Елис Питърс
Един труп в повече (9)

Глава девета

Откъде ли можеше да знае, че в този миг Годит гледа собственото си отражение в огледалото на Ейлин, което Констанс държеше отдалеч, за да може да се види почти цялата.

Измита, сресана и пременена в брокатена златоткана рокля на Ейлин, тя се въртеше наляво-надясно, упоена от насладата да е отново жена. Лицето й не беше вече лице на хлапак, а на достолепна млада господарка, оценяваща силата си. Меката светлина на свещите я правеше още по-загадъчна и странна в собствените й очи.

— Да можеше той да ме види сега — замечтано изрече тя, забравяйки, че досега не бе говорила за друг мъж, освен за отец Кадфел и че дори на Ейлин не биваше да споменава за Торолд и неговата задача. За себе си бе разказала почти всичко, но това беше в отговор на добрината.

— Значи има и той? — попита Ейлин и очите й заблестяха със съучастническо любопитство. — И ще дойде с теб, накъдето си се запътила? Извинявай, не бива да те разпитвам, няма да е честно. Но защо пък да не му се покажеш с тази рокля? След като се измъкнете, можеш да продължиш пътя си облечена като жена.

— Не ми се вярва — тъжно поклати глава Годит. — Едва ли ще е възможно точно по този път.

— Тогава просто я вземи със себе си. Напъхай я в онзи голям вързоп. Аз имам много, ти тръгваш без нищо, а все ще ти потрябва рокля, когато стигнеш безопасно място.

— Да знаеш само как ме изкушаваш! Толкова си мила! Не, не мога да я взема. А и особено в началото всичко трябва да се носи на гръб. Но съм ти много благодарна и никога няма да забравя жеста ти.

Просто така, за удоволствие, бе изпробвала всички дрехи на Ейлин, като Констанс й помагаше с готовност, и във всяка нова рокля си представяше как се явява пред Торолд без предупреждение и той я зяпва с изумени очи. Не знаеше къде е той и какво прави, но успя да прекара един блажен следобед, неразяждан от терзания. Той непременно щеше да я види в целия й блясък — ако не в тази, то в друга рокля, с накити и с порасла коса, сплетена и навита като тази диадема над челото й. После се сети как седяха един до друг, как ядяха сливи и хвърляха костилките в Севърн през процепите в пода на воденицата, и се разсмя. Каква полза да си придава важност пред Торолд?

Тъкмо сваляше диадемата от главата си, когато се разнесе припряно, но и предпазливо чукане по външната врата, и за момент трите замръзнаха, вторачили една в друга ужасени погледи.

— Дали все пак не са решили да претърсят и тук? — с тревожен шепот запита Годит. — Май ви докарах беля…

— Не! Адам ме увери тази сутрин, че няма да идват — каза Ейлин и се изправи решително: — Ти остани тук с Констанс. Заключете вратата. Аз ще отворя. Може би отец Кадфел вече идва за теб…

— Няма как да е той, те все още наблюдават.

Почукването съвсем не бе прозвучало заплашително и все пак Годит се затаи до залостената врата и напрегнато се заслуша в откъслечните думи, които стигаха до нея. Ейлин бе въвела посетителя в преддверието. Прозвуча мъжки глас, нисък и подчертано любезен.

— Адам Курсел! — промълви беззвучно Констанс и се усмихна разбиращо. — Толкова е влюбен, че не може да се откъсне!

— А Ейлин? — прошепна любопитно Годит.

— Кой знае! Не, тя не, поне засега.

Същия глас Годит бе чула и сутринта, отправен към вратаря и иноците на портата със съвършено различен тон. Но воинските задължения едва ли бяха от най-приятните и можеха да превърнат дори най-благовъзпитания рицар в смръщен грубиян. Нищо чудно тъкмо този смирен и загрижен мъж, който нежно разпитваше за здравето на Ейлин, да бе истинският Курсел.

— Надявам се, че суматохата не ви е разтревожила прекалено — казваше той. — В манастира няма да има повече проверки, можете да си отдъхнете.

— Никой не ме е безпокоил — с мил глас го увери Ейлин. — Нямам от какво да се оплача, вие наистина бяхте много внимателен. Мъчно ми е само за хората, на които иззеха благата им. И в града ли е същото?

— Да — гласът му издаваше съжаление, — и ще продължи утре. Но манастирът може да си отдъхне, тук приключихме.

— А намерихте ли девойката, която търсехте?

— Не.

— Какво ще си помислите — предизвикателно попита Ейлин, — ако ви кажа, че се радвам?

— Ще си помисля, че не съм и очаквал друго от вас и че точно за това ви ценя. Едва ли сте в състояние да пожелаете някому зло, а още по-малко: плен на едно невинно момиче. Толкова много научих за вас, Ейлин — последва кратко развълнувано мълчание, после той продължи: — Ейлин…

— Гласът му премина в шепот и Годит вече не различаваше думите. Всъщност не беше и нужно, интимният настоятелен шепот бе красноречив сам по себе си. След малко прозвуча нежният глас на Ейлин:

— Не можете да очаквате от мен отзивчивост точно тази вечер, след един ден, донесъл толкова изтощителни вълнения за много хора. Тяхното изтощение по някакъв начин се предава и на мен. Вероятно и вие сте не по-малко уморен. Нека да се наспя добре тази нощ, ще имаме по-добри моменти за този разговор.

— Напълно сте права! — каза той и това отново бе гласът на воин, поел службата на изпънатите си рамене. — Моля за извинение, наистина моментът не беше подходящ. Моите хора вече са при портата и трябва да отида при тях, а вие си починете. Вероятно още петнайсетина минути ще чувате маршируващи нозе и скърцане на коли, но после всичко ще утихне.

Гласовете се отдалечиха към входната врата. Годит чу, че тя се отвори и след няколко приглушени реплики и неразличими думи отново се затвори. Резето изщрака и миг след това Ейлин почука на вратата на спалнята.

— Отворете ми, той си отиде.

Тя застана на прага и заруменялото й смръщено лице изразяваше по-скоро радостно притеснение, отколкото неприятно чувство.

— Мисля си — започна тя и усмивката й в този миг много би зарадвала Адам Курсел, ако можеше да я види, — че не съм направила нещо неприятно за него, като те скрих. Според мен той изпитва облекчение, че не те е намерил. Отиват си, свърши се вече. Остава да изчакаме отец Кадфел и нощта.

 

 

В колибата до сушилнята отец Кадфел успокои своя пациент, нахрани го и се погрижи за раните му.

След като получи обнадеждаващ отговор на своя първи въпрос, Торолд послушно легна върху ложето на Годит, а Кадфел смени превръзката на рамото му, намаза с мехлем и стегна вече почти зарасналия разрез на бедрото.

— Ако заминете тази нощ за Уелс — каза той, — трябва да си подготвен, да не допуснем някоя от раните да се отвори.

— Тази нощ? — възбудено попита Торолд. — Тази нощ ли ще бъде? С нея?

— Крайно време е, вече трудно удържам положението — каза Кадфел и в гласа му прозвучаха самодоволни нотки. — Не че вие двамата сте ми омръзнали, но ще се почувствам по-спокоен, когато потеглите към земите на Оуейн Гуинед. Ще ви дам препоръка, която да връчите на първия срещнат уелсец. Фицалън и бездруго е съобщил за теб на Оуейн, а Оуейн не забравя думата си.

— Веднъж да се метнем на конете и да потеглим… Ще се грижа добре за Годит! — закле се Торолд.

— И тя за теб. Ще й дам от този мехлем и още някои неща, които могат да й влязат в работа.

— И тя е успяла да пренесе лодката и съкровището! — все повече се разпалваше Торолд. — Че колко са девойките, които могат да запазят присъствие на духа, за да се справят с всичко това? И онази, другата девойка я е скрила! И е съобразила да дойде и да ви каже! Не можете да отречете, отец Кадфел, тук, в Салоп, имаме страхотни жени! — после той млъкна и се замисли. — И сега как ще я изведем оттам? Може да са оставили охрана. А и аз как ще се измъкна през портата? Вратарят не може да не се усети, че никога не съм влизал. А пък лодката е там, не е тук.

— Замълчи за малко — каза Кадфел, докато пристягаше превръзката, — остави ме да помисля. Разкажи ми по-добре за себе си, как прекара деня? Справил си се добре, струва ми се. Успял си да разчистиш воденицата, защото за нея не се каза нищо. Чу ги навреме, така ли?

Торолд му разказа за своя дълъг, опасен и все пак неописуемо скучен ден, изпълнен с втурване и спиране, тичане и притаяване, бързане и прокрадване.

— Наблюдавах през цялото време, докато шестима въоръжени пешаци и един офицер на кон претърсваха шубраците по брега на реката и воденицата. Сигурен съм, че вътре не намериха нищо. Първо офицерът влезе сам, после привика и хората си. По-късно видях същия офицер — спомни си той, — чак вечерта, когато пресякох потока и се шмугнах в купата. Яздеше сам нагоре-надолу по брега, между реката и вадата за воденицата. Познах го по стойката и по коня. Изчаках да се обърне с гръб и тогава пресякох, а после той обърна коня и когато стигна точно срещу мен, спря и се загледа там, където се криех. В оня миг бях готов да се закълна, че ме вижда. Беше се вторачил право в мен. И дори се усмихваше! Сигурен бях, че ме е открил. И тогава изведнъж си тръгна. В крайна сметка, изглежда, не ме е видял.

Кадфел остави мехлемите и се замисли. После попита тихо:

— Каза, че си го познал по коня. Какво толкова му имаше на тоя кон?

— Висок и особен на цвят. Огромен, страхотен звяр. Не е красив, но е много як и шарен: коремът му е кремав, хълбоците и гърбът — чисто черни.

Кадфел се почеса по едрия загорял нос и после — по още по-загорялата тонзура.

— А ездачът?

— Млад мъж, сигурно на моя възраст, смугъл и строен. Сутринта отдалеч различих само облеклото му и стойката върху седлото: държеше се съвсем непринудено върху онова чудовище. Вечерта видях и лицето му. Слабо, скулесто, с черни очи и черни вежди. Подсвиркваше си — добави Торолд, учуден, че си спомня и тази дреболия. — При това много мелодично!

Вярно, че често си подсвирква, припомни си Кадфел. Припомни си и коня, останал в манастирските обори, след като двата по-добри и не толкова биещи на очи заминаха. Два мога да дам, бе заявил собственикът им, но не и всичките четири, нито пък по-свестните. Уж бе принуден да избира, а ето че спокойно яздеше единия от останалите два коня. Едва ли му бе отнет и другият. Значи бе излъгал. Положението му при краля съвсем не е било несигурно, щом е взел участие в днешното претърсване. При това, както изглежда, с особена задача. Кой му я е възложил?

— И мислиш, че може да те е видял?

— След като се скрих, надникнах и го видях да гледа натам, откъдето бях минал току-що. Предполагам, че може би с ъгълчето на окото ме е зърнал, докато притичвах.

Този мъж има очи и на гърба, помисли Кадфел, и ако изобщо пропусне нещо, значи то не си струва. На Торолд каза само:

— Спря, загледа се към теб и отмина, така ли?

— По едно време дори реших, че ми маха с ръка за поздрав — призна си Торолд, усмихнат на собственото си простодушие. — В онзи миг едва ли не ми се привиждаха призраци на всяка крачка, до такава степен се тревожех за Годит. Но той просто се обърна и отмина все така спокойно. Значи не ме е видял все пак.

Кадфел мислеше за случката с почуда и възхищение. Сумракът се сгъстяваше. Все още не беше съвсем тъмно, просто слънцето избледня, след него и заревото на залеза и само в западния край на небосвода остана зеленикаво сияние.

— Няма начин да ме е видял, нали? — запита Торолд, стреснат, че може да е довел опасността толкова близо до Годит.

— Не се притеснявай, синко — уверено каза Кадфел. — Няма място за тревога, аз си знам работата. Време е да отида на вечерната служба. Ти залости след мен и гледай да подремнеш малко върху леглото на Годит, защото после до изгрев-слънце ще ти трябват много сили. Ще дойда да те взема веднага след службата.

 

 

Преди службата обаче намери време да се отбие в оборите и не бе изненадан, когато установи, че нито петнистият жребец, нито другарят му с широкия гръб са вързани пред яслата. След службата невинно се отби и към пристройките за гости, за да научи, че сред миряните в мъжкото отделение липсват Хю Берингар и неговите трима войни. Вратарят си припомни, че малко след като Берингар се прибрал привечер след претърсването, хората му излезли навън. Около половин час по-късно ги последвал и той самият, без да изглежда особено припрян.

Значи така, рече си Кадфел. Противникът смело бе заложил всичко на карта, убеден, че каквото има да става, ще е именно тази нощ. Добре, нека сега да видим дали моята смелост в залагането може да се мери с неговата, дали и аз с такава проницателност виждам намеренията му, както той моите.

Какво излизаше: положението на Берингар пред краля изобщо не е било поставяно под въпрос и конете му не са били ни най-малко заплашени от изземване, така че с укриването им той е преследвал някаква друга своя цел. При това ме превърна в съучастник!

Защо? Ако наистина му е трябвало скривалище, спокойно е могъл сам да си го намери. Целта му е била аз да науча къде са конете, оставени на разположение, изкушаващи. Трябва да изведа двама бегълци далеч от града и от лапите на краля и той е бил наясно, че това ще ме накара да му помогна. Заложи двата коня като примамка, за да ме накара да донеса на същото място и съкровището, приготвено за отнасяне. Така е подредил нещата, че не е необходимо да преследва жертвите си, а просто да седи и да чака да събера цялата жътва на едно място и да му я поднеса в ръцете.

Следователно тази нощ ще ни чака при това с войниците си.

Оставаха обаче още някои недоизяснени подробности. Какво е целял например Берингар, ако наистина се бе престорил, че не вижда скрития Торолд? Можеше да се предположи, че, търсейки Годит, се е надявал едната птичка да го отведе при другата. Да, но когато сега премисляше всичко, излизаше, че е съвсем малко вероятно Берингар да не е разпознал Годит и да не е бил съвсем наясно къде се намира изгубената му годеница. В такъв случай, щом е знаел, че Годрик е Годит и че един човек на Фицалън се крие в старата воденица, е имал пълната възможност веднага след като Кадфел намери съкровището, просто да събере всичките три трофея и да ги поднесе на доволния и благодарен крал. Това, че не го бе направил, а бе избрал един далеч по-несигурен начин на действие, можеше да означава, че целта му е друга. Например да плени Годит и Торолд и да ги предаде, получавайки си съответната награда, а златото на Фицалън да прати не обратно в Шрусбъри, а да го връчи на своите хора или сам да отпраши с него към собственото си имение. В такъв случай конете бяха не само примамка за един глупав стар монах, а и подготвено средство за пряко пренасяне на съкровището до Мейсбъри, без да се налага минаване през Шрусбъри.

Всичко това важеше, разбира се, при условие че не Берингар бе убил Никълъс Фейнтри. В противен случай планът му би се различавал в една съществена подробност. Той би се стремил Годит да бъде заловена, за да стане примамка за баща си, а Торолд да бъде заловен не жив, а мъртъв. Мъртъв значи безмълвен. Второ убийство, което да заличи първото.

Доста зловеща перспектива, помисли си Кадфел с изненадващо спокойствие. Освен, разбира се, ако всичко не означаваше нещо съвършено различно. И е точно така, да не ми е името Кадфел! Ако не позная, никога вече няма да влизам в схватка с млад и умен противник!

Той се прибра в колибата с ведър дух, готов за нова безсънна нощ. Торолд беше буден и нащрек. Вдигна резето веднага щом разбра кой е.

— Време ли е? Как ще стигнем до къщата? — щеше да бъде на тръни, докато сам не се увереше с очите си, че тя е на свобода, здрава и читава.

— Винаги се намира начин. Но още не е достатъчно тъмно и тихо, така че ти стой засега и си почивай, тази нощ ще има да мъкнеш, докато стигнем при конете. Аз сега трябва да отида в спалното крило и да си легна с братята. Не се притеснявай, ще се върна. Приберат ли се всички, ще се измъкна. Постелята ми е точно до нощната стълба, а приорът е на другия край и спи като заклан. Не забравяй, че църквата има страничен изход към Форгейт. Това е единствената врата не към двора, а право навън. От там до къщата на госпожица Сиуърд са няколко крачки и според теб вратарят при портата няма ли си друга работа, освен да записва кога на някой гражданин ще му хрумне да закъснее?

— Значи това момиче Ейлин е можело да влезе в църквата през страничната врата като всички останали миряни? — озадачен се досети Торолд.

— Можеше, но тогава нямаше да има възможност да говори с мен. И освен това е предпочела да набие в очите на всички привилегиите, дадени й от Курсел, за да разберат фламандците, че трябва да се съобразяват с нея. Умно момиче! О, и ти си имаш умно момиче, млади момко, което, надявам се, заслужаваш, а Ейлин едва сега изпробва силите си и установява на какво е способна, и както ми се струва, не пада по-долу от нашата Годит.

Торолд се усмихна в топлия здрач на колибата, убеден при всичките си притеснения, че друга като Годрик-Годит няма.

— Добре, но дори и вратарят да не обръща внимание на закъсняващите граждани — поде отново той, — ще си затвори ли очите, ако се мерне някое бенедиктинско расо?

— Че кой ти е говорил за бенедиктински раса по късна доба? Ти, млади момко, ще отидеш да доведеш Годит. Вратата за енориашите никога не е заключена, а и вратарската къщичка е наблизо, ако стане нужда. Като му дойде времето, оттам ще те преведа. А ти ще отидеш в последната малка къща при воденицата и ще преведеш Годит с лодката от яза до мястото, където каналът се събира с потока. Там ще ви чакам.

— Третата къща откъм нашата страна — прошепна Торолд със светещи в мрака очи. — Знам я!

Пламъкът на благодарността и задоволството му изпълни колибата и раздвижи тежките упоителни ухания на билките. Сам щеше да бъде пратеникът, който щеше да вземе Годит, за да я отведе — като тайно и чудотворно грабване на невяста.

— И когато доплуваме до потока, ще ви сварим на брега откъм абатството?

— Там ще съм, без мен никъде да не ходите! А сега си почини още малко, един час. Не пускай резето, може да заспиш. Аз ще дойда да те взема, когато всичко утихне.

 

 

Планът на Кадфел вървеше без засечка. След тежкия ден всеки побърза да пусне кепенците, да духне свещта, да залости вратата и да се мушне под завивките. Торолд чакаше буден в колибата, когато Кадфел дойде да го вземе. Двамата минаха през градините, през малкия двор между пристройките за гости и игуменските килии, после през клостера и влязоха в църквата през южния вход, като навред ги обгръщаха тишина и спокойствие, които сякаш не принадлежаха нито на деня, нито на нощта, а единствено на това затишие между молитвите. Не размениха и дума, докато бяха в църквата, рамо до рамо под високата кула, и после, облегнати на западната врата. Кадфел отмести голямото крило и се ослуша. Очертанията на затворената манастирска порта тъмнееха, но вратичката бе подканящо открехната. Рамката й очертаваше малък светъл прорез в мрака на нощта.

— Всичко е спокойно. Ти върви! Чакам ви при потока.

Момъкът се промуши през тесния процеп и излезе по средата на пътя, все едно се връщаше от оборите. Кадфел внимателно и безшумно затвори вратата. Без да бърза, тръгна обратно по същия път и под звездното небе се спусна през градините към полето, придържайки се към десния бряг на потока, докато не стигна мястото, откъдето не можеше повече да продължи. Седна сред тревата и змийския грах и зачака. Августовската нощ беше топла и тиха, изрядко някой полъх раздвижваше листака, колкото да изтръгне въздишка от дърветата и да заглуши с този тих звук още по-тихите звуци, издавани от предпазливите и опитни мъже. Не че някой щеше да ги следи тази нощ. Не бе необходимо! Той просто вече се бе разположил в края на пътя им и ги очакваше.

 

 

Констанс отвори вратата и се дръпна уплашено назад, когато вместо монаха, когото чакаше, видя пред себе си един млад мирянин. Но Годит стоеше до нея, напрегната, изгаряща от нетърпение, и с кратък, почти безгласен вик се хвърли покрай нея и се озова в обятията му, до сърцето. Пак се бе превърнала в Годрик, макар че за него вече не можеше да бъде друга, освен Годит, която все още не беше видял истински. Тя се притискаше в него, смееше се и плачеше, прегръщаше го, гълчеше го и му се заканваше, всичко това на един дъх, а едновременно докосваше с нежни пръсти бинтованото му рамо, разпитваше го, после отменяше всичките си въпроси, докато накрая внезапно млъкна, вдигна нагоре успокоеното си лице и зачака да я целуне. Напълно объркан и очарован, Торолд я целуна.

— Ти навярно си Торолд — обади се зад тях Ейлин със спокоен глас, сякаш, макар да го виждаше за пръв път, знаеше за техните отношения повече от него самия. — Затвори вратата, Констанс, всичко е наред.

Тя огледа младия мъж, преценявайки достойнствата му с наскоро добит опит, и остана доволна.

— Очаквах отец Кадфел. Тя искаше да тръгне сама, както дойде сутринта, но аз не я пуснах. Той ми каза, че ще я вземе. Не знаех, че ще прати теб. Всеки пратеник на Кадфел е добре дошъл.

— Тя ви е разказала за мен? — попита Торолд и се изчерви.

— Само каквото трябва да знам. Годит умее да пази тайна… и аз също — скромно заяви Ейлин. И тя сияеше заруменяла, радостно възбудена от заговора, но и със съжалението, че ролята й свършва дотук. — Ако отец Кадфел ви чака, не бива да губим време. Трябва да стигнете колкото може по-далеч до видело. Ето го вързопа, с който дойде Годит. Изчакайте малко тук, докато аз проверя дали всичко е наред надолу в градината.

Тя се шмугна в топлата тишина, изправи се на брега на яза и се ослуша напрегнато. Едва ли в манастира и околностите му бе оставена охрана след претърсването и прибирането на всичко необходимо. Може би от къщите насреща наблюдаваше някой буден? Навред беше тъмно, тя дори си помисли, че кепенците са пуснати въпреки горещината от страх някой фламандец да не се върне за плячка, която да мине покрай официалното изземване през деня. Дори и листата на върбата не помръдваха, останали на завет от слабия ветрец, който шушнеше в тревата по брега отсреща.

— Идвайте! — прошепна тя, като отвори леко вратата. — Тихо е. Вървете след мен, склонът е неравен.

Беше се сетила даже да смени светлата си рокля с тъмна, за да се слива със сенките. Торолд подхвана вързопа със съкровището на Фицалън за въжето, с което бе омотан чувалът, и твърдо отстрани Годит, когато тя посегна да сподели товара с него. За негова изненада тя се покори и тръгна бързо и безшумно напред към лодката, завързана под сведените клони на върбата. Ейлин легна на брега и се протегна, за да издърпа черупката и да я задържи до отсечения половин метър надолу бряг на яза. Смирената и изпълнителна дъщеря бързо се учеше сама да взема решения и да разполага със собствените си възможности.

Годит слезе в лодката и с две ръце намести издутия вързоп между пейките. Черупката едва побираше двама души и хлътна застрашително, когато и Торолд стъпи в нея, но все пак запази равновесие. Щеше да ги откара, закъдето бяха тръгнали, както предишния път.

Годит се протегна и прегърна Ейлин, коленичила в тревата на ръба. Нямаше време за благодарствени слова, Торолд само целуна малката гладка длан, протегната към него, а после тя отвърза въжето и го хвърли на борда. Лодката се плъзна леко под брега и се понесе към водовъртежите на изхода, обратно в потока, който пълнеше яза. Течението от улея ги подхвана и леко ги понесе напред извън яза, а Торолд пусна веслото. Годит се обърна, но различи само очертанията на върбата с тъмната маса на къщата зад нея.

Отец Кадфел се изправи във високата трева, когато Торолд прекара лодката до брега.

— Чудесно! — прошепна той. — Никакви затруднения, нали? Някой видя ли ви?

— Нямаше затруднения. Водете ни!

Кадфел поклати замислено лодката с една ръка.

— Остави Годит и багажа отсреща и се върни да ме вземеш. Не ми се иска да се мокря.

Когато и тримата се озоваха на другия бряг, той изтегли лодката от водата и Годит му помогна да я замъкнат до близката горичка и да я скрият. Тук, потулени под дърветата, можеха да си поемат дъх и да поприказват. Нощта беше тиха и мирна, пет спокойни минути тук, както заяви Кадфел, можеха да им спестят доста усилия занапред.

— Да си кажем тихичко две-три думи. Никой, надявам се, няма да види какво съдържа товарът ви, преди да сте стигнали далеч на запад, затова си мисля, че най-добре ще е отново да го разделим.

Много по-лесно се носят дисаги на рамо, отколкото този вързоп.

— Аз ще взема едните — нетърпеливо се обади Годит.

— Струва ми се, че наистина можеш да ги носиш известно време — съгласи се той.

Той разви чувалите и измъкна двата чифта кожени дисаги с широки ремъци, удобно лягащи на рамото, с равномерно разпределена още за конете тежест.

— Мислех си, че ще можем да си спестим половин миля, като използваме реката в началото — каза той, — но тази черупка няма да ни издържи. А и не е толкова далеч, целият път е към три мили.

Той нагласи едните дисаги на рамото си, същото направи и Торолд откъм здравата си страна.

— Не ми се е случвало да нося толкова скъпоценен товар — каза Кадфел на тръгване, — а дори няма да мога да го разгледам.

— За мен този товар е горчив — обади се Торолд зад гърба му. — Заради него Ник се прости с живота, а пък аз няма да мога да отмъстя за това.

— Ти сега за твоя живот мисли и гледай твоите грижи — каза Кадфел. — Няма да остане неотмъстен. Карай напред, Ник остави на мен.

 

 

Той поведе спътниците си по друг път, различен от онзи, който бяха минали с Берингар. Вместо да прекосят потока и да поемат право към конете отвъд Пъли, тръгна по̀ на запад, така че, когато на юг се изравнят с обора, да са излезли и на около миля западно от него, по-близо до Уелс и в по-гъста гора.

— Ами ако някой ни проследи? — попита Годит.

— Никой няма да ни проследи.

Отговорът му прозвуча толкова уверено, че момичето го прие без повече въпроси. Не можеше да не е така, щом отец Кадфел го казваше. Тя не миряса, докато не взе товара от Торолд, но след около половин миля се запъхтя, започна да стъпва несигурно и той отново метна дисагите на здравото си рамо.

Клоните над главите им се разредиха и се показа бледата дантела на небето. Бяха излезли на широка просека, която пресичаше косо тяхната пътека. Продължиха още няколко крачки по пътеката, която бе станала по-открита.

— Сега си отваряйте добре очите — спря ги Кадфел в една сянка, — защото после ще трябва без мен да дойдете до това място. Просеката, която отминахме, е чудесен прав път, останал от старите римляни. Вляво, на изток, извежда до моста над Севърн при Ачъм. На запад, от дясната ни страна, ще ви откара право до Пул и Уелс, а ако се натъкнете на някаква пречка, можете да завиете на юг и накрая да стигнете до Монтгомъри. Хванете ли го веднъж, гледайте колкото може по-бързо да яздите, макар на места да е стръмен. След като го пресякохме, остава още половин миля до брода на потока. Помъчете се да го запомните.

Очевидно в тази част пътеката се използваше повече, по нея можеха да се движат и коне. Бродът, до който стигнаха, беше широк и с равно дъно.

— А тук ще оставим багажа — каза Кадфел. — Няма начин да разпознаете едно дърво сред хилядите други в гората, но и няма начин да сбъркате единственото дърво до брода.

— Да оставим багажа ли? — изненада се Торолд. — Защо да не го занесем направо при конете? Нали казахте, че тази нощ няма да ни следят.

— Няма да ни следят.

Защо да следиш плячката си, когато знаеш къде отива, и си сигурен за нощта, когато ще се появи?

— Не губеше повече време, правете каквото ви казвам!

И той смъкна своите дисаги. Огледа се в тъмнината, с която очите им вече бяха свикнали. От дясната им страна над гъсталака до брода се издигаше корубестият дънер на полуизсъхнало старо дърво. Най-долният му клон падаше ниско в шубраците. Кадфел преметна дисагите през него, Торолд направи същото, без да го подканят. После се дръпнаха назад и се огледаха, за да се уверят, че само който ги бе скрил, можеше да ги намери. През гъстата шума не се виждаше нищо.

— Чудесно, моето момче! — каза доволно Кадфел. — Сега ще повървим малко на изток, докато тази пътека се събере с другата, пряката, по която вървяхме досега. Трябва да стигнем до обора откъм правилната посока. Няма да е добре, ако някой любопитен разбере, че сме били с една миля по-близо до Уелс.

Вече без товар, Годит и Торолд се хванаха за ръка и тръгнаха след него доверчиви като деца. Усещаха, че вече почти са се измъкнали на свобода, и нямаха какво да кажат, само се държаха и вярваха, че всичко ще се нареди успешно.

Пътеката им се събра с пряката само на няколко минути път от оградата на обора. Дърветата останаха назад и небето избледня. Някъде в постройката блещукаше светлинка, между прътите се мяркаше бледо треперливо пламъче. Тихата спокойна нощ ги обгръщаше отвред.

Брат Анселм им отвори мигновено — явно някой разтревожен пътник бе донесъл чак дотук вестта за събитията от деня. Успокоен, той ги издърпа бързо вътре и след като затвори портите, с любопитство изгледа двете млади лица зад гърба на Кадфел.

— Така си и мислех. Предчувствах го. Знаех, че ще дойдеше тази нощ. Научихме, че при вас нещата отиват на зле.

— Доста — призна с въздишка Кадфел. — Никому не пожелавам такива неприятности. И най-малкото на тия двамата. Деца, тези достойни братя се погрижиха конете ви да бъдат готови. Анселм, това е дъщерята на Адъни, а младежът е рицар на Фицалън. Къде е Луи?

— Оседлава конете — каза отец Анселм. — Той пръв ви усети и отиде веднага щом разбра кой идва. През целия ден имахме на ум, че ще трябва да избързаш. И храна приготвих за всеки случай, ето я торбичката. Не се тръгва на път без ядене. Пъхнал съм и едно шише вино.

— Добре! Ето ви и от мен нещо — каза Кадфел, като изпразни своята кесия. — Това са лекарства. Годит знае как да ги използва.

Годит и Торолд слушаха смаяни.

— Ще отида да помогна за конете — успя да изрече младежът, преплитайки от благодарност език.

Той пусна ръката на Годит и се запъти през малкия занемарен двор към яхъра. Това горско кътче, така несигурно в смутните времена, скоро отново щеше да стане гора, гъстата зеленина щеше да покрие за няколко лета дървените, и бездруго скромни постройки. Най-много за три-четири години Дългата гора щеше да погълне всичко.

— Отец Анселм — каза Годит, обхождайки с възхитен поглед гигантската фигура на монаха, — от все сърце ви благодаря от името на двамата за всичко, макар то да е било главно за отец Кадфел. Една седмица той беше мой учител и аз разбрах много неща. Готова съм да направя за него всичко, което мога. Обещавам ви, че двамата с Торолд никога няма да забравим онова, което сторихте за нас, и няма да се отречем от него.

— Господ да те благослови, чедо — отвърна умиленият и позасмян отец Анселм, — говориш като светите книги. Нима почтеният човек може да направи друго, когато една млада дама е в беда, освен да й помогне? А също и на нейния млад другар!

Отец Луи се зададе откъм обора, повел жребеца, който Берингар беше яздил, когато доведоха двата коня. Торолд го следваше с черния. Животните потръпваха нетърпеливо в мъждукащото осветление, добре нахранени и отпочинали.

— И товарът е съхранен — каза отец Анселм многозначително. — Аз лично бих го разделил, за да е удобно разпределен от двете страни на коня, но реших, че не е моя работа да го отварям, затова си стои, както го остави. Според мен най-добре ще е да го качим зад седлото на по-лекия ездач, но както кажеш.

Двамата отидоха да донесат вързопа, който Кадфел бе донесъл тук преди няколко нощи. Изглежда, някои неща оставаха недоизречени точно както Торолд и Годит бяха приели някои неща, без да се опитват да ги разберат. Анселм донесе вързопа на широките си рамене и го стовари пред оседланите коне.

— Ето и каиши, за да го вържем за седлото.

Те бяха помислили за всичко, дори на въжето имаше малки клупове, и в момента, когато промушваха през тях каишите, едно острие разсече ремъците, които държаха затворена вратата зад гърба им, и един ясен и уверен глас заповяда строго:

— Останете по местата си! Никой да не мърда! Всички да се обърнат бавно с ръцете настрани, така че да ги виждам. Заради дамата!

Те се обърнаха като насън, както им бе заповядал гласът, с облещени от изненада очи. Портата в оградата зееше с широко разтворени крила. В празното място се бе изправил Хю Берингар с меч в ръка. До двете му рамене се виждаха два опънати лъка, стиснати от яки ръце, а зад тях — примижали очи. И двете стрели сочеха към Годит. Осветлението беше слабо, но равномерно и напълно достатъчно за опитни стрелци.

— Чудесно! — доволен каза Берингар. — Радвам се, че така добре ме разбирате. Сега останете, както сте, и никой да не мърда, докато моят човек не затвори вратата.