Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (19)

XVII
Изборът на Андромаха

Тя изчака в хладната трапезария, чиито прозорци бяха покрит с капаци против ярката светлина. Една млада слугиня й донесе купа плодове и кана с вода. На повърхността й плаваше парче от някакъв жълт плод. Момичето напълни една чаша и й я подаде. Андромаха й благодари. Слугинята бе слаба и руса, с големи сини очи. За един кратък миг Андромаха си припомни Калиопа.

— Много си красива — каза тя на момичето и погали лицето й.

— Благодаря ти, принцесо — отвърна то и Андромаха видя как зениците й се разширяват.

Колко странно нещо са емоциите, помисли си Андромаха Ето ме тук, готова да посрещна съдбата си, а усещам как кръвта ми се раздвижва и изпитвам копнеж да прегърна една слугиня. Тя въздъхна леко и извърна очи от момичето, като вместо това огледа стаята. Обзавеждането беше функционално, без дори следа от украса или гравюри. Имаше три дълги дивана и пет дълбоки стола. Върху каменния под бе опънат голям килим в есенни цветове. Въпреки липсата на украса, стаята я караше да се чувства добре дошла. Ако не носеше такъв товар, Андромаха можеше наистина да обикне това място.

Отпи от водата, опитвайки се да измисли какво ще каже, когато троянският принц се върне от банята. Но мислите й бяха замъглени и изпълнени със случайни образи. Хеликаон, викат в екстаз, потънал в треската си; Калиопа, танцуваща в Нощта на Артемида, и самата Андромаха, застанала на горния етаж на царския мегарон, за да обстрелва микенците. Толкова много се бе случило в тези последни месеци.

А сега и това. Трябва да бе разбрала погрешно видението на гадателя, мислеше си тя. Да, той бе видял този миг и в това нямаше съмнение, а освен това по някакъв начин беше усетил силата на емоциите й. Но Хектор не можеше да бъде голямата любов на живота й. Не усещаше напора на кръвта, когато го гледаше, нито копнеж да го докосне, да бъде близо до него, да усети устните му върху своите.

Тя отиде до стената отсреща и се загледа във висящия там щит. Беше стар — черна волска кожа, опъната върху дървена рамка. В центъра имаше бяло изображение на скачащ елен.

— Носеше го един тракийски бунтовник — каза Хектор, който тъкмо влизаше в стаята зад нея. — Подари ми го. Наистина ми харесва. Прост е и добре направен.

Тя се завъртя към него. Русата му коса беше влажна от банята и сега носеше туника в бледозлатист цвят. За миг й се стори, че огромната стая се е смалила, когато той се приближи към нея — размерът му бе наистина страховит.

— Движиш се много тихо за толкова едър мъж.

— Научил съм се да не вдигам шум около жени — каза той със срамежлива усмивка.

— Или изобщо да не се появяваш около тях.

Погледът му се отмести от нейния.

— Съжалявам, Андромаха. Пренебрегвах те.

— Това е без значение. Дойдох, за да поискам да ме освободиш от дълга на брака.

Той не каза нищо, а вместо това напълни една чаша с вода и отпи. Тишината се проточи. Андромаха не знаеше какво да очаква, но си мислеше, че ще получи по-скоро ядосан отговор. Вместо това той се усмихна тъжно и седна на дивана.

— Ела и седни — каза нежно. — Нека поговорим малко.

— Какво има за казване?

Хектор я изгледа мрачно, а когато заговори, тонът му бе изпълнен със съжаление:

— Ако беше толкова просто, бих изпълнил желанието ти на мига. Ти си прекрасна, смела жена и заслужаваш много повече от онова, което мога да ти предложа. Този брак обаче не е устроен от мен, а от Хекуба и Приам. Аз съм също толкова обвързан с волята им, колкото и ти. Не можем да избегнем съдбата си. Андромаха.

— Не е въпрос на бягство — каза му тя. — Аз не мога да се омъжа за теб.

Той я изгледа и тя усети силата в сините му очи.

— Ти обичаш някой друг. Разбирам това. Малцина от царски потекло имат щастието да са с онези, които обичат.

— Да, обичам друг — каза тя и вдиша дълбоко. — Но не това е проблемът. — Мигът бе дошъл и тя нямаше да го избягва повече. — Нося дете.

Зелените й очи го погледнаха предизвикателно в очакване на изблик на праведен гняв. Но такъв не последва.

— Татко никога не е губил време — каза той. — И сега знаеш срама на Хектор. — Той не я погледна, а вместо това въздъхни и се наведе напред. — Изправял съм се пред много опасности в живота си и много страхове, но този миг е най-ужасният от тях. Естествено, че разбирам защо не искаш да се ожениш за мен. Кой би искал?

Андромаха постоя в мълчание за момент. Това, че той очакваше бащата да е Приам, бе разбираемо, но останалото я остави объркана. Тя стана на крака, прекоси стаята и седна до него.

— Не съм спала с Приам — каза му твърдо. — Отблъснах го.

Тогава той се обърна към нея и сините му очи се впиха в нейните зелени очи.

— Кой е бащата?

Въпросът бе зададен меко. В този момент в ума й се появиха няколко мисли едновременно. Седеше близо до мъж с огромна физическа сила, а не усещаше никаква опасност. Вместо това изпитваше странен уют от близостта му и това я изненада. При всичките си очаквания за тази среща, не бе очаквала да се чувства в такава… безопасност. Напрежението се оттече от нея и докато двамата седяха кротко в сенчестата стая, му разказа за болестта на Хеликаон, за думите на Пророка и собствената й глупост да сподели леглото му. Хектор я изслуша, без да казва нищо.

— Значи обичаш Хеликаон?

— Да.

— И той те обича?

— Когато и двамата мислехме, че си мъртъв, ми каза, че ме обича, да.

— А сега се е оженил за Халисия. Колко глупави сме всички ние, благородниците. Той знае ли за детето?

— Не. И няма да научи. Той беше в треска и вярва, че е сънувал. Няма спомен за това, че сме лежали заедно.

А после стените на съпротивата й се сринаха и отчаянието я погълна. От очите й покапаха сълзи и тя зарида. Хектор се наведе към нея и я придърпа по-близо. От най-ранното си детство, в ръцете на баща си, не се бе чувствала толкова добре защитена. Хектор не каза нищо, а просто я подържа в тишина, докато ръцете му нежно потупваха гърба й, сякаш е бебе.

След малко тя успя да спре хлиповете и да си поеме няколко накъсани глътки въздух.

Чак тогава Хектор заговори отново:

— Приам не бива да научава това, Андромаха. Обичам го, но той би наредил да те зазидат жива или да те затворят в сандък и да те хвърлят в морето. Яростта му е чудовищна, а наказанията — варварски. Но не зная как можем да го заблудим.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен?

Хектор й се усмихна.

— Не мога да си представя по-голяма чест.

Облекчението се разля по цялото й тяло.

— Значи проблемът е решен. Сватбата ще дойде скоро. Бременността ми е в началото и никой няма да задава въпроси, ако родя няколко дни по-рано.

— Проблемът не е решен — каза той тъжно. — Татко ще знае, че детето не е мое.

— Как?

Хектор се отдръпна от нея.

— Значи не знаеш, така ли? — Той затвори очи и се извърна. — Боях се от този момент, който винаги ме е заплашвал, дори в сънищата ми.

Тя се пресегна и взе ръката му в своята.

— Ако ще бъда твоя жена, ще ти бъда вярна. Нищо, което ми кажеш, няма да стигне до друг.

За известно време той остана мълчалив. После отиде до масата и си наля още вода.

— По-скоро бих се изправил пред въоръжени мъже, отколкото да водя този разговор — каза накрая.

— Тогава недей — отвърна Андромаха. — Не искам да ти причинявам болка.

— Не, това трябва да се знае. Може и да не съм мъж, но не съм и страхливец. — Той се върна на дивана и седна до нея. — Преди две години бях ранен и се очакваше да умра. Удар от копие в чатала. Възстанових силата си, но изгубих нещо жизненоважно. — Той си пое дълбоко дъх. — Не мога да имам деца, Андромаха, нито да вляза в жена. Само Приам и лечителят знаеха това, а Приам нареди да го удушат. Не можа да понесе някой да разбере за срама на сина му.

Андромаха го изгледа, докато собствените й страхове изчезваха под тежестта на неговата мъка.

— Един мъж не се определя по чепа му — каза тя. Той рязко вдигна глава и Андромаха видя изненадата му. — Да — добави с усмивка, — дори и жриците знаят мръсните думички. Еднооката змия, червеното копие, плюещия змей. Чуй ме, Хектор. Ако до днес не го знаех, сега вече съм сигурна, че ти си прекрасен човек. Тъжа за загубата ти, защото разбирам колко важна е тази част за мъжете, хваленето с размера и дебелината, и така нататък. И няма да те лъжа. Твоята загуба ще е и моя загуба. Но искам да разбереш това — бих предпочела мъж със сърце, който го е грижа за околните и ще обича детето ми, пред безчувствен идиот с голям чеп. Не си бил мъж? Това е нелепо.

Хектор се обърна към нея, взе дланта й и я поднесе към устните си.

— Благодаря ти за това — каза той. — Беше мило от твоя страна.

— Не — спря го Андромаха. — Не си позволявай да вярваш, че съм някой блюдолизец, който се опитва да те зарадва. Аз съм Андромаха и говоря само истината. Погледни в очите ми, Хектор, и ми кажи, ако видиш лъжа там.

Тя го изгледа с прям поглед и видя как той се отпуска.

— Не — призна принцът накрая, — не виждам лъжа.

— Ще ми имаш ли тогава доверие да се справя с този проблем, без да поставяш под въпрос решението ми? — попита го тя.

— Да. Вярвам ти — отвърна Хектор.

— Добре. Тогава ми повикай колесница, за да ме отведе в града. А утре ще се преместя тук, за да можем да поседим и да научим малко повече един за друг.

Малко по-късно, докато стояха до колесницата, Хектор пое ръката й.

— Ще ти бъда добър съпруг, Андромаха от Тива — каза той.

— Зная това, Хектор от Троя — отвърна тя. Емоциите бушуваха все по-силни и в очите й избиха сълзи. — Ти ще бъдеш моят дъб — добави с треперещ глас.

Андромаха нареди на колесничаря да я отведе с Кеон до портите на двореца на Приам. Пазачът й очевидно усети, че тя се нуждае от спокойствие и не каза нищо през цялото пътуване. Когато стигнаха до двореца, Андромаха му нареди да я чака и прекоси мегарона, за да каже на един слуга, че желае да види царя по много важен въпрос.

Този път Приам не я накара да чака.

Царят беше в покоите на царицата. Стана, когато я въведоха вътре, и изчака слугата да излезе.

— И кое е толкова спешно? — попита той.

— Ходих при Хектор — каза тя и внезапно осъзна колко физически прилики има между двамата мъже. Приам не беше толкова едър, но формата на лицето и силата на очите му бяха почти същите като на любимия му син.

— И?

— Сега разбирам защо толкова силно ме желаеш.

— Той ти е казал? Сигурно му е било тежко. И защо си тук?

— Знаеш защо — отвърна тя и в гласа й се прокрадна гняв.

— Искаш да разтуриш брака?

— Не. Ако го направя, няма да оцелея. Ще умра като лечителя, който се е грижил за него.

Той кимна.

— Ти си интелигентна жена.

— Ще изпълня желанието ти, но имам условия.

— Назови ги. Ще ги изпълня до едно.

Тя виждаше нетърпението в очите и червенината по лицето му.

— Ще идвам в леглото ти само веднъж на лунен цикъл. И ще го правя, докато някой лечител не потвърди, че нося дете. След това никога повече няма да се опитваш да спиш с мен. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. — Той се засмя и разтвори ръце. — Ела при мен, мой Гръмотевичен щит.

И тя пристъпи в прегръдката му.