Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (13)

XI
Завръщане от смъртта

Калиадес погледна към натъртения си и пребит приятел, а после отмести поглед към Левкон, който сега беше в съзнание и говореше с Одисей. Около лагерния огън на „Пенелопа“ сега се бяха събрали няколко от местните курви, които седяха с мъжете. Из плажа се носеше смях. Микенецът седна и Пирия остави Банокъл, за да отиде при него.

— Виждала съм много юмручни боеве — каза тя меко. — Но никога не съм виждала някой да понесе толкова удари и да остане на крака.

Калиадес кимна.

— Не му стига акълът да разбере кога е победен. Беше мило от твоя страна да почистиш раните му. Мислех, че не го харесваш.

— Трудно е човек да не го хареса — призна тя с нежелание. Той я погледна и се усмихна.

— Това не е онази Пирия, която познавам.

— А коя е онази Пирия? — попита тя с остър тон.

— Тя е смела и добра жена — отвърна той. — Ако трябва да бъда честен, в някои отношения си като Банокъл. И двамата имате огромна смелост. Ти също си прибързана и безразсъдна… Макар и по други причини. Банокъл не мисли по-напред от следващото си ядене, следващата си битка или следващата си жена. Теб те тласка нещо друго.

— Виждаш много, Калиадес. Толкова ли си точен и когато наблюдаваш собственото си отражение?

— Съмнявам се — призна микенецът. — Повечето мъже намират извинения за слабостите си и преувеличават силните си страни. Едва ли съм различен.

— А може и да си. Ти заложи меч, който значеше много за теб, макар да не вярваше, че Банокъл ще спечели. Направи го, за да го подкрепиш, защото знаеше, че иначе ще му отнемеш самоувереността.

— Да, за мен е чест да нося меча на Аргуриос, но той си остава просто меч. Банокъл ми е приятел. Няма достатъчно злато на света, което да купи подобно приятелство.

— И какво друго още не може да бъде купено? — попита го тя.

Калиадес обмисли въпроса, докато гледаше над тъмната като вино вода.

— Нищо наистина ценно не може да бъде купено — отвърна накрая. — Любов, приятелство, чест, достойнство, уважение. Всички тези неща трябва да се заслужат.

— Като говорим за чест, забелязвам, че Идоменей още не ти е дал нагръдника.

— Не, наистина — каза Калиадес и гневът се надигна у него. Защо мъж с богатството на Идоменей би се опитал да измами един обикновен боец заради меча му?

Те постояха в тишина, а после Пирия взе наметалото си и отиде до огъня, за да добави още малко дърва. Калиадес я гледаше, докато се протягаше на пясъка и полагаше глава на ръката си.

Времето течеше, ала той не бе изморен. Борецът Левкон стоеше сам, встрани от екипажа. Микенецът стана и отиде до него.

— Какво искаш? — попита другият, когато Калиадес седна на плоския камък до него. — Дошъл си да злорадстваш?

— И защо да злорадствам? — попита микенецът. — Ти печелеше, преди да решиш да се откажеш.

— Какво?

— Не беше в безсъзнание. А накрая Банокъл бе изтощен. Не му беше останала много сила… и определено не достатъчно, за да събори теб на земята.

— Снижи си гласа! Иначе ще изгубиш онзи блестящ нагръдник.

— Кажи ми защо? — прошепна Калиадес.

— Одисей ми каза.

— Това не отговаря на въпроса ми.

Левкон въздъхна, после посочи към друг лагерен огън по-надолу по брега.

— Видя ли едрия мъж с разделената червена брада, който дойде да гледа битката?

Калиадес си го спомни. Беше огромен и наблюдаваше боя, скръстил масивните си ръце пред гърдите.

— И какво за него?

— Това е Хакрос. Той е шампионът на Родос и е много свиреп боец. Миналото лято в Аргос уби човек в подобен бой. Разби му черепа.

— Е, и?

— Двамата вероятно ще се срещнем на арената в Троя. Ще има големи залози. Още по-големи сега, след като Хакрос ме видя да падам. Загубата от Банокъл значи злато за Одисей… и за мен.

Калиадес изруга тихо.

— Това не беше добро дело — каза той.

Левкон сви рамене.

— Никой не е пострадал. Банокъл получи няколко синини, аз се чувствам все едно са ме премазали няколко скали. Ти имаш нагръдник, а той си мисли, че е шампион.

— Да, именно — каза Калиадес студено. — И сега ще отиде в Троя, където някой друг добър боец като Хакрос ще му счупи костите или може би ще го убие.

Левкон поклати глава.

— Няма да има повече от четирима — може би петима — мъже, които да могат да го надвият. Той е силен и по-корав, отколкото има право да бъде. Ако научи няколко добри хватки, ще се справи чудесно. Ще спечели няколко от по-ранните кръгове и с няколко залога ще си спечели добра купчина злато.

— До Троя има много път — каза Калиадес. — И много нощи на плажове като този. Искам да го тренираш и да му покажеш някои от тези хватки.

Левкон се засмя.

— И защо ще направя подобно нещо?

— Може да има две причини — отвърна микенецът. — Едната е, че ще е проява на другарство. Втората — мога да кажа на Банокъл, че си го измамил и посрамил. Той ще се почувства задължен да те предизвика отново, но този път с мечове и до смърт. Не зная какъв боец си, Левкон, но се обзалагам, че Банокъл ще те убие за секунди. Аз обаче съм много добър в преценяването на хората и зная, че ще направиш каквото те моля, защото имаш добро сърце.

Левкон се изкикоти.

— Ще го тренирам. Но не от страх и не от доброта. На мен самия ми трябва тренировка. Той ще прави ли каквото му кажа?

— Да.

— А бързо ли се учи?

Сега беше ред на Калиадес да се засмее.

— По-лесно ще ти е да научиш прасе да танцува или куче да стреля с лък.

 

 

Хората от различни екипажи се струпаха около Одисей, за да го молят за история, но той ги отпрати. Усещаше тежест в сърцето си и не искаше да забавлява тълпите. Затова изостави огъня и се заразхожда сам по плажа, спирайки се пред „Ксантос“ — огромния боен кораб на Хеликаон. Видя, че Хектор върви към него. Троянецът изобщо не забелязваше възхитените и завистливи погледи на моряците, седящи наблизо. Това бе една от чертите, които Одисей харесваше у него. В Хектор имаше невинност и доброта на духа, изненадващи във всеки войн, но удивителни у сина на цар като Приам.

Той изчака, докато троянецът го достигне, а после го поведе по брега, настрани от тълпите.

— Тази нощ има много разочаровани моряци — отбеляза Хектор. Одисей погледна по-високия мъж.

— Не съм в настроение за разкази. Е, кажи ми защо плаваш из Великата зеленина толкова скоро преди сватбата си?

— Татко ме прати. Притесняваше се, че пиратите ще причакват гостите. И след като Хеликаон… — Той се поколеба. — След като Хеликаон беше ранен, реши, че като чуят, че съм се включил в преследването, ще се поуплашат.

— Ранен? — възкликна Одисей и сърцето му подскочи. — Казаха ми, че е мъртъв.

— Не си позволявай големи надежди. Наръгали са го два пъти. Едната рана заздравя, но вторият удар е пронизал мишницата му и един от дробовете. И не иска да зарасне. Има възпаление.

— Кой се грижи за него?

— Жрецът Макаон. Той е добър с раните. Спаси ме преди две години, когато едва не умрях. А и Андромаха не го оставя — Одисей вдигна рязко поглед. — Тя е чудесна жена — продължи Хектор. — Харесвам я.

— Надявам се, след като ще прекараш остатъка от живота си с нея.

Хектор замълча и се загледа в морето. Одисей пък го следеше. Нещо тук не беше наред. Младият мъж изглеждаше дистанциран и царят на Итака усети дълбока тъга у него. Дали се боеше за Хеликаон? Двамата бяха много близки приятели.

Хектор обърна поглед към лагерния огън.

— Не ми харесва Идоменей — каза той. — Този човек е гущер. Съмнявам се, че ще отстъпи нагръдника си на младия микенец.

— Да, и аз — отвърна Одисей. — Но ще го принудя.

— Ти си странен човек, морски чичо.

По-възрастният мъж се засмя.

— Нарече ме така за пръв път преди петнадесет лета. Онова беше хубаво пътуване.

— И аз имам чудесни спомени от него. Двамата с Хеликаон си разменяхме истории за теб. Разказа ми как си го измамил, за да скочи от скалата, преструвайки се, че не можеш да плуваш. Винаги ще ти бъде благодарен за това. Каза, че си го направил мъж.

— Глупости! Щеше да намери пътя си и без мен. Само щеше да му отнеме повече време.

Хектор въздъхна и усмивката напусна лицето му.

— Той умира, Одисей. Чувам се как произнасям думите, но не мога да им повярвам.

— Все още може да те изненада. Мъже като Хеликаон не умират лесно.

— Не си го виждал. Невинаги е в съзнание, понякога знае къде е, но най-често е в делириум. Слаб е като клечка и треската не го пуска.

— А ти затова ли страдаш?

— Донякъде. — Хектор взе камък от плажа и го хвърли във водата. — Задава се война. Така казва татко. Мисля, че е прав. Обикновено е.

Одисей погледна младия мъж, осъзнавайки моментално, че въпросът му е бил отклонен. Хектор не можеше да лъже. Каквото и да го потискаше, принцът не искаше да говори за него.

— Винаги се носят приказки за война. Може би мъдростта ще надделее.

Троянецът поклати глава.

— Не мъдростта, а златото. Много от съюзниците, от които има нужда Агамемнон, получават злато от баща ми. Затова и събирането в Спарта не постигна нищо. Но това няма да продължи още дълго. Агамемнон ще намери начин да обедини царете или ще избие онези, които му се противопоставят. Така или иначе ще докара армиите си пред портите ни. — Той хвърли още един камък, а после коленичи да намери и други. — Все още ли рисуваш лицето на Пенелопа в пясъка? — попита след малко.

— Да. През повечето вечери.

Хектор седна на пясъка и се загледа към хоризонта на озареното от звездите море.

— Онези дни бяха добри, Одисей. Тогава не бях убивал никого, не бях водил войски, не бях атакувал стени. Единственото нещо от значение беше да закараме маслото до Кипър и медната руда до Ликия. Сега не виждам света такъв, какъвто ми изглеждаше тогава. Днес поглеждам някоя долина и виждам бойно поле, вместо поляни и хълмове, покрити с цветя, както преди. Знаеш ли, че в Кадеш имаше шест хиляди убити? Шест хиляди!

— Мъжете ще се изморят от жени и песни, преди да се изморят от войната — отвърна Одисей и приклекна до него.

— Аз съм изморен. Толкова изморен. Когато бях млад, татко ми каза, че ще започна да обичам битката и победата. Но това не стана. Напротив, започнах да ненавиждам дори боя с юмруци, Одисей. Искам да си живея във фермата и да отглеждам коне. Но винаги има битка някъде. Египтяните нападат хитски села, съюзниците ни молят за помощ при техните бунтове и нашествията на враговете им. А сега микенците искат да донесат война в Троя.

— Може би… но не тази пролет. Тази пролет ти ще се ожениш. Не можеш ли да изхвърлиш тези мрачни мисли от ума си за малко и да се радваш на жена си?

Само за миг изражението на Хектор се промени, а раменете му се свлякоха. Той извърна лице и се загледа отново в морето.

— Андромаха е прекрасна… омагьосваща е и ме оставя без дъх. Казаха ми, че е пътувала с теб.

— За известно време. Много я харесах.

— И тогава се е срещнала с Хеликаон.

— Да, така мисля.

— Те… сприятелиха ли се?

— О, не мисля, че имаха време да се опознаят много добре — излъга Одисей. — Защо питаш?

— Тя се грижи за него, въпреки че това я изтощава.

— Чувам, че е сторила същото и за Аргуриос, когато убийците го нападнали. Просто такава й е природата. Може би такава е природата на всички жени — да се грижат за нас и да ни лекуват.

— Да. Сигурно си прав. — Хектор се усмихна. — Дори баща ми говори с уважение за нея, а това е рядко. Той използва жените свободно, но не ги уважава.

— Тя ще бъде чудесна съпруга. Вярна и подкрепяща. Изобщо не се съмнявам в това. Тя е като моята Пенелопа и ще ти донесе голямо щастие.

— Трябва да се връщаме при другите — каза Хектор и стана на крака.

Одисей заговори тихо:

— Знаеш ли, момче, понякога един споделен проблем само става по-тежък. В повечето случаи обаче като говориш за него, това те облекчава. Знаеш, че можеш да говориш с мен и че няма да повторя чутото никъде. Казвам ти го, защото ми се струва, че носиш голям товар. А не бива. Ти си Хектор, принцът на Троя. Славата ти се носи из цялата Велика зеленина. Няма мъж на този плаж, който не би дал десет години от живота си, за да се превърне в теб.

Хектор погледна приятеля си в очите и когато заговори, гласът му бе натежал от мъка:

— Не мога да споделя товара си, морски чичо… дори с теб. Повярвай ми обаче, че ако истината излезете наяве, никой от онези мъже не би поискал да се озове на мое място.

И с тези думи той тръгна обратно към лагерния огън.

 

 

Зората дойде и когато Пирия се събуди, на юг имаше тъмни облаци. Малко встрани от нея хъркаше Банокъл. Калиадес се бе проснал до него. Той отвори очи, когато Пирия се размърда, и й се усмихна, преди отново да заспи.

Тя полежа тихо още известно време на мекия пясък. За пръв път от месеци сънищата й не бяха кошмарни, нито се бе събудила от болката на раните си. Надигна се внимателно. Болката сега бе понамаляла и тя почувства, че тялото й най-накрая е започнало да оздравява. Издигащото се слънце огря Лъка на Аполон и окъпа скалите в мека златиста светлина, а Пирия почувства лекота в душата си, която отдавна не бе изпитвала. Избликът й срещу Калиадес от вчера бе постигнал невероятен ефект. Сякаш бе държала отрова в себе си и тя бе излязла навън заедно с яростните й думи. Днес всичко беше различно — небето изглеждаше по-красиво, а гледката на морето — по-притегателна. Дори въздухът сякаш бе по-чист в дробовете й. Не се бе чувствала толкова щастлива, откак двете с Андромаха живееха заедно на Тера, без изобщо да помислят някога да я напуснат.

Запалиха огньове за закуска и Пирия се разходи до една маса, където й дадоха дървена паница, пълна с неразпознаваема яхния, а също и комат сух хляб. Яхнията беше мазна и пълна с парчета жилаво месо. Но вкусът въпреки това беше божествен. Тя се зачуди разсеяно дали на Тера същата тази гозба нямаше да й се стори напълно неядивна и реши, че вероятно би било точно така. Но ето че в тази студена сутрин беше невероятно вкусна.

Когато привърши яденето, Пирия стана и се върна до масата, за да отнесе още две паници на Банокъл и Калиадес. Идеята я накара да се усмихне. Колко е невероятно да харесам двама мъже, помисли си тя.

Калиадес тъкмо ставаше и й благодари за яхнията. Банокъл се събуди и изстена, а после пое паницата, без да каже нищо. Наяде се шумно, оплаквайки се, че му се клати зъб.

Сега мъжете около огъня на „Пенелопа“ започваха да се раздвижват, а малко по-нататък екипажът на „Ксантос“ се подготвяше за потегляне. Пирия видя, че Хектор стои сам и мислите й отново станаха мрачни. Това бе мъжът, който щеше да окове духа на Андромаха, който щеше да посее семето си в нея, да я прикове към леглото и да нахлуе в тялото й. В този миг цялата й стара омраза се опита да се надигне. Но сега тя нямаше контрол върху нея и младата жена я отблъсна. Въпреки това не й беше лесно да гледа Хектор.

Той стана, свали туниката си, отиде в морето и се гмурна в сините вълни. Плуваше с дълги махове, които му се удаваха с лекота, и стигна почти до края на залива, а после се върна обратно на брега.

— Кажи ми, дали снощи ме е сгазило стадо крави? — чу зад себе си да пита Банокъл.

— Поне аз не съм забелязал — отвърна Калиадес.

— Опитвам се да намеря част от тялото си, която да не ме боли — измърмори приятелят му. Дясното му око бе ужасно подуто, а по двете му бузи се виждаха синини.

Пирия го изгледа.

— Може би краката ти — каза след малко. — Не те е удрял в краката.

Банокъл се ухили, а после примижа от болката.

— Права си. Краката ми са наред. — Той погледна към Калиадес. — Снощи се събудих и те видях да говориш с Левкон. И него ли го боли колкото мен?

— Не.

— Така си и знаех. Копеле! И за какво си говорехте?

— Той се съгласи да те обучава за Игрите.

— Ха! — изсумтя Банокъл. — Сякаш имам нужда да ме обучава мъж, когото съм надвил?

— Естествено, идиот такъв. Той е опитен борец и ти го знаеш. Победи го само с късмет и знаеш и това. Ако искаш да спечелиш богатство в Троя, тренировките с него ще са жизненоважни. Така че му обещах, че всяка вечер, когато слезем на брега, ще изпълняваш всичко, което ти каже.

— Сигурно няма да ми стане нищо от малко тренировка — съгласи се Банокъл. После хвърли поглед към Хектор, който тъкмо излизаше от водата. — Спомням си го много по-страшен — каза той. — Колко странно. Тук изглежда просто като голям дружелюбен моряк. Дори Левкон е по-зловещ. И по-голям. В Троя Хектор приличаше на гигант… на бог на войната.

Банокъл внезапно се наведе напред и заслони очи с ръка.

— Неприятности — каза той.

Пирия погледна към посоката, в която гледаше. Хектор точно бе сложил ленената си пола и стоеше гол до кръста, за да се подсуши с кърпа. Към него вървяха двадесетина моряци, водени от масивен мъж с червена брада, раздвоена по средата. Пирия разбра какво има предвид микенецът. Израженията на лицата на мъжете бяха твърди и решителни и всички се бяха струпали заедно като за лов, а не разходка по плажа.

— Това е Хакрос, родоският шампион — каза Калиадес. — Левкон ми каза за него снощи.

— В името на топките на Арес, наистина е голямо чудовище — каза Банокъл. — Хайде, не искам да изпусна това.

Тримата приятели тръгнаха по пясъка. Други също бяха видели групата и започнаха да се струпват наоколо с напрегнати погледи.

Едрият мъж с червената брада се спря пред Хектор и остана неподвижен с ръце на хълбоците, загледан в троянския принц. Другият мъж избърса златната си коса, без да му обръща внимание. Пирия видя как новодошлият почервенява. После заговори с груб глас:

— Значи ти си могъщият Хектор. Ще участваш ли в сватбените си игри?

— Не — отвърна принцът и наметна кърпата около рамото си.

— Все едно. Сега, след като те видях, зная, че мога да ти строша черепа.

— Значи имам късмет — отвърна Хектор меко.

Пирия видя, че мъжа от Родос присвива очи.

— Аз съм Хакрос.

— Разбира се, че си — каза Хектор изморен. — Бъди сега добро момче, Хакрос, и си върви. Успя да впечатлиш приятелите си и ми каза името си.

— Ще си вървя, когато реша. Решил съм да изпитам легендата, троянецо.

— Това не би било мъдро — отвърна принцът. — На този плаж няма да спечелиш нито злато, нито слава.

Хакрос се обърна към другарите си.

— Виждате ли? Страхува се да се изправи пред мен.

Когато Хектор отговори, в гласа му нямаше гняв, но думите му се понесоха ясни и силни:

— Ти си глупак, Хакрос. Слабоумен и надут. Сега имаш два избора. Да си отидеш или да те отнесат.

За миг всички застинаха, а после борецът се хвърли срещу Хектор. Троянецът пристъпи напред, за да го посрещне, свали рамо и запрати гръмотевичен десен юмрук в челюстта на Хакрос. Чу се отвратително изпукване и другият извика, докато падаше. Успя да се изправи на крака, но го посрещна право ляво кроше, което разби устните му, и удар отдолу, който разби носа му и го запрати в безсъзнание на пясъка.

— О, да — каза Банокъл. — Ето такъв си го спомням.

Около падналия шампион се събраха други моряци, но Хектор вече си тръгваше.

— Челюстта му е счупена — прозвуча нечий глас.

Левкон отиде до Банокъл и Калиадес.

— Ето това е истински боец — каза той. — Скоростта на тези удари беше нечовешка.

— Можеш ли да го победиш? — попита Калиадес.

Левкон поклати глава.

— Съмнявам се да има някой сред живите, който би могъл.

— Има един — каза Пирия, преди да успее да се спре.

— И кой би бил той? — попита Левкон.

— Шампионът на Тесалия. Ахил.

— А, чувал съм за него, но никога не съм го виждал да се бие. Как изглежда?

— По-едър е от Хектор, но също толкова бърз. Но той не би се опитал да разубеди някой да се бие. В мига, в който глупакът се изправи срещу него, Ахил щеше да го унищожи. Щеше да го остави мъртъв на пясъка.

— А той ще участва в Игрите — каза Левкон. — Мисълта не е обнадеждаваща. — Той се обърна към Банокъл и го потупа по рамото. — Добре, че ще тренираме заедно.

— Не се страхувай, Левкон — отвърна микенецът. — Ще те науча на всичко, което знам.

Пирия се отдръпна от мъжете и се загледа в морето. Някъде в далечината се намираше Златния град, а в него и Андромаха. Тя затвори очи и си представи лицето на любимата си, червеното злато в косата й и прекрасните й зелени очи.

— Скоро ще съм при теб, обич моя — прошепна тихо.