Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (23)

XXI
Отровната царица

Царица Хекуба се чувстваше като някой от боговете навръх Олимп, докато гледаше към двата залива под себе си. От високата й наблюдателница в Царска радост виждаше от дясната си страна плиткия Залив на Троя с кафявата му мръсна вода, задръстен от кораби, които все още се бореха за място на плажа. Отляво се намираше по-дълбокият Залив на Херкулес и водата там бе синя и блестеше под слънцето. Дори и тук имаше десетки кораби и плажната ивица се запълни бързо. Хекуба вече рядко се усмихваше, но мисълта за всички онези ядосани капитани и изтерзани уредници предизвика сух кикот в гърлото й.

Остра гореща болка се плъзна през стомаха й към кръста. Напоследък тя мислеше за себе си като за съд, запълван всеки ден с прясна доза агония. С треперещи пръсти се пресегна за стъкленицата с лекарството и прокара острия си нокът под ръба на восъка, с който бе запечатана. Щом го отвори, го поднесе към сухите си устни, но после спря. Още не, реши накрая. Все още виждаше корабите в заливите и хората, струпани по плажовете. Когато опиатите започнеха да действат, корабите щяха да се превърнат в огромни чудовища, а хората — в магически насекоми, които да прелитат и бръмчат пред погледа й. Въпреки временното облекчение от болката, Хекуба ненавиждаше тези моменти, в които умът й бе замъглен и объркан. Можеше да приеме, че възрастта и болестта разкъсват тялото й, но не и това. Славата й някога се базираше на красотата, но през последните двадесет години бе станала известна и почитана и от нея се бояха заради силата на ума й — способността да надхитрява, да измисля по-сложни планове и маневри от всеки враг на Троя. Да вижда опасностите още преди да се появят и да ги изтръгва като плевели в градина.

Тя стоеше съвсем неподвижно в опит да откъсне съзнанието си от агонията на разпростиращия се рак, да позволи на мислите си да се понесат обратно към детството й и към величествените първи години с Приам, или към предстоящата сватба на сина й. Делото й беше почти завършено и пророчеството щеше да се изпълни. Веднъж щом Андромаха забременееше, Хекуба можеше да умре, а бъдещето на Троя щеше да е сигурно.

Минзухареножълтият навес, издигнат над главата й, за да й прави сянка от яркото утринно слънце, придаваше на всичко ярки и диви оттенъци. Нагорещени ножове започнаха да пронизват стомаха й и тя извика. Вдигна стъкленицата до устните си и отпи с нежелание. Лекарството беше горчиво и изгори езика й. После болката започна да отслабва. Когато в самото начало й дадоха тези стъкленици, те изцяло изтриваха страданието й. Сега ракът беше по-силен и вече нищо не можеше да премахне напълно ефекта от него. Хекуба вече почти не си спомняше времето, когато не е агонизирала.

От време на време в периферното й зрение бавно се движеха фигури. Понякога изглеждаха сякаш плуват във въздуха. Нямаше представа кои са повечето от тях. Някои й говореха, но гласовете им бяха кухи и далечни. Тя не им обръщаше внимание.

Една фигура се приближи до нея и препречи слънцето. Хекуба примигна раздразнено и се опита да фокусира погледа си. Понечи да заговори, но устата й бе пресъхнала и я усещаше като стар сандал. Фигурата се приближи още повече и протегна ръка с чаша в нея. Оказа се пълна със студена вода. Хекуба отпи с благодарност, отмивайки вкуса на лекарството. Зрението й се проясни и тя видя, че посетителят е новата й дъщеря, огнекосата Андромаха.

Толкова прилича на мен, помисли си царицата — свирепа и горда, пълна с живот. Тя изгледа момичето със задоволство.

— Андромаха — прошепна. — Една от малкото посетители, които мога да понеса.

— Как си днес, майко? — попита момичето.

— Все така умираща. Но, ако Хера и силите ми позволят, ще накарам Хадес да ме почака още малко. — Хекуба отново отпи от чашата. Тя се загърчи в ръката й и се превърна в острозъба змия. Царицата обаче я държеше за гърлото. — Няма да ме ухапеш, проклета твар — каза й тя. — Все още мога да те смажа.

Андромаха нежно пое змията от нея.

— Внимавай, момиче — предупреди я Хекуба. — Ухапването й е смъртоносно.

После видя, че изчадието отново се е превърнало в чаша и се успокои. Андромаха я целуна по сухата буза, а после седна до нея. Царицата се пресегна и потупа момичето по ръката.

— Толкова много си приличаме — каза тя. — Сега дори повече.

— Защо? — попита Андромаха.

— Моите шпиони ми казаха, че Приам те е взел в леглото си. Предупредих те, че това ще стане. И сега ти си изпитала щастието, което от толкова време ми се отказва.

— Не беше щастие — отвърна Андромаха. — Просто необходимост.

Хекуба се засмя.

— Не било щастие? Приам има много недостатъци, но липсата на майсторство в любовта не е сред тях.

— Не желая да говоря за това, майко.

— Скоро ще забременееш и детето ще подсигури бъдещето на Троя. Пророчеството ще се сбъдне. Още един син за Приам — каза царицата със задоволство. — Хората ще обикнат момчето, защото ще вярват, че е син на Хектор. Ще го наричат Господар на града.

Тя погледна преценяващо Андромаха.

— Хмм. Ти си слаба като мен. Раждането никога не е лесно за нас, не и както е за онези жени с едри бедра от провинцията. Ще страдаш, момиче, но ти си силна. Аз родих на Приам осем деца. Всяко от тях изкарах на бял свят с кръв и болка. И всеки път побеждавах. А виж ме сега…

Гласът й заглъхна и тя постоя смълчана известно време. Виждаше тъмните фигури на богове, кръстосващи хоризонта. Сред тях имаше коне и мечки, както и огромно рогато създание, което не разпозна. Усещаше вибрациите от стъпките им в гръбнака си.

Наведе се към момичето и гласът й стана тих и настоятелен.

— Родът на Приам ще продължи хиляда години и аз изиграх своята роля за това. Изиграх я добре. Сторих всичко необходимо.

Тя кимна сама на себе си, спомняйки си деня почти преди година, когато стройната Палесте се гърчеше в агония на пода в покоите на царицата и повръщаше върху килимите, докато един стар шал заглушаваше писъците й.

Мислите й се понесоха свободно и тя се върна в дните, когато заедно със своя цар бяха пътували сред Великата зеленина. Живееха на борда на кораба и спомените й бяха морскозелени и с вкус на сол по устните й. Млади и влюбени, те посещаваха красиви острови и каменни градове, срещаха се с царе и пирати, спяха в легла от слонова кост и злато или на студените плажове под звездите. Опита се да си спомни името на кораба, който ги возеше… ала не успя да го достигне.

Усети непривична тъга.

— Скамандриос! — извика внезапно. — Точно така, Скамандриос.

Андромаха я изгледа любопитно.

— Какво е това, майко?

Хекуба поклати глава и объркването отново замъгли ума й.

— Сега не си спомням. Сигурно името на някой цар. Срещала съм толкова много царе. В онези дни бяха като богове. Сега всичките са малки и смешни мъже…

— Разкажи ми за Игрите — каза тя, за да впрегне ума си в нещо, борейки се с наркотика. — Какви са клюките? Онези малки царе започнаха ли вече да се избиват? Добрите Игри винаги завършват с някоя и друга смърт. Няколко незначителни трона сменят притежателя си. Така функционира светът. Чувам, че царят на Тракия вече е умрял. Без съмнение Агамемнон е отговорен. Срещна ли го вече? Той не е мъжът, който беше баща му, или поне така казват.

— Игрите едва започнаха — каза Андромаха. — Не съм чула много клюки. Освен… — тя се усмихна леко. — Чух, че Одисей е изгубил в състезанието по стрелба. Не са му позволили да използва великия си лък, а новият му се счупил. Казват, че бил много разярен.

Хекуба усети прилив на гняв в слабите си гърди.

— Одисей — избълва тя злобно. — Той няма да види Итака отново. Ще се погрижа за това.

— Какво имаш предвид?

— Ха! Одисей, Ваятеля на приказки. Одисей, смешникът. Така го виждат хората напоследък. Но аз го помня такъв, какъвто беше някога. Той е студенокръвен убиец. Платил е за смъртта на Анхиз. Кръвен роднина на Приам.

— Откъде би могла да знаеш това? — Под жълтото покривало лицето на момичето изглеждаше болезнено пребледняло. — Не и Одисей.

— Убиецът, същият, който рани Хеликаон, му го казал с предсмъртния си дъх. И самият Хеликаон го споделил с Приам.

— Това е абсурд — каза Андромаха. — Какво би спечелил Одисей от подобно действие?

Хекуба се излегна в стола си.

— Това се чуди и Приам. Всичките му съветници са объркани. Говорят за древни вражди и търговски спорове. Глупави мъже! Отговорът е очевиден за всеки, който има акъла да го види. Одисей обича Хеликаон. Може би момчето е било пасивната му играчка. Кой знае? Анхиз обаче го мразеше и го разсинови. Познавах царя на Дардания. Беше стабилен владетел и не страдаше от сантименталности. Вероятно е искал да се отърве тихомълком от Хеликаон. Одисей е хитър и би разкрил подобен заговор. Така че, за да спаси момчето, е поръчал смъртта на бащата.

— Направил го е, за да запази живота на Хеликаон?

— Разбира се.

— Защо това да го прави враг на Троя? — попита Андромаха. — Хеликаон е наш приятел и, ако си права, Одисей го е спасил.

— Убийството на Анхиз изобщо не ме вълнува — отвърна Хекуба. — Нито пък Приам. Но преди тази война да започне, трябва да сме сигурни в приятелите си и да елиминираме всички евентуални външни заплахи. Участието на Одисей в смъртта на стария цар ни дава възможността да го убием, без да отблъснем съюзниците си.

— Не разбирам — прошепна Андромаха, очевидно втрещена. — Одисей е неутрален. Защо би представлявал заплаха?

Хекуба въздъхна.

— Имаш да учиш още много за природата на политиката дете мое. Няма значение какъв е той сега. Опасността е в бъдещето. Ако земите му бяха по-близо до Троя, можехме да го обвържем със злато и приятелство. Но той е западен цар и има близки връзки с Микена. И да, има малък шанс да остане неутрален. Но не можем да рискуваме бъдещето на града си заради този малък шанс. Истината е, че започне ли войната, Одисей ще умре по един или друг начин. Агамемнон е човек на действието и ще бъде достоен противник, но можем да го победим. Царят на Итака обаче е опитен стратег. И нещо повече — той е харизматичен водач и ако застане начело, други царе ще го последват. Не можем да рискуваме да се съюзи с Агамемнон.

— Значи винаги сте планирали да го убиете?

— Разбира се. Поканих го да ме посети тук тази вечер. Няма да подозира нищо от една умираща стара жена. Казват, че Грозния цар е хитър, но никога не се е срещал с Хекуба. Ще напусне Царска радост жив… а после ще се разболее и ще умре в леглото си. Остани с мен, Андромаха. Можеш да си побъбриш и да се посмееш с него, за да го предразположиш. Той скоро ще е тук.

Тя сведе глава доволна, мислейки си за стъкленицата с отрова, която от години бе неин слуга и приятел.

— Хората на власт никога не изпитват недостиг на врагове, Андромаха — продължи Хекуба. — Трябва да бъдем безмилостни, за да оцелеем. Да избием всички. Тази нощ Одисей ще умре, а утре ще извикам дебелия Антифон при себе си. Приам е глупак, ако му е простил предателството. Човек, който те е предал веднъж, ще те предаде отново, когато моментът е подходящ.

Устата на Хекуба пресъхна отново, а чашата й бе празна.

— Андромаха, напълни я с вода. Не зная къде са слугите.

Момичето изчезна за известно време. Царицата задряма под слънцето. Събуди се внезапно и откри Андромаха до себе си. Момичето внимателно изсипа съдържанието на малка стъкленица в чашата, добави вода и й я подаде. Старата жена отпи с благодарност. Горчивият вкус на лекарството ужили езика й, а след него остана непознато усещане, което я изненада. Тя остана неподвижна за известно време, докато опиатът не започна да притъпява агонията й. След известно време, за нейно удивление, болката изчезна. Чувстваше се свободна за пръв път от месеци.

— Лекарството е ново — каза тя, докато умът й започваше да се прочиства.

— Макаон го даде на Лаодика миналата есен — отвърна Андромаха. — Болката ти изчезна ли?

— Да. Имам чувството, че направо мога да затанцувам. — Хекуба се усмихна. — Прекрасен ден, не мислиш ли?

— Нося дете — каза Андромаха спокойно. — И бащата не е Приам.

Царицата се намръщи.

— Не е Приам?

— Бащата на детето ми е Хеликаон. А сега ми кажи за Палесте.

Очите на Хекуба се присвиха. Да не би момичето да си беше изгубило ума? Когато Приам разкриеше измамата й, щеше да побеснее.

— Глупаво момиченце! — изсъска тя. — Обрекла си на гибел и Хеликаон, и детето. Приам ще ги убие. Ако имаш късмет, ще те задържи жива само за да изпълни пророчеството. Мислех, че си по-умна от сестра си. Но изглежда дъщерите на Ектион са еднакво глупави.

Андромаха коленичи до старата жена.

— Не разбираш, Хекуба. Спах с Приам, за да помисли той, че детето е негово. Царят никога няма да разбере истината. А сега ми кажи как уби Палесте.

Царицата отново видя в ума си образа на агонизиращото момиче и сви устни.

— Тя беше грешка. Глупава грешка на онзи тъпак Хераклитос. Но момичето не означаваше нищо. Единствено бъдещето на семейството на Троя има значение. То трябва да се защитава. Палесте нямаше значение — повтори тя.

Андромаха приседна и се загледа в нея известно време. Хекуба си помисли, че в очите й има сълзи, но зрението й бе замъглено. Огледа се немощно.

— Къде е Парис? — попита.

— Замина с Елена да гледат Игрите.

— Няма слуги. Къде са слугите?

— Казах им да ни оставят сами.

Андромаха се изправи и изтупа роклята си от праха, сякаш се готвеше да си замине. След това прибра стъкленицата, останала на масата, в кесия на колана си.

И тогава, като слънчева светлина пронизваща утринните мъгли, умът на Хекуба най-накрая се проясни. Лекарство, дадено на Лаодика преди месеци. Силно лекарство. Защо не й го бяха предложили преди? Осъзнаването дойде като гръм от ясно небе. Това бе дарът на освобождаването, когато болката станеше непоносима. Тогава разбра какъв е бил онзи странен вкус. Бучиниш! Царицата положи ръка на слабото си бедро и натисна. Не почувства нищо. Смъртта пълзеше по вените й. Тя въздъхна.

— Не ме мисли за глупачка заради това, че паднах в капана ти, Андромаха — обърна се тя към нея. — Лекарството ме направи глупава. Е, както и да е, ти отмъсти за сестра си, както беше редно. Аз бих сторила същото на твое място. Виждаш ли, бях права. Много си приличаме.

Тя погледна в зелените очи на Андромаха и видя гнева там.

— Ако вярвах в това, Хекуба, щях сама да отпия от отровата. Не го направих заради Палесте, макар че сигурно трябваше да бъде така, защото тя беше нежна, добра и грижовна и заслужаваше нещо повече от това да бъде въвлечена във вашия свят на измама, предателство и убийство. Не, направих го заради Одисей — прекрасен човек с добро сърце и гордост, както и за Антифон, който ми е приятел, а и боговете знаят за колко още други невинни, които злото в теб би се опитало да унищожи.

— Невинни? — отвърна Хекуба, а гласът й натежа от презрение. — В планината на амбицията няма невинни. Да не мислиш, че Приам щеше още да е цар, ако аз виждах света с такива наивни очи? Вярваш ли, че Троя би оцеляла срещу омразата на могъщите царе, ако не се бях справила с тях? Ако не ги бях подкупила, изкусила, ако не се бях сприятелила с тях и не ги бях избила? Искаш да живееш сред невинните, така ли, Андромаха? Сред овцете? Да, във всяко село те живеят нормален живот сред истински приятели и пеят и танцуват заедно на празниците или скърбят за приятелите, обичните си, щом умрат. Милите малки овце. Направо се просълзявам. Но ние не сме овце, глупаво момиче! Ние сме лъвове. Ние сме вълци. Ние поглъщаме овцете и се нападаме и разкъсваме взаимно. Точно както ти направи сега… и както ще направиш отново, когато се появи нужда от това.

— Грешиш, Хекуба — каза й Андромаха. — Може да съм глупава, както твърдиш, за да вярвам в безпрекословната чест, приятелство и лоялност. Но това са ценности, които трябва да се почитат, защото без тях ние не сме нищо повече от зверове, бродещи по земята.

— Но ето че ти се престори на мой приятел — каза Хекуба, а умът й започна да се размътва. — Излъга ме и с измама си спечели благоволението ми. Това чест ли е?

— Не съм се преструвала, майко — чу гласа на Андромаха и й се стори, че той трепери. — Харесах те още от първата ни среща и се възхищавам на силата и смелостта ти. Дано боговете те дарят с почивка и мир.

— Почивка и мир! Глупаво, глупаво момиче. Ако Одисей оживее, Троя я чака разруха.

Хекуба се отпусна на стола си, а очите й се насочиха към синевата на небето. Мислеше си за планове, разбити в бреговете на чуждите слабости и грешки. А после откри, че отново стои на палубата на „Скамандриос“ и видя пред себе си златна фигура, която блестеше с ослепителна светлина. Помисли, че това трябва да е Приам и радостта й нямаше граници.

— Накъде ще плаваме днес, господарю мой? — прошепна тя.