Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (10)

VIII
Господарят на Златната лъжа

Банокъл все още мърмореше, докато се катереха по скалната пътека, но Калиадес спря да му обръща внимание. Мисълта за Пирия го безпокоеше. Приятелят му беше прав. Наистина я харесваше. В тази висока слаба жена имаше нещо, което го докосваше дълбоко. Тя беше горда, силна и предизвикателна и в нея той виждаше сродна душа.

Но защо имаше такава цена за главата й? Той вече знаеше, че Пирия не е робиня, но въпреки това беше бегълка. Одисей каза, че наградата за нея е многократно по-голяма от тази за Банокъл и него. Ако това бе истина, значи трябваше да е обявена от много богат цар. А тя нямаше как да е дошла отдалеч с малката си лодка. Замисли се кои земи и важни острови се намират наблизо. Одисей бе цар на Итака и островите около него, а Нестор владееше Пилос. На континента далеч на запад се намираше Спарта, но сега тя се владееше от Менелай, брата на Агамемнон, а той още не бе женен. А и тя не можеше да идва от толкова далеч. Идоменей, царят на Крит, беше тук и очевидно не знаеше нищо за нея, иначе щеше да я познае още когато я подмина при лагерния огън.

После си спомни за великия храм. Бяха подминали голям остров и на върха му имаше невероятна гледка — колосален кон, загледан в морето. От пиратите научи, че това е Храмът на Коня, построен със златото на цар Приам.

— Това е остров на жени — каза му един от екипажа. — Всички са принцеси или момичета с благородно потекло. Не бих отказал да прекарам няколко дни там, повярвай ми.

— Никакви мъже? Дори войници? — попита Банокъл.

— Ни един.

— Тогава защо не нападат острова?

Мъжът се намръщи и го изгледа предпазливо.

— Върховната жрица е от Микена, а жените са все дъщери на царе. Едно нападение на Тера ще ни навлече отмъстителните флотилии на всички градове и царства из Великата зеленина. Ще изорат моретата, докато и последният пиратски кораб не бъде изпепелен. Никой не приближава Тера.

Калиадес се спря по пътя нагоре. Банокъл го погледна.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не, просто си мислех.

Пирия явно идваше от Тера. Калиадес не знаеше нищо за храма там, но Банокъл се бе поинтересувал и беше питал някои от пиратите за него. Докато вървяха, Калиадес каза:

— Спомняш си острова, който подминахме, нали? Онзи с храма.

— Разбира се. Остров на жени. — Банокъл се ухили. — Сигурно ще е хубаво да си разбиеш кораба там. Едва ли ще искаш да те спасят.

— Вероятно не. Дали жените някога напускат острова? За да се омъжат или да се приберат у дома си.

— Нямам представа. Не, чакай! Някой каза, че миналия сезон имало едно момиче. Била пратена в Троя. Да, точно така! За да се омъжи за Хектор. Не си спомням името й. Така че да, сигурно им позволяват да си заминат. — Банокъл повървя още малко и се сепна. — Но пък някой ми каза, че друго момиче било убито преди няколко години, защото заминало без позволение. Защо те интересува?

— Просто така.

Превалиха хълма и видяха Одисей, който се спускаше по пътеката от обратната страна с прасето зад гърба си. Насочваше се към един плаж, на който бяха изтеглени четири галери.

Калиадес огледа местността. На брега имаше почти двеста души. На ярката светлина на лагерните им огньове можеше да види, че някои от тях имаха рани. Други ядяха и пиеха.

— Мисля, че това са пиратите, които са нападнали цар Идоменей — каза той.

— Тогава защо той отива при тях? — попита Банокъл. — Мислиш ли, че ги познава?

— Ти можеш ли да разпознаеш някого на такова разстояние?

— Не.

— А и корабите нямат знаци. Не мисля, че ги познава.

— Значи е луд — отвърна Банокъл. — Ще го убият. И ще му вземат златния колан. А после ще изядат прасето — добави след малко.

— Съгласен съм… и вероятно Одисей също го знае. Той е умен мъж и има план — каза Калиадес. — И в името на боговете, не е ли нагъл!

Банокъл изруга полугласно.

— Мислиш си да го последваш, нали? И малкото ни късмет е заложен на карта, а ти искаш да се изпикаеш отгоре му!

Калиадес се засмя.

— Ти се върни, приятелю. Трябва да видя какво ще стане.

Той продължи напред. След малко Банокъл го настигна, както и очакваше. Едрият мъж вървеше до него, без да казва нищо, а изражението му бе ядосано и решително.

Калиадес видя, че Одисей извръща поглед, но въпреки това не се спря да ги изчака. Двамата с Гани продължиха да вървят по пътеката, а после излязоха на плажа. Няколко пирати погледнаха към тях, а после сръчкаха другарите си. Събра се тълпа и всички зяпаха странния грозен мъж със златен колан и прасето с жълтото наметало. Одисей продължи да върви, очевидно без да се притеснява от интереса им.

Калиадес и Банокъл вървяха на двадесетина крачки зад него, когато една стройна фигура пристъпи откъм един огън и застана ни пътя на царя на Итака.

— Който и да си, не си добре дошъл тук — каза мъжът.

— Добре дошъл съм навсякъде, магарешко лице — отвърна Грозния цар. — Аз съм Одисей, цар на Итака и повелител на Великата зеленина. — Той погледна зад гърба на обидения мъж и извика: — Това ти ли си, Исопон, скрит до оня огън? В името на боговете, защо още никой не те е убил?

— Защото не могат да ме хванат — отвърна един едър войн с черна брада със сребърни нишки в нея. Той се надигна на крака и застана лице в лице с Одисей. Не му предложи десницата си, а се изправи до високия пират, който бе заговорил пръв. — Не знаех, че си из тези води.

— „Пенелопа“ се намира на съседния плаж — отвърна Одисей. — Както щеше да знаеш, ако беше проявил достатъчно акъл, за да разположиш съгледвачи. Вие, момчета, изглеждате така, сякаш сте се били, но тъй като не чувам песни и хвалби, явно сте загубили.

— Не сме — отсече първият мъж. — Още нищо не е приключило.

Одисей се обърна и изгледа четирите галери на плажа.

— Явно не сте се били с „Ксантос“, защото не виждам огън по корабите ви.

— „Ксантос“ не плава този сезон — каза му Исопон.

— Грешиш, приятелю. Тъкмо вчера видях черния му кон. Но няма значение. — Одисей пристъпи към един седнал наблизо моряк, наведе се, взе каната с вино, положена на пясъка до него, и отпи дълбоко.

Тишината се протечи и Калиадес усети напрежението в нея. Никой не беше забелязал появяването му с Банокъл. Всички очи бяха насочени към Грозния цар. Одисей от своя страна изглеждаше напълно спокоен. Отпи още няколко глътки, после потупа Гани и прасето легна до него.

— Защо прасето има наметало? — попита Исопон.

— Бих искал да ти отговоря, но бедният Гани ще се притесни — отвърна Одисей.

— Царицата вещица е виновна, нали? — извика някой.

— Никога не бива да зяпаш циците на вещица — съгласи се Одисей. — Независимо колко са красиви. Независимо колко са пълни и приканващи. Гани го знаеше. Всички го знаехме. Но корито повя онзи студен вятър и зърната й пронизаха златния плат и роклята… е, момчето просто не можа да се сдържи.

— Разкажи ни! — извика друг моряк. Последва хор от подканящи гласове. Звукът изплаши Гани и той скочи на крака.

— Не мога, момчета. Гани ще умре от срам. Но мога да ви разкажа история за пирати и за руно, от което вали злато, както и за мъж без сърце и жена, която била така красива и чиста, че по стъпките й никнели цветя. Искате ли да я чуете?

Надигна се огромен рев и пиратите се разположиха на плажа в широк кръг около него. Калиадес и Банокъл седнаха сред тях и Одисей започна разказа си.

За Калиадес времето, прекарано на плажа, беше откровение. Вечер, която никога нямаше да забрави. Гласът на Одисей стана по-дълбок, звукът почти хипнотизираше, докато разказваше историята за отдавнашното си пътуване. Разказваше за бури и поличби и за магическа мъгла, която заобиколила кораба, докато плавали близо до брега на Ликия.

— Тогава бях по-млад, всъщност почти момче — каза им Одисей. — Корабът се наричаше „Кървавия ястреб“ и го командваше Праксинос. Може би си спомняте името.

Калиадес видя, че няколко от по-възрастните мъже кимнаха.

— Аха — продължи Одисей, — името все още е живо, най-вече в шепота през студените зимни нощи. Той бе мъж, отдаден на една-едничка цел, защото бе чул за Златното руно и то му се привиждаше насън и наяве.

Никой не говореше, докато Одисей разказваше историята си. Никой не помръдваше, дори за да добави дърва в огньовете. Калиадес затвори очи, защото думите на разказвача оформяха картини в ума му. Виждаше гладкия черен кораб и кървавочервеното му платно. Почти можеше да почувства студената мъгла, спускаща се около него с умирането на вятъра.

— А Руното има странна история — продължи Одисей. — Както може би мнозина от вас знаят, някои мъже във високите планини на изток използват руно, за да събират злато. Поставят ги под течащите потоци и златните песъчинки се задържат във вълната. Но това руно било различно. Една мъдра старица някога ми каза, че е дошло от формоменител — наполовина човек и наполовина бог. Един ден го преследвали гладни мъже и той се променил в овен и се опитал да се скрие сред стадо овце. Овчарчето обаче го видяло и известило преследвачите. И преди той да успее да се промени отново, те го нападнали с мечове и ножове. Никой сред тях не искал да изяде прокълнатото месо, но овчарчето одрало тялото и продало руното на един мъж, който търсел злато. И оттам, момчета, започнала легендата. Мъжът отпътувал към планините, намерил подходящ поток и положил руното под водата. Скоро то започнало да блести от злато и по здрач било толкова плътно покрито с ценния метал, че цялата сила на мъжа едва стигнала, за да го извади от водата. И това било само началото. Той положил руното да съхне, а после започнал да сваля златото с четка. Свалял и свалял. Напълнил четири малки чувала, но руното все така блестяло като златистото слънце. Мъжът продължил работата през целия следващ ден. Напълнил още осем чувала. Ала руното било все така пълно. Тъй като нямал повече чували, той внимателно го навил и се зачудил какво да прави. Други мъже се спускали от планините и се оплаквали, че цялото злато било изчезнало. Нямало и прашинка. Този златотърсач не бил младеж и не го мъчела алчността. Той отнесъл златото си в долината и го използвал, за да си построи къща и да си купи коне и добитък. Купил си и жена, а после се установил да живее в тихо охолство. Имал син, обичан син — дете, чийто смях ехтял в долините като весел поток през пролетта. Един ден обаче детето било покосено от болест. Мъжът бил отчаян, защото момченцето, което било за него като слънцето и луната, умирало. Един работник във фермата му казал за лечителка, която живеела в планинска пещера и той отпътувал натам, понесъл сина си на гръб.

Одисей замълча, вдигна каната с вино към устните си и отпи. Дори и в тишината магията на историята му не изчезваше. Никой не помръдна. Той избърса уста с опакото на ръката си и им разказа за жената в пещерата.

— Млада изглеждала тя, и красива, спокойна като залеза. Погледнала умиращото момче с очи, пълни с обич, и положила нежна длан върху челото му. После въздъхнала тихо, затворила очи и започнала да си поема дълбоко въздух. Треската напуснала детето, очите му се отворили. То се усмихнало на баща си.

Радостта на човека била тъй голяма, че той по-късно се върнал при жената и й подарил магическото руно.

Праксинос бе чул историята и беше решен да намери пещерата, жената и руното на непресъхващото злато. Други бяха опитвали, или поне така се говореше, ала никой не го бе открил. Защото жената била тъй чиста, че никой мъж, у когото имало дори прашинка добро, не можел да я нарани. Това не засягаше Праксинос, защото в него нямаше нищо друго, освен горчилка и злоба. Той щеше да се сдобие с руното и да убие жената или поне така се бе заклел. Един от моряците ми каза, че дори е положил кръвна клетва пред най-черния от старите богове — Кефелос Поглъщача — чернозъбия повелител на сенките — Одисей поклати глава. — Може би именно той прати мъглата, която се обви около „Кървавия ястреб“ като покров. Гребяхме бавно и внимателно, очаквахме всеки миг да видим земя или да почувстваме морското дъно под корпуса. Но това не стана. Около нас се разнасяше призрачна песен и шепот, духовете на нощта викаха имената ни. Ах, момчета, там наистина преживяхме страховити мигове и не зная сред какви морета сме плавали онази нощ. С идването на зората мъглата изчезна и се озовахме насред широка река, течаща в полите на планинска верига.

„Руното е наблизо — извика Праксинос. — Усещам как ме вика.“

Намерихме място за пускане на котва и слязохме на брега. Капитанът ни раздели на две ловни групи и поехме в търсене на пещерата на лечителката. В едната бяхме аз, стария Абидос, както и един младеж на име Мелеагър и Хит, наречен Артешес. Абидос беше овцолюбец с мръсен език и един от най-грозните мъже, които някога сте виждали, а и останалите не бяхме много по-добре. И един красавец нямаше в групата. Вървяхме из гора от ароматни борове, а после минахме през една красива поляна, пълна с жълти цветя. Тогава я видяхме. На отсрещния хълм имаше пещера и голяма тълпа, седнала пред входа й. Това бяха селяни, донесли дарове и храна на лечителката. Сигурно са били към петдесетима, стари и млади, мъже и жени.

Е, ние бяхме само четирима, така че отидохме до пещерата без да издаваме намеренията си. Погледнах вътре. И тя стоеше там, седнала на черга, потънала в разговор с един старец и жена му. Зад нея, на стената на пещерата, бе Руното, пламтящо като златен огън. Всички го видяхме и паднахме под властта на магията му. Преди да разбера какво правя, влязох в пещерата с увиснала челюст и останах така, зяпнал. Абидос беше до мен и изглеждаше по същия начин. Младият Хит шептеше нещо, което звучеше като молитва, а Мелеагър се пресегна и докосна Руното. Когато отдръпна пръста си, беше покрит със злато.

Одисей отново се умълча. После сякаш потрепери от някакъв стар спомен, но бързо се окопити.

— И тогава жената стана от чергата си. Вече не беше млада, но никога не сте виждали такава красота. Тя пристъпи към стария Абидос и положи ръка върху рамото му. Той й се усмихна. Вече ви казах, че беше доста грозен човек. Но от онзи ден нататък не беше така. И най-странното е, че чертите му не се промениха. Изглеждаше си съвсем по същия начин, но в него вече нямаше нищо грозно. „Приветствам ви“, каза жената и гласът й бе като мед — мек и сладък, звук, с който можеш да пируваш. Мелеагър имаше цирей на врата си — голяма гнусна рана, от която капеше гной. Тя го докосна и червенината изчезна, а под нея остана само чиста и покафеняла от слънцето кожа. И разбира се никой от нас не понечи да излезе да търси Праксинос. Но не се и налагаше. Точно преди здрачаване той нахлу в пещерата с изваден меч. Нямахме време да мислим и определено не можахме да го спрем. Праксинос се затича и заби острието в жената. Тя падна с вик. После капитанът откъсна Руното от стената и избяга обратно към кораба.

Ние не го последвахме. Бяхме отвратени от видяното. Старият Абидос коленичи до умиращата лечителка. В очите му имаше сълзи. Мелеагър също клекна до него. „Ще ми се да имах магия за теб — каза той. — Магия като твоята.“ И той положи ръката си върху челото й. И знаете ли какво стана? Проклетият цирей внезапно пак се отвори на врата му, а раната на гърдите й сякаш малко се затвори. Наоколо имаше няколко души. Аз се обърнах към тях. „Тя излекува ли ви?“, попитах ги. Повечето кимнаха. „Тогава имайте смелостта да й върнете дара“, призовах ги аз. Един по един те пристъпиха напред. Сърцето ми се късаше като ги гледах. Една старица я докосна и ръцете й започнаха да се извиват гротескно, а дланите й се сбръчкаха и изсъхнаха. Възрастен мъж се наведе над лечителната и на врата му се появи подутина. А през цялото време раната й се затваряше малко по малко. Накрая тя вдиша дълбоко и отвори очи. Помогнахме й да стане и тя се загледа в осакатените и умиращи хора наоколо. После разпери ръце и в пещерата бликна златна светлина. За миг бях заслепен, но когато зрението ми се възвърна, цялото страдание и болест бяха изчезнали. Всички отново изглеждаха здрави.

Гласът му утихна.

— А какво стана с Руното? — извика един пират.

— Ах да, Руното. Бях ядосан, когато тръгнах обратно към кораба. Взех решение да изкормя Праксинос като риба, от гърлото до чатала, и да хвърля тялото му в реката. Мнозина от другите изпитваха същото. Когато достигнахме „Кървавия ястреб“, го видяхме да седи на капитанското място с Руното в скута си. Качихме се на палубата и тръгнахме към него. Светлината отслабваше и изведнъж го чухме да вика: „Помогнете ми! Имайте милост!“

Тогава видях ръцете му. Бяха се превърнали в злато. Не покрити с прах, а целите направени от плътен метал. И докато гледах, видях, че златото бавно пълзи нагоре. Старият Абидос отиде до него и почука десния крак на Праксинос. Той издрънча. Тогава погледнах капитана в очите. В името на всички богове, никога не бях виждал такъв ужас. Но ние просто останахме по местата си. Той бе мъртъв, преди златото да достигне лицето му, ала то продължи да се разпростира, докато накрая дори косата му се превърна в жълти нишки. Когато всичко приключи, махнахме Руното от коленете му. По него не бе останала и прашинка злато. Сега бе най-обикновена вълна.

— И какво направихте? — попита друг мъж.

— Не можехме да сторим нищо. Абидос отнесе Руното обратно на лечителката, след което разбихме Праксинос на парчета и го поделихме помежду си. Аз използвах повечето от дяла си, за да построя първия си кораб. Запазих обаче едно малко парченце, за да ми напомня какво те чака, ако станеш твърде алчен.

Одисей бръкна в една кесия на колана си и извади пръст от чисто злато, който хвърли на най-близкия мъж.

— Дай го и на останалите, момко. Но не го дръж твърде дълго. Прокълнат е.

Морякът го погледна на светлината на огъня, после бързо го подаде на съседа си. Златният пръст се придвижи от ръка на ръка и накрая стигна до Калиадес. Той го вдигна пред очите си. Беше съвършен във всяко отношение — от счупения нокът до гънките при ставите. Той го подаде на Банокъл.

— Не го ща — измърмори едрият мъж и се излегна на пясъка.

Накрая върнаха пръста на Одисей и той го пусна в кесията си.

— Друга история! — извика един млад пират.

— Не, момче, твърде изморен съм тази нощ. Но ако сте се насочили на североизток, сигурно и утре вечер ще сме на един плаж. Вероятно тогава ще съм в настроение за история. Ще пътувам с цар Идоменей. И той е много добър разказвач.

— Тъкмо него преследваме — каза мъжът, който пръв бе заговорил Одисей при пристигането му.

— Зная това, магарешко лице. Глупаво начинание. Мислите да го заловите за откуп. И кой ще плати? Идоменей има двама сина и двамата искат да бъдат царе на негово място. Няма да ви дадат и медник. Ще ви оставят да го убиете. Разбира се после честта им ще ги принуди да впрегнат цялата флота на Крит в издирването ви. Ако правилно си спомням, говорим за повече от двеста галери. Направо ще покрият морето. — После Одисей се изкикоти. — Но аз умея да разчитам хората и виждам, че ти вече знаеш това. Значи мисията ги е свързана с отмъщение, а не е откуп. Какво ти е сторил Идоменей?

— Не ти дължа отговор, Одисей.

— Така е. Дължиш го обаче на тях — каза царят на Итака строго и посочи чакащите пирати. — Те плават из морето заради плячка, не за отмъщение. В кръвта няма печалба.

— Той отвлече жена ми и уби синовете ми — каза пиратът е треперещ глас. — И когато приключи с нея, я продаде на египтяните. Така и не я открих.

Одисей помълча известно време, а когато заговори отново, в гласа му вече нямаше суровост.

— Тогава имаш добра причина да го мразиш. Никой не може да отрече това. Ако някой отвлечеше моята Пенелопа, щях да го намеря и да го накарам да страда. Един мъж е длъжен да стори най-малкото това. Но проблемът е личен и мъжете, които са с теб, ще рискуват живота си без награда за това. Идоменей не е отвлякъл техните жени и не е убил техните синове.

И с тези думи Грозния цар побутна Гани с пръста на крака си, а после пое по скалната пътека. Прасето се огледа, след което тръгна подире му. Калиадес и Банокъл последваха примера им.

— Това беше чудесна история — каза Калиадес. — Откъде всъщност си взел златния пръст?

Одисей изглеждаше изморен и отговорът му беше безизразен.

— Мой е — каза той и размаха показалеца си. — Накарах един златар да ми направи отливка миналото лято, а после да я напълни със злато.

— Колко пиратски кораба ще ни нападнат утре? — попита Калиадес.

— Може би два, в най-лошия случай три — отвърна Одисей. — Исопон е мъдър стар боец. Чу думите ми и ще се оттегли от битката, поне така мисля. Магарешкото лице е съвсем друга работа. Той има нужда от кръв и не мога да го виня. Идоменей винаги е бил жесток и егоистичен човек.

 

 

Пирия поспа малко, ала сънищата й бяха неспокойни. Отново видя деня, в която двамата с брат й отидоха да плуват за последен път в скалния басейн под мраморните късове. Ахил беше на петнадесет — с три години по-голям от нея — и вече бе красив младеж, силен и атлетичен, и горд с уменията си с копието и меча. Освен това беше превъзходен ездач и борец. Баща им го обожаваше и го обсипваше с комплименти и дарове. Пирия никога не ревнуваше. Тя също обожаваше Ахил и се радваше на успехите му.

В деня на последното им плуване сенчестият скален басейн ехтеше от смеха им. Подобни звуци рядко се чуваха в двореца, издигащ се на високия хълм над тях. Баща им беше корав мъж, който бързо се ядосваше. Слугите и робите внимаваха много да не го разгневят и дори съветниците му говореха само шепнешком.

Сега беше будна, но на светлината на златната зора сънят все още не я пускаше, като морска мъгла, вкопчена в камък. Пирия потрепери. Когато бе малка, той не се държеше жестоко с нея. Често я поставяше на коляното си и прокарваше пръсти през дългата й руса коса. Понякога й разказваше истории. Те винаги бяха свирепи, за мечове и кръв, за богове в човешки облик, които носят хаос и разруха в света на хората. После обаче се промени. Сега, като гледаше назад, тя видя, че промяната е настъпила с нейното собствено навлизане в юношеството. Очите му често се спираха върху й, а държанието му ставаше все по-студено и враждебно. Тогава Пирия не можеше да разбере каква е причината.

В онзи ужасен ден осъзнаването я прониза като копие. Тя седеше гола с брат си, когато баща им дотича по скалната пътека, крещейки обиди към нея и наричайки я курва.

— Как смееш да се показваш гола пред очите на мъж? — изкрещя той.

За нея това бе необяснимо, защото двамата с брат й бяха плували голи заедно през цялото си детство. Ала яростта на баща им бе колосална. Той нареди на брат й да се облече и да се върне в двореца и когато Ахил изчезна, я сграбчи за косата.

— Искаш да кокетничиш с мъжете, а, уличнице? Тогава ще те науча какво значи това.

Дори и сега тя не можеше да понесе спомена за последвалото изнасилване, така че затвори ума си за него, а очите й пробягаха по плажа в търсене на нещо, което да я разсее.

Одисей говореше с един набит търговец, който обикаляше Кошарата и оглеждаше прасетата. Калиадес и Банокъл стояха малко встрани от екипажа и разговаряха тихо. Тя видя, че черният мъж Биас я приближава. Той носеше в ръце кожен нагръдник и кръгъл шлем.

— Одисей ми каза да ти ги дам. Възможно е да има битка, а преди нея ни очаква дъжд от стрели.

— С кого ще се бием?

— Пирати.

Страхът се надигна в нея, ала тя не го показа. Вместо това му благодари, свали наметалото на Банокъл и си сложи нагръдника. Той бе грубо изработен, но й беше по мярка. Шлемът обаче се оказа твърде голям, така че Пирия го остави настрана. Миг по-късно видя Биас да носи друг нагръдник на Калиадес. Докато го слагаше, той я видя да го гледа и се усмихна. Отмести поглед.

Одисей я приближи.

— По-добре се качи на борда — каза той.

— Добра цена ли взе за прасетата?

— Не. Наложи се да платя на Ористенес, за да се грижи за ранените, които оставяме тук. Идоменей ме уверява, че ще ми се отплати, но той е мизерник и има слаба памет, когато опре до връщане на дългове. Все още чакам да ми изплати един облог отпреди дванадесет сезона. — Той се усмихна и поклати глава. — Царе! На никой не можеш да вярваш.

После замълча и се загледа в прасетата.

— Мисля, че ще липсваш на Гани — отбеляза Пирия.

Мъжът се засмя.

— Да, изквича, когато му взех жълтото наметало. Мисля, че се беше привързал към него. Може да го посетя следващия път, когато плавам из тези води.

— Дотогава ще е станал на пушено месо — каза Пирия.

— Не, не и Гани! Ористенес ме увери, че ще се отнася с него като с цар сред прасетата. Тук ще му е добре.

— И вярваш, че Ористенес ще удържи на думата си?

Одисей въздъхна.

— Не, вярвам в чувството му за самосъхранение. Не съм му продавал Гани. Гани си е мой. Ористенес може да го използва за разплод, така че ще се грижи да е добре нахранен. Познава ме. Затова ще изпълни обещанието си.

— Или ще го убиеш, така ли Одисей?

— Не бих убил човек заради едно прасе. Може да му изгоря къщата и да го продам в робство. Но няма да го убия. Нека обаче да поговорим за теб, Калиопа. Защо избяга от Тера? Това е толкова глупаво, че чак е абсурдно.

— Мислиш ме за празноглаво момиченце? — отвърна тя рязко. — Времето ми на Тера бе най-щастливото в живота ми. Нямаше жестоки и коварни мъже, нямаше предатели, нито изнасилвани. Търся приятелка, за която една гадателка ми каза, че ще се нуждае от мен преди края.

— Края на какво?

— Не знам. Гадателката видя пламъци и моята приятелка, която бяга от жестоки убийци.

— И ти ще я спасиш? — Въпросът бе зададен нежно, без дори следа от презрение.

— Ако мога.

Одисей кимна.

— Боя се, че видението може и да е истина. Задава се война и не можем да я избегнем. Приятелката ти е Андромаха. Срещнах я, когато пътуваше към Троя. Прекрасна жена. Много я харесах. Двамата с нея сключихме договор, винаги да й казвам истината. — Той се изкикоти. — Това не е лесно дадено обещание. Разказвачите ваят лъжи от истина и истина от лъжи. Налага ни се. Истината твърде често е скучна.

— Тя спомена ли ме? — попита Пирия, преди да успее да се спре.

— Спомена любовта си към Тера и колко нещастна е била при заминаването си. Ти я обичаш много, нали?

— Тя е животът ми! — отвърна Пирия предизвикателно, търсейки в очите му следа от презрение или отвращение.

— Внимавай с кого споделяш това — каза той меко.

— Няма ли да ми кажеш, че чувствата ми ще се променят, когато в живота ми се появи правилният мъж?

— Защо си толкова ядосана? — контрира я той. — Мислиш, че ще те съдя? Любовта е мистерия. Прегръщаме я, където я намерим. Обикновено не избираме кого да обичаме. Това просто се случва. Гласът ни говори по начин, който ушите не могат да чуят. Разпознаваме красота, която очите не виждат. Изпитваме промяна в сърцата си, която никой глас не може да опише. В Любовта няма зло, Калиопа.

— Кажи го на баща ми. Кажи го на жреците, царете и войните в този прокълнат свят.

Той се усмихна.

— Гани е смело прасе и аз го харесвам. Въпреки това няма да губя време да го уча да плава.

Пирия откри, че гневът й избледнява и се усмихна на Грозния цар.

— Ето нещо, което радва окото — каза той.

Постояха заедно известно време и тя почувства топлината на слънцето по лицето си и свежестта на морския бриз в късо подрязаната й коса. Обърна се към Одисей.

— Каза, че разказвачите извайват истина от лъжите? Но как е възможно?

— Въпрос, над който и аз съм умувал дълго. — Той посочи Биас. — Някога разказах история за крилат демон, който нападнал „Пенелопа“. Казах, че Биас, най-великият копиехвъргач на света, запратил оръжието си с такава сила, че то пронизало крилете на демона и спасило кораба ни от унищожение. Биас бе толкова пленен от историята, че започна да се упражнява с копието с такова упорство, че накрая спечели голяма награда на Царските игри. Виждаш ли? Той стана най-добрият, защото аз излъгах, че е такъв. Така че лъжата ми вече е истина.

— Разбирам — отвърна Пирия. — А как може от истина да направиш лъжа?

— Ах, уви, това е нещо, което никой от нас не може да избегне. — Той се наведе и взе малката глинена плоча, на която Биас й бе донесъл храната предната вечер. — Какво е това? — попита я той.

— Глинена плоча.

— Да, глинена. И е била изваяна от ръцете на човек, използвал вода и гъста почва, а после огън. Без огъня нямаше да се изпече, а без водата — да се оформи. Така че имаме земя, имаме вода и имаме огън. Всички тези неща са истина. Така че това истинска плоча ли е?

— Да, истинска е — отвърна тя.

Внезапно Одисей удари глината с юмрук и я разби.

— Все още ли е плоча? — попита той.

— Не.

— Ала тя е все така изпечена, все така създадена от пръст, вода и огън. Мислиш ли, че съм променил истината с юмрука си? Създадох ли лъжа?

— Не, тя беше плоча. Ти я унищожи, но не можеш да промениш истината, че е съществувала.

— Добре — отвърна той с възхищение. — Обичам да виждам ум, който работи. Това, което исках да кажа, е, че истината е сбор от сложни процеси, изградени от много части. Каква е истината за теб? Върховната жрица на Тера би казала, че ти си предала ордена и че егоистичните ти действия може да навлекат чудовищно нещастие на света, ако Минотавърът се събуди и ни потопи в мрак. Това истината ли е? Ти ще кажеш, че си тласкана от любов и желание да защитиш приятелка, че си готова да жертваш живота си за нея. Върховната жрица ще приеме ли тази истина? Ако аз те предам на ордена, същата тази Върховна жрица ще ме нарече добър човек и ще ме възнагради. Това истината ли ще бъде? Ако те отведа в безопасност в Троя и бъда разкрит, ще ме обявят за безбожник и ще ме прокълнат. Ще ме обявят за зъл човек. Истина или лъжа? И двете? Зависи от възприятието, разбирането, вярата. Така че, за да се върна към първоначалния ти въпрос — не е трудно да превърнеш истината в лъжа. Правим го постоянно и обикновено дори не забелязваме. — Той погледна към източното небе. — Слънцето изгря. Време е да тръгваме.