Елис Питърс
Един труп в повече (2)

Глава втора

Всичко свърши доста преди пладне: портите бяха изкъртени, външните стени — една по една прочистени, и последният стрелец — прогонен от кулите. Над града и над крепостта висеше тежък покров от черен пушек. По улиците не се мяркаше ни човек, ни куче. Още при първия щурм, всеки бе прибрал жената, семейството и животинките зад залостените врати. Всички се спотайваха, заслушани в грохота, врявата и писъците на битката. Не продължи дълго. Гарнизонът беше изтощен, недохранен и пооредял от дезертьорство, въпреки че трудно се бягаше от обсадената крепост. Изглежда, всички се бяха примирили, че при следващото нападение градът ще падне. Шрусбърийските търговци примрели чакаха неизбежното плячкосване и си отдъхнаха облекчено, когато кралят със заповед възпря хората си: не защото бе склонен да лиши своите фламандци от полагащата им се плячка, а защото искаше да са плътно около него. Дори един крал е уязвим понякога, а това беше вражески град, все още неомиротворен.

Оставаше му да се справи със защитниците на крепостта, с Фицалън, Адъни и Арнулф от Хездин. Стивън гордо прекоси задимения, окървавен и осеян със захвърлено оръжие двор на крепостта и влезе в преддверието, като преди това изпрати Курсел, Тен Хейт и хората им със заповед да заловят водачите и да ги доведат, а задържа Прескот. Ключовете от крепостта бяха в ръцете на новия наместник, който вече обмисляше разполагането на кралски гарнизон.

— Като теглим чертата — обади се Прескот, — обсадата и превземането съвсем не струваха много на негово величество. Загубите на хора са нищожни, а колкото до средствата, вярно, че забавянето излезе скъпичко, но замъкът е почти непокътнат. Тук-там стените да се пооправят, да се сложи нова врата… Това е твърдина, която няма да изгубите никога. Струваше си времето.

— Ще видим — каза мрачно Стивън, като си спомняше как Арнулф от Хездин обсипваше нападателите с ругатни от кулите. Сякаш бе предизвиквал смъртта!

Появи се Курсел със свален шлем и бляскава кестенява коса. Можеше да се разчита на този мъж — бърз, неудържим в двубоите, умеещ да държи хората си. Стивън го харесваше.

— Е, Адам, в земята ли потънаха? Не вярвам Фицалън да се е сврял в някой хамбар като плъх.

— Не, ваше величество! — отвърна унило Курсел. — Преобърнахме наопаки крепостта от покрива до тъмницата, давам ви дума, че не сме пропуснали нищо. Но Фицалън се е изпарил! Трябва ни малко време, за да научим кога, как и накъде е потеглил, какви са плановете им…

— Плановете им! — избухна Стивън.

— Адъни е с него. Избягали са. Съжалявам, че трябва да донеса на негово величество тази неприятна вест, но истината си е истина.

Не можеше да му се отрече храбростта да произнесе такава истина.

— Хездин го заловихме — продължи той. — Там е, отвън. Ранен е, но не сериозно, само драскотина. Оковах го за по-сигурно, но май не е толкова сърцат, колкото когато се перчеше отдалече.

— Доведете го — нареди кралят, все още гневен, че двама от главните му врагове се бяха измъкнали.

Арнулф от Хездин влезе, куцайки силно, като дрънчеше с веригата, овързала китката за глезена му. Беше едър червендалест мъж на около шейсет години, целият изпоцапан в прах, пушек и кръв. Двама от фламандците го избутаха на колене пред краля. Лицето му беше погаснало и стреснато, но все още дръзко.

— Укроти ли се вече? — тържествуващо попита кралят. — Къде е сега твоята наглост? Преди ден-два беше толкова устат, онемя ли? Или ще запееш друга песен?

— Ваше величество — каза Хездин, процеждайки през зъби очевидно омразното обръщение, — вие сте победител, аз съм в ръцете ви и в краката ви. Сражавах се честно и сега очаквам да се отнесете с мен подобаващо. Аз съм английски и френски благородник. Вие се нуждаете от пари, за мен се полага откуп като за граф и мога да го платя.

— Късно се сети да се обръщаш любезно към мен! Докато помежду ни имаше стени, си дереше гърлото и безсрамието ти нямаше край. Тогава се зарекох, че ще взема живота ти, и дойде време да го сторя. Никакви пари не могат да го откупят. Да ти кажа ли моята цена? Къде са Фицалън и Адъни? Кажи ми къде да ги заловя, и се моли да успея! Тогава може и да реша да запазя жалкия ти живот.

Хездин отметна глава и погледна краля в очите.

— Цената ви е много висока — каза той. — Само едно ще ви кажа за моите другари: те не тръгнаха, преди да се убедят, че всичко е загубено. Жив или мъртъв, това е всичко, което ще чуете от мен. Гонете си сам дивеча!

— Ще видим! — яростно избухна кралят. — Ще видим дали няма да запееш друго! Отведи го, Адам, предай го на Тен Хейт и виж какво може да се направи с него. Хездин, имаш време до два часа да ни кажеш къде са, в противен случай че те обеся на крепостната стена. Отведете го!

Повлякоха го, както беше на колене. Стивън беснееше и гризеше пръстите си.

— Как мислиш, Прескот, дали наистина са тръгнали, след като битката вече е била загубена. Тогава може и да са още в града. Как ще се измъкнат? От Форгейт нямаше никакъв изход, освен през нашите редици, дружините пазеха и двата моста. Градът е като остров. Те се крият някъде тук. Намерете свърталището им!

— През мостовете не може да са излезли — потвърди Прескот. — Има още само един изход — през шлюза, по реката. Но никак не ми се вярва да са преплували незабелязано Севърн там, а лодка не са имали, сигурен съм. Най-вероятно са още в града.

— Претърсете го и ги намерете! Никаква плячка, преди да ги видя на сигурно място!

Докато Тен Хейт и неговите фламандци събираха пленените войници и предаваха крепостта под разпореждането на Прескот, Курсел и още неколцина офицери с дружините си побързаха към града, подсилиха охраната на двата моста и се заеха да претърсят къщите и дюкяните. Вече победител, Стивън се завърна в стана си с кралската стража и мрачно зачака някакви вести за двамата бегълци. Минаваше два часа, когато Курсел се яви да му докладва.

— Ваше величество — каза той прямо, — не мога да ви доложа за друго, освен за неуспех. Претърсихме и най-малката уличка, разпитахме до един старейшините и търговците, гледахме навред. Градът не е голям и е цяло чудо, че наистина са успели да се измъкнат. Но, изглежда, е така, няма ни вест, ни кост от Фицалън и Адъни. Изпратих за всеки случай един конен отряд да ги гони към манастира Форгейт и нататък, ако са преплували реката, но се съмнявам, че ще хванат нещо. А Хездин дума не обелва. Тен Хейт направи каквото можа, за малко не му видя сметката. Няма да каже нищо. Знае какво го чака, заплахите не помагат.

— Ще си получи каквото му бе обещано — мрачно процеди Стивън. — А останалите? Колко са пленниците от гарнизона?

— Без Хездин деветдесет и трима — Курсел наблюдаваше красивото смръщено лице на краля. Колкото и да бе яростно гневното му избухване, нямаше да трае дълго. От седмици офицерите му повтаряха, че ще сгреши, ако избърза с прошката. — Ваше величество, едно снизхождение сега ще бъде прието като слабост — думите на Курсел бяха недвусмислени.

— Обесете ги! — Стивън избърза да изрече заповедта, за да не си остави време за колебание.

— Всички ли?

— Всички! Незабавно! До утре да няма жив от тях.

 

 

Мръсната работа оставиха на фламандците. Едно, че наемниците бяха за това, а и така цял ден щяха да имат работа по-далеч от градските къщи, които в противен случай щяха да опразнят набързо. Колкото и злокобно да бе отлагането, то даде възможност на еснафите и на градските старейшини да съберат набързо пратеничество, което да изрази на краля верноподаничество и да получи някакво обещание за благосклонност, макар изречено мрачно и с половин уста. Стивън може и да не вярваше във внезапната им преданост, но оцени бързината, с която му я изразиха.

Прескот настани своя гарнизон и въдвори ред в крепостта, докато Тен Хейт и неговите дружини се освободиха от стария гарнизон, който увисна на крепостната стена. Пръв бе Арнулф от Хездин. Сетне дойде редът на един млад благородник, негов васал, изпаднал в умопомрачение от паника, който се дърпаше и крещеше, докато го влачеха към смъртта, и се кълнеше, че му била обещана пощада, фламандците около него знаеха по някоя дума английски и от сърце се повеселиха с молбите му, преди примката да им сложи край.

Адам Курсел побърза да избяга от изтреблението и продължи да търси в най-закътаните места из града, а и в околността отвъд мостовете. От Фицалън и Адъни нямаше следа.

 

 

От ранната сутрешна тревога до безкрайното нощно бесене манастирът „Свети първоапостоли Петър и Павел“ бе захлупен от леденото безмълвие на ужаса. Подобно на рояци пчели долитаха слуховете и никой не знаеше какво точно става, но всеки се досещаше, че е ужасно. Братята неотклонно следваха установения си ред, служба след служба, сбор, литургия, часове за труд, защото животът продължава единствено като отхвърля хаоса, предизвикан от войните, бедствията и смъртта. Придружена от прислужничката си Констанс, на голямата сутрешна литургия дойде Ейлин Сиуърд — бледа, тревожна и сдържана. Появи се и Хю Берингар, защото беше забелязал дамата да идва откъм къщата, където бе настанена, най-близката до главната манастирска воденица. В църквата той почти през цялото време гледаше угрижения детски профил под бялата жалейна забрадка и не чу много от словото на свещеника. Малките й длани бяха събрани благочестиво, решителните й невинни устни се движеха беззвучно, молейки се за всички, които страдаха и умираха, докато тя стоеше тук на колене. Констанс бдеше грижовно и ревностно над нея и се опитваше да я предпази от всичко, но беше безсилна да пропъди войната.

Берингар я последва отдалеч по обратния път. Не се опита да я настигне, нито да я заговори. Когато тя се прибра, той нареди на своите оръженосци да се връщат и се запъти към моста. Той още не бе спуснат и градът оставаше недостъпен, но грохотът и врявата на битката вече стихваха вдясно, където замъкът се извисяваше сред облаци дим. Трябваше да изчака още малко, за да изпълни обещанието си и да потърси своята годеница. По всичко изглеждаше, че ще пуснат моста след около час, а дотогава можеше спокойно да обядва. Нямаше закъде да бърза.

Както на всички, слуховете бяха подпалили главите и на гостите в манастира. Който си имаше доверени мющерии другаде, бързаше да си стегне багажа и да потегли. Никой не се съмняваше, че крепостта е паднала и че ще има да се плаща много висока цена. Оттук насетне по-добре бе да се изпълняват заповедите на крал Стивън, защото той беше на място и победител, а императрица Мод, колкото и законни да бяха домогванията й, се намираше далеч в Нормандия и не можеше да защити никого. От ухо на ухо се носеше, че Фицалън и Адъни в последния миг избягали, за което мнозина бързаха да благодарят на Бога, макар и шепнешком.

Когато Берингар дойде повторно, мостът беше спуснат и пътят — отворен и охраняван от кралски караул. Стражниците внимателно прегледаха препоръките му и почтително го пуснаха да влезе. Стивън трябва да им бе дал заповеди във връзка с него. Той влезе през охраняваната разтворена врата в стената. Улиците бяха стръмни, градът остров се катереше нависоко. Берингар добре го познаваше и тръгна уверено нагоре. Най на високото бе равната месарска чаршия, притихнала и пуста.

Месарницата на Едрик Флешър беше най-голямата, кепенците й бяха спуснати като на всички останали. Изрядко се подаваше някоя глава, озърташе се боязливо и бързаше да се скрие зад залостените врати. По всичко личеше, че улицата още не бе плячкосвана. Берингар потропа на вратата и щом чу плахо раздвижване, повиши глас:

— Отворете, аз съм, Хю Берингар. Едрик, Петронила, сам съм!

Нямаше да се учуди, нито щеше да вини някого, ако вратата останеше запечатана като на гробница, а хората вътре се затаяха, без да му отвърнат. Но крилото се разтвори широко и на прага се показа Петронила, сияеща, с широко разтворени ръце, като пред спасител. Беше попрезряла, но все така закръглена, сочна и миловидна — едва ли не единственото пълнокръвно създание в обсадения град. Побелялата й коса бе грижливо прибрана под бялото боне, сивите й светнали очи, живи и будни както винаги, го гледаха радушно.

— Господарят Хю! Каква радост да видиш познато и обичано лице точно сега! — Берингар на часа долови, че съвсем не е толкова безрезервно доверчива, колкото се опитваше да покаже. — Влизайте, добре дошли! Едрик, дошъл е Хю, Хю Берингар.

Веднага се появи и мъжът й, едър, червендалест и тежък, първият майстор месар в Шрусбъри и член на градския съвет. Двамата го притеглиха вътре и залостиха здраво вратата, което той отбеляза с одобрение. Берингар без предисловие изрече това, което всеки влюбен би казал на негово място:

— Къде е Годит? За нея идвам, трябва да се погрижа за защитата й. При вас ли се крие?

Отначало те не казаха нищо, защото проверяваха дали кепенците са добре затворени, и се ослушваха за вражески стъпки отвън. После, наместо да му отговорят, сами го затрупаха с въпроси:

— Вас преследват ли ви? — припряно питаше Едрик. — Имате ли къде да се скриете?

— От гарнизона на крепостта ли бяхте? — загрижено го опипваше за рани Петронила, сякаш някога е била негова бавачка, а не на Годит и го бе виждала всеки ден от живота му, а не всичко на всичко два-три пъти от едновремешния им годеж.

Май загрижеността им бе прекалена! Не го оставяха да отвори уста, преди да решат какво да му кажат и какво да скрият.

— Вече търсиха тук — каза Едрик. — Едва ли ще дойдат пак. Обърнаха всичко наопаки заради наместника и господаря Фълк. Можете да останете, ако сте в беда. Гонят ли ви?

Вече бе наясно: те знаеха, че не е бил сред защитниците на крепостта, че изобщо не е служил на Фицалън. Тази проницателна и доверена стара прислужничка и нейният мъж бяха едни от най-близките хора на Адъни и отлично знаеха кой е бил с господаря им и кой не.

— Не ме гонят. Просто дойдох да потърся Годит. Чух, че не успяла да замине със семейството на Фицалън. Къде мога да я намеря?

— Някой праща ли ви да я търсите тук? — попита Едрик.

— Не, никой… Къде другаде би могъл да я остави баща й? На кого да се довери той, ако не на старата й бавачка? Затова дойдох първо тук. Само не ми казвайте, че не е била при вас!

— Беше — отвърна Петронила. — Беше допреди седмица, но си отиде. Той проводи двама войници да я вземат и дори на нас не каза къде я води. Няма да могат да ни принудят да кажем онова, което не знаем, тъй рекъл. Вярвам, че са я извели от града навреме и сега е на сигурно място. Бог да я пази!

Нямаше основания да се съмнява в искреността на това пожелание. Бавачката бе готова да се бие и да умре за чедото си. А също и да излъже, ако се наложеше!

— За Бога, приятели, наистина ли не можете да ми кажете къде е? Аз съм й годеник, отговарям за нея, ако баща й е загинал. А това, доколкото знам, съвсем не е изключено…

С последните думи успя да измъкне поне едно бързо споглеждане между двамата, преди да възкликнат в един глас: „Да пази Господ!“ От ожесточеното претърсване бяха разбрали недвусмислено, че Фицалън и Адъни са живи и все още на воля. Без да са сигурни, че двамата са вече далеч и в безопасност, те предано залагаха живота си. Стана му ясно, че той, отстъпникът, няма да измъкне друго от тях. Или поне не по този начин.

— Съжалявам, момко — изтежко каза Едрик Флешър, — че не мога да ви успокоя повече, но това е. Надявайте се да не е паднала в ръцете на врага и никога да не падне!

Тази клетва май е насочена на първо място срещу мен, помисли си Берингар.

— Тогава да тръгвам, трябва да продължа да я търся — каза той с посърнало лице. — Няма повече да ви излагам на опасност. Отвори, Петронила, и виж дали няма някой на улицата.

Тя се втурна да изпълни нареждането му и докладва, че отвън е пусто като просяшка длан. Берингар стисна ръката на Едрик, наведе се да целуне жена му и бе възнаграден с гузна ярка червенина, която изби по страните й.

— Молете се за нея! — каза той, защото поне това нямаше да му откажат.

После се измуши през открехнатата врата, преди резетата да щракнат зад гърба му. Тръгна, без да вдига много шум, защото трябваше да се преструва на предпазлив, но все пак така, че стъпките му да се чуват, и пое забързано по улицата до ъгъла. Там спря, върна се обратно на пръсти и прилепи ухо о капака на прозореца.

— Търсел бил годеницата си… — чу се презрителният глас на Петронила. — Май е готов скъпо да плати, за да я намери. Че каква по-добра примамка за баща й, ако не и за Фицалън! Много трябва да се докарва пред Стивън, а моето агънце му е най-силният коз.

— Е, може пък и да не сме справедливи — обади се кротко Едрик. — Кой знае дали наистина не иска да я защити? Но пък нямахме право да рискуваме. Сам да си я търси!

— Слава на Господа, не се е сетил, че съм потулила мойто агънце на място, където мъж няма да надникне — разгорещено възкликна Петронила и се изкикоти при думата „мъж“. — Ще си я вземем оттам, когато стихне олелията. Сега се моля баща й да е отишъл надалеч и все по-надалеч да отива. И онези двама младежи във Франкуел да имат късмет и да успеят да се измъкнат към Уелс със съкровището на наместника. Всички да стигнат по живо, по здраво в Нормандия и да служат на императрицата, Бог да я поживи!

— Шшшт, тихо! — сгълча я Едрик. — Нали знаеш, и през заключени врати…

Гласовете отшумяха някъде навътре в къщата, чу се хлопване на затваряща се врата. Хю Берингар напусна подслушвателния си пост и закрачи, без да бърза, надолу по дългата лъкатушеща улица към градските порти и моста, като си подсвиркваше тихо и доволно.

Научи повече, отколкото се надяваше. Значи тази нощ предстоеше опит да се пренесе съкровището на Фицалън в Уелс, накъдето се бе измъкнал и собственикът му! Той предвидливо го бе пратил извън стените на града, някъде около Франкуел, за да не се минава през врати и мостове. Нещо вече му подсказваше и къде би могъл да намери Годит. Момичето и парите, помисли си той, ще изкусят и далеч по-неподкупен човек от крал Стивън!

 

 

Един час преди вечерня Годит упорито разбъркваше, цедеше и смесваше настойките в колибата, както я бе научил отец Кадфел. Сърцето й примираше от тревога, съзнанието й се мяташе в мрак между надеждата и отчаянието. От очите й течаха сълзи и тя ги размазваше по страните си, като цапаше лицето си с пръст от градината, но докато ръцете й бяха заети, за неин ужас две капнаха точно в отварата, която не трябваше да се разрежда. Годит даде воля на гнева си с една ругатня, чута навремето от соколарите, когато хокаха своя нехаен и тромав помощник, нейно приятелче тогава.

— По̀ на място ще е някой благослов! — прозвуча зад гърба й гласът на брат Кадфел, ласкав и спокоен. — Тези капки за очи не може да не станат най-лековитите, щом и сълзи са добавени. Не се съмнявай, и в този миг Бог ни гледа — тя извърна в ням въпрос изцапаното си, настойчиво умоляващо лице, вече утешена донякъде само от звука на гласа му. — Ходих и при портите, и във воденицата, и на моста. Вестите не са добри и след малко ще се молим за душите на онези, които напускат този свят. Но всеки от нас ще го напусне някак и не това е най-голямото зло. Има обаче и по-обнадеждаващи новини. Поразпитах тук-там по брега на Севърн и на самия мост — на стража се случи един стрелец, който някога ходи с мен по светите места — и мога да ти кажа, че баща ти и Фицалън са живи и здрави, не са заловени и че претърсването на града е излязло неуспешно. Измъкнали са се, Годрик, момчето ми! Не ми се вярва Стивън да ги хване, както и да се старае.

А ти сега продължи да се занимаваш с тази настойка, към която добавяш сълзи, и да се вживяваш в кожата на момче, докато намисля как да те измъкна оттук и да те пратя на баща ти.

Известно време сълзите й течаха като пролетен дъжд, после лицето й засия като пролетно слънце. Много й идваха в този момент и скръбта, и ликуването, та не знаеше на кое да се отдаде първо и двете едновременно владееха сърцето й като времето през април. Но възрастта й бе априлска и нищо чудно, че победи обещаващото слънце.

— Отец Кадфел — каза тя, след като се успокои, — много ми се иска баща ми да ви види. Но вие не сте на негова страна, нали?

— Скъпо дете — спокойно подхвана Кадфел, — моят владетел не е нито Стивън, нито Мод, аз цял живот съм се сражавал само за един крал. Но ценя верността, ценя предаността и не мисля, че е особено важно на кого са отдадени. Важното е какво правиш и какво си. Твоята преданост е свещена, както и моята. Сега си измий лицето, оплакни си очите и легни да поспиш половин час преди вечерня… не, твърде млада си, това умение още не си го усвоила.

Наистина не бе усвоила това умение, което идва с възрастта, но бе достатъчно изтощена от младежките си тревоги и заспа в мига, когато легна на одъра, упоена като с балсам от успокоението. Кадфел я събуди, когато дойде времето, и двамата се отправиха през двора към църквата. Тя пристъпваше предпазливо до него и бе пуснала косата си ниско отпред, за да прикрива зачервените си очи.

С примрели души след всичкия потрес и ужас на този ден гостите на манастира също отиваха на вечерня, а сред тях и Хю Берингар — едва ли самият той в плен на страха, а по-скоро помамен от Ейлин Сиуърд, която мина край него със сведена глава и натежало сърце, забързана към църквата от своята къщичка при воденицата. Берингар все пак не пропусна да се огледа и за нещо друго интересно. Откъм градините се задаваха две ярко контрастиращи фигури: плещест и набит як монах на средна възраст със загоряло лице и клатушкаща се моряшка походка, сложил покровителствено ръка върху рамото на слабо момче с туника, наследена от някой по-стар и по-обемист роднина, което пристъпваше с голи крака и се озърташе изпод кестенявия си перчем. Берингар ги огледа, замисли се и се усмихна вътрешно, докато широката му, непрекъснато променяща изражението си уста едва потрепна.

С нищо от лицето или походката си Годит не показа, че го е познала. В църквата се смеси с останалите ученици и дори се закачи с този-онзи. Нека да я гледа, нека да се чуди, да се съмнява и да се колебае! Повече от пет години не я е виждал. Колкото и да си блъска главата, няма как да бъде сигурен. Но както установи по някое време, той изобщо не се обръщаше към тази част на църквата, а очите му през цялото време бяха насочени към непознатата дама в траурни одежди. Годит задиша по-леко и дори си позволи да огледа своя годеник почти толкова внимателно, колкото той изучаваше Ейлин Сиуърд. Последния път, когато го бе виждала, представляваше избуял осемнайсетгодишен юноша, ъгловат и кокалест, но вече владееш тялото си. Сега притежаваше котешко изящество, от него се излъчваха високомерна самоувереност и хладина. Мъж с осанка, призна си тя, но той вече не я интересуваше и нямаше права над нея. Обстоятелствата променят съдбата. Наистина се чувстваше по-свободна от това, че той гледаше не към нея.

И все пак каза на брат Кадфел веднага, когато изтича при него в градината след вечерния урок с момчетата. Кадфел го прие на сериозно.

— Значи за този са щели да те омъжат! Той дойде тук от шатрите, където сигурно е ходил да се постави в служба на краля, макар че според брат Денис, който все слухти какво си приказват гостите, не го приели с отворени обятия и ще трябва първо да даде някакъв залог за верността си — той се почеса замислено по заобления, почернял от слънцето нос. — Смяташ ли, че може да те е познал? Или дори само, че те гледа по-особено, сякаш му напомняш за някого?

— Отпърво като че ли ме загледа и изпита някакво колебание. Но после нито веднъж не обърна очи към мен и не показа никакъв интерес. Мисля си, че уплахата ми бе напразна. Той не може да ме познае, за пет години съм се променила много, а пък и в това облекло… — Годит се сепна от нещо и после каза почти зачудено: — Догодина щяхме да се женим.

— Това не ми харесва! — угрижено процеди отец Кадфел. — Трябва да стоиш по-далече от него. Приеме ли го кралят, ще си замине след седмица-две. Дотогава гледай да заобикаляш къщите за гости, оборите, портата и изобщо всяко място, където може да е той. Не му се показвай дори отдалече, ако можеш да го избегнеш.

— Знам! — с угрижен сериозен глас каза Годит. — Познае ли ме, ще ме предаде, за да се издигне пред краля. Ясно ми е! Баща ми, и на кораба да се е качил, веднага ще се върне и ще се предаде, ако аз съм в опасност. И ще го убият, както убиха всичките ония клетници…

Тя не можа да събере сили, за да вдигне глава към кулите на замъка със зловещите огърлици по тях. Там и в момента гинеха хора, макар тя да не го знаеше: работата продължаваше да кипи и по мръкнало.

— Ще се пазя от него като от чума — прошепна тя страстно — и ще се моля да се махне скоро.

 

 

Братът игумен Херибърт беше стар, уморен и миролюбив човек, а обезсърчението от грозните човешки дела, както и от напористото честолюбие на приор Робърт още повече усилваха склонността му да се дърпа навътре в себе си и да търси утеха единствено в душевния си мир. Знаеше, че кралят не гледа с добро око на него, както и на всички, които закъсняха на висок глас да обявят предаността си. Но сега, когато му се падаше неоспорим дълг, колкото и чудовищен да бе поводът, игуменът показа достатъчно твърдост, за да го поеме. Деветдесет и четирима мъже бяха издъхнали или издъхваха, захвърлени като кучета, а всеки един от тях имаше душа, имаше и право на прилично погребение, каквито и да бяха греховете или престъпленията му. Бенедиктинците от манастира бяха естествените застъпници на това право и Херибърт не възнамеряваше да остави враговете на крал Стивън да бъдат нахвърляни накуп в някоя неосветена яма. В същото време той се плашеше от задачата и реши да я възложи на някой по-обръгнал от него самия на ужасии като войни и кръвопролития. Нямаше как да не се сети за брат Кадфел, пребродил света в първия кръстоносен поход и после прекарал десет години в едва ли не всекидневни сражения като морски капитан покрай бреговете на Обетованата земя.

След втората вечерна служба братът игумен изпрати да доведат Кадфел в личните му покои.

— Братко, отивам сега, тази вечер, да помоля крал Стивън за разрешение и упълномощаване да се погребат по християнски обесените пленници. Склони ли той, утре трябва да приберем изтерзаните им тела и да ги изпратим подобаващо. За някои могат да дойдат семействата им, останалите ще погребем тук с опело и молитва. Братко, ти си бил войник. Разбера ли се с краля, съгласен ли си да поемеш това дело?

— То не ме радва, но ще вложа в него цялото си сърце — каза брат Кадфел. — Да, отче игумене, съгласен съм.