Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (11)

IX
Черният кон по водата

Морето беше спокойно и подухваше спокоен северен ветрец. „Пенелопа“ започна да се отдръпва от брега. Последният моряк се покатери на борда и греблата потънаха в чистата синя вода. Одисей застана на задната палуба, за да наглежда гребците. Сега целият екипаж носеше кожени нагръдници и шлемове, докато гребяха, държаха до себе си опънати лъкове и колчани със стрели. Самият Одисей също беше сложил своя нагръдник. Той не бе по-висококачествен от онези на хората му. До него стоеше облеченият в ярка броня Идоменей, чийто шлем се издигаше високо над главата му. Нестор изобщо нямаше нагръдник, вместо това носеше проста зелена туника и дълго чисто бяло наметало. И двамата му сина обаче имаха брони и носеха кръгли щитове. Стояха наблизо, готови да го защитават.

Докато „Пенелопа“ се отдръпваше от острова, бризът беше свеж и обещаваше дъжд. Щом се озоваха в открито море, Биас извика за по-бърз ритъм и гребците налегнаха греблата.

— Казваш, че имал лице като магаре? — попита Идоменей. — Не си спомням такъв човек.

— Той те помни — отвърна Одисей.

— Можеше да го попиташ за името му.

— Ако не можеш да си спомниш мъж, чиито синове си убил и чиято жена си откраднал, съмнявам се, че името щеше да ни помогне.

Идоменей се засмя.

— Доста жени съм крал. Повярвай ми, Одисей, повечето бяха щастливи да бъдат откраднати.

Царят на Итака сви рамене.

— Очаквам скоро да се срещнете. Лицето му може да е последното, което ще видиш изобщо.

Идоменей поклати глава.

— Няма да умра тук. Една гадателка някога ми каза, че ще умра в деня, когато обедното слънце потъне в нощта. Това още не се е случило.

Одисей се отдръпна от царя на Крит и огледа морето и околните острови. В този момент чу как едрия Банокъл се оплаква на Калиадес:

— Няма да има място за бой, ако всички се качат тук. А ако онези пирати също носят кожени нагръдници, няма да знам кого убивам.

— По-добре се ограничи само до онези, които се опитват да те наранят.

— Това е добър план. Ще се бия защитно. Но съм по-добър в нападането. Обзалагам се, че сега ти се иска да не си беше оставял бронята на онзи пиратски кораб. А ти казах. Коженият нагръдник няма да отблъсне дори хвърлено камъче.

— Трябваше да се вслушам в песимизма ти — съгласи се Калиадес. — Но пък ти си човек, който носи броня и в бардак.

— Човек никога не знае кога ще се озове в беда — отбеляза Банокъл. — А и веднъж ме наръга съпругът на една курва.

Калиадес се засмя.

— В задника. Ти тъкмо бягаше, ако правилно си спомням.

— Човекът ми беше симпатичен. Не исках да го убивам. Както и да е, беше само драскотина. Дори не се наложи шев.

Одисей се усмихна. Все повече харесваше тези двама микенци.

Пирия седеше на кърмата, загледана в земята. Раменете й бяха напрегнати, лицето — неподвижно. Калиадес се приближи към нея.

— Чудесен кораб — отбеляза той.

Отговорът на жената беше хладен:

— Винаги съм се чудела защо мъжете казват „тя“, когато творят за лодките си^[1]. Когато бях млада, мислех, че е от уважение. Сега знам, че съм грешала. Лодките отиват там, където мъжете им наредят. Те са просто нещо, което да яздят.

Тогава се намеси Одисей.

— И любовта има значение, Пирия. Само обърни внимание как говори екипажът за „Пенелопа“. Няма да чуеш нищо друго, освен обич и възхищение.

— Различни истини — каза тя и той се усмихна. Калиадес ги изгледа неразбиращо.

Тогава Одисей забеляза кораб, появил се иззад острова на север, на около половин миля разстояние. Беше голяма галера с двадесет гребла от всяка страна, а на централната й палуба бяха струпани бойци. Биас също беше видял кораба и се наведе над руля, насочвайки „Пенелопа“ встрани от тях. Одисей подмина Калиадес, падна на едно коляно и вдигна капака на долната палуба, за да слезе долу. Когато се появи отново, носеше голям лък, изработен от дърво, кожа и кост. От рамото му висеше колчан с много дълги стрели.

— Днес си привилегирована. Това е Акилина, най-великият лък на този свят. Веднъж запратих стрела до луната с него.

Тя не се усмихна и Одисей почувства напрежението и страха, които се излъчваха от нея. Единствено гордостта не й позволяваше да рухне.

— Чувал съм за този лък — отбеляза Калиадес.

— Всеки е чувал за този лък — намеси се Банокъл.

Коментарите зарадваха Одисей, но вниманието му остана насочено към Пирия.

— Андромаха казваше, че има опит с лъка — каза той.

При споменаването на името на любимата й, Пирия се оживи.

— Понякога успяваше да ме победи в съревнование — каза тя. — Но не много често.

— Можеш ли да използваш такъв лък? Достатъчно силни ли са ръцете ти да опънат тетивата? — попита той, докато й подаваше оръжието.

Пирия пое Акилина, протегна ръка, вплете три пръста около тетивата и я опъна. Успя да постигне три четвърти опън, преди да започне да трепери.

— Това е добре — каза Одисей. — Повярвай ми. — Той отново взе лъка и се наведе към нея. — Ако се приближат достатъчно близо, за да ни вземат на абордаж, ще ти поверя Акилина. При това разстояние три четвърти опън ще запрати стрелата право през черепа на всеки мъж. — Той се завъртя към двамата микенци. — А вие, момчета, стойте близо до мен и вървете, където и аз.

„Пенелопа“ продължи устрема си, носът й пореше водата. Пиратският кораб обаче разполагаше с повече гребци и бавно ги настигаше.

— Още един! — извика морякът на носа.

Втори пиратски кораб идваше от юг.

— Ако вятърът не беше срещу нас, „Пенелопа“ щеше да ги надбяга с лекота — каза Одисей. — Сега обаче те имат повече гребци и ще ни настигнат бързо. По-добре снижете глави. Не след дълго ще валят стрели.

Калиадес погледна гребците на „Пенелопа“. Всички гребяха стабилно, но без наистина да бързат. Движенията им бяха плавни и ритмични и дори не си правеха труда да гледат към двата вражески кораба. Биас даде команда и десните гребци вдигнаха гребла от водата, оставайки неподвижни. Левите не спряха да гребат и „Пенелопа“ рязко се завъртя към първата галера. Одисей дотича до централната палуба и се изкачи на извития парапет на носа. Той обкрачи дървото с крака и постави стрела на тетивата на масивния лък. Когато двата кораба се приближиха един към друг, по палубата на вражеската галера се появиха стрелци. Одисей опъна Акилина и пусна стрелата. Тя полетя във въздуха и се заби в гърба на един гребец, който извика и се свлече над греблото си. Пиратските стрелци запратиха дъжд от стрели, но те не достигнаха „Пенелопа“ и вместо това паднаха във водата встрани от тях. Одисей стреля още два пъти по врага. Едната стрела се удари в нечий шлем и отскочи. Другата прониза един лъконосец в рамото. Одисей вдигна ръка, давайки сигнал на Биас, който извика нова заповед, а после хвърли цялата си тежест върху руля. „Пенелопа“ незабавно смени посоката и с почти танцова стъпка се отдръпна от атакуващата галера. Маневрата бе изпълнена с огромно умение и точно навреме, но дори така за няколко мига бяха в обсега на пиратските стрелци. Бинокъл, Калиадес и Пирия приклекнаха зад парапета на кърмата. Разпокъсан залп от стрели се удари в задната палуба, без да засегне никого, но приближавайки се опасно близо до Биас, който се издигаше високо над руля. Една отскочи от парапета до него, а друга удари самия рул и отлетя току до лицето на черния мъж.

Одисей притича по палубата и запрати още три стрели от кърмата. Само една улучи някаква цел, пронизвайки предмишницата на един стрелец. Царят на Итака пое дълбоко дъх и изстреля четвърта стрела.

— Ха! — извика триумфално, когато тя попадна в гърлото на един пират. — Ще нападате „Пенелопа“, така ли? — изрева той. — В името на Арес, ще съжалявате, кравешки синове такива! — Няколко стрели прелетяха край него, но той остана неподвижен като статуя, стреляйки обратно в струпаните на едно място пирити. — Още малко разстояние ще е много мило от твоя страна — извика на Биас, когато още една вражеска стрела прелетя край главата му.

Сега мъжете от „Пенелопа“ се облегнаха с цялата си сила на греблата и по челата им потече пот, докато дърпаха и тласкаха кораба напред. „Пенелопа“ набра скорост. Калиадес вдигна глава над парапета и видя, че разстоянието между тях и врага се увеличава. Одисей простреля още един пират в лицето. После царят промени посоката на стрелите си, запращайки ги над главите на стрелците право в редиците на гребците. Две гребла от дяната страна на вражеския кораб се сблъскаха едно в друго и пиратската галера започна да криви. „Пенелопа“ все така увеличаваше дистанцията.

— Хей, магарешко лице! — извика Одисей. — Не се отказвай сега. Нищо ценно не се постига лесно!

Втората галера ги настигаше бързо. Биас промени курса, за да държи корабите на разстояние един от друг, но това само позволи на първата галера отново да влезе в обхвата на лъковете. Одисей изруга тихо. Ако това продължеше още дълго, мъжете от „Пенелопа“ щяха да се изморят и пиратите щяха да ги хванат. Той погледна Биас. Черният мъж също разбираше всичко.

— Коя от двете, царю? — попита той.

— Мисля, че трябва да убием магарешкото лице — отвърна Одисей.

Биас извика новите заповеди. Гребците отляво вдигнаха греблата си, а тези отдясно продължиха да гребат с пълна сила. „Пенелопа“ рязко се извъртя. Мерионес, който носеше голям черен лък, дотича при Одисей.

— Предположих, че може да ти е доскучало, затова реших да нападна — каза Грозния цар.

Облеченият в черно капитан се изкикоти.

— Нека първо се обзаложим нещо. — Той посочи пиратския кораб. Един стрелец се беше качил на парапета на носа и чакаше със стрела на тетивата, готов да я изстреля веднага щом влязат в обхвата му. — Един златен пръстен казва, че мога да го сваля оттам преди ти да успееш.

— Съгласен! — каза Одисей.

И двамата слязоха до централната палуба, а после извадиха лъковете си и стреляха едновременно. И двете стрели се забиха в гърдите на вражеския стрелец. Тялото му се свлече, а после падна в морето и изчезна под носа на кораба.

Мерионес продължи да стреля, докато разстоянието между галерите се скъсяваше. Одисей го остави там и бързо изтича обратно на задната палуба. Подаде колчана и лъка на Пирия, а после извика Калиадес и Банокъл.

— Биас ще завърти „Пенелопа“ в последния момент и ще се опитаме да се отдръпнем от десните им гребла. Вероятно обаче ще ни придърпат натам с куки. Когато това стане, ще очакват да ни вземат на абордаж. Онова, което няма да очакват, заради по-голямата си численост, е че ние ще ги вземем на абордаж.

Банокъл погледна приближаващата пиратска галера.

— Там сигурно има към шестдесетина души.

— Поне.

— И още толкова на втория кораб.

— Искаш да кажеш нещо или просто се фукаш с умението си да броиш? — Банокъл замълча. — Стойте близо до мен — каза Одисей. — Не съм толкова ловък, колкото бях преди… а и тогава не бях най-великият сред войните.

„Пенелопа“ зави рязко надясно, сякаш искаше да избегне сблъсъка, а после бързо обърна посоката. Двата кораба се сблъскаха един в друг, но ъгълът, който бе предвиден да забие галерата на Одисей в противниковата, доведе само до остъргване на корпусите. Гребците на „Пенелопа“ се опитаха да извадят греблата си на палубата, за да не бъдат счупени, но катастрофата бе станала толкова бързо, че само шест от петнадесетимата успяха. Пиратските гребла обаче пострадаха още повече, докато по-малкият кораб преминаваше от дясната страна на галерата. От по-високата палуба полетяха куки, които се забиха в парапети на „Пенелопа“.

От това разстояние Одисей виждаше лицата на пиратите. Мнозина от тях вчера го бяха приветствали и го бяха молили за още истории. Сега обаче бяха облечени за битка, някои с кожени нагръдници, други — със самоделни ризи от дебело въже. Имаше някакви шлемове — високи и извити във фригийски стил, дървени, кожени. Неколцина пирати имаха дори медни. Повечето носеха кинжали, но някои държаха в ръце дървени сопи.

— Последвайте ме — каза Одисей. Хвърли един поглед на Банокъл и се ухили. — Ако ви стиска.

Той извади меча си и се затича по централната палуба, хвърляйки се през тясната пролука между двата кораба насред стълпотворението от биещи се мъже.

Стовари се в предната редица с рамото си и тежестта му ги разпръсна. Неколцина паднаха тежко, други се опитаха да си отворят достатъчно място, за да го намушкат. Одисей сграбчи един пират за въжената му риза и заби глава в неговата. От разбития нос на мъжа рукна кръв. Царят на Итака го захвърли встрани и направи голяма дъга с меча си. Той се заби в предмишницата на друг пират и проряза плътта. Във въздуха бликна кървав фонтан.

— Ще нападате Одисей, така ли? — изрева той яростно, докато мечът му вършееше наляво и надясно. За миг пиратите отстъпиха пред гнева му. После се втурнаха срещу него. Огромното туловище на Банокъл се стовари сред тях и ги попиля по цялата палуба. После се появи и Калиадес, чийто меч пронизваше като змийски език, разсичайки гърла, гърди и кореми.

— Сега всички сте мъртви — изрева Одисей.

Един пират се втурна към него в опит да достигне гърлото му с ножа си. Грозния цар протегна лявата си ръка, за да парира удара, и заби меча си в черепа на мъжа, отнасяйки едното му ухо. Мъжът изкрещя и падна назад.

Сега и други войни от „Пенелопа“ се включиха в атаката. Банокъл изблъска с рамо един мъж и го запрати отвъд палубата. Одисей продължаваше да беснее срещу пиратите, крещейки бойни викове и обиди, докато настъпваше към тях. Калиадес си проби път до дясната му страна, а Банокъл застана отляво. Дори насред вихъра на битката Одисей забеляза невероятните им умения. Тримата сега бяха оформили клин начело с него. В началото принудиха пиратите да отстъпят, но после численото превъзходство на врага започна да дава резултат.

Одисей започна да се изморява, защото не пестеше усилия, а размахваше меча с цялата си сила. Един пират го нападна и сопата му отскочи от кожения му нагръдник. Царят залитна и падна тежко на палубата. Калиадес бързо се обърна и заби меча си в задната част на врата на нападателя. Мъртвецът се свлече върху Одисей. Микенецът зае защитна позиция пред царя, за да попречи на другите врагове да го достигнат. Одисей отблъсна трупа от себе си и бавно се изправи на крака, поемайки си големи глътки въздух. Звукът на битката сега бе навсякъде около него, а палубата бе станала хлъзгава от кръв. Ръката му, която държеше меча, тежеше като торба с камъни, но силата му се възвръщаше.

— Направи път, Калиадес! — протътна той. — Одисей има още врагове за убиване.

После отново се хвърли в мелето.

 

 

Пирия стоеше на задната палуба, забравила огромния лък в ръката си. Видя как Одисей скочи на пиратския кораб, следван от Банокъл и Калиадес, заедно с десетина мъже от екипажа на „Пенелопа“. После Биас извади два бойни ножа и се качи на парапета, за да се присъедини към битката. Въздухът се изпълни с бойни викове и крясъци, както и звуците на дрънчащи оръжия. Критянецът Идоменей се затича към мелето, както и двамата сина на цар Нестор. Боят беше свиреп и тя видя как Одисей сече и пронизва по пътя си напред към кърмата на кораба, следван от Калиадес и Банокъл.

Нечия ръка я докосна. Мерионес посочи надясно, където вторият пиратски кораб се приближаваше. Той положи стрела на тетивата си и стреля през стесняващото се пространство помежду им. Тя се заби в парапета на носа. Мерионес изруга.

— Да не си посмяла да кажеш на Одисей за този изстрел — каза той.

Останалите на „Пенелопа“ моряци до един бяха въоръжени с лъкове и пратиха разпокъсан залп към приближаващата галера. Няколко стрели достигнаха целите си. Последва и свирепият отговор. Около четиридесет стрели прехвърчаха във въздуха. Повечето се забиха в парапета, други отскочиха от самата палуба. Петима моряци бяха ударени. Пирия сложи стрела на огромния си лък и стреля. Улучи един от вражеските стрелци в гърдите и той се свлече назад.

— Добър изстрел! — извика Мерионес, докато самият той стреля отново. Пирия не видя дали е улучил, защото вече вадеше нова стрела от колчана си и я поставяше на тетивата на Анилина. Сега страхът го нямаше и тя продължи да стреля, игнорирайки залповете, които съскаха край нея.

Внезапно пиратският съд рязко се отклони от курса си. Вражеските стрелци продължиха да стрелят, но корабът бързо се отдръпна извън обсега им, насочвайки се на юг.

— Ще се обърнат, за да ни таранират — каза мрачно Мерионес.

Ала галерата не се обърна. Гребците й отчаяно се мъчеха да увеличат разстоянието между двата кораба.

Мъжете от „Пенелопа“ пуснаха лъковете си, извадиха мечове и ножове и се втурнаха да се присъединят към другарите си, биещи се на първия пиратски кораб. Пирия се обърна да ги гледа… и видя огромен кораб, идващ от север. Беше по-голям от всичко, което някога бе виждала. Четиридесет гребла от всяка страна, разделени на две нива, и мачта, по-висока от дърво. На нея се вееше платно, на което бе изрисуван черен кон, застанал на задните си крака.

— Ах, днес сме благословени от всички богове! — възкликна Мерионес. — Това е „Ксантос“!

— Той е… колосален — каза Пирия.

— Така е. Освен това е бич за пиратите. Има огнехвъргачи на палубите си и екипажът наброява над сто боеспособни мъже. А за почтени хора като нас няма по-хубава гледка от това чудовище.

Пирия отиде до десния парапет и видя, че битката се е обърнала. Сега имаше по-малко пирати, но боят бе все така свиреп. Потърси с поглед Калиадес, но не го видя. Изпита внезапен страх, защото Банокъл все още се сражаваше рамо до рамо с Одисей. После мерна другия микенец и облекчението я заля като гореща вълна. Просто мачтата го бе скривала. Видя го как поваля нов враг, а после си проправя път, за да се върне до Одисей.

Някои от пиратите хвърлиха оръжията си, но в тази битка нямаше място за пленници и те бяха повалени. Други се хвърлиха през борда в морето. Един грозен мъж с неестествено дълго лице изкрещя на Идоменей и скочи към царя на Крит. Преди обаче да стигне до него, Банокъл го повали на земята. Няколко меча едновременно се забиха в тялото на мъжа. Пирия чу клокочещите му предсмъртни викове.

И битката свърши.

Одисей бе седнал изтощен до мачтата и гледаше как могъщият „Ксантос“ се приближава. Разнесе се познат глас:

— Хо, Одисей! Къде си, морски чичо?

Той с мъка се изправи на крака и отиде до десния парапет, а после се облегна на него. Вдигна очи и видя висок широкоплещест мъж със златна коса, застанал на носа на гигантския кораб.

— В името на Тетида — извика той. — Кой идиот те е поставил начело на този кораб?

Хектор, принцът на Троя, се засмя.

— О, това ще да е наистина голям идиот. Не, приятелю, аз съм само пътник, макар и пътник с меч. Не си ли малко стар, за да се биеш с пирати?

— Стар? Аз съм в разцвета на силите си, невъзпитана твар!

— Вярвам ти, морски чичо. Изглежда обаче ще имаш нужда от малко помощ с тази галера. Мога да ти заема двадесет мъже.

— Добре са дошли, Хектор, приятелю.

— Ще се приближим до вас и ще ти ги пратя.

Одисей извика в знак на благодарност и се върна до мачтата. Сега ръцете му трепереха и му се виеше свят. Биас се присъедини към него и коленичи.

— Колко изгубихме? — попита Одисей.

— Осем мъртви, още единадесет с дълбоки рани и почти всички други са били порязани или пронизани от нещо остро, освен мен и Левкон. Въпреки това мисля, че се отървахме леко, Одисей. Ами ти? Покрит си с кръв. Ранен ли си?

Той поклати глава.

— Кои са мъртвите?

Биас ги изброи и към умората се добави дълбока тъга. Одисей облегна глава на мачтата. Навсякъде около него мъжете сваляха дрехите на мъртвите пирати и хвърляха телата им през борда. „Ксантос“ се приближи странично и хвърли плътна сянка над пиратския кораб. После се спуснаха въжета и двадесет мъже слязоха по тях.

— Мътните го взели, никога преди не съм бил толкова изтощен след битка — каза Одисей. — Особено пък след победа.

— Зная — каза Биас. — И аз го усещам.

— Няма да ми казваш, че остаряваме — предупреди го Одисей.

Черният мъж се усмихна.

— Не, Одисей. Може би просто помъдряваме. Мисълта за всички онези мъже, които бяха живи сутринта, а сега бродят по Тъмния път, е депресираща. И какво постигнахме? Сдобихме се със стара галера, няколко оръжия за търговия и може би малко плячка. Нищо от това не струва живота на осем мъже. Особено на младия Деметриос.

Одисей затвори очи.

— Иди и раздай нови задачи на хората — каза той. — Пренеси плячката на „Пенелопа“.

— Да, царю — отвърна Биас. — Как искаш да продължим?

— Хората на Хектор могат да преведат галерата обратно до Скалата на титана — каза Одисей. — Там ще вземат ранените, които оставихме. Ние ще продължим. Ако имаме попътен вятър, ще достигнем Лъка на Аполон по здрач и ще спрем в Гърбавия залив.

Ярката слънчева светлина озари палубата, когато сянката на „Ксантос“ се отдръпна. Одисей чу, че Хектор му вика:

— Ние ще преследваме онези пирати, Одисей. Вие накъде сте?

— Към Лъка на Аполон — извика царят на Итака в отговор, докато огромният кораб се понесе на юг.

Биас отиде при двадесетте нови члена на екипажа, а Одисей постоя неподвижен, загледан в кървавите си длани. Пръстите му вече не трепереха, но му се гадеше. Младият Деметриос беше добро момче — тих, работлив и толкова горд, че е бил избран да замести Портеос. Лицата на останалите мъртви моряци се завъртяха в ума му. Той бе плавал почти двадесет сезона с Абдерос, единственият от екипажа, който никога не си бе взимал жена. През зимата живееше сам, дялаше дърво и правеше въжета, рядко говорейки с някой друг. Когато обаче се върнеше на борда напролет, се усмихваше широко и прегръщаше другарите си. Човекът имаше единствено „Пенелопа“. И сега бе умрял, за да я защити.

Одисей изморено се върна обратно на кораба си.

Банокъл отиде до него и приседна на палубата. И той бе оцапан с кръв, а лицето и брадата му блестяха от червените петна.

— Чудех се — започна той весел, — дали двамата с Калиадес не можем да станем итакийци. Само за Игрите в Троя, имам предвид. Явно няма как да участваме като микенци.

Одисей нямаше желание да разговаря. Умът му още се въртеше около загубата на другарите му. Но този човек бе спасил живота му няколко пъти днес, така че той пое дълбока глътка въздух и обмисли въпроса.

— Какво умееш? — попита накрая.

— Аз съм по юмручния бой.

— Ами Калиадес.

— Меч.

— На тези Сватбени игри няма да има състезания с меч. Само Микенците имат подобни смъртоносни надпревари.

— Ах, жалко. Е, той е и чудесен бегач.

— Банокъл, нашият шампион в юмручния бой е Левкон. И може би си спомняш, че миналия път, когато те видях в такава схватка, ти лежеше по гръб с ръце над главата си.

— Така е — каза Банокъл. — Но твоите момчета бяха пет и ти казах, че просто си почивах.

Одисей се усмихна.

— В Троя ще има няколко велики бойци. Наистина велики. Не мога да участвам с човек, който би посрамил Итака.

— Няма да я посрамя! Аз съм страхотен боец.

— Ти си страхотен войн, Банокъл. Днес видях това. Но боят с юмруци е нещо различно.

— Мога да победя Левкон — каза Банокъл самоуверено. Одисей го погледна в очите.

— Ето какво ще направим — каза накрая. — Тази вечер ще имаме прощален пир за приятелите ни, които умряха днес. Ще им въздадем възхвали, ще принесем жертви за пътуването им до Елисейските полета. Нямаме достатъчно мъже без рани, за да направим и Игри. Но ако Левкон е съгласен, можете да се борите в чест на мъртвите.

— Чудесно — отвърна щастливо Банокъл. — И ако спечеля, можем ли да бъдем итакийци в Троя?

— Можете — каза Одисей.

Той изпроводи с поглед едрия мъж. Повече кураж, отколкото разум, помисли си. После се огледа, видя Левкон и го повика. Бързо разказа на гиганта за молбата на Банокъл. Левкон сви рамене.

— Искаш ли да се боря с него?

— Да.

— Тогава ще се борим.

— Той казва, че може да те победи.

Левкон се загледа към Банокъл.

— Ръцете му са по-къси от моите, което значи, че ще поеме повече удари. Има добър врат, силни ръце. Брадичката му изглежда здрава. Добра физика за борец. Да, мисля, че ще е добра тренировка.

След като Левкон си отиде, Одисей усети нова вълна на умора. Искаше да полегне на палубата и да поспи, но съвестта не му позволяваше. Що за пример щеше да даде, ако спеше, докато останалите се трудеха?

Чумата да ги тръшне примерите, каза си накрая. Аз съм царят. Правя каквото си поискам. И с тази мисъл той се протегна, положи глава на ръката си и заспа.

 

 

Някъде в късния следобед последните облаци изчезнаха и небето заблестя в яркосиньо. Нямаше бриз и жегата се усили. Моряците вдигнаха парче старо платно, което да оформи навес над кърмата на „Пенелопа“. Нестор, синовете му и Идоменей почиваха там.

Пирия отиде до носа и се загледа над синята вода. Остра болка я прониза в долната част на тялото — толкова силна, че почти извика. Тя затвори очи в опит да възстанови дишането си, да яхне болката, да се слее с нея и да я погълне. Не успя напълно — болката не бе спирала изцяло от свирепото нападение над нея. Само затихваше, все така пиейки от силите й.

Минали са само няколко дни, каза си тя. Ще се излекуваш. Те няма да ме пречупят. Аз съм Калиопа и съм по-силна от омразата на всеки мъж. Но днес болката бе повече отпреди и това я плашеше.

Отвори очи и се опита да се концентрира върху яркото синьо море, блестящо под слънчевите лъчи. Сега то бе толкова мирно, че събитията от сутринта изглеждаха като сън. Днес Пирия бе убила мъже, запращайки остри стрели, които да пронизват плътта им така, както те бяха пронизвали нейната. Бе очаквала убиването на пирати със собствената й ръка да я зарадва по някакъв начин — като справедливо наказание. Но къде бе доволството? Къде беше радостта от отмъщението? Пирия дори изпитваше лека тъга за смъртта на младежа Деметриос. Той не бе говорил с нея, но тя го наблюдаваше с приятелите му, виждаше колко е срамежлив и усещаше, че той не се чувства пълноценен в компанията на такива ветерани. Дори не го бе видяла да умира, но бе свидетел на това как полагаха тялото му до тези на седмината му мъртви другари. В смъртта си изглеждаше просто като дете, изражението на лицето му беше шокирано.

Не го жали, извика тъмният глас на страховете й. Той беше мъж и злото на пола му щеше да се прояви с възрастта. Не си позволявай да харесваш никой от тях! Всички са зли.

Не всички, помисли тя. Не и Калиадес.

И той не е различен! Ще видиш! Нежните му думи прикриват същата свирепа душа, същата нужда да доминира и притежава. Не му вярвай, глупаво момиче.

Тя го видя да върви към нея и проклятията близнаци — на нуждата и страха й — се сблъскаха в нея. Той е мой приятел.

Ще те предаде!

Калиадес се усмихна за поздрав, а после погледна над водата, сякаш търсеше нещо. Тя се облегна на парапета и болката отслабна. Облекчението докара сълзи в очите й. Калиадес продължи да гледа водата. Изражението му бе сериозно и все пак тя отново си помисли, че той изобщо не изглежда свиреп човек. Не усещаше и намек за жестокост в него.

— Не изглеждаш като войн. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре.

— Това комплимент ли е, или обида?

— Просто наблюдение.

— Мерионес беше впечатлен от уменията ти с лъка. Предполагам, че не е очаквал и ти да си войн. Макар че Одисей явно знаеше.

— Прозорлив човек — каза тя.

Калиадес се засмя.

— Може и да е прозорлив, но е ужасен като другар по време на бой. На два пъти едва не ми отряза ухото. Мисля, че прекарах повече време в избягване на дивашките му удари, отколкото в битка с пиратите. — Той замълча за момент и тя погледна към него. — Почувствах се горд, когато Мерионес те похвали — каза след малко.

Тъмният глас в главата й извика триумфално. Виждаш ли! Него го е направило горд. Вече се опитва да те притежава. Гневът й припламна.

— Какво право имаш да се гордееш с мен? — извика тя. — Аз не съм ти кон, който си спечелил на състезание.

— Нямах това предвид. Просто… — Той погледна надолу и лицето му се промени. — Кървиш — каза веднага. — Ранена ли си?

Пирия усети струйката кръв, спускаща се по вътрешността на бедрото й. Морският бриз бе развял разкъсаната й рокля, разкривайки алената нишка. Болката я прониза, беше почти непоносима. Дали съм ранена? Глупав, глупав мъж! Тялото ми беше разкъсано и мачкано, плътта ми — натъртена и рязана. Сърцето и душата ми бяха нападнати и осквернени.

Дали съм ранена?

Яростта се изсипа от нея като потоп, преливащ бреговете на река. Очите й се изпълниха със сълзи и зрението й се замъгли. Фигурата пред нея вече не беше Калиадес. В този миг той се превърна в баща й, когото тя бе обичала и който я предаде, и брат й, когото беше боготворила, но който я отхвърли с презрение. Омразата и отчаянието се забориха за контрол.

От устата й като порой се заизливаха яростни думи:

— Мислиш, че не знам какво представляваш в действителност? — извика тя. — Меките ти думи са лъжа! Приятелството ти е лъжа! Искаш онова, което и всички други мъже. Виждам го в очите ти. Хайде, ела. Бий ме с юмруците си, хапи ме, впий пръсти около гърлото ми, докато не почна да се давя! После можеш да отстъпиш и да кажеш „Виждаш ли какво ме накара да направя, уличнице!“

Дишането й беше накъсано и тя отстъпи от него. В последвалата тишина Пирия осъзна, че е крещяла думите и че моряците я зяпат. Калиадес остана на място и когато отново заговори, гласът му бе мек, а тонът — успокоителен:

— Съжалявам, Пирия. Аз… аз ще… ще те оставя за малко. Можем… можем да говорим после, ако искаш. Или не.

Болката отново утихна. Тя го видя да се извръща. Внезапно ужасена от перспективата да остане сама на носа, с очите на целия екипаж впити в нея, бързо извика:

— Няма нужда да си отиваш — каза, а гласът й се пречупи. — Аз… съжалявам.

Той се поколеба и тя го видя да поглежда към екипажа, забелязвайки за пръв път интереса им. После се върна, за да застане между нея и любопитните им погледи.

— Аз съжалявам… за всичко, което си изстрадала — каза той нежно. — Никога няма да те нараня, Пирия. Никога няма да ти причиня болка. Опитай се да ми повярваш.

Тя го изгледа.

— Влюбен ли си в мен, Калиадес?

Въпросът излезе, преди да е успяла да го спре и тя бързо се прокле за глупостта си. Така или иначе не искаше да чува отговора.

Той я погледна в очите и Пирия почувства силата на сивия му поглед.

— Чувствата ми са си лично мои — каза накрая Калиадес. — Зная само, че ти пътуваш за Троя, за да бъдеш с някой, когото ти обичаш. Ако ми позволиш, ще те изпроводя в безопасност до там.

— Никога не мога да обичам мъж по начина, по който той би искал. Разбираш ли това?

— Искал ли съм да ме обичаш? — попита я на свой ред той.

— Не.

— Значи няма проблем. — Някакво движение във водата привлече погледа му и той се извърна. — Погледни там! — каза и посочи надясно. Три дълги сивкавосини делфина скачаха през вълните. — Винаги съм обичал да ги гледам — каза Калиадес. Това беше нескопосана смяна на темата, но тя му благодари мислено за нея.

— Много са красиви — каза, а после го погледна, търсейки начин да изрази доверието си към него. — Истинското ми име е Калиопа — каза накрая.

Той се усмихна.

— Добре са ни кръстили. Красив глас и скрита красота. Твоят глас наистина е прекрасен, а моето име става все по-вярно с всеки нов белег. — После спря. — Предполагам, че това име трябва да остане тайна?

— Да.

— Благодаря ти, че ми се довери. Няма да те предам.

— Зная, Калиадес. Ти си първият мъж, когото срещам и за когото мога да кажа това.

Двамата постояха в тишина, загледани в делфините, вслушвайки се в ударите на греблата във водата и в бавното скърцане на гредите. Банокъл дойде при тях. Още носеше тежкия си нагръдник и лицето му бе оцапано с кръв.

— Пак ли сме приятели? — попита той.

— Приятели сме — отвърна Пирия.

— Добре, защото имам новини! — Банокъл се ухили на Калиадес. — Можем да участваме в Игрите в Троя по повод сватбата на Хектор. Ще има борба, бой с юмруци, състезания с коне, колесници и бегачи. Ще има турнир по стрелба и хвърляне на копие. Ще участвам в боя с юмруци и със златото от залозите можем да живеем спокойно за доста време. Може би дори ще си купим малко… малко… — Той погледна Пирин и прочисти гърло. — Малко коне. Е, какво мислиш?

— Добър план — кимна Калиадес. — Но има няколко дребни проблеми. Първо, не сме представители на никоя нация или град. Второ, за последно бяхме в Троя като нашественици и ако се разкрием, това може да ни представи до известна степен в неблагоприятна светлина. Трето — и мисля, че това е най-важното — ти си кръчмарски скандалджия, който не достигна финала на състезанието за най-добър юмручен боец дори в нашия отряд. Ако си спомням правилно, Ерутрос те надви.

— Добре де — каза намусено Банокъл. — Може и да не стана шампион, но ще спечеля някоя и друга битка. Така че пак може да има злато. А и какво ще кажеш за състезанията? Имаше ли някой по-бърз от теб в отряда ни?

— Не, но в него имаше само петдесетина човека. — Калиадес въздъхна. — Нека приемем, че се съглася да участваме. Кого ще представляваме?

— Аха! Вече съм се погрижил за това — каза Банокъл триумфално. — Помолих Одисей да ни пусне като итакийци.

— И той се съгласи? — попита Калиадес изненадан.

— Не съвсем. Изтъкна, че Левкон представлява Итака в юмручния бой и че той е най-добрият боец в екипажа. Каза, че мога да бъда итакиец, ако го победя тази вечер на прощалния пир.

— А Левкон какво мисли по въпроса?

Банокъл се ухили широко.

— Щастлив е като прасе в кочина. Каза, че ще е добре да потренира. Очевидно никой друг в екипажа не иска да се бие с него.

— А мина ли ти през ума да се зачудиш защо е така?

— Разбира се. Предполагам, че е защото удря като конски ритник.

— И това не те тревожи? — включи се Пирия.

— И преди ме е ритал кон. Пак се изправих. Винаги се изправям. Когато спечеля, ще се съгласиш ли да се присъединиш към мен в игрите?

Калиадес погледна Пирия, която се усмихваше.

— Ти как мислиш? — попита я.

Тя погледна към мястото, където Левкон гребеше, а после обратно към Банокъл.

— Мисля, че онзи кон те е ритнал в главата.

 

 

Одисей наблюдаваше разговора на тримата пътници на носа. Сега Пирия бе по-спокойна и се усмихваше. Рядка гледка. Той си спомни посещението в двореца на баща й. Тогава тя бе по-млада и по-дръпната, с вечно сериозно лице, а сините й очи бяха постоянно подозрителни и недоверчиви.

— Коя е тя? — попита Идоменей.

Одисей сви рамене.

— Просто момиче, отвлечено от пирати. Те я изнасилиха. Калиадес и приятелят му им я откраднаха.

— Няма да й вземат много пари. Твърде е шумна. Ако някоя робиня ми говореше така, щях да я пребия.

— Те не възнамеряват да я продават или пазят.

— Тогава защо са я откраднали?

— Защо ли наистина? — промърмори Одисей.

Той отиде до десния парапет, наведе се и измери напредъка им. Вятърът се бе усилил и Гърбавият залив се приближаваше. Дългият извит плаж на Лъка на Аполон се виждаше в далечината. Няколко кораба вече бяха изтеглени там.

Калиадес напусна носа и отиде до централната палуба, за да застане до него.

— Можем ли да поговорим, цар Одисей? — попита той.

— Думите не струват нищо — отвърна царят.

— Твоят човек Левкон е опитен борец, нали?

— Точно такъв е.

— Банокъл не е — каза Калиадес. — Той има огромно сърце и смелост на планина.

— Значи Левкон ще го повали като дърво.

— Не, цар Одисей. Левкон ще го повали и Банокъл ще стане, за да бъде ударен отново. И ще продължи да става, докато сърцето му бие. Ще се бори, докато не бъде осакатен или убит. Такава му е природата.

— Доколкото разбирам, има конкретна причина да ми го кажеш.

— Казвам го, защото може да изглежда забавно да позволиш на Банокъл да повярва, че може да стане итакиец. Но този бой няма да бъде забавен, освен ако не извличаш радост от кръвта и страданието.

— Твоят приятел го поиска — каза Одисей. — Съдбата му е в собствените му ръце. Ако поиска да се оттегли, никой няма да си помисли нищо лошо за него.

Идоменей, който бе чул всичко, пристъпи изпод навеса и отиде при тях.

— Имаш чудесен меч — каза той на Калиадес. — Мога ли да го видя?

Микенецът извади оръжието си, хвана го за острието и го подаде на царя на Крит. Дръжката завършваше с бронзова лъвска глава и бе обвита с кожа, а острието беше здраво и остро.

— Добър баланс — каза Идоменей. — Направено е от майстор-ковач. Такова острие няма да изостави човек по време на битка.

— Това беше мечът на Аргуриос — каза му Калиадес. — Пазя го с гордост.

— Би ли обмислил възможността да го продадеш?

— Не.

— За меча на герой бих платил добре в злато.

— Никога няма да го продам — отвърна твърдо Калиадес.

— Жалко — каза Идоменей и върна оръжието.

Предложението накара Одисей да се почувства неспокоен, защото виждаше глада в очите на другия цар.

— Боят ще се проведе по Олимпийските правила — каза той накрая. — Когато единият борец бъде съборен пет пъти на земята, ще обявя противника му за победител.

— Благодаря ти, цар Одисей — отвърна Калиадес.