Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (22)

XX
Врагът на Троя

Облечен в дълга бяла роба и сламена шапка с широка периферия, Одисей отиде до стадиона в една от колесниците на Приам Там го посрещна един от синовете на царя, Политес — скучен и срамежлив млад мъж без много теми за разговор. Принцът го отведе до ограждението, където се намери в компанията на Агамемнон, Пелей, Идоменей и Нестор. Микенският цар му кимна за поздрав.

— Чувам, че боговете не са били благосклонни към теб на състезанието по стрелба — каза той.

— Лъкът ми се счупи — отвърна Одисей, стараейки се да придаде на гласа си весели отсенки, сякаш обидата изобщо не го интересуваше. Знаеше обаче, че не може да заблуди Агамемнон. Той имаше ум, остър като зъб на пепелянка.

На стадиона един тъмнокос млад войник със златно наметало измерваше лентата за надбягвания. Беше триста крачки дълга, за да наподоби разстоянието, изминато от Херкулес при първото известно състезание преди много поколения.

— Господарят на Игрите трябва да е благородник — измърмори Идоменей. — Не някакъв селянин с броня.

Одисей остави коментара без отговор. Дядото на Идоменей беше селски войн, който бе заграбил част от Крит и се обявил за цар. Нестор го изгледа и повдигна вежда. Той също познаваше родословието на Идоменей.

Щом измериха трасето, войниците извадиха стълбовете за завоите и ги забиха в земята. От другата страна на полето първите атлети вече излизаха от палестрата и се придвижваха към местата си.

— Познавам онзи мъж — каза Агамемнон. Изражението му стана сурово. — Той е микенски предател.

— Кой? — попита Одисей невинно.

— Там! Онзи високия — каза царят на Микена и отново посочи Калиадес.

— Член на екипажа ми е — каза Одисей. — Тича за Итака.

— Това е онзи с меча на Аргуриос — добави Идоменей.

— Още един предател — отсече Агамемнон.

— Светът е пълен с предатели — съгласи се Одисей. — И как така познаваш онзи мъж?

— Той уби Коланос — мой верен Последовател — и беше осъден на смърт. За съжаление избегна справедливостта и избяга… при теб, както стана ясно.

— Само ако знаех — каза Одисей. — Естествено ще го изхвърля от екипажа си веднага щом Игрите приключат.

— Трябва да бъде хванат още сега — настоя Агамемнон. — Ще кажа на Приам.

— Това може да предизвика някой и друг проблем — каза Одисей. — Ако правилно си спомням, след атаката срещу Троя миналата есен, цар Приам освободи всички затворници. Твърди се, че поискал те да убият генерала, водил нападението — мъж, който предложил да предаде своя цар.

— Гнусна троянска лъжа! — изсъска Агамемнон. — Коланос никога не би ме предал.

— Независимо от това, убийството му е било наредено от Приам. Наистина не можеш да искаш да накаже мъж, който е изпълнявал заповедите му. А и поне привидно Коланос вече те е предал, като е нападнал Приам, който беше — и все още е — твой съюзник.

Царят на Микена се поколеба.

— Думите ти са мъдри, Одисей — каза той накрая. — Тъжно ми е, че не сме съюзници. Със сигурност виждаш заплахата, която представлява Троя? Да не мислиш, че Приам, при цялото си богатство и нарастващи армии, няма планове за западните земи?

— Не познавам Приам и не зная какво планира. Мисля обаче, че той иска само богатство. И няма нужда да напада други, за да го получи. Троя смуче злато всеки ден, с всеки кораб и с всеки керван.

— Имам агенти тук в Троя — каза Агамемнон тихо. — Приам е купил хиляда фригийски лъка и постоянно снабдява ковачниците си с мед и калай. Нагръдници, шлемове, щитове, мечове. Ако не се справим с този човек сега, той ще ни нападне рано или късно.

Одисей се усмихна.

— Аз съм човекът без врагове, Агамемнон. Нито Троя, нита Микена, нито Хитската империя или Египет са срещу мен. Корабите ми са добре дошли във всеки залив, във всяко пристанище.

Агамемнон сякаш се поотпусна.

— Оценявам откровеността ти, Одисей. Аз също ще говоря направо. Когато войната започне, което е неизбежно, онези, които продължават да търгуват с Троя, ще бъдат смятани за врагове. Няма да има неутрални страни.

— Напоследък става опасно да си неутрален. Старият Ейоней беше неутрален. Чувам, че паднал от коня си и умрял.

— Трагична загуба за народа му — каза Агамемнон. — И се боя, че едва ли ще е последната. Чувам, че още един от нас скоро ще бъде обявен за враг на Троя. Който и да е, ще има късмет, ако напусне града жив.

— Да не намекваш, че Приам е убил Ейоней?

— Аз не съм имал проблеми с него. Може би се е подготвял да обяви край на съюза си с Троя.

Одисей не повярва на лъжата и за миг, но се постара да не го покаже.

— И кой е другият враг, който ще бъде назован? — попита той.

— Не зная. Иска ми се да не беше така. Много странна история.

В този момент от тълпата се надигна чудовищен рев и бегачите бяха привикани до стартовата линия в западния край на трасето. Господарят на Игрите вдигна ръка. Всички замълчаха.

— Напред! — извика войникът. Двадесетимата бегачи се втурнаха напред към финиша. Неколцина съдии чакаха там, за да видят кои ще са първите петима, прекосили линията. Те щяха да продължат в следващия кръг.

Калиадес завърши втори. Последваха и други състезания. Одисей ги изгледа, понякога залагайки с Идоменей или Нестор. После напусна ограждението и отиде до стадиона, където тъкмо се провеждаха по-късните кръгове на мятането на копие. Биас се справяше добре, но Одисей забеляза, че черният мъж разтрива рамото си. Изглежда изморен, помисли царят. В последните кръгове рамото му ще плува в море от болка.

После видя Хеликаон, застанал до Приам на известно разстояние. Настроението му се подобри и той махна с ръка, за да привлече вниманието му. Беше убеден, че е успял, защото тъмнокосият млад мъж погледна към него, но после се извърна. Одисей го изпроводи с поглед, докато си проправяше път сред тълпата, а после го изгуби от взора си.

Момчето изглежда слабо и изморено, помисли си той. А и при толкова много микенци в Троя, не бива да се показва пред хора. Но аз ще оправя настроението му, когато поговорим. Хеликаон щеше да се радва, че залежите от калай от Седемте Хълма са надминали очакванията и печалбата от миналия сезон е била огромна.

Одисей беше гладен, затова отиде до една маса за храна, където постоя в сянката, докато ядеше троянски деликатес — месо и подправки, увити в широка филия хляб, напоена във вино. После се върна до стадиона и най-накрая стигна до мястото, където стоеше Агамемнон заедно с цар Пелей и високия му син Ахил.

Одисей погледна пълния владетел и си спомни за Пирия и как беше нарязала русите си кичури като дете. Знаеше, както и мнозина други западни царе, за отблъскващите вкусове на мъжа, но сега беше наясно и с още едно зло дело, извършено от него:

„Виж какво ме накара да направя, уличнице.“

Беше достатъчно гнусно да изнасилиш дете, но да я накараш да повярва, че по някакъв начин вината е нейна, беше чудовищно и отвъд възможността му да го осмисли.

— Добра среща, Одисей — каза Пелей и протегна ръка.

— Прости ми — отвърна Грозния цар и избегна здрависването. — Досега ядох лакомства и ръцете ми са лепкави от меда. — Той се завъртя към Ахил. — Радвам се да те видя, момко. Казват, че ти ще станеш шампионът на Игрите.

— Нямам истинска конкуренция — каза младият мъж мрачно. — Освен може би твоя човек Левкон.

— Той е опитен борец.

Последваха още състезания. Пелей и Ахил отидоха при Идоменей и царя на Атина, Менестеос.

Агамемнон се наклони към Одисей.

— Не харесваш твърде много Пелей, нали?

— Почти не го познавам. Кажи ми за този враг на Троя.

— Знам само части от историята. С времето ще разбера още. Спомняш ли си убиеца Карпофорус?

— Само по репутация.

— Той е умрял в опит да убие гнусния Хеликаон. Не издъхнал веднага, обаче. Изглежда той е отговорен и за убийството на бащата на дарданеца. — Одисей внезапно изстина и стомахът му се стегна. — Какво има? — попита Агамемнон и тъмните му очи се впиха в Грозния цар.

— Твърде много сладкиши — отвърна Одисей. — Продължавай.

— Не мога да ти кажа много повече. Карпофорус казал на Хеликаон кой му е наредил да убие баща му. Хеликаон е предал информацията на Приам. Както знаеш, троянският цар беше роднина на бащата. Братовчед или нещо подобно. Така че честта му го задължава да обяви мъжа, наел убиеца, за враг на Троя Въпросът е кой е той? Микена нямаше вражда с Анхиз. Тук има някаква тъмна мистерия или поне така мисля.

Одисей видя, че Агамемнон го гледа напрегнато.

— Не се и съмнявам, че истината ще излезе наяве съвсем скоро — каза той и се оттегли. После мерна Калиадес и Банокъл наблизо. Повика двамата приятели при себе си. Банокъл имаше подутина под дясното око и разцепена устна, но настроението му беше много добро.

— Видя ли ме, Одисей? — попита той. — Повалих оня хитски борец шест пъти. — Русият войн вдигна юмрук — Чукът на Хефест!

— Добре си се справил — каза царят. — Сега ще се връщаш ли в двореца?

— Не — каза Банокъл. — Слизам в долния град да се срещна с една приятелка.

— Аз отивам на „Пенелопа“. Ще съм признателен за компанията ви — каза Одисей, загледан в Калиадес. Очите на микенеца се присвиха, а после той кимна.

— За нас ще е привилегия да дойдем с теб, царю Одисей.

— Така ли? — попита Банокъл.

— Законът на пътя — каза му Калиадес.

— Стойте наблизо и бъдете бдителни — предупреди ги Одисей и се отправи към Горния град. Двамата войни тръгнаха с него.

Докато вървеше, Одисей почувства как в сърцето му се надига студен гняв, много по-могъщ от вулканичните изблици, с които беше известен. Той го ядеше отвътре, дълбаеше в него и събуждаше мисли и чувства, които бе изоставил още преди петнадесет години.

Сега Приам знаеше, че той е наел Карпофорус да убие бащата на Хеликаон.

В резултат щяха да го обявят за враг на Троя. Това само по себе си щеше да причини голяма мъка на царя на Итака, но той би го разбрал.

Само че Приам не бе възприел почтения начин на действие — да го извика в двореца и да го прогони от Троя. Вместо това беше решил да го унижи и посрами. Студеният гняв стана по-силен и изпълни цялото му тяло. Сега беше очевидно какво щеше да последва. По време на Игрите Приам щеше да се постарае да разедини царете на Запада, да подкупи и принуди по-слабите и алчни от тях да му се подчинят. Не можеше да допусне Одисей да напусне Троя жив, за да се съюзи с Агамемнон.

Царят знаеше, че Нестор от Пидос, а може би дори и Идоменей биха се повлияли, ако Итака се присъедини към микенските заговори.

Докато вървеше, Одисей наблюдаваше лицата сред тълпата търсейки знак за напрегнатост, някой, който да го гледа твърде дълго или твърде внимателно. Когато погледна наляво, видя, че Калиадес прави същото. Отдясно Банокъл вървеше предпазливо и също следеше тълпата за признаци за опасност.

Той изблъска мислите за убийство от ума си и се върна на по-сериозния проблем. Трябва да има начин да разплетеш възела, помисли си. Ти си Одисей, мислителят, стратегът. Известен си с интелекта и хитростта си. Обмисли възможните си действия едно по едно. Ами ако отидеше при Приам и се опиташе да поправи нещата? Не, Приам не би го послушал. Одисей бе причинил смъртта на роднина. Кръвта искаше кръв.

Какво друго можеше да стори? Да събере хората си и да напусне Троя призори, а после да тръгне към Итака, на другия край на Великата зеленина. И после какво? Да изживее остатъка от живота си в страх от убийци, пратени от троянския цар? А го имаше и проблемът с Хеликаон. Фактът, че е отишъл да ги издаде на Приам, означаваше, че и той ще обяви Одисей за свой враг. Зловещият „Ксантос“ щеше да броди из Великата зеленина и да лови корабите на Итака, както и другите петдесет галери под негов контрол. Ако блокираха търговските маршрути до Седемте хълма, царството на Одисей щеше да изпадне в нищета и мизерия за година или най-много две.

Погледни истината в очите, каза си той. Решението на Приам да те направи свой враг, те оставя с един-единствен избор. Ти си като кораб, тласкан от ураганен вятър, който не можеш да контролираш, към земя на омраза и кръв, която не искаш да посещаваш. Осъзнаването го натъжи. Той обичаше Хеликаон и изпитваше голяма привързаност към Хектор и новата му жена Андромаха. В последвалата война би симпатизирал с цялото си сърце на Троя. Не харесваше мегаломана Агамемнон и мразеше гнусния Пелей. Презираше злобния Идоменей и не изпитваше никаква топлота към атинянина Менестеос. Всъщност от всички западни царе беше привързан само към Нестор. Гневът му отново се надигна, студен и всепоглъщащ.

Одисей вдигна поглед към извисяващите се стени и могъщата Скейска порта. Видя издигнатия на хълма дворец на Приам и сградите от двете страни на тесните извиващи се улици. Вече не ги възприемаше като впечатляващи архитектурни творения. Сега очите му бяха други. Той изчисляваше студено колко души ще са нужни да се преодолеят стените и си представяше улиците като бойно поле.

Докато си проправяха път сред тълпите, Калиадес се наведе към него.

— Четирима мъже — каза той. — Следват ни на известно разстояние. С нас са още от сборното поле.

Одисей не погледна назад. Нито Калиадес, нито Банокъл носеха оръжия, а самият той имаше само малък извит нож в украсена със скъпоценни камъни ножница. Оръжието беше полезно за рязане на плодове, но не и за нещо повече.

— Войници ли са? — попита той.

— Може би, но не носят броня. Имат ножове, а не мечове.

Одисей си представи пътя, който им предстоеше. Скоро щяха да напуснат главната улица и да минат през по-тесните жилищни квартали. Той се спря пред една пазарна маса и взе малка сребърна гривна с вграден в нея опал.

— Чудесно украшение, господарю — каза продавачът. — Няма да намериш никъде по-добро.

Одисей я остави и продължи.

— Двама от тях влязоха в странична алея отляво — прошепна Калиадес.

— Знаят, че отиваме към кораба — каза му Одисей. — Наблизо има малък площад с кладенец. Пътят, по който се движим, се пресича с алеята там. — Той погледна към Банокъл. — Чукът на Хефест в готовност ли е?

— Винаги — отвърна русият великан.

— Тогава се приготви да го използваш.

Одисей се завъртя на пета и се върна обратно по пътя, по който беше дошъл. Двама високи и широкоплещести мъже с дълги наметала внезапно се спряха. Царят на Итака отиде до тях и без предизвестие заби юмрук в лицето на първия. Банокъл скочи върху втория и го повали със свирепо дясно кроше. Жертвата на Одисей залитна назад и той подкоси войника с крак. Докато мъжът падаше, Грозния цар коленичи и извади ножа му от ножницата. Другият се опита да стане, а после спря, когато собственият му кинжал се опря в гърлото му.

— Имаш ли нещо да ми кажеш? — попита Одисей.

Мъжът облиза устни.

— Не зная защо ме нападаш, страннико.

— Ах — каза Одисей с усмивка. — Вече зная, че ме лъжеш, защото беше в тълпата на състезанието по стрелба и си наясно, че не съм странник. Аз съм Одисей, цар на Итака. А ти си убиец.

— Това е нелепо! Помощ! — извика внезапно мъжът. — Нападнаха ме!

Одисей го удари. Главата на убиеца отхвърча към каменната настилка. Той изстена. Царят го удари отново. Последва тишина.

Одисей стана и направи знак на Калиадес и Банокъл да го последват по пътя към площада. Зад тях тълпата се събра около падналите. Царят хвърли на Калиадес откраднатия нож и продължи да върви по тясната улица. Банокъл, въоръжен с ножа на другия нападател, зае позиция отдясно.

— Дръжте оръжията си на показ — каза Одисей. — Искам другите двама да знаят, че ги очаква бой.

Накрая те стигнаха до малкия площад и кладенеца. Останалите двама убийци ги чакаха там. Нападателите изгледаха Одисей и забелязаха ножовете на спътниците му. После отправиха поглед зад гърбовете на тримата, търсейки другите двама войници. Одисей не отклоняваше очи от тях, докато продължаваше да върви. Убийците се спогледаха, а после се отдръпнаха.

— Искаш ли да ги последваме и убием? — попита Банокъл.

Царят на Итака поклати глава.

— Нека се върнем обратно на кораба. Трябва да помисля. Царица Хекуба пожела да ме види по-късно. И двамата сте ми нужни за срещата.

 

 

Хеликаон не остана на Игрите до края на следобеда. Силата му се бе изчерпала и двамата с Гершом си проправиха път сред тълпата към чакащите колесници. Хеликаон залитна и египтянинът го хвана за ръката. Горещината на слънцето бе силна почти колкото в летен ден и младият мъж се потеше.

Когато се качи в шестместната колесница, Хеликаон се свлече с благодарност на седалката. Гершом седна срещу него, оглеждайки тълпата с ръка на ножа си. Хеликаон се усмихна.

— Съмнявам се, че дори Агамемнон би се опитал да ме убие пред очите на Приам.

Колесничарят дръпна юздите и двата коня тръгнаха напред. Пътуването по разораната земя около новия стадион не беше удобно, но скоро стигнаха пътя. Гершом се отпусна малко, когато колесницата набра скорост, но все така бдеше за стрелци.

— Не биваше да идваме — измърмори той. — Всички виждат колко си слаб все още. Това ще ги насърчи да се опитат да те нападнат.

— Бездруго ще го направят — отвърна Хеликаон, — когато преценят, че му е дошло времето. И това ще стане, докато Агамемнон е все още в Троя. Той би искал да се радва лично на смъртта ми.

Колесницата изтрополи през почти празните улици.

— Одисей беше тук — каза Гершом. — Даже ти помаха.

— Видях го. Ако в двореца дойде известие, че иска да ме види, измисли някакво извинение.

— Той е най-добрият ти приятел — изтъкна египтянинът.

Хеликаон не каза нищо. Вместо това извади парче плат от колана си и избърса плувналото си в пот лице. Гершом го изгледа внимателно. Цветът на кожата на Хеликаон бе станал по-добър и пепелявостта, появила се по време на боледуването, почти бе изчезнала. Вече беше близо до оздравяването и му трябваше само да натрупа отново издръжливост.

Колесницата стигна до Долния град, а после и до двореца на Хеликаон. Там стояха двама въоръжени стражи, които отвориха портите, за да ги пуснат да влязат. Щом се озоваха вътре, младият цар отиде до широката стая на първия етаж и се просна на най-близкия диван. Един слуга донесе кана студена вода и напълни чаша за него. Хеликаон отпи дълбоко, а после затвори очи, отпуснал глава на възглавницата. Гершом го остави там и излезе в задната градина, където патрулираха още двама стражи. Той поговори с тях известно време, а после се върна в двореца. Стражите служеха само за показност. Тази сграда не можеше да се защитава лесно. Имаше прозорци от двете страни, водещи до улиците, а стените на градините бяха ниски. Убийците можеха да влязат от поне двадесет места, без да ги забележат. И по някое време през следващите пет дни щяха да направят точно това. Единственият разумен план за действие беше да напуснат града и да се върнат в Дардания, но Хеликаон отказваше твърдо.

Гершом се върна в хладната стая и видя, че Хеликаон е седнал с подпрени на коленете лакти. Изглеждаше изморен и разтревожен.

— Защо не искаш да виждаш Одисей? — попита той и седна до царя на Дардания.

— Ще го видя, но ми трябва време да подготвя мислите си. — Хеликаон несъзнателно почеса заздравяващата рана под ръката си. После се облегна. — Когато Атал умираше, той ми каза нещо. Странно е, Гершом, но мисля, че думите му бяха по-отровни от острието.

— Как е възможно това?

— Каза ми, че Одисей му е платил да убие баща ми.

Думите увиснаха във въздуха. Гершом знаеше малко за миналото на Хеликаон, освен разказите на моряците. Тъжно и самотно детство, компенсирано в двете години с Одисей на „Пенелопа“ и Итака. Когато се върнал в Дардания, баща му бил убит и Хеликаон отказал короната, като вместо това предложил подкрепата си на своя полубрат, детето Диомед, и майка му царската вдовица Халисия.

Убийството бе често срещано между врагове или съперници, но дори Гершом, чието египетско потекло му носеше слаби познания за морските народи, знаеше, че Итака е много отдалечена от Дардания. Нямаше причина за вражда и повод Одисей да иска смъртта на дарданския цар. Каква полза би могъл да има?

— Атал те е излъгал — каза той накрая.

— Не мисля. Затова и ми трябва повече време, за да се подготвя за срещата.

— Какво би спечелил Одисей от подобно нещо? Да не би баща ти да е блокирал търговските му пътища? Имали ли са проблеми в миналото?

— Не знам. Може да са враждували, когато са били млади.

— Значи трябва да го попиташ.

Хеликаон поклати глава.

— Не е толкова просто, приятелю. Заклех се пред олтара на Арес, че ще заловя и убия човека, отговорен за смъртта на баща ми. Ако попитам Одисей направо и той признае истината, няма да имам друг избор, освен да го обявя за свой враг и да се опитам да го убия. А не искам това. Той беше повече от мой приятел. Без него бих бил нищо.

— Обичаше ли баща си?

— Да… макар че той не ми отвръщаше. Беше суров и студен човек и виждаше в мен слабак, който никога няма да има силата да управлява.

— Някой друг знае ли какво ти е казал Атал? — попита Гершом.

— Не.

— Тогава просто се откажи. Умрял е един мъж, който те е презирал. Онзи, който те обича, е жив. Със сигурност дори вашите богове биха разбрали, ако се откажеш от клетвата си.

— Те не са известни с разбирането си към дилемите на смъртните — каза Хеликаон.

— Така е — съгласи се египтянинът. — Повече ги вълнува да се маскират като лебеди, бикове и тем подобни, за да чукат смъртни мъже и жени. Или да враждуват помежду си като деца. Никога не съм чувал за толкова разпасана сбирщина безсмъртни.

Хеликаон се засмя.

— Очевидно не се боиш от тях.

Гершом поклати глава.

— Когато в детството си си научил за ужасите на Сет и какво е сторил с брат си, вашите богове не са много по-страшни от боричкащи се палета.

Младият цар напълни чаша с вода и отпи.

— Караш всичко да звучи лесно, Гершом. Но не е. Бях отгледан да вярвам, че няма по-важно нещо от семейството и честта. Мисля, че и вашите благороднически домове твърдят същото Единство на кръвта. Това ни свързва заедно. Нападението над един член на семейството е нападение над всички. Съответно враговете знаят, че ако искат да наранят някой от нас, останалите ще се спуснат отгоре им с огнени мечове. Подобно единство предоставя сигурност. Честта изисква отмъщение от всеки, който тръгне срещу ни.

— На мен ми се струва, че вие, морските народи, губите страшно много време в приказки за чест, но ако махнем високопарните думи, не сте различни от останалите — отвърна Гершом. — Семейство? Нима Приам не е убивал непокорните си синове? Когато един цар умре, неговите синове не започват ли да воюват помежду си, за да го наследят? Мъжете говорят за това как си реагирал, когато баща ти е умрял. Казват, че било невероятно, защото не си наредил да екзекутират малкия ти брат. Твоят народ се дави в кръв и смърт, Хеликаон. Корабите ви нападат бреговете на други раси, крадат роби, палят и плячкосват. Войните ви се хвалят с това колко мъже са убили и колко жени са изнасилили. Почти всичките ви царе или са заграбили троновете си с меч и убийство, или са деца на хора, които са си присвоили властта с меч и убийство. Така че, хайде да оставим приказките за чест настрана. Единственият факт за баща ти, който е неоспорим, е че той е искал да те разсинови и да обяви брат ти за свой наследник. Одисей, според собствените ти думи, те е превърнал в истински мъж, без да поиска нищо в замяна. Виждаш ли някакъв баланс или хармония в това да убиеш приятеля си, за да отмъстиш за убийството на своя враг? Защото точно това е бил баща ти за теб.

Хеликаон поседя смълчан известно време. После погледна към Гершом.

— Ами твоето семейство? — попита той. — Никога не си ги споменавал. Ти би ли простил на човека, убил баща ти?

— Никога не съм познавал баща си — каза египтянинът. — Умрял е, преди да се родя. Така че не мога да отговоря на въпроса ги. Но е факт, че ти повярва на Атал… или Карпофорус, или както там му е било името. Ако наистина е казвал истината, значи това е само част от нея. Одисей има другата част, която да оформи цялото. Трябва да говориш с него.

Хеликаон потърка очи.

— Имам нужда от почивка, приятелю — каза той. — Но ще обмисля онова, което ми каза.

След като той си легна, Гершом излезе от двореца. Двама мъже се подпираха привидно безцелно на стената на отсрещната страна на улицата. Той отиде при тях. И двамата бяха слаби и със студени очи.

— Имаше ли нещо? — попита Гершом.

— Днес дойдоха трима — отговори първият мъж. — Обиколиха двореца, огледаха прозорците. Проследих ги до двореца на Политес. Били са микенци.

Гершом се върна в сградата и обиколи долния етаж, за да провери резетата на затворените прозорци. Знаеше, че от това действие няма много смисъл, защото целта им не бе да предотвратят един решителен натрапник. Острие на кинжал можеше да ги повдигне без много усилия.

Отиде до голямата стая и се облегна на дивана, за да затвори очи. Беше свикнал да спи следобед, за да остане буден и бдителен през нощта. Спеше малко, но го тормозеха кошмари.

Точно преди здрачаване го събуди един слуга, който му каза, че принц Деифобос е пристигнал да се види с цар Еней.

Все още с леко разфокусиран поглед, Гершом прати слугата да събуди Хеликаон и излезе да посрещне стройния и тъмнокос млад принц. Диос изглеждаше разтревожен, но не каза нищо, докато се връщаха в стаята. Друг слуга донесе поднос с храна и кана разредено вино. Диос отказа и двете и седна смълчан.

Когато Хеликаон влезе, принцът стана и го прегърна топло.

— Изглеждаш все по-добре с всеки изминал ден, приятелю — каза той.

Гершом остана там, докато двамата мъже си говореха за маловажни неща, но във въздуха висеше напрежение. Накрая Диос каза:

— Одисей ще бъде обявен за враг на Троя.

— Какво? — възкликна Хеликаон. — Защо, в името на боговете?

Диос изглеждаше изненадан.

— Защото е наредил смъртта на баща ти, разбира се.

Цветът се изтегли от лицето на Хеликаон.

— Приам ли даде заповедта?

— Да.

— Откъде би могъл да знае?

— Дойде да те види, докато беше болен и в делириум. Ти си му разказал за Карпофорус.

— Нямам спомен за такова нещо — отвърна Хеликаон. — А това са най-лошите новини, които съм чувал от дълго време насам. Приам ще направи ужасна грешка, за която ще съжалява, ако не го вразумим.

— В деня, в който успееш да го вразумиш, слънцето ще позеленее — каза Диос. — Но не те разбирам, Хеликаон. Каква грешка? Одисей е поръчал убийството на баща ти.

— Само според Атал — отвърна Хеликаон, а в гласа му се прокрадна отчаяние. — Трябва да дадем на Одисей възможността да отрече.

— Хектор настояваше за същото — каза Диос. — Татко не пожела да слуша. Подобни мисли сега обаче са просто предположения. Ти повярва на убиеца и ти си предал тази вяра на баща ми. Той няма да бъде разубеден, Хеликаон. Честта настоява за мъст. Кръвта трябва да бъде отмъстена с кръв.

Гершом нямаше нужда да чува повече. Той се изправи и остави двамата мъже сами, след което излезе навън в избледняващата нощ.