Елис Питърс
Един труп в повече (11)

Глава единайсета

На кралските вечери за всеки от сътрапезниците се полагаше отделен прислужник. Не беше трудно да се убеди игумен Херибърт, че би било добре отецът, справил се с масовото погребение и съобщил на самия крал за загадъчното убийство, да е подръка, за да отговори, ако стане нужда, на въпросите. Приор Робърт поведе неизменната си сянка, мазния брат Джером, който сигурно щеше да бъде неуморим с купичката чиста вода, салфетката и каната и много по-усърден от Кадфел, чиито мисли блуждаеха другаде. Двамата бяха отколешни врагове, доколкото отец Кадфел изобщо можеше да враждува с някого. Той просто не понасяше тонзури с болнава бледнина.

Градът вече се настройваше празнично в чест не толкова на краля, колкото на скорошното му заминаване, но резултатът беше същият. Излязъл на главната улица да погледа минаващите гости, Едрик Флешър зърна Кадфел и той му отправи многозначителен поглед в знак, че има добра новина, която трябва да бъде споделена по-сетне, на спокойствие. В отговор получи широка усмивка и една месеста длан му махна сърдечно, за да разбере, че посланието е получено. Петронила ще се разплаче, че гълъбчето й е отлетяло, но и ще се зарадва, че вече е на свобода и с надеждна защита. Трябва да се отбия при тях, помисли си той, веднага щом приключа с последното си задължение.

При градските порти Кадфел зърна слепия старик да се перчи в хубавите панталони на Джайлс Сиуърд и да подлага ръка едва ли не с гордост. На главния кръстопът се натъкна на дребната старица, стиснала ръката на малоумния си внук с провисналото чене, издокаран с хубавата куртка от кафяво сукно, примрял от доволство. Трябваше Ейлин сама да раздаде своята милостиня, за да види с очите си какво дарява на клетите души, освен засита и дреха за гърба!

На мястото, където паважът се отклоняваше от улицата, за да опре в крепостната врата, бяха заели нови позиции онези просяци, които досега се навъртаха около стана, и чакаха обнадеждени, защото кралският върховен съдия епископ Робърт Солсбърийски водеше със себе си цяла свита богати църковни предстоятели. Сакатият Озбърн бе спрял количката си до самата караулна будка, така че да пресреща гостите, без да се движи. Огладените дървени колчета, с чиято помощ мазолестите му ръце оттласкваха количката, лежаха до него, грижливо положени върху черния плащ, който щеше да му потрябва едва по мръкнало. Беше сгънат така, че бронзовата закопчалка ясно изпъкваше на черния фон — драконът на вечността, захапал опашката си. Кадфел пропусна другите да минат през вратата и спря да си каже няколко думи със сакатия.

— Е, как я караш, откак те видях за последен път при караулката на стана? Тук мястото май е по-добро?

— Не съм те забравил — каза Озбърн, взирайки се в него с очи, изненадващо ясни върху това лице, обезобразено почти колкото и тялото. — Ти си отчето, което ми даде плаща.

— Върши ли ти работа?

— И още как! Помолих се за дамата, както ми каза, обаче едно нещо не ми дава мира, отче. Човекът, който го е носил, е предал Богу дух, така ли?

— Така е, но това не бива да те тревожи. Дамата, която ти го изпрати, му е сестра и, вярвай ми, самата тя благослови дарението. Носи го и му се радвай.

И понечи да отмине, но една ръка се вкопчи в полите на расото му и Озбърн занарежда жалостиво:

— Отче, мъча се, защото ми се струва, че имам вина. Аз видях човека жив, с този плащ на раменете, а и здрав, доколкото…

— Какво си видял? — попита Кадфел почти беззвучно, но плачливият глас продължи да нарежда:

— Беше през нощта и се бях смръзнал. Помислих си, дано Господ ми изпрати един такъв плащ, та да ми държи топло! Отче, мислите също са молитви! Не минаха и три дни, и Господ наистина ми изпрати същия този плащ. Ти дойде и го пусна в ръцете ми! Оная нощ младежът ми даде сребърник и ми заръча да кажа една молитва за него на сутринта. Така и направих. Но как стана, че първата ми молитва заглуши втората? Ами ако с молитвата си съм пратил човека в гроба, за да му взема плаща?

Кадфел стоеше и го гледаше сащисан, а по гръбнака му лазеха тръпки. Човекът не беше луд, разсъдъкът му беше бистър, погледът — ясен, и знаеше какво говори, а тревогата му беше истинска и дълбока, затова трябваше да помисли първо за нея, после за другото.

— Да махнеш тези мисли от главата си, приятелю — каза твърдо Кадфел, — защото само дяволът може да ти ги е пратил! Щом Бог ти е дал онова, което си пожелал, значи волята му е била да спаси частица от малкото добро сред многото зло, за което ти не си виновен. Този младеж беше от гарнизона на Фицалън, умъртвен по кралска заповед след падането на крепостта. Няма защо да се страхуваш, смъртта му не лежи на твоята съвест и не можеш да го спасиш с жертва.

Вдигнатото лице на Озбърн се отпусна и просветля, но главата му продължаваше да се клати в почуда.

— Човек на Фицалън? Но как е възможно, та аз го видях да влиза и да излиза от кралския стан?

— Видял си го? Сигурен ли си? Откъде знаеш, че е бил същият плащ?

— Ами от закопчалката на шията. С очите си я видях в светлината на огъня, когато ми даде сребърника.

Значи не бъркаше, едва ли можеха да се намерят две еднакви закопчалки, а и Кадфел сам бе видял същия дракон върху токата от колана на Джайлс Сиуърд.

— И кога точно го видя? — попита той благо. — Разкажи ми какво се случи.

— Беше няколко часа преди нападението, към полунощ. Бях се примъкнал до караулката заради огъня и го видях, когато дойде, не открито, а през храсталаците. Спря на място, когато му извикаха, и помоли да го заведат при техния командир, защото имал да съобщи нещо от полза за краля. Опитваше се да си скрие лицето, но беше млад. И уплашен! Но пък кой ли не беше уплашен тогава? Вкараха го вътре, после го видях да се връща, а войниците го пуснаха да мине. Промърмори, че му наредили да се върне, за да не събуди подозрения. Само това чух. Втория път беше по-спокоен, не чак толкова уплашен, затуй му поисках милостиня, той ми даде и заръча да кажа една молитва в замяна. Кажи една молитва за мен на заранта, тъй рече, а ти викаш, че същия ден умрял! В едно съм сигурен: не мислеше за смърт, когато се разделихме.

— Сигурно не я е очаквал — каза Кадфел, който усети, че му се гади от жалост и мъка за всички злочести, уплашени, уязвими люде. — Никой от нас не знае деня. Но ти се помоли за него, твоите молитви ще успокоят душата му. И не мисли, че си му навредил, това не е вярно. Ти не си му пожелавал зло, а Господ чува сърцата. Нито си му го пожелавал, нито си му го сторил.

Остави Озбърн успокоен и утешен, но тръгна към крепостта, поел върху своите плещи отчаянието и мъката, от които сакатият се бе отърсил. Винаги е така, помисли си той, за да облекчиш ближния, трябва да натовариш себе си. И то с какъв товар! Сети се по някое време, че оставаше още един въпрос, най-важният, и се върна да попита:

— Знаеш ли, приятелю, кой е бил командирът на караула онази нощ?

Озбърн поклати глава.

— Не го видях, той изобщо не се подаде. Не, отче, това не мога да ти кажа.

— Не бери грижа — каза Кадфел. — Ти ми разказа всичко и вече знаеш, че плащът е дошъл при теб с благословия, не с проклятие. Радвай му се на воля, той ти е утеха.

 

 

— Отче игумене — побърза да каже Кадфел на брат Херибърт, когато го зърна в двора, — ако нямате нужда от мен, преди да седнете на трапезата, нека да свърша още една работа, свързана с Никълъс Фейнтри.

Духовници, църковни предстоятели, тукашната дребна аристокрация, та дори някой и друг граф бяха препълнили големия двор, докато чакаха крал Стивън да ги покани във вътрешната зала. Така или иначе, нямаше място за обикновените свещеници, чиито задължения започваха с началото на угощението. В лицето на Солсбърийския епископ игумен Херибърт откри приятел и с готовност освободи Кадфел. Той тръгна да търси Хю Берингар с глава, натежала от историята на Озбърн и от последния въпрос, останал без отговор след толкова разбулени загадки. Не някой изгубил ума и дума пред лицето на смъртта пленник бе издал пътя на съкровището. Излизаше, че предателството е било извършено още преди битката да е била решена докрай, и е представлявало неуспешен опит да се спаси един живот. Издайникът се е промъкнал тайно и е помолил да го заведат при командира на караула, защото е имал да съобщи нещо от значение за краля! И когато е излизал, е казал, че е получил заповед да се върне, за да не събуди подозрения, но е бил в по-добро настроение. Горкият, радостта му не е продължила дълго!

А как, под какъв претекст е успял да се измъкне от крепостта? Най-вероятно е обявил, че отива да разузнае позициите на противника. Накрая се е подчинил на заповедта да се върне обратно, за да приспи всякакво подозрение, а всъщност се е върнал, за да срещне смъртта, която си е мислел, че надхитрява.

Хю Берингар се появи на стъпалата на голямата зала и се огледа за един-единствен човек сред цялото развълнувано множество. Тук-там сред пъстрилото на издокараните дребни благородници чернееха бенедиктински раса. Но Кадфел беше по-нисък от повечето хора наоколо и видя човека, когото търсеше, преди той да го види. Започна да си проправя път към него и острите черни очи, обхождащи двора изпод сключените вежди, светнаха и засияха, щом попаднаха на него. Берингар слезе, за да го хване под ръка и да го отведе на по-тихо място.

— Елате да се качим горе, там няма никой, освен часовия. Тук дори не можем да се чуваме — и след като се изкачиха на крепостната стена и намериха едно ъгълче, откъдето щяха да видят всеки, който се приближава към тях, каза, загледан изпитателно в Кадфел: — Имате новини, изписано е на лицето ви. Бързо ги казвайте, после и аз ще ви кажа моите.

Кадфел предаде историята кратко, както я бе чул, и Берингар я разбра веднага. Той стоеше облегнат на стената, като че ли в нея търсеше опора за предстояща битка. Лицето му се изкриви от изненада.

— Нейният брат! И не можем да го отречем, няма начин да е бил друг. Промъкнал се е тайно през нощта, криел е лицето си, говорил е с кралския офицер и се е върнал така, както е бил дошъл. За да няма подозрения! Ох, повдига ми се! — тръсна свирепо глава Берингар. И всичко това залудо! Коварството е било наказано с още по-подло коварство. Вие все още не знаете всичко, Кадфел! Защо трябва от толкова много хора да е точно нейният брат!

— Нищо не може да се направи, той е бил — каза Кадфел. — Пред лицето на смъртта е съжалил за избора си и е изтичал при обсаждащите, за да откупи живота си срещу нещо от полза за краля! Същата вечер в крепостта е имало съвет и се е решило златото на Фицалън да бъде изнесено. Ето как някой навреме е научил какво ще носят Торолд и Фейнтри и кой път ще хванат. И този някой не е предал новината на краля или на някой друг, а е решил да действа сам, за своя облага. В противен случай Джайлс нямаше да свърши така. Младежът, каза Озбърн, тръгнал обратно, както му било наредено, успокоен и вече не толкова уплашен. — Онзи му е обещал пощада — горчиво каза Берингар, — а навярно и кралската благосклонност, служба… Нищо чудно, че си е заминал ободрен и с надежда. Всъщност замисълът е бил да се върне, за да го убият заедно с другите и да му запушат завинаги устата. Защото, слушайте Кадфел, какво научих от един фламандец, който в онази нощ е бил там от началото до края. Пръв обесили Арнулф от Хездин, след това Тен Хейт посочил между осъдените един младеж за втори, като обяснил, че така му били наредили отгоре. Всички много се забавлявали, защото до последния миг младежът не вярвал, отначало мислел, че го правят наужким, за да го извадят от редицата на осъдените, после осъзнал, че това е самата действителност, и запищял, че правят грешка, че той не бивало да загине с другите, че му бил обещан животът, да пратели някого да пита…

— Кого да пита? — обади се отец Кадфел. — Адам Курсел ли?

— Не, име не научих… моят човек не е чул да се споменава. А какво ви накара да изречете точно това име? Човека го е нямало там, дошъл бил само за малко според моя осведомител. Погледал, докато режели въжетата на първите обесени, било в началото. После тръгнал да си върши работата в града и повече не го видели. Решили, че стомахът му е слаб.

— А камата? Била ли е на Джайлс Сиуърд, когато са го обесили?

— Била е, моят човек сам си я бил набелязал, но го сменили за малко и когато се върнал, вече я нямало. — Дори и за човек, очакващ далеч по-голяма плячка — тъжно поклати глава Кадфел, — нещичко в добавка, спечелено между другото, не е излишно.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Но защо с такава убеденост назовахте Курсел?

— Може би защото се сетих — отвърна Кадфел — колко разстроен беше, когато Ейлин разпозна брат си сред мъртъвците. Тогава си е дал сметка. Само да знаех, повтаряше, само да знаех, щях да го спася заради вас. Каквото и да ми струваше! Каза: Господи, прости ми, но мислеше: Ейлин, прости ми! Тогава го каза от все сърце, но аз не бих нарекъл това покаяние. И после донесе плаща, помните ли? Искрено съм убеден, че беше готов и камата да върне, ако не се страхуваше. Нямаше как, вече е била счупена. Чудя се — замисли се Кадфел — какво е направил с нея. Човек, който вземе такова нещо от мъртвец, няма да се раздели лесно с него дори и заради една девойка. Но пък я ухажва много упорито и никога не би рискувал тя да я види. Дали я е скрил някъде? Или се е отървал от нея?

— Ако сте прав — в гласа на Берингар се долавяше известно съмнение, — ни трябва камата, тя е нашето доказателство. За Бога, Кадфел, какво ще правим сега? Господ ми е свидетел, че не мога да намеря добра дума за човек, който по такъв начин се опитва да откупи собствената си безопасност, когато другарите му събират сетни сили. Но никой от нас двамата няма право да разкрие нещата и да нанесе толкова жестока рана на една невинна и благородна дама. Стига й, че го оплака, нека поне си мисли, че докрай е останал верен на избора си и че е дал живота си за него, а не че е умрял като страхливец, хленчейки, че му е обещана милост в замяна на подлото предателство. За нея истината трябва да остане в тайна, завинаги.

Отец Кадфел се съгласи.

— Но ако предявим обвинение и се стигне до съд, всичко ще излезе наяве. Не можем да си позволим това и тук е нашата слабост.

— И силата ни също! — разпалено каза Берингар. — Защото и той не може да си го позволи. Неговото желание е кралят да го тачи, да му дава служби, но и Ейлин да го обича. Какво си мислите, че не съм забелязал ли? А как ще погледне тя на него, ако до ушите й стигне и една дума? Не, и той като нас ще иска всичко да си остане завинаги потулено. Предоставим ли му възможност да уреди спора с един замах, няма да я изпусне.

— Разбирам вашия стремеж и му съчувствам — каза кротко Кадфел. — Но и вие трябва да разберете моя. Аз имам и друга отговорност. Не бива Никълъс Фейнтри да лежи в гроба неотмъстен.

— Имайте ми доверие и бъдете готов да ме подкрепите в онова, което ще направя на кралската вечеря — каза Хю Берингар. — Справедливостта ще го настигне, а също и възмездието, само да стане каквото съм намислил.

 

 

Кадфел пое задълженията си зад стола на игумена, изпълнен със съмнения и тревога. Нямаше представа, какво е намислил Берингар, и се съмняваше, че без счупената кама срещу Курсел изобщо може да се повдигне обвинение, фламандецът не го беше видял да я взима, а онова, което младият офицер каза на Ейлин пред тялото на брат й в израз на болка, не беше доказателство. И все пак върху лицето на Хю Берингар бяха изписани желание за мъст и смъртна закана колкото заради Ейлин Сиуърд, толкова и заради Никълъс. За него сега най-важното на света бе да не допусне Ейлин да разбере, че брат й е опетнил честта си, и в името на тази цел той бе готов без колебание да пожертва не само живота на Адам Курсел, но и своя. Така стана, тъжно си помисли Кадфел, че се привързах към този млад мъж и сега не искам да го сполети беда. По-добре да излезем на съд, колкото и да трябва да внимаваме с доказателствата си и грижливо да избягваме споменаването на Торолд Блънд и Годит Адъни. Но за да стане това, задължително е да докажем, че Адам Курсел е присвоил камата на Джайлс Сиуърд, а най-добре ще е да имаме самата кама, за да се види дали съвпада с парчето, което намерих на мястото на убийството. В противен случай той всякак ще извърта, ще отрича всичко, ще твърди, че не е виждал нито топаза, нито камата, от която е изпаднал, и от висотата на позициите си при краля ще бъде недосегаем.

На вечерята не бяха поканени дами, събитието беше строго политическо и военно, но голямата зала беше украсена с килими и осветена от множество факли. Кралят изглеждаше благоразположен — гарнизонът бе осигурен за зимата, кралските бирници се бяха постарали. От мястото си зад Херибърт на почетната маса на краля Кадфел огледа пълната зала и установи, че присъстват близо петстотин човека. Зашари с поглед за Берингар и го откри на масата с по-дребните благородници, в празнични дрехи, много весел и разговорлив, като че не криеше никакви тежки мисли зад челото си. Добре владееше лицето си: дори когато бегло спря очи на Курсел, в погледа му не трепна нищо, което да привлече вниманието и да говори за някакви сериозни намерения.

Курсел седеше на почетната маса, отредена за най-високите гости. Едър, румен и снажен, ценен от краля като доблестен воин — странно изглеждаше, че точно този човек би могъл да посегне да граби, при това с толкова непочтени средства! Хм, наистина ли беше толкова странно в хаоса на междуособиците? Та благосклонността на краля можеше всеки миг да отлети с него самия, бароните се въртяха насам-натам с всяка смяна на вятъра и дори графовете мислеха за себе си, а не за една кауза, която заплашваше всеки миг да рухне под нозете им и да ги остави разсипани и оковани във вериги. Курсел беше просто човек на своето време, след няколко години навред из кралството щяха да пъкат негови подобия.

Не ми харесва пътят, по който е тръгнала Англия, мислеше си Кадфел, изпълнен с тревожни предчувствия, не ми харесва и онова, което ще се случи сега, защото, Господ вижда, Хю Берингар е решен да влезе в едно опасно поле, без да е проверил всичките си оръжия. През цялото времетраене на дългата вечеря не го напуснаха гнетящите опасения, докато прислужваше на игумена, както винаги много умерен с виното и още повече — с храната. Кадфел поднасяше и наливаше, подаваше купата с вода за ръцете и салфетката, очаквайки с унило примирение нещо да се случи.

Най-сетне посудата бе прибрана, музиката зазвуча ясно и на трапезата остана само виното. Дойде ред и помощниците да хапнат каквото бе останало в готварницата, а готвачите и слугите вече се оглеждаха за спокойно кътче, където да приседнат. Кадфел взе една дъска за хляб, нареди отгоре й късчета месо и тръгна през вътрешния двор, за да я отнесе при вратата на сакатия Озбърн. Носеше и каничка вино. Защо веднъж и бедните да не се гостят за сметка на краля, колкото и да изтъняваше тази сметка надолу по стълбицата, преди да стигне до тях? Обикновено те плащаха, без да получат никакъв дял от пиршеството.

На връщане Кадфел зърна някакъв хлапак, дванайсетинагодишен, удобно облегнат на стената от вътрешната страна на караулката под една запалена факла, да реже на парченца къс месо с тънък нож. Преди това Кадфел го бе видял да чисти риба със същия нож в готварницата, но тогава не обърна внимание на дръжката му. Нямаше и сега да я забележи, ако момчето не бе оставило ножа на земята до себе си, за да захапе месото.

Кадфел замръзна на място с облещени очи. Това не беше кухненски нож, а тънко изработена кама с изящна сребърна дръжка, гладко заоблена, за да ляга удобно в дланта, украсена с филигран и блестящи камъчета около острието. Сребърната плетеница на върха бе отчупена наполовина. Той разтърка невярващ очи, но видението не изчезна. Изглежда, мислите наистина са молитви.

Заговори на момчето много кротко и спокойно, за да не подплаши нищо неподозиращото оръдие на възмездието:

— Откъде взе този хубав нож, моето момче?

Хлапакът вдигна очи без всякакво притеснение и се ухили. Първо преглътна залъка, който издуваше бузата му, и отвърна с весел глас:

— Намерих го, не съм го крал.

— Да пази Господ, синко, не съм си и помислял. Къде го намери? У тебе ли е и ножницата?

Тя лежеше до него в сянката и той я погали гордо.

— Извадих го от реката. Трябваше да скачам във водата заради него, но го намерих. Той си е мой наистина, отче, собственикът не го искаше и го изхвърли. Сигурно заради счупената дръжка. Но по-добър нож за чистене на риба не съм и сънувал.

Значи изхвърлил го е! Разбира се, не защото украсената със скъпоценни камъни дръжка е счупена.

— И ти видя, когато го хвърли в реката? Къде стана това и кога?

— Ловях си риба под крепостта, когато откъм шлюза се зададе един мъж, хвърли ножа и се върна обратно в крепостта. Щом си замина, скочих там, където падна, и го извадих. Беше привечер и малко преди това откараха телата на обесените в манастира, утре ще стане една седмица оттогава. За пръв път бях излязъл отново да ловя риба на онова място.

Да, всичко съвпадаше. В онзи следобед Ейлин бе отнесла тялото на Джайлс в „Свети Олкмонд“, оставяйки Курсел сащисан и терзан от безполезни угризения, а освен това притежател на предмет, който би могъл завинаги да обърне девойката срещу него. И той е направил единственото, което му е оставало: хвърлил го е в реката, без да подозира, че ангелът отмъстител, взел образа на едно рибарче, ще го извади, за да го размаха пред очите му точно когато се чувства в пълна безопасност.

— А ти познаваш ли този мъж? Как изглеждаше? На колко години беше?

Съмненията все още не бяха докрай разпръснати, обвинението се градеше единствено върху спомена за разстроеното лице на Курсел и задъхания му глас, който умоляваше пред тялото на Сиуърд да повярват в неговата преданост. Момчето сви безразлично рамене. Не беше по силите му да нарисува портрета на човека, когото беше видяло ясно.

— Мъж като мъж. Не го познавам. Е, не колкото вас, отче, но възрастен беше.

За момчето, естествено, всеки връстник на баща му беше възрастен, макар че този баща едва ли бе навършил трийсетте преди повече от година-две.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш сега? Ще можеш ли да го посочиш сред другите?

— Е, как! — възкликна момчето с укор.

Може езикът му да не беше окършен, но очите му бяха млади, зорки и наблюдателни. Разбира се, че щеше да познае мъжа.

— Прибери ножа си в канията, дете, и ела с мен — каза решително Кадфел. — Не се страхувай, никой няма да ти вземе съкровището, а и да се наложи да го дадеш, ще получиш добра цена за него. Искам просто да кажеш това, което каза на мен, и ще видиш, че няма да загубиш.

 

 

Когато влезе в залата с леко разтревоженото, но повече възбудено момче, разбра, че е закъснял. Музиката беше замлъкнала, а Хю Берингар се беше изправил и крачеше към подиума с почетната маса. Качи се и спря пред краля, а гласът му прокънтя гръмко под високия свод:

— Ваше величество, моля, преди да тръгнете за Устър, да ме изслушате и да въздадете справедливост по един случай. Призовавам за наказанието ви над един от присъстващите тук тази вечер, който е поругал вашето доверие. Откраднал е от мъртвец, позорейки благородническата си кръв, и е извършил убийство, позорейки своето мъжество. Стоя зад обвиненията си и съм готов да ги докажа с живота си. Той е моят залог!

Към своите съмнения младият мъж беше притурил догадката на Кадфел и в крайна сметка залагаше живота си. Той се наведе и търкулна нещо малко и блестящо по масата, което звънна леко, опирайки в чашата на краля. Последва пълна тишина, внезапна и дълбока. Всички глави на почетната маса се наклониха, за да проследят жълтия проблясващ предмет, докато се търкаляше по масата, преди да застине наклонен към счупения обков, а след това се обърнаха към младежа, който го бе запратил. Кралят взе топаза и го повъртя в пръстите си, отначало неразбиращо, а после с все по-напрегнато и угрижено изражение. Той вдигна очи към Хю Берингар. През това време Кадфел си проправяше път между масите в ниското, като придърпваше след себе си сащисаното момче, без да сваля очи от застиналия нащрек в края на масата Адам Курсел. Нищо по лицето му не трепваше, той не изглеждаше по-изненадан от останалите и само вдървената ръка, стиснала здраво рога за вино, издаваше някакво вълнение. Или може би на монаха така му се струваше, защото гледаше с очите на собственото си предубеждение? Кадфел вече не беше толкова сигурен в заключението си и тази неувереност дълбоко го притесняваше и го ядосваше.

— Дума да няма, избрахте най-подходящия миг, за да стоварите гръмотевицата си! — най-сетне проговори кралят и отново вдигна мрачен поглед от камъка в ръката си към Берингар.

— Не съм искал да провалям вечерята на негово величество, но и не можех да отложа онова, което не търпи отлагане. Кралската ви справедливост е достояние на всеки доблестен мъж.

— Обяснете тогава всичко. Какво е това?

— Този камък е от дръжката на една кама. Камата, от която е отчупен, сега принадлежи по право на почитаемата Ейлин Сиуърд, която предано ви поднесе ключовете от замъците на нейния род. Преди това е била на брат й Джайлс, един от защитниците на тази крепост срещу негово величество, които платиха за това с живота си. Камата е взета от мъртвото му тяло и ако това действие е допустимо за обикновен войник, то позори рицаря и благородника. Това е първото провинение. Второто е убийство, същото онова убийство, за което негово величество научи от отец Кадфел, монах от бенедиктинския манастир тук в Шрусбъри, след преброяването на обесените. Кралят и воините, изпълнили заповедта му, са били използвани за прикритие от онзи, който подло е удушил един младеж в гръб, както негово величество добре си спомня.

— Спомням си — мрачно промълви Стивън. Разпънат между необходимостта да изслуша и да отсъди и естествената си склонност да се отдаде докрай на веселото безгрижно празненство, той все пак с нарастващо любопитство искаше да разбере какво се крие зад всичко това. — Какво общо има този камък с онази смърт?

— Ваше величество, отец Кадфел също е тук и ще потвърди пред вас, че е открил мястото, където е извършено убийството, и че точно там е намерил този камък, счупен при борбата и забит в пръстта.

Той ще се закълне, както и аз, че същият човек, който е откраднал камата, е убил и Никълъс Фейнтри и че е оставил след себе си, без да подозира, това доказателство за своята вина.

Кадфел пристъпваше все по-напред, но всички бяха погълнати от сцената между краля и Берингар и никой не му обръщаше внимание. Курсел се беше отпуснал назад в стола си и не изглеждаше по-развълнуван от останалите. Какво ли означаваше спокойствието му? Слабото място на обвинението само се хвърляше в очи: след като камата я нямаше, не бе необходимо да се оспорва, че нейният крадец и убиецът са един и същ човек. Ножът си лежеше на дъното на Севърн, недосегаем. Какво против би могъл да има срещу това предположение, срещу заклеймяването на престъплението, щом никой не може да назове престъпника и да обоснове обвинението си. А може би поведението му изразяваше незаинтересованото любопитство на един невинен!

— Ето защо — продължи Хю Берингар неумолимо — повтарям думите, което изрекох вече пред негово величество. Обвинявам един от присъстващите в тази зала в кражба и убийство и подкрепям твърдението си, като залагам своя живот срещу живота на Адам Курсел.

Последните думи той изрече обърнат с лице към човека, когото обвиняваше, а той веднага скочи на крака, сепнат и възмутен, какъвто всъщност би трябвало да бъде и без да се преструва. Изненадата му бързо премина в пламенен гняв и негодувание. Точно така би изглеждал всеки невинен, когато внезапно му хвърлят в лицето едно нелепо обвинение.

— Ваше величество, това е или безумие, или някаква мерзост! От къде на къде моето име се забърква в такава филипика? Може и да е вярно, че от един обесен е открадната кама, може същият крадец да е убил човек и да е оставил след себе си този отломък като доказателство. Но как моето име се намесва в тази история, оставям Хю Берингар да изясни, ако това не са обикновени клевети на един завистник. Кога съм виждал аз изчезналата кама? Била ли е моя? Къде е тя сега? Виждал ли ме е някой с нея? Изпратете, господарю, хора да претърсят войнишките ми вещи, нека те да кажат дали ще се намери такова нещо там, където съм настанен!

— Чакайте! — каза властно кралят и огледа последователно двамата със свъсени вежди. — Това наистина трябва да се проучи и ако обвинението е направено от злост, ще трябва да се плати. Адам говори право. Тук ли е наистина монахът? Ще потвърди ли той, че е намерил отчупения камък на мястото, където е било извършено убийството? И че той е от същата кама?

— Аз доведох брат Кадфел с мен — обади се отец Херибърт и се огледа безпомощно.

— Тук съм, отче игумене — отвърна Кадфел и пристъпи към подиума, за да го видят всички, поставил ръка върху рамото на изгубилото ума и дума момче.

— Подкрепяте ли думите на Берингар? — запита крал Стивън. — Наистина ли сте намерили този камък на мястото на убийството?

— Да, ваше величество. Забит беше в пръстта, там, където очевидно са се търкаляли две вкопчени тела.

— А вярно ли е, че камъкът е от кама, която е притежавал братът на почитаемата Ейлин Сиуърд? Всъщност всеки би го разпознал, ако е виждал оръжието.

— Имам думата на самата госпожица Ейлин. Тя го позна.

— Това е достатъчно доказателство — заключи кралят, — че крадецът и убиецът са един и същ човек. Но не мога да разбера защо и двамата с Берингар смяташе, че е Адам. Не виждам нищо, което да го свързва с камата и с убития. По същия начин можете да обвините всеки един от присъстващите, да изберете например епископ Робърт Солсбърийски или когото и да било от рицарите. А защо не и да посочите някого със затворени очи? Къде са ви основанията?

— Радвам се — с пресилен смях каза Курсел, чието лице бе станало пурпурно, — че негово величество улучи сърцевината на въпроса. С цялото си сърце ще заклеймя в един глас с добрия отец мерзката кражба и долното убийство, но внимавайте, Берингар, когато свързвате мен или който и да е друг честен мъж с тях. Каквито си искате заключения можете да вадите от камъка, ако ги има, ала щом никой не е виждал камата в ръцете ми, по-добре си приберете предизвикателството на живот и смърт, младежо, защото някой може да му отговори за ваш ужас.

— Предизвикателството ми лежи на масата — каза Хю Берингар с ледено спокойствие. — То може да бъде поето само от вас, аз не съм го прибирал.

— Господарю! — повиши глас Кадфел над встрастените шушукания, които се сблъскваха като противоположни вълни от двата края на почетната маса. — Има свидетел, който ще потвърди връзката между камата и един от присъстващите тук! Ето го и самото оръжие, за да се види дали наистина камъкът е отчупен от него. Моля негово величество да съпостави собственоръчно двете.

Той подаде камата, а Берингар я пое като насън от подиума и я предаде на краля в благоговейно мълчание. Момчето я проследи с тревожен поглед. Същото стори и внезапно втрещеният Курсел, пред чиито невярващи очи сякаш от дъното на реката се надигаше удавник, за да го посочи с пръст. Стивън завъртя оръжието в ръцете си и оцени изкусната изработка. После изтегли камата от ножницата и с растящо любопитство намести топаза със сребърния обков към поломения край на дръжката.

— Несъмнено тези две неща са били едно цяло. Всички ли видяха? — и той погледна надолу към Кадфел. — Къде намерихте камата?

— Говори, дете — каза Кадфел с окуражителен тон, — кажи на краля онова, което каза на мен.

Момчето беше поруменяло и сияеше от възбуда, която очевидно притъпяваше страха му. То се изпъна, гласът му изтъня до писък от съзнанието за собственото му значение, но все пак успя да разкаже за преживяването си така просто, както и пред Кадфел, и думите му прозвучаха съвсем достоверно.

— … аз бях зад храстите на брега на реката и той не ме видя. Обаче аз го видях от главата до петите. И веднага щом си тръгна, скочих на мястото, където падна ножът, и го извадих. Аз съм роден при реката, там живея. Майка ми разправя, че съм се научил да плувам, преди да проходя. Взех ножа, защото си мислех, че не е грях, щом той не го иска. Това е ей този нож, господарю, и може ли да си го взема, когато свършите?

За миг кралят се разсея от жестокия спор, поставен за разрешаване в ръцете му, и се усмихна на почервенялото припряно хлапе с така присъщата на природата му добросърдечност и очарование, които сега се заглушаваха от разпалените му честолюбиви амбиции, тласнали го по трънливите пътеки към трона.

— Значи нашата риба тази вечер е била чистена с благородническа кама? Наистина кралско угощение! А и рибата я биваше. Ти участва ли в улова, или само я пече?

Засраменото момче призна, че е помагало в кухнята.

— Е, чудесна работа си свършил. А знаеш ли как се казва мъжът, който изхвърли тогава ножа?

— Не, господарю, не знам. Но мога винаги да го позная, когато го видя.

— А сега виждаш ли го? Тук, в тази зала?

— Да, господарю — с готовност отвърна момчето и посочи с пръст Адам Курсел. — Ето го!

Очите на всички гости се обърнаха към Курсел, сред тях най-сурово и угрижено гледаха тези на краля, и се възцари тишина, която продължи не повече от едно дълбоко вдишване, но сякаш разтърси залата из основи и накара всички сърца между четирите стени да замрат. Гласът на Курсел прозвуча с настойчиво и ядно спокойствие:

— Ваше величество, това не е истина! Тази кама никога не е била моя и не съм я хвърлял в реката. Не съм я държал в ръцете си, изобщо не съм я виждал до този момент.

— Искате да кажете — попита сухо кралят, — че момчето лъже? Кой го е подучил тогава? Не ми се вярва да е Берингар, защото той се сащиса от появата на свидетеля точно толкова, колкото и ние двамата с вас. Нима ме карате да мисля, че бенедиктинският орден е довел тук това момче и е измислил цялата история? С каква цел?

— Заявявам, ваше величество, че това е някаква глупава грешка. Момчето може да е видяло всичко, за което разказа, може наистина да е извадило камата, но бърка, когато твърди, че е видяло мен. Аз не съм бил там. Отричам всичките обвинения срещу мен.

— А аз ги поддържам! — обади се Хю Берингар. — И настоявам истината да се докаже чрез изпитание.

Кралят стовари юмрука си на масата, така че дъските подскочиха, чашите се залюляха и виното се разплиска.

— Истината трябва да излезе наяве и аз няма да оставя нещата, докато това не стане — той се обърна отново към момчето и овладявайки яростта си, го попита с по-тих глас: — Сега помисли и внимателно се вгледай. Сигурен ли си, че си видял този мъж? Ако имаш някакво съмнение, кажи ни, не е грях да сбъркаш. Може и някой друг да е бил, същият на ръст, точно с такава коса. Но ако си сигурен, също кажи, без да се страхуваш.

— Сигурен съм! — момчето цялото трепереше, но думите му прозвучаха уверено. — Знам какво съм видял.

Кралят се отпусна назад във високото си кресло, удари със стиснати пестници по подлакътниците и се замисли. След малко вдигна мрачен поглед към Хю Берингар.

— Изхитрихте се, Берингар, да ми окачите воденичен камък на шията точно когато най-много се нуждая от свобода на движението. Сега не мога просто да махна с ръка на онова, което се каза, трябва да задълбая докрай. Законът изисква дълга процедура… но не, нито заради теб, нито заради някой друг няма да отложа заминаването си вдругиден заранта! Казано е вече, не ще променям онова, което има да стане.

— Никакво забавяне не е нужно — каза Хю Берингар, — ако негово величество одобри съдно изпитание чрез двубой. Обвиних Адам Курсел в убийство и повтарям обвинението си. Приеме ли, готов съм да се сразим без всякакви процедури и приготовления. Негово величество може да присъства утре на двубоя и да замине вдругиден, освободен от това бреме.

Докато той изричаше тези думи, Кадфел държеше под око лицето на Курсел и с лошо предчувствие забеляза по него признаци на постепенно възвръщаща се увереност. Малките капчици пот, избили по горната му устна и челото, изсъхнаха, трескавият поглед възвърна хладната си пресметливост. Курсел дори се усмихваше. Както бе притиснат до стената и имаше пред себе си два начина за измъкване, като единият минаваше през продължителни проучвания и разпити, а другият се състоеше в обикновена битка, той постепенно започваше да вижда във втория спасението си. Кадфел проследи погледа на присвитите очи, обхождащи изпитателно Хю Берингар от главата до петите, и разбра какви мисли се въртяха зад това чело. Мъжът насреща беше по-млад, по-лек и с половин глава по-нисък — една лесна жертва. Нямаше да е трудно да го заличи от списъка на живите, а така и всичките си неприятности. Това би било Божия присъда и подир нея никой нямаше да смее да го посочи с пръст, а след отстраняването на опасния съперник Ейлин почти сигурно щеше да падне в ръцете му, от които ще е измита всякаква вина за нейния брат и невинността му ще е доказана. Така е, в крайна сметка положението не беше толкова опасно! Курсел се пресегна през масата, взе топаза и го търкулна презрително обратно към Берингар.

— Така да бъде, ваше величество. Приемам битката утре, без процедури и приготовления. Негово величество няма да се забави и може да потегли на следващия ден.

„Както и аз“, допълни безмълвно убеденото му лице.

— Така да бъде! — повтори мрачно кралят. — Ще трябва да загубя един достоен воин, но ще ми остане друг, по-добър от него. Утре в девет часа, след литургията. Не тук на закрито, а отвън, на ливадата отвъд градските порти, между пътя и реката. Прескот, вие двамата с Вилем ще се погрижите за всичко! Коне няма да жертваме — заключи той практично. — Само с мечове!

Хю Берингар се поклони в знак на съгласие. Курсел каза:

— Прието! — и се усмихна, преценявайки колко по-дълга е ръката му и по-крепка десницата в бой с мечове.

— A l’outrance^[1]! — гневно извика кралят и стана от масата, за да сложи край на проваленото празненство.