Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (14)

XII
Призраците от миналото

Небето над Троя бе натежало от дъждовни облаци и Андромаха виждаше мълнии в далечината на запад, предвещаващи лятна буря. Гръмотевица изтътна в хладния следобед и тя придърпа зеления си вълнен шал по-плътно около себе си, за да се предпази от режещия вятър, наречен от троянците Косата. Пръстите на краката й бяха замръзнали в стегнатите кожени сандали и тя потропа няколко пъти с крака, за да ги сгрее.

В залива на Троя далеч под нея виждаше кораб, който бързо се приближаваше към града от север. Той бързаше, за да изпревари прииждащата буря, греблата му се движеха ритмично, а платното бе издуто от вятъра.

Мислите на Андромаха отлетяха обратно към собственото й пътешествие с „Пенелопа“ миналата есен. Тогава сърцето й бе натежало от тревоги, а бъдещето изглеждаше мрачно и заплашително. Струваше й се невъзможно, че е изминала само една зима откак за последно видя Калиопа, откак двете заедно изпълняваха упокойните ритуали за душата на Минотавъра. Остров Тера сега принадлежеше на различна епоха, изчезнала като сън. Оттогава се бе случило толкова много. В този момент й се прииска Калиопа да е с нея на голия хълм. Егоистична мисъл, осъзна тя на мига, защото Калиопа не бе подходяща за света на мъжете. Мястото й беше на Тера, където бе щастлива и свободна. Мислите за приятелката й сега я объркваха. За разлика от любимата си, Андромаха никога не бе мразила мъжете, нито бе копняла да се освободи от тях. Времето й, прекарано с Калиопа, особено нощите, в които вкусваха вино от устните си и галеха телата си, бяха прекрасни и й носеха щастие. Но чувствата, които Хеликаон будеше в нея, я радваха не по-малко.

Ала сега емоциите й бяха разкъсани. Андромаха въздъхна и се обърна към новопостроената гробница. Тя бе майсторски изработена и украсена с изображенията на смели войни и красиви девици, а входът й гледаше на запад, към земите на микенците. Около нея все още нямаше трева и мраморът беше бял като лебедова перушина. В нея почиваха костите на Аргуриос и Лаодика, заспали вечния си сън заедно.

Андромаха усети позната болка в сърцето си — мъртвата тежест на вината в душата й. Ако бе осъзнала навреме сериозността на раната на приятелката си, дали нямаше да може да я спаси? Задавала си бе този въпрос хиляди пъти. От мисълта вече й се повдигаше — тя бе зъл демон, притаен в сенките на ума й, който винаги я дебнеше, за да я нападне и измъчва. Но въпреки това всеки ден идваше до гробницата, за да нахрани демона отново.

Лаодика бе пронизана, когато предателите тракийци нападнаха двореца. Андромаха я изнесе до измамната безопасност на покоите на царицата, докато Хеликаон и отряд от царските орли се бореха да отблъснат нападателите. Раната сякаш беше лека. Нямаше много кръв и Лаодика изглеждаше силна. По-късно, докато ужасната обсада се проточи, тя започна да се разсейва и да й се доспива. Чак тогава Андромаха извика лечителя при нея. Копието бе проникнало дълбоко и раната се оказа смъртоносна.

Нежната Лаодика, обикновена и пухкава, бе открила истинската си любов в дните преди атаката. В онази ужасна нощ мечтите и надеждите й умряха. Андромаха никога нямаше да забрави момента, в който любовникът й дойде при нея. Могъщият Аргуриос, който бе удържал стълбите като титан, също умираше от стрела в гърдите, чийто връх почти бе достигнал сърцето му. Хеликаон и Андромаха му помогнаха да се изправи на крака и той отиде до леглото на Лаодика.

Андромаха не чу думите, които двамата си размениха, но видя как Аргуриос вади малко бяло перо от окървавената кесия на колана си и го поставя в ръката на принцесата. После покри дланта й със своята. Тогава Лаодика му се усмихна с такава радост, че разби сърцето й.

Толкова много красота и толкова много тъга в една-единствена нощ.

Цар Приам построи бялата гробница в знак на уважение към Аргуриос. Андромаха отново се зачуди на странното кълбо от противоречия, което представляваше владетелят на Троя. Похотлив мъж, понякога жесток, алчен и самовлюбен, той въпреки това издигна мраморен паметник на войн, който бе дошъл в града като негов враг, и на дъщерята, която цял живот бе пренебрегвал. Сега в смъртта си те двамата бяха заедно, както никога нямаше да могат да бъдат приживе.

— Нека душите ви останат заедно завинаги — прошепна Андромаха и си тръгна.

Бързо прекоси защитния изкоп, който заобикаляше долния град, и започна да се катери по хълма към градските стени. След обсадата Приам бе ускорил работата по окопите. Въпреки че не бяха по-дълбоки от един човешки ръст, ширината им беше повече, отколкото можеше да прескочи кон, и щяха с лекота да спрат настъпление на конница към долния град. Можеха да бъдат прекосени само на три места чрез дървени мостове, които при нужда се подпалваха лесно.

Но истинската защита на Троя бяха Великите стени. Те се издигаха над нея, сиви в светлината на облачния ден, и изглеждаха непреодолими като планина. По дължината им имаше четири Велики порти — Скейската на юг, Дарданската на североизток, Източната и Западната, наречена Портата на тъгата, защото отвъд нея се намираше земята, където хората от града заравяха своите мъртви.

Андромаха мина през Скейската порта, пазена от Великата кула на Илион, и влезе в града. Въпреки времето, мрачното й настроение се пооправи при вида на златния град с богато украсените му сгради и зелени дворове. Това бе нейният дом вече половин година и тя го обичаше и мразеше едновременно.

В този хладен следобед каменните улици гъмжаха от хора. Андромаха сви надясно, после се изкатери по дървените стъпала към южния парапет. Там се спря, защото на високо вятърът се усещаше по-силно. Той я блъскаше и развяваше дългата й червена коса.

Погледна на юг, към зелените склонове на връх Ида, свещената планина, където се издигаше наблюдателницата на Зевс. Отвъд Ида, невидима оттук, лежеше Тива в полите на Плакос, където царуваше баща й.

Андромаха достигна края на стените при големия североизточен бастион. Кулата бе по-широка и масивна от другите и гледаше към северните равнини и земите на хитите. Там се намираха конските пасбища и полетата с пшеница, които хранеха нарастващото население на Троя.

В този момент в поляните под града изграждаха редици от грубо сковани пейки около добре измерена, отъпкана и разделена с въжета земя, където да се провеждат конните надбягвания в предстоящите Сватбени игри. Андромаха погледа замислено подготовките за известно време, а после се завъртя, за да види земята южно от бастиона, където други групи мъже още работеха по укреплението и рова около долния град. Не за пръв път тя се замисли колко е странно, че западните царе, поканени за Игрите, бяха същите тези войни, които този ров бе предвиден да държи на разстояние.

Светлината започваше да избледнява и Андромаха се насочи към двореца на Хектор.

Докато минаваше покрай Дома на змиите, храма на бога лечител Асклепий, оттам дотича млад мъж. Андромаха се усмихна, когато го позна.

— Ксандер, едва те познах. Толкова висок си станал. Мислех, че досега ще си се върнал в Кипър.

Младежът бе израснал с цяла длан от миналия път, когато го бе видяла. Гърдите и раменете му започваха да се разширяват и тя виждаше мъжа, в който щеше да се превърне. Но когато й се усмихна, луничавото му лице все още бе това на детето, което бе срещнала по пътя към Троя.

— Макаон ме учи на лечителство. Много е трудно — призна той. — Каза ми, че господарят Хеликаон е бил ранен и ти се грижиш за него?

Усмивката на Андромаха се стопи.

— Раната не иска да зарасне, а треската не изчезва.

Момчето не изглеждаше притеснено от новините.

— Той е силен, Андромаха. Велик войн. Ще се оправи. Казват, че заедно е Аргуриос е убил стотина микенци. Подобен човек няма да остави една малка рана да го убие.

— Раната не е малка, Ксандер — каза тя, възпирайки надигналия се гняв. Момчето боготвореше Хеликаон, но не го бе виждало от нападението насам, не бе виждало стопената плът и костите, стърчащи от горещата от треската кожа. Смъртта му беше близо и когато дойдеше, нещо в Андромаха щеше да загине с него.

— Как е станало? — попита Ксандер. — Макаон каза, че е бил прободен от моряк от „Ксантос“. Това ми се струва невъзможно.

— Но е истина. Моряк на име Атал. Хеликаон го харесваше. И той стоял наблизо, когато обявил годежа си с царица Халисия. После внезапно скочил и забил нож в него.

— Атал го е пронизал! — Лицето на Ксандер посивя. — Атал им помогна да ме спасят в морето. И спаси живота на Хеликаон в битка.

— Нима светът на мъжете някога е имал смисъл? — сопна се Андромаха. Остротата на думите й стресна младежа. Тя се пресегна и го притегли в топла прегръдка. — Радвам се да те видя, Ксандер. Това стопля сърцето ми.

Те постояха заедно в тишина за един кратък момент. После тя отстъпи.

— Пронизал го два пъти. Първо в гърдите, въпреки че ударът бил отблъснат от подсилената му риза. Тази рана се затвори добре. После обаче Атал забил кинжала под мишницата му. Острието стигнало надълбоко.

— Отровен ли е бил кинжалът? — попита Ксандер.

— Макаон казва, че не. Но кървенето вътре не спира. Царица Халисия го прати в Троя с надеждата да го излекуваме.

— Мога ли да го видя?

— Ще трябва да се подготвиш. Ксандер. Сега той не е младият бог, когото помниш.

Тръгнаха заедно към двореца на Хектор и се качиха до една стая високо в източното крило на сградата. Тя беше просторна и светла, а прозорците й гледаха към Улицата на бляскавите танцьори и казармите и конюшните на Хераклийския отряд. Макаон й бе казал, че за оздравяването е хубаво да виждаш изгряващото слънце, а освен това вярваше, че звуците и миризмите на конете и шумът, вдиган от пристигащите и напускащи мястото войници, ще подейства стимулиращо на ранения.

На вратата ги посрещна едър чернобрад мъж, който се ухили широко, щом видя момчето.

— Ксандер!

Той се пресегна и сграбчи младежа в смазваща прегръдка. Ксандер почервеня целия, но също се радваше на срещата.

— Гершом! Мислех си, че ще си на „Ксантос“.

Египтянинът поклати глава.

— Не, момче. Хеликаон има нужда от пазач, а и аз никога не съм обичал да греба. Да го посетиш ли си дошъл? Той ще се радва да те види.

Леглото беше широко и покрито с бял лен. До него стоеше бременна млада жена, която работеше върху парче намачкана бродерия.

Хеликаон бе смъртно блед и спеше. Андромаха погледна Ксандер. И неговото лице беше пребледняло, когато видя истинското състояние на своя герой. По слабото лице на Хеликаон блестеше пот и затворените му очи бяха потънали в черепа, заобиколени от сенки. Из стаята се носеше миризма на загниваща плът.

Ксандер остана смълчан и Андромаха видя сълзи в очите му. Младата бременна жена гледаше младежа.

— Ксандер, това е Елена, принцеса от Спарта, която сега е жена на принц Парис — представи я Андромаха.

За миг момчето изглеждаше така, все едно не я бе чуло, а после пое дълбоко дъх и откъсна взора си от поваления мъж.

Елена се усмихна срамежливо. Тя бе обикновено момиче с руса коса и топли кафяви очи, а усмивката й озари стаята на болния.

И тогава Хеликаон извика:

— Аргуриос, отдясно! Браво! Диос, дай друг меч!

Той се надигна в леглото, а болезнено слабата му ръка полетя към невидимите врагове. Гершом и Андромаха го притиснаха нежно назад и той незабавно заспа отново. Сенките под очите му се открояваха на фона на белите чаршафи.

Когато излязоха от стаята, Андромаха каза:

— Нощите са тежки, когато мъртвите обикалят около леглото му. Зидаптас и Аргуриос, и брат му Диомед. И други, чиито имена не зная.

Видя, че Ксандер я гледа с ококорени очи и съжали, че е говорила толкова открито.

— Изглеждаш изморена, господарке — каза той нежно и топлотата в гласа му почти я накара да заплаче.

Когато Ксандер си тръгна, изпратен от двореца от Гершом, Андромаха се върна в собствените си покои и се хвърли на леглото. Страхът се бе вкопчил в нея, а сухите й очи гледаха невиждащи тавана.

Спомни си отново деня на плажа след обсадата. Това бе последния път, когато видя Хеликаон здрав и силен. Съгласиха се, че трябва да се разделят, че е редно Андромаха да остане и да се омъжи за Хектор, а той — да се върне в Дарданос и да поеме тежестта на управлението.

Тогава той й каза: „Няма нищо на тази земя, което да искам повече от това да отплавам с теб, за да живеем заедно.“ И двамата знаеха, че това е невъзможно. Сега й се искаше да бяха тръгнали в същия миг, да бяха хвърлили зова на дълга като прах по четирите вятъра и отплавали надалеч от тъгата на света.

Тя полежа известно време, после стана от леглото и се върна в стаята на болния. Елена се изправи, когато Андромаха влезе, и я прегърна за миг. Хеликаон спеше, а дишането му бе накъсано.

— Трябва да вървя — каза принцесата на Спарта. — Ще се върна утре.

Андромаха остана сама в стаята с Хеликаон. Седна до леглото и пое ръката му. Кожата му беше гореща и суха.

— Тук съм, Хеликаон — прошепна тя. — Андромаха е тук.

 

 

Гершом поздрави весело Ксандер на раздяла и загледа младежа, докато тичаше обратно към Дома на змиите. Чак тогава привидно доброто настроение се отдръпна от лицето му.

Хеликаон умираше.

Гершом вече изобщо не се съмняваше в това. Раната нямаше да зарасне и единствено последните остатъци от огромната издръжливост на мъжа го задържаха в света на живите.

Така че трябваше да стане тази нощ. Египтянинът остана за малко в сенките на портала на двореца. Евнухът Ктосис му бе дал насоки как да намери Пророка, но трябваше да мине през Египетския квартал в града.

— Ако те разпознаят, принце, никое място в града няма да е безопасно за теб — предупреди го Ктосис в Дардания. — А там има мнозина, които ще са те виждали в двореца на баща ти.

— Може да не се наложи — отвърна тогава Гершом. — В Троя имат велики лечители.

— Ако е така, по-добре остани в Дардания, където има по-малко египтяни — каза слабият търговец.

— Хеликаон ми е приятел. Ще пътувам с него. Този Пророк пустинник ли е?

— Да, жрец на Единствения. Суров човек. И също като за теб, фараонът е изрекъл смъртната му присъда.

— Срещал ли си го?

— Не — отвърна Ктосис. — Нито имам желание. — Той снижи глас. — Някога имал слуга, който го ядосал и за наказание Пророка го превърнал в прокажен. Трябва да знаеш, принце мой, че той мрази всички египетски благородници. Ако разбере кой си — а може би ще успее, защото има огромни сили, — ще те прокълне и ще умреш.

— Нужно е повече от проклятие, за да бъда убит — увери го Гершом.

Сега, докато стоеше в сенките, не беше толкова сигурен. Не се съмняваше, че повечето от историите на Ктосис за Пророка са били силно преувеличени, но въпреки това този човек със сигурност имаше някаква магия. И за да го достигне, Гершом трябваше да прекоси източния квартал, който гъмжеше с египетски търговци и посланици. Всеки, който го познаеше, щеше да пожелае наградата за главата му — собствената си тежест в злато.

Глупав риск заради един умиращ човек, прошепна гласът на разума.

— Не и ако смъртта му може да се предотврати — каза той на глас.

После вдигна качулката на тъмното си наметало над главата си и тръгна под лунната светлина. Прекоси Улицата на блестящите танцьори и се насочи надолу по дългия хълм към източния квартал. В далечината чуваше шума на чукове, докато работниците продължаваха да строят сградите, нужни за Игрите, на светлината на фенери. Не за пръв път Гершом се зачуди над странната природа на тези морски народи.

Всички врагове на Троя бяха поканени на сватбата. И докато бяха тук, щяха да бъдат защитавани от троянски войници, сякаш са приятели. Къде беше смисълът в това, зачуди се той? Враговете трябва да бъдат посичани, а костите им да се оставят да гният. Вместо това те щяха да доведат свитите си и да играят игри, да тичат и да хвърлят тежести, да се борят и състезават. А наградите, които за тези мъже бяха по-важни от всичко? Не богатствата от победата, златните пръстени или сребърните накити. Не богато украсените шлемове, майсторски изработените мечове или блестящите щитове.

Не, войните копнееха за малките венци от лаврови листа, донесени от дърветата под връх Олимп, които щяха да красят челата на шампионите.

Бореха се за победа, понякога дори умираха, и всичко това заради няколко поувехнали листенца.

Гершом отклони мислите си от тази идиотщина и продължи.

За разлика от Горния град с неговите чудесни дворци, дворове и градини, Долният беше претъпкан, а вонята на урина и екскременти изпълваше въздуха. Улиците бяха тесни, много от сградите изглеждаха разнебитени и зле построени. Гершом не спря никъде. Няколко жени го спираха, за да му предлагат „услуги“, а също и няколко млади мъже с боядисани лица. Той не им обърна никакво внимание.

Накрая стигна до Улицата на бронза и сви надясно, за да намери тясното отклонение, което му бе описал Ктосис. Докато оглеждаше сградите, към него се приближи един едър мъж.

— Изгубил ли си се, страннико? — попита той.

— Не, не съм — отвърна Гершом. В същия миг видя как очите на мъжа трепват надясно и чу звуците от нечии тихи стъпки зад гърба си.

Неочаквано той се усмихна и напрежението му изчезна. Пристъпи бързо напред, сграбчи човека пред себе си и го завъртя на пътя на мъжа отзад. Двамата пишман обирджии се сблъскаха и паднаха тежко на земята, а после бързо се изправиха. Гершом ги изчака с ръце на хълбоците. Вторият държеше кинжал, но египтянинът не извади своя.

— Не сте особено опитни крадци — отбеляза той.

Мъжът с кинжала го изруга и се затича напред. Гершом отблъсна ръката с ножа и заби гръмотевичен ляв юмрук в челюстта на нападателя. Човекът се блъсна с главата напред в близката стена и се свлече на земята, откъдето не помръдна повече.

Първият мигаше на парцали под лунната светлина.

— Не изглеждаш въоръжен — каза Гершом. — Искаш ли да вземеш кинжала на приятеля си?

Обирджията облиза устни.

— Той мъртъв ли е? — попита след малко.

— Не зная и не ме интересува. Познаваш ли местността?

— Какво? Да, познавам я.

— Чух, че тук има уличка, където мога да намеря малък храм, посветен на Бога на пустините?

— Да. Не следващия завой, а по-следващия, надясно.

Мъжът на земята изстена и се опита да стане. После пак се отпусна безжизнен.

Гершом продължи. От много време насам не се бе чувствал толкова добре.

Уличката беше тъмна, но малко по-надолу от един прозорец блещукаше светлина от газена лампа. Той внимателно се запровира в тясното пространство и стигна до порта и малко дворче. Вътре петима мъже седяха на ниски каменни пейки. Погледнаха нагоре, когато той влезе. Носеха бледите широки роби на пустинните народи, каквито Гершом не беше виждал, откак бе напуснал Египет.

— Търся Пророка — каза той. Никой не му отговори. Той повтори думите си на езика на пустинята.

Сега му обърнаха внимание, но пак никой не му даде отговор.

— Имам приятел, който умира — продължи той. — Казаха ми, че Пророка е мъж с велика лечебна сила.

— В момента го няма — каза един млад човек с ястребово лице и сурово изражение. Тъмният му поглед беше студен и почти жесток. — А и да беше тук, защо му е да те вижда, принц Ахмоз?

Другите мъже станаха бързо и се разпръснаха в полукръг около него.

— Може би от любопитство — отвърна Гершом. — Кога ще се върне?

— Имах брат — каза първият мъж с треперещ глас. — Одраха го жив. И сестра, на която прерязаха гърлото, защото погледнала египетски принц в лицето. Отрязаха ръцете на баща ми, защото се е оплакал, че няма достатъчно слама да направи тухли.

— А аз имах куче, което падна в една дупка — отвърна Гершом. — Голям срам. Обичах го. Но не съм дошъл тук, за да слушам за мизерната история на живота ти или да скърбя с теб за лошия късмет на семейството ти. — Младежът се напрегна и ръката му се пресегна към дръжката на извития кинжал на колана му. — А ако извадиш оръжие — добави египтянинът, — някой друг от бедния ти род ще разказва ужасната история за това как е приключил живота ти, с твоите топки овързани около врата.

Кинжалът проблесна в дланта на пустинника. Другарите му също извадиха оръжия. Гершом отстъпи и собственият му нож се появи в ръката му. Умът му бе хладен. Когато го нападнеха, щеше първо да убие младежа, а после да се хвърли в средата на групата, режейки наляво и надясно. С малко късмет щеше да повали бързо поне трима от тях, а после да се затича към уличката.

И точно когато тялото на младия мъж се стегна за атака, из двора проехтя заповеден глас:

— Йешуа! Прибери оръжието! Всички отстъпете.

Гершом видя от малкия храм да излиза висок мъж. Светлината на лампите се отразяваше в гъстата му бяла брада.

— Но този човек е враг, велики — извика младежът. — Това е Ахмоз!

— Зная кой е, момче. Очаквах го. Влез, Ахмоз. Йешуа, донеси храна за госта ни.

Гершом прибра ножа си, но забеляза, че другите още държат оръжията в ръцете си.

— Да не би някой от вас да иска да бъде прокажен? — попита старецът със студен глас. Остриетата моментално изчезнаха, а мъжете се върнаха на каменните пейки. Гершом мина край тях. Когато приближи Пророка, видя, че въпреки бялата брада, мъжът не е чак толкова стар — може би в средата на четиридесетте. И той носеше дългата роба на пустинник. Ширината на раменете му показваше, че е човек с огромна сила. Беше висок колкото Гершом, а очите му под щръкналите сиви вежди бяха тъмни. В тях имаше блясък, който не подсказваше гостоприемство. В момента, в който погледите им се срещнаха, египтянинът разбра, че не е в безопасност, защото в тези черни очи имаше пламтяща омраза. Пророка му направи жест да влезе пред него. Гершом се усмихна.

— След теб, велики — каза той.

— Мъдро е да си предпазлив — отвърна мъжът, обърна се на пети и влезе в сградата. Помещението, в което се озоваха, беше кръгло и без никаква украса. Нямаше стаи или мозайки, само няколко стола и малък четвъртит олтар от обикновен камък с канали за оттичане на кръвта в ъглите. Вътре горяха няколко лампи, но светлината не беше силна.

Пророка отиде до една проста черга пред олтара и седна на нея с кръстосани крака. Гершом се настани срещу него. Никой от двамата не проговори. След малко влезе Йешуа и сложи паница изсушени смокини и печени с мед ядки между двамата. Пророка взе една шепа и започна да яде. Гершом също бръкна в паницата, взе само една ядка и я изяде бързо.

— И така — заговори старецът. — Имаш умиращ приятел. Защо мислиш, че мога да му помогна?

— Един твой последовател ми каза, че си велик лечител.

— Говориш за Ктосис. Той прекара твърде дълго време в залите на твоя дядо. Умът му е пълен със суеверия. — Пророкът сви рамене. — Но е добър човек по свой си начин. Ти го спаси от Рамзес, ако правилно си спомням. Защо го направи?

— Трябва ли да има причини за всяко наше действие? — възрази Гершом. — Може би просто не съм искал да видя роб да губи живота си за толкова дребно провинение. А може би просто не съм харесвал Рамзес. Всъщност не зная. Винаги съм следвал капризите си.

— А царските стражи, които нападнаха една от жените ни? Ти ги уби. Пак заради каприз ли?

— Бях пиян. И не знаех, че е робиня.

— Иначе щеше да действаш различно?

— Може би.

Пророкът поклати глава.

— Не съм съгласен, Ахмоз.

— Сега се наричам Гершом.

Старецът се засмя.

— Колко подходящо. Избрал си дума, позната на пустинния народ, думата за странник. Мъж без дом, без място на този свят. Без племе и нация. Защо го направи?

— Не съм дошъл да отговарям на въпросите ти. Дойдох да моля за помощ.

— Да спася Хеликаон.

— Да. Дължа му живота си. Той ме извади от морето, където иначе щях да умра. Даде ми място сред последователите си.

— Не го ли намираш за странно, Гершом, че единствените две добри дела в живота ти са били в името на моя народ, а името, което си си избрал, също идва от нас?

— Още въпроси? Това ли е цената, която трябва да платя за помощта ти?

— Не. Цената, която ще поискам, ще е висока.

— Имам малко пари.

— Не ме вълнуват злато или дрънкулки.

— Какво тогава?

— Един ден ще те повикам и ти ще дойдеш при мен, където и да се намирам. После ще изпълняваш волята ми една година.

— Ще бъда твой роб?

Отговорът на Пророка беше тих и Гершом чу лека нотка на презрение в него:

— Твърде висока цена ли искам, принц Ахмоз?

Гершом преглътна. Гордостта му се надигна, подтиквайки го да изкрещи, че да, цената е твърде висока. Той беше принц на Египет и не робуваше никому. Но не проговори. Остана смълчан, като едва дишаше от напрежение.

— Съгласен съм — каза накрая.

— Добре. И не се бой. Няма да бъдеш ничий роб. А и времето да те извикам още не е дошло.

Пророкът изяде още няколко ядки. Гершом задиша по-леко. Поне нямаше да е роб.

— Наистина ли можеше да превърнеш онези хора отвън в прокажени? — попита той.

— Те вярват, че мога. Възможно е да са прави.

— Ктосис ми каза, че някога си излекувал хитски принц от проказа.

— Някои казват, че съм — отвърна Пророка. — Хитският принц сигурно е сред тях. Дойде при мен с бяла, люспеста кожа, а цялото му тяло бе покрито с гнойни циреи. Когато напусна, кожата му беше розова и небелязана.

— Значи наистина си го излекувал?

— Не. Наредих му да се къпе седем дни в река Йордан.

— Значи казваш, че твоят бог го е излекувал след седем дни?

— Моят бог е създал реката, така че предполагам може да се каже и така. — Пророка се наведе напред. — Има много кожни болести, Гершом, и много лекарства за тях. Лятно време Йордан вони. Водата и калта в нея миришат отвратително. Но там сред вонята има и нещо добро. Семейството ми отдавна знае, че много заболявания на кожата се лекуват, като търкаш тялото с кал от реката. Хитският принц нямаше проказа. Просто заболяване на кожата, което калта и водата измиха от него.

— Значи не е било чудо — каза Гершом, неспособен да скрие разочарованието в гласа си.

Старецът се усмихна студено.

— Открил съм, че чудесата обикновено са просто събития, случващи се тогава, когато са нужни. Човек, който умира от жажда в пустинята, вижда пчела, летяща край него. Решава, че Йехова я е пратил и я следва… за да стигне до блестящ басейн, пълен със студена чиста вода. Това чудо ли е?

— Звучи ми като такова — отвърна Гершом.

— А един пустинник ще ти каже, че пчелите никога не летят далеч от водата. Разбира се това води до въпроса „Кой е пратил пчелата?“. Твоят приятел обаче не умира от жажда. Бил е пронизан.

— Да, два пъти. Втората рана е загнила дълбоко в тялото.

— Мога да премахна загниването, но ще трябва да ми имаш огромно доверие. Защото онова, което правя, ще ти се струва като лудост. Вярваш ли ми?

Гершом впи поглед в тъмните очи на Пророка.

— Аз съм добър в преценката си за хората — каза той. — Вярвам ти.

— Тогава ще дойда с теб днес и ще започнем лечението.

— Ще вземеш ли лекарства и отвари?

— Не, Гершом. Ще взема нещо, което се храни с гнилоч и болест. Ще взема личинки.