звука от викове в мегарона долу. Внезапно гласът на Приам изтътна над останалите:

— Ти ненормален ли си? Тя е жена на сина ми.

Андромаха се отдръпна от балкона до парапета на коридора и погледна надолу към мегарона. Приам седеше на трона си, и пред него се бяха изправили микенският цар Агамемнон и някои от другите владетели на запада. Разпозна злия Пелей и Нестор, Идоменей и Менестеос. Хеликаон, Антифон и Диос стояха до троянския цар.

— Трябва да разбереш, Приам — каза Агамемнон. — Нямам желание да ти нанасям ненужни обиди. Ти си позволил женитбата на Парис и Елена. Не си имал това право. Елена е принцеса от Спарта, пратена тук от баща си по време на войната. Брат ми Менелай сега е цар на Спарта и тя е негова поданичка. Той е решил, че в интерес на народа си трябва да се ожени за нея.

Смехът на Приам беше груб.

— Менелай поведе микенска армия срещу Спарта и уби царя. Заграби трона и сега се е сблъскал с въстаници. За да подсили измислените си претенции към короната, си търси някой с царска кръв. Мислиш ли, че ще пратя Елена да се чука с мъжа, който уби баща й?

Агамемнон поклати глава.

— Нямаш избор. Всички тук сме съюзници, а сме съюзници, защото сме съгласни да уважаваме взаимно правата, границите и вътрешните си закони. Без подобно уважение не може да има съюз. Представи си, че някоя от твоите дъщери посети западно царство и неговият владетел внезапно я омъжи за някой от синовете си. Как ще реагираш? И какво ще очакваш, когато настоиш да ти бъде върната?

— Спести ми умните приказки, Агамемнон. Ти копнееш за война с Троя и вече от години събираш съюзници за това начинание. Изморих се от двуличието ти и от приповдигнатите речи, които прикриват гнусни деяния. Нека опростя нещата за теб. Елена остава в Троя. Съюзът ни приключи. Сега се омитай от града ми.

Микенският цар разпери ръце и отговорът му бе изпълнен със съжаление:

— Натъжавам се, като те слушам да говориш така, царю Приам. Както обаче сам казваш, съюзът ни приключи. Боя се, че може да съжаляваш за това решение.

И с тези думи той се обърна и излезе, следван от останалите царе.

Гласът на Кеон я върна обратно в настоящето и прекъсна потока на спомените й:

— Искаш ли да спрем при олтара на Артемида? — попита той докато колесницата приближаваше малкия поток.

— Днес не, Кеон. Отведи ме у дома.

Пътуването изглеждаше безконечно и следобедното слънце пламтеше ярко на безоблачното небе. Докато достигнат старата каменна сграда, Андромаха бе невероятно изтощена. Посрещна ги домакинката на Хектор — стара хитска жена на име Менести, чиито години бяха мистерия. Кеон твърдеше, че това е най-старата жива жена — твърдение, което бе лесно за вярване, защото лицето й имаше вид на пемза.

Вътре в основната сграда съпругът на Менести — също толкова древният Вакусима — бе приготвил баня за Андромаха. Тя съблече жълтата си рокля и легна във ваната, полагайки главата си върху сгъната кърпа. Усещането за хладната вода по нагорещената й кожа беше прекрасно. Извика Менести при нея, за да разплете златната нишка от косата й, а после се гмурна под повърхността.

Менести й донесе нови дрехи — проста свободна рокля от бял лен. Андромаха се изправи във ваната гола и позволи на топлия въздух да изсуши тялото й. После отиде до задния прозорец и се загледа към полетата и гористите хълмове.

В този момент видя как двама мъже приклякат сред дърветата. Стори й се, че се държат странно. Присви очи в опит да ги мерне отново, но не забеляза повече следи от движение. Първият от двамата й се видя познат, но не можеше да си спомни къде го е срещала. Сигурно е някой от горяните на Хектор, помисли тя.

Андромаха облече роклята и отиде в главната стая на къщата. Кеон седеше до портала на входа в сенките, загледан в двама младежи, които се грижеха за едър сив жребец зад близката ограда. Животното беше нервно и свободолюбиво и когато едно от момчетата се опита да се качи на гърба му, го изхвърли в тревата. Кеон се засмя.

— Не иска да го яздят — каза той. — Онези хлапета ще имат сериозни синини довечера.

Андромаха се усмихна.

— Виждам, че още носиш лавровата си корона. Възнамеряваш ли да спиш с нея?

— Мисля, че ще го направя. Смятам да я нося, докато не изгние и не падне сама.

— Това не е ли малко суетно, Кеон?

— Абсолютно — отвърна той с широка усмивка.

Андромаха седна до него.

— Фермата изглежда изоставена.

— Повечето мъже отидоха в града за последния ден. Сигурно в момента се напиват. Съмнявам се, че ще ги видим до утре, когато ще се донесат дотук със замъглени и размътени погледи.

Когато светлината започна да отслабва, Андромаха се върна вътре. Менести й донесе проста вечеря от хляб и сирене, заедно с чиния нарязани плодове. Тя ги изяде и се излегна на един диван, отпускайки глава на дебелата възглавница.

Сънищата й бяха объркани и изпълнени с напрежение. Събуди се стресната. Внезапно се сети къде е виждала мъжа сред дърветата. Той не беше от хората на Хектор. Беше го забелязала до Касандра в деня, когато Агамемнон пристигна в Троя.

Микенски войник.

Изплашена, тя стана и отиде към главния вход. Може би това бяха убийци, дошли за Хектор, без да съзнават, че той още е в двореца. Трябваше да намери Кеон и да го предупреди.

Когато наближи входа, забеляза червена светлина през прозореца. Отвори вратата и видя Вахусима и двете момчета, които тичаха към горящата плевня. От вътрешната страна се чуваше цвиленето на ужасените коне. Андромаха се затича нататък, за да им помогне, а в същото време Кеон се появи иззад къщата.

Едно от момчетата внезапно падна. Вахусима достигна вратите на конюшнята и се опита да вдигне резето. После извика… и Андромаха видя стрела, щръкнала от гърба му.

От сенките изплуваха тъмни фигури с мечове в ръце.